Майкъл Конъли
Боговете на вината (11)

10.

Седях дълго на задната седалка и размишлявах. Ърл не спираше да ме наблюдава в огледалото за обратно виждане и се чудеше кога ще му кажа накъде да кара. Но аз не знаех къде да отида. Поколебах се дали да не изчакам Стейси Камбъл да излезе от ресторанта, след като мине през тоалетната, и да я проследя до дома й, за да знам къде живее. Но знаех, че Сиско може да ми я намери, ако ми потрябва пак. Погледнах си часовника и видях, че е три без петнайсет. Бълокс сигурно бе в разгара на срещата при съдия Компаниони. Реших да поизчакам, преди да я проверя.

— Към Долината, Ърл — казах накрая. — Искам да отида да гледам тренировка.

Ърл запали колата и потегли. Пое през Лоръл Каниън нагоре по планината към Мълхоланд Драйв. Завихме на запад и след още няколко завоя стигнахме до паркинга на входа на Фриман Каниън Парк. Ърл спря, отвори жабката и ми подаде бинокъла. Свалих си сакото и вратовръзката, оставих ги на задната седалка до мен и слязох.

— Сигурно ще се бавя около половин час — казах.

— Ще чакам тук — отвърна той.

Затворих вратата и се отдалечих. Фриман Каниън се спускаше по северния склон на планината Санта Моника чак до Студио Сити. Тръгнах по Бети Диъринг Трейл надолу, докато алеята се раздели на две на запад и изток. Тук се отклоних и продължих към долината през храстите, докато стигнах до издатина, от която се откриваше гледка към града долу. Тази година дъщеря ми се бе преместила в училище „Скайлайн“, чийто двор се простираше от Валикрест Драйв до границата на парка. Дворът бе на две нива: на долното бяха училищните сгради, а на горното — спортният комплекс. Докато стигна до мястото си за наблюдение, тренировката по футбол вече беше започнала. Огледах терена с бинокъла и открих Хейли на далечната голлиния. Беше вратарка, което бе напредък от предишното училище, където бе резерва.

Седнах на един голям камък — бях го домъкнал по-отдолу и го бях поставил на мястото за наблюдение при предишната си визита. След малко окачих бинокъла на врата си и просто гледах, подпрял лакти на коленете си и хванал лицето си с ръце. Тя спасяваше всички топки, докато накрая един удар с идеална парабола не уцели горната греда и не влезе след рикошета във вратата. Но общо взето изглеждаше като човек, който се забавлява, и вероятно концентрацията, която се изискваше за поста й, прогонваше всички други мисли. Щеше ми се да мога така. Да забравя за Санди и Кейти Патърсън, да забравя за всичко поне за малко. Особено вечер, когато затворех очи и се опитвах да заспя.

Можех да отида в съда, да поставя въпроса агресивно, да принудя някой съдия да разпореди посещения и да я принуди да се вижда с мен веднъж на две седмици през уикенда или в сряда, както беше преди. Но знаех, че това само ще влоши нещата. Ако постъпиш така с шестнайсетгодишно момиче, можеш да го загубиш завинаги. Затова оставих всичко както си беше. Трябваше да вярвам, че все някога Хейли ще проумее, че светът не е черно-бял. Че в него има и сиво и че баща й обитава точно сивата зона.

Беше ми лесно да продължа да вярвам, защото нямах друг избор. Но не беше лесно да се изправя пред по-големия въпрос, който се виеше над тази вяра като буреносен облак: как да се надяваш и да очакваш някой да ти прости, когато дълбоко в себе си ти самият не си прощаваш?

Телефонът ми завибрира. Беше Бълокс, току-що бе излязла от съда в центъра.

— Как мина?

— Според мен добре. Шели Албърт не беше много щастлива, но съдията я притисна за съдействието и накрая тя се предаде. Имаме споразумение, ако успеем да го пробутаме на Диърдри.

Преговорите бяха камерни и не се изискваше Рамзи да присъства. Трябваше да я посетим в затвора и да й представим новите условия на обвинението.

— Добре. Колко време имаме?

— Общо взето четирийсет и осем часа. Даде ни време до края на работния ден в петък. И съдията иска да му докладваме в понеделник.

— Добре, ще отидем при нея утре. Ще те представя и ти ще я убедиш.

— Звучи добре. Къде си? Чувам викове.

— На тренировка по футбол.

— Сериозно? С Хейли сте се сдобрили? Това е стра…

— Не точно. Просто гледам. Е, какво ще правиш сега?

— Мисля да се върна в библиотеката и да се заема с папките. Не съм свършила нищо и по проверката на Хектор Аранд Мойя.

— Добре, ще те оставя да работиш. Благодаря, че пое Рамзи.

— Няма нищо. Наистина ми харесва, Мики. Искам още наказателни дела.

— Сигурен съм, че може да се уреди. Ще говорим утре.

— О, и още нещо. Имаш ли още секунда?

— Разбира се. Какво?

— Седнах отляво на съдията, както ми каза. И знаеш ли, според мен свърши работа. Той търпеливо ме слушаше всеки път, когато взимах думата, и режеше Шели, щом понечеше да отговори.

Можеше да вметна, че вниманието на съдията може и да е имало нещо общо с това, че Дженифър Арънсън беше привлекателна енергична идеалистка на двайсет и шест, а Шели Албърт цял живот бе работила в прокуратурата и това си личеше по приведените й рамене и вечно намръщената й физиономия.

— Видя ли, нали ти казах? — отвърнах обаче.

— Благодаря за съвета — каза тя. — Ще говорим утре.

След като прибрах телефона, отново вдигнах бинокъла, за да погледам дъщеря си. Треньорът прекрати тренировката в четири и момичетата започнаха да се разотиват. Хейли беше постъпила наскоро и се държаха с нея като с новобранец — трябваше да събере топките в мрежата, в която ги носеха. По време на тренировката бе стояла на вратата, обърната към мен. Затова не бях видял гърба й, докато не започна да събира топките. Сърцето ми подскочи, когато видях, че още носи номер 7 на фланелката си. Щастливото й число. Моето щастливо число. Числото на Мики Тогата. Не го бе сменила и това бе поне една връзка с мен, която все още държеше. Приех го като знак, че не всичко между нас е изгубено и че трябва да продължа да вярвам.