Майкъл Конъли
Боговете на вината (20)

19.

По пътя към центъра се наложи да кажа на Ърл да охлади страстите и да спре да се опитва сам да разбере дали имаме опашка. Той влизаше и излизаше от трафика, ускоряваше и след това набиваше спирачки, минаваше от лента в лента, след това рязко извиваше волана, за да отбие в последния момент и пак да се върне на магистралата.

— Остави това на Сиско — казах. — Просто ме откарай до съда цял.

— Извинявай, шефе, увлякох се. Но трябва да ти кажа, че тази работа ми харесва, знаеш ли? Да ходя на събрания и да знам какво става.

— Е, както вече ти казах, когато се случи нещо и имам нужда от помощта ти — както стана вчера например — ще те вкарам в играта.

— Супер.

След това се успокои и стигнахме до центъра без инциденти. Накарах го да ме остави пред сградата на наказателния съд. Казах му, че не знам колко ще се бавя. Нямах работа в съда, но прокуратурата беше на 16-ия етаж и бях тръгнал натам.

След като слязох, погледнах небрежно над покрива на колата към кръстовището на Темпъл и Спринг. Не видях нищо необичайно и никой подозрителен. Но се хванах да търся индианците по покривите на къщите. И там не открих нищо.

След като минах през металния детектор, се качих в един от претъпканите асансьори към шестнайсетия етаж. Нямах уговорка и знаех, че може доста да почакам върху твърд пластмасов стол, но трябваше да се опитам да се видя с Лесли Фейър. Тя бе основен играч в събитията отпреди осем години, а почти не я бяхме споменавали напоследък. Именно тя бе прокурорът, който сключи сделката, довела до ареста на Хектор Аранд Мойя и освобождаването на Глория Дейтън.

През годините след това Лесли се справяше добре. Спечели няколко големи дела и правилно избра да подкрепи опонента ми Деймън Кенеди на изборите. Той й се отплати с голямо повишение. Вече беше първи заместник районен прокурор и отговаряше за големите дела. Това я правеше по-скоро мениджър на прокурорите, които се явяваха в съда, трябваше да пише графици и все по-рядко се явяваше в залата, за да излага тезата на обвинението. За мен това, разбира се, беше добре. Тя бе корав прокурор и бях доволен, че няма нужда да се тревожа, че може пак да се сблъскаме в някой процес. Броях делото на Глория Дейтън като единствения ми успех срещу нея. Естествено, в моите очи това вече беше куха победа.

Може и да не ми беше приятно да се изправям срещу Лесли Фейър в залата, но я уважавах. И си мислех, че би трябвало да знае какво се е случило с Глория Дейтън. И че може би новината ще я направи по-склонна да ми помогне да попълня празните места в пъзела отпреди осем години. Исках да съм наясно дали някога пътят й се е пресичал с този на агент Марко и ако да — кога.

Казах на рецепционистката, че нямам уговорка и че съм готов да почакам. Тя ме покани да седна, докато съобщи на секретарката на госпожа Фейър за молбата ми за десетминутна среща. Фактът, че Фейър имаше секретарка, потвърждаваше високопоставената й позиция при режима на Кенеди. Повечето прокурори, които познавам, нямат администрация и се смятат за късметлии, ако могат да поделят някоя секретарка с колеги.

Извадих телефона си и седнах на един от пластмасовите столове, които помнех в чакалнята още откакто бях получил адвокатски лиценз. Трябваше да си проверя електронната поща и да напиша няколко съобщения, но първо щях да се обадя на Сиско, за да разбера дали индианците са открили нещо по пътя ми към центъра.

— Току-що говорих с моя човек — докладва Сиско. — Не са забелязали нищо.

— Добре.

— Това не значи, че не те бройкат. Не може да се разбере от едно пътуване. Може би ще трябва да те пратим по-далеч, да те отделим наистина, за да сме сигурни.

— Нямам време да обикалям града, Сиско. Нали каза, че тези хора са добри?

— Индианците, които бяха горе на скалите, не трябваше да наблюдават магистрала 101. Ще се оправя с тях. Какъв ти е графикът, между другото?

— В момента съм в прокуратурата и не знам колко ще остана. След това отивам в кантората на Фългони, за да се срещна с Младши.

