Майкъл Конъли
Боговете на вината (31)

30.

Истинската причина да изскоча от съдебната зала в мига, в който съдията се оттегли, беше за да отида до тоалетната. Бях станал в четири, за да обмислям делото и да се подготвя за встъпителната реч. Поддържах огъня с обилни количества кафе и вече беше време за прочистване.

Видях Сиско да седи на пейката в коридора до Фернандо Валенцуела.

— Как сме? — попитах, докато минавах покрай тях.

— Страхотно — отвърна Сиско.

— Да бе — каза Валенцуела.

— Веднага се връщам — уверих ги.

След няколко минути вече стоях до писоара и в мен се разливаше чувство на облекчение. Дори бях затворил очи и превъртах наум някои от изказванията си от встъпителната реч. Така и не чух кога вратата на тоалетната се е отворила и някой е застанал зад мен. Точно когато си вдигах ципа, някой ме блъсна и лицето ми се удари в покритата с плочки стена. Ръцете ми бяха притиснати и не можех да помръдна.

— Да видим сега как ще те защити картелът.

Познах гласа, както и дъха на кафе и цигари.

— Ланкфорд, разкарай се от мен, мамка ти.

— Искаш да се ебаваш с мен, а, Холър? Искаш да потанцуваме?

— Не знам за какво говориш. Но ако направиш нещо на костюма ми, ще кажа на съдията. Детективът ми е отвън. Видял те е да влизаш.

Той ме дръпна от стената и ме хвърли към летящата врата на една от кабинките. Окопитих се бързо и огледах костюма си за поражения, след това си закопчах колана.

— Върни се в залата, Ланкфорд.

— Защо съм в списъка? Защо искаш да свидетелствам?

Отидох до редицата с мивки и спокойно си измих ръцете. После попитах:

— А ти защо мислиш?

— Онзи път в прокуратурата — сети се той. — Каза, че си ме видял с шапка. Защо го каза, по дяволите?

Вдигнах поглед от ръцете си към огледалото и го погледнах в него.

— Споменал съм шапка?

Пресегнах се и издърпах цял наръч хартиени салфетки, за да си избърша ръцете.

— Да, спомена шапка. Защо?

Хвърлих салфетките в кошчето за боклук, обърнах се и се засуетих, сякаш се опитвах да си спомня нещо от далечното минало. След това го погледнах и поклатих глава, направих се на объркан.

— Не знам за шапката. Но знам, че ако още веднъж ме докоснеш така, ще си имаш повече неприятности, отколкото можеш да понесеш.

Отворих вратата и излязох в коридора, като оставих Ланкфорд в тоалетната. Едвам сдържах усмивката си, когато приближих Сиско, който все още седеше на пейката с Валенцуела. Първото правило на „Марко Поло“ беше да ги караме да гадаят. Скоро Ланкфорд щеше да получи повече причини за притеснение от шапката.

— Всичко наред ли е? — попита Сиско.

— Ланкфорд да не се опита да те хване за патката вътре? — добави Валенцуела.

— Да, нещо такова — казах аз. — Да вървим.

Отворих вратата към залата и я задържах, докато влязат. Докато те минаваха покрай мен, се огледах за Ланкфорд, но не го видях. Обаче видях брат си да върви по коридора с дебела синя папка под мишница.

— Хари.

Той се обърна, без да спира, и ме видя. Усмихна се и спря.

— Мик, как си? Как е ръката?

— Добре е. Да не си на дело?

— Да, в 111.

— Хей, това е процесът, който краде репортерите от моя процес.

Казах го на шега и се усмихнах.

— Неразкрит случай от 1994 година. Някой си Патрик Сюъл, голям нещастник. Докараха го от „Сан Куентин“, където излежава доживотна присъда за друго убийство. Този път му искат смъртна присъда.

Кимнах, но не можах да се насиля да му пожелая късмет. Все пак работеше за другата страна.

— Е, нещо ново за шофьора? — попита той. — Хванаха ли вече някого?

Взрях се в него за момент, чудех се дали не е чул нещо за разследването от колеги.

— Не още.

— Лошо — отвърна той.

Кимнах в знак на съгласие.

— Е, трябва да се връщам. Радвам се, че те видях, Хари.

— Аз също. Трябва някой път пак да съберем момичетата.

— Разбира се.

И двамата имахме дъщери на една и съща възраст. Но очевидно неговата все още му говореше, и то редовно. Все пак той вкарваше лошите в затвора. Аз ги вадех оттам.

Влязох в залата и се сгълчах наум за негативните си мисли. Опитах се да си спомня упреците на Адвоката, който ме съветваше да спра да изпитвам вина, за да дам най-доброто от себе си в защитата на Ла Кос.

След като съдебните заседатели се върнаха на местата си, призовах първия си свидетел. Валенцуела тръгна към свидетелската банка и тупна с ръка преградата пред заседателите, когато минаваше покрай тях. Държеше се все едно свидетелстването в дело за убийство е нещо толкова обичайно, колкото да си купи цигари от супермаркета.

Закле се и каза буква по буква името си на секретарката. Оттам поех аз и го накарах да каже на съдебните заседатели какво работи.

— Ами — започна той, — може да се каже, че съм човек с много умения. Аз съм смазката, която дава възможност на съдебната система да работи гладко.

За малко да го поправя, че е вазелинът на съдебната система, но се сдържах. Все пак беше мой свидетел. Накарах го да е по-конкретен относно заниманията си.

— Ами първо съм лицензиран поръчител по суми за пускане под гаранция — каза той. — Освен това имам и ЧД разрешително и го използвам. И ако слезете в кафенето на втория етаж, ще разберете, че съм му арендатор. В тази сделка сме заедно с брат ми. Така че…

— Да се върнем малко назад — прекъснах го. — Какво е ЧД?

— Частен детектив. Трябва ти разрешително от щатската управа, за да вършиш тази работа.

— Добре, а какво имате предвид, като казвате, че го използвате?

— Ами нали се сещате, да обслужвам юриспруденцията. Като например когато някой го съдят и адвокатът иска да му прати призовка, за да дойде да свидетелства или да даде писмени показания. Като това, което правя аз сега.

— Значи разнасяте призовки на свидетели?

— Да, нещо такова. С това се занимавам.

Въпреки всичките години, през които бе работил като смазка на съдебната система, беше ясно, че Валенцуела няма много опит в свидетелстването пред съда. Отговорите му бяха тромави и непълни. Мислех си, че ще е един от най-лесните за разпит свидетели, а се оказа, че трябва да положа допълнителни усилия и да му вадя думите с ченгел от устата. Това не бе най-доброто начало на изложението на защитата, но аз продължих, раздразнен повече на себе си, отколкото на него, че не го бях препитал предварително.

— Добре, в работата си на призовкар имахте ли контакти с жертвата по това дело — Глория Дейтън?

Валенцуела се намръщи. Смятах, че въпросът е ясен, но той тръгна да отговаря заобиколно.

— Ами… да, но по онова време не го знаех. Имам предвид, че името й не беше Глория Дейтън единствения път, когато съм контактувал с нея, нали разбирате.

— Имате предвид, че е използвала друго име?

— Да. Името на призовката, която й предадох, беше Жизел Далинджър. На нея дадох документа.

— Добре, и кога беше това?

— В понеделник, пети ноември, шест часа и шест минути вечерта във фоайето на блока й на „Франклин“.

— Съобщавате много точно времето и мястото. Как е възможно да сте толкова сигурен?

— Защото документирам всяко предаване на призовка, в случай че някой не се яви в съда или за да даде писмени показания. След това мога кажа на съдията или на адвоката — виж, всичко е тук, призовката е предадена и човекът трябва да дойде. Показвам им документирането, на което са отбелязани часът и датата.

— Правите снимка?

— Да.

— Значи сте снимали Жизел Далинджър, след като сте й връчили призовката на пети ноември миналата година?

— Точно така.

Извадих копие от снимката, направена от Валенцуела на Жизел (Глория), на хартия с размери 20×25 см с отбелязани дата и час и помолих съдията да приеме първото веществено доказателство на защитата. Форсайт възрази снимката да се ползва като доказателство и бе готов да спори, че Валенцуела е връчил призовка на Глория Дейтън. Но аз се борих за нея, защото исках съдебните заседатели да я видят. Съдията зае моята позиция и аз предадох снимката на заседателите, за да я разгледат. Това бе най-важното, което исках да постигна, изправяйки Валенцуела на свидетелската банка. Снимката беше ключова, защото правеше нещо повече от това да удостовери думите на Валенцуела. На нея бе уловен страхът в очите на Глория, който трябваше да се види и да не се обсъжда. Фотографията бе направена точно когато тя бе вдигнала поглед, след като бе прочела призовката. Видяла е името на Мойя и веднага е била обзета от страх. Исках заседателите да видят това изражение и сами да решат, че е страх, без аз или някой свидетел да им го казва.