— Къде се намира той?

— В Сенчъри Сити.

— Със Сенчъри Сити може да се получи. Там има хубави широки булеварди. Ще кажа на момчетата.

Прекъснах връзката и си отворих електронната поща. Имах най-различни съобщения от клиенти, които в момента бяха зад решетките. Най-лошото нещо за адвокатите по наказателни дела напоследък бе, че повечето затвори позволиха достъп до имейл. И след като нямаха какво друго да правят, освен да мислят за делата си, хората вътре бомбардираха мен и останалите колеги с безкрайни писма, съдържащи въпроси, тревоги и по някоя и друга заплаха.

Започнах да ги преглеждам. Минаха двайсет минути. Реших да изчакам един час, преди да се откажа от срещата с Лесли Фейър. Върнах се към имейла и успях да прочета голяма част от съобщенията, дори отговорих на няколко от тях. Вече чаках от четирийсет и пет минути, и както бях с наведена глава, видях сянка в екрана на телефона си. За малко да трепна, но мисля, че успях да си придам вид на човек, който не е изненадан.

— Детектив Ланкфорд.

— Холър, какво правиш тук?

Каза го все едно бях някакъв натрапник, който вече е предупреждаван да не се мярка тук.

— Чакам да се видя с един човек. А ти какво правиш тук?

— Работя тук, забрави ли? Заради Ла Кос ли си дошъл?

— Не, не е заради Ла Кос, а за нещо друго, което изобщо не ти влиза в работата.

Той ми даде знак да стана. Аз не помръднах.

— Казах ти, че чакам някого.

— Никого не чакаш. Лесли Фейър ме прати да видя какво искаш. Ако не искаш да говориш с мен, значи няма да говориш с никого. Ставай. Не може да ни ползваш чакалнята, за да си въртиш бизнеса от нея. Имаш си кола за това.

Отговорът му ме накара да замръзна. Значи Фейър го бе пратила при мен. Това означаваше ли, че тя знае какво се случва зад кулисите на разследването на убийството на Глория Дейтън? Бях дошъл да я осведомя, но тя може би вече знаеше — при това повече от мен.

— Казах да станеш — повтори настойчиво Ланкфорд. — Ставай или аз ще те вдигна.

Една жена през два стола от мен се изправи, отдалечи се от сцената, която според нея щеше да се превърне във физическа схватка, и седна в другия край на стаята.

— По-кротко, Ланкфорд — казах. — Тръгвам, тръгвам.

Прибрах телефона във вътрешния джоб на сакото си и вдигнах куфарчето си от пода. Понечих да го заобиколя, но той отстъпи встрани и застанахме лице в лице.

— Кефиш ли се? — попитах го.

— Госпожа Фейър не иска да идваш тук — каза той. — Вече не ходи в съда на дела и не иска да има нищо общо с нещастници като теб. Ясно?

Дъхът му вонеше на кафе и цигари.

— Разбира се — отвърнах. — Ясно.

Заобиколих го и тръгнах към асансьора. Той ме последва. Наблюдаваше мълчаливо как натискам копчето за надолу и чакам. Погледнах го през рамо.

— Може да отнеме известно време, Ланкфорд.

— За никъде не бързам.

Кимнах.

— Сигурен съм.

Обърнах се към вратата на асансьора, но после пак се извъртях към него. Не можах да се сдържа.

— Изглеждаш различно, Ланкфорд.

— Така ли? Защо?

— Не си същият като първия път, когато те видях. Нещо се е променило. Да не си си присадил коса?

— Много смешно! Слава богу, че не съм те виждал от първото явяване на Ла Кос в съда миналата година.

— Не, нещо по-скорошно е. Не знам.

Това бе всичко, което казах. След това се обърнах и се загледах във вратата на асансьора. Накрая лампичката светна и вратата се отвори. В кабината имаше само четирима души. Знаех, че докато слезем, вече ще е претъпкана доста над безопасния лимит.

Качих се в асансьора и се обърнах към Ланкфорд. Махнах му с въображаема шапка за довиждане.

— Шапката ти — казах. — Днес не си носиш шапката.

Вратите на асансьора се затвориха под ледения му взрян в мен поглед.