— Господин Валенцуела, от чие име връчихте призовката? — попитах аз.

— Работех за адвокат на име Силвестър Фългони младши — отвърна той.

Почти очаквах да прибави онази шега за „Фългони, който мамата ще ви разгони“, но за щастие той я спести на заседателите. Може би най-накрая започваше да схваща как трябва да се държи един свидетел.

— И по кое дело бе издадена тази призовка?

— Мойя срещу Ролинс. Осъден наркодилър на име Хектор Мойя се опитваше да…

Форсайт възрази и поиска разрешение да отиде до катедрата на съдията. Очевидно не искаше съдебните заседатели да чуят това, което имаше да казва Валенцуела. Съдията ни махна да се приближим. Заговорихме шепнешком.

— Ваша Чест, каква е целта на всичко това? — попита Форсайт. — Господин Холър се опитва да отклони делото за убийство и да ни въвлече в друг, напълно различен процес. Въздържах се да протестирам, но сега… трябва да спрем това.

Забелязах употребата на първо лице множествено число, сякаш той и съдията споделяха отговорността да ме държат под контрол.

— Ваша Чест — казах аз, — господин Форсайт иска да ме спре, защото знае много добре каква е целта ми и е напълно наясно, че тя ще преобърне цялата му обвинителна теза. Делото, по което Глория Дейтън е получила призовка, е извънредно уместно за споменаване по този случай и в този процес и цялата теза на защитата е построена върху това. Моля ви да ме оставите да продължа и скоро ще разберете защо прокуратурата иска да ме блокира.

— Извънредно ли, господин Холър?

— Да, Ваша Чест, извънредно.

Тя помисли малко и кимна.

— Отхвърля се. Можете да продължите, господин Холър, но по-бързо.

Върнахме се на местата си и аз зададох последния си въпрос към Валенцуела още веднъж:

— Както вече казах — Мойя срещу Ролинс. Ролинс е директор на затвора във Викторвил, където Мойя лежи някъде от около седем-осем години. Опитва се да излезе оттам, като твърди, че Агенцията за борба с наркотиците го е накиснала, като е подхвърлила…

Форсайт отново протестира, което май раздразни съдията. Той поиска още веднъж да се приближи към катедрата, но Легоу отказа и Форсайт трябваше да изложи възраженията си пред цялата зала.

— Доколкото ми е известно, Ваша Чест, свидетелят не е юрист, но дава юридическо тълкувание на жалба за лично явяване в съда за искане на отмяна на присъдата и се кани да ни съобщи като факти обвинения от едно дело. Всички знаем, че в едно дело всеки може да каже всичко. Това, че е казано, не означава…

— Добре, господин Форсайт — каза съдия Легоу. — Мисля, че изяснихте възраженията си пред съдебните заседатели.

Вече ми се искаше да му бяха разрешили да се доближи до съдийската катедра. Форсайт умело използва правото си на възражение, за да подкопае показанията на Валенцуела още преди той да ги е изрекъл. Припомни на заседателите навреме, че „Мойя срещу Ролинс“ е просто дело, в което се съдържат обвинения, а не доказани факти.

— Ще отхвърля възраженията и ще оставя свидетеля да довърши отговора си — каза Легоу.

Подканих Валенцуела да отговори отново и той обобщи обвиненията в жалбата на Мойя — че оръжието, заради което е осъден до живот, е подхвърлено от Агенцията за борба с наркотиците.

— Благодаря — казах аз, когато отговорът най-накрая влезе в протокола. — Какво направихте, след като връчихте призовката на Жизел Далинджър?

Валенцуела изглеждаше объркан от въпроса.

— Аз, ъъъ… Ами май казах на господин Фългони, че съм свършил работата — отвърна той.

— А след това виждали ли сте пак госпожица Далинджър?

— Не. Това беше единственият път.

— Кога чухте пак за нея след пети ноември миналата година?

— Сигурно седмица по-късно, когато разбрах, че е убита.

— Как разбрахте?

— Господин Фългони ми каза.

— Научихте ли нещо друго за смъртта й?

— Ами да, четох във вестниците и видях, че са арестували някакъв човек.

— Говорите за ареста на Андре ла Кос, който е обвинен в убийството й?

— Да, имаше го във вестниците.

— И как реагирахте на новината, след като я прочетохте?

— Изпитах облекчение, защото това значеше, че ние нямаме нищо общо.

— Какво…

Форсайт отново възрази, като каза, че това няма връзка с делото. Аз оспорих твърдението му, като заявих, че реакцията на Валенцуела към новините за убийството и ареста имат връзка, защото тезата на защитата е изградена върху факта, че призовката, връчена на Глория Дейтън, е мотивът за убийството й. Легоу ме остави да продължа, тъй като щяла да отсъди дали има връзка след като свидетелят приключи с показанията си. Това беше победа с едно наум за мен. Дори по-късно да извадеше отговорите на Валенцуела от протокола, съдията нямаше да може да ги изтрие от спомените на дванайсетимата съдебни заседатели.

— Продължете, господин Валенцуела — казах. — Кажете на съдебните заседатели защо изпитахте облекчение, когато чухте, че господин Ла Кос е арестуван за убийството.

— Ами защото това означаваше, че няма нищо общо с другото нещо. Нали се сещате, със случая на Мойя.

— А защо изобщо се притеснявахте за това?

— Защото Хектор Мойя е човек от наркокартел и си мислех, нали се сещате, че…

— Май тук ще трябва да прекъсна свидетеля — каза Легоу. — Влизаме в област извън неговите познания. Задайте друг въпрос, господин Холър.

Само че аз нямах повече въпроси. Въпреки недодяланото си поведение Валенцуела се оказа отличен свидетел и бях доволен от начина, по който протече всичко. Дадох думата на Форсайт за въпроси, но той бе достатъчно умен, за да пропусне. Нямаше кой знае какво да измъкне от разпита на Валенцуела, без някой от тях да повтори някое твърдение, което бе в угода на тезата на защитата.

— Нямам въпроси, Ваша Чест — каза той.

Съдията освободи Валенцуела и той излезе от залата. Легоу ми каза да повикам следващия си свидетел.

— Ваша Чест — започнах аз, — може би сега е подходящ момент да прекъснем за обяд.

— Наистина ли, господин Холър? — попита Легоу. — И защо? Часовникът показва дванайсет без двайсет.

— Ами, госпожо, следващият ми свидетел още не е дошъл и ако сега направим обедна почивка, съм сигурен, че с него ще започнем следобедното заседание.

— Добре. Съдебните заседатели са свободни до един часа.

Докато те излизаха от залата, аз се върнах на адвокатската банка и започнах да си събирам книжата. Знаех, че не бива да оставям нищо там по време на обедната почивка. В мига, в който вратата се затвори зад последния заседател, прогърмя гласът на съдията:

— Господин Холър.

Вдигнах очи.

— Да, Ваша Чест.

— Господин Холър, дали ще ви хареса да обядвате заедно с клиента си в ареста?

Усмихнах се, защото не се сещах да съм извършил някакво нарушение.

— Нямам нищо против компанията му, но сандвичите със сирене не са сред кулинарните ми фаворити, Ваша…

— Смятайте се за предупреден, господин Холър. Никога не предлагайте обедна или каквато и да е друга почивка пред моите съдебни заседатели, ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Това е моята съдебна зала, господин Холър, не вашата. И аз решавам кога да прекъснем за обяд.

— Да, Ваша Чест. Извинявам се, няма да се повтори.

— Ако се повтори, ще има последствия.

След това изсумтя и си тръгна, а черната й тога се развя след нея. Окопитих се и погледнах към Форсайт, който се подхилваше. Очевидно и преди бе работил с Легоу и знаеше какви са правилата й за приличие. Голяма работа, помислих си. Поне изчака съдебните заседатели да напуснат и чак тогава ме скастри.

Излязох от залата в коридора и видях Сиско да крачи нервно край асансьорите. Държеше телефона си до ухото, но не говореше.

— Къде е Фългони, по дяволите? — попитах.

— Не знам — отвърна Сиско. — Каза, че ще е тук. Чакам да ме свържат с него в кантората му.

— Има един час. И по-добре да се появи.