Майкъл Конъли
Боговете на вината (5)

4.

Ърл ме закара до „Старбъкс“ на Сентръл авеню и спря до тротоара отпред. Останах в колата. Не исках кафе. Трябваше ми безжичен интернет. Отворих лаптопа на масичката и използвах сигнала на кафенето, за да вляза в Мрежата. Пробвах няколко варианта на адреса на сайта и накрая написах www.Giselle4u.com. Така влязох в уебстраницата на жената, за чието убийство бе обвинен Андре ла Кос. Снимките бяха минати на фотошоп, косата й бе различна и откакто я бях виждал за последен път, върху нея бе поработил пластичен хирург, но нямах никакво съмнение, че Жизел Далинджър е някогашната ми клиентка Глория Дейтън.

Това променяше нещата. Освен проблема с конфликта на интереси — да представлявам клиент, обвинен в убийството на друг мой клиент — изпитвах и известни емоции към Глория Дейтън, пък и изведнъж ме осени прозрението, че тя ме бе използвала по начин, който не бе много различен от начина, по който мъжете я използваха почти през целия й живот.

Глория бе проект, клиент, за когото ми пукаше отвъд обичайните граници на отношенията адвокат — подзащитен. Не мога да кажа защо се случи така, само помня, че имаше скръбна усмивка, сардонично остроумие и песимистично себепознание, които ми изглеждаха привлекателни. Бях я защитавал поне шест пъти. Във всичките случаи ставаше въпрос за проституция, наркотици, подтикване към проституция и подобни. Тя бе дълбоко потънала в този начин на живот, но ми се струваше, че заслужава шанс да се издигне над него и да избяга. Не съм герой, но направих каквото можах за нея. Вкарах я в досъдебни рехабилитационни програми, защитени домове, терапии, дори веднъж я записах в градския колеж на Лос Анджелис, след като заяви, че има интерес към писането. Нищо не помагаше. Не минаваше и година и пак ми се обаждаше. Отново я бяха арестували и имаше нужда от адвокат. Лорна взе да ми намеква, че трябва да я отрежа или да я предам на друг колега, че тя е изгубена кауза. Но не можех да го направя. Истината беше, че ми харесваше да познавам Глория Дейтън или Глори Дейс^[1], както бе известна в професионалните си среди тогава. Имаше изкривена представа за света, която отиваше на кривата й усмивка. Дива котка, която не позволяваше на никой друг освен на мен да я опитоми.

В отношенията ни нямаше нищо романтично или сексуално. Не. Всъщност дори не съм сигурен дали бихме могли да се наречем приятели. Но ми пукаше за нея и затова ме заболя, като разбрах, че е мъртва. През последните седем години си бях мислил, че се е измъкнала, че съм й помогнал. Бе взела парите, които й дадох, и бе отлетяла за Хаваите, където твърдеше, че има стар клиент, готов да я приеме и да й помогне да започне отначало. От време на време получавах картички, понякога и на Коледа. Във всичките ми пишеше, че е добре и е чиста. Те ме караха да се чувствам все едно съм постигнал нещо, което рядко се удава на съдебните зали и коридорите на закона. Че съм променил нечия житейска посока.

Затворих бавно лаптопа и казах на Ърл да ме откара у дома. След това се обадих на Лорна и я помолих да организира събрание на целия личен състав следващата сутрин. Андре ла Кос щеше да се яви в съда, за да му прочетат обвинението, някъде между 10 и 12 часа. Исках да се срещна с екипа си и да задвижа нещата преди това. Казах й да извади целия архив на Глория Дейтън и да го донесе.

— Защо ти е архивът на Глория? — попита тя.

— Защото тя е жертвата — отвърнах.

— О, боже, сигурен ли си? Сиско ми каза друго име.

— Сигурен съм. Ченгетата още не знаят, но е тя.

— Съжалявам, Мики. Знам, че я… харесваше.

— Да, така е. Тъкмо наскоро си мислех за нея и възнамерявах да отида до Хаваите, когато затворят съдилищата за Коледа. Щях да й се обадя, като стигна там.

Лорна не каза нищо. Бях измислил пътуването до Хаваите, за да преживея празниците без детето си. Но отхвърлих идеята с надеждата, че нещата ще се променят. Че може би на Коледа ще получа обаждане и покана за вечеря. Ако отидех до Хаваите, щях да пропусна тази възможност.

— Виж какво — казах, след като се изтръгнах от мислите си. — Сиско при теб ли е?

— Не. Мисля, че отиде до дома на жертвата… имам предвид Глория… за да види какво може да научи.

— Добре, ще му се обадя. До утре.

— О, Мики, почакай. Искаш ли и Дженифър да дойде на събранието? Мисля, че утре има две явявания в съда.

— Да, на всяка цена. Ако съвпада с делата й, виж дали не можеш да накараш някой от рицарите джедаи да я замести.

Бях наел Дженифър преди няколко години направо от юридическия факултет на Югозападния университет и тя се занимаваше с процъфтяващата ни практика с клиенти с предсрочно изискуеми ипотеки. Тя бе позападнала напоследък за сметка на криминалните дела, но Дженифър все още имаше доста случаи. Беше се оформила група адвокати, които редовно се занимаваха с ипотеки и ходеха на обеди и вечери, за да си обсъждат истории и стратегии. Наричаха се рицарите джедаи и лоялността на ордена им се простираше дотам, да се заместват в съда, когато не можеха да насмогнат.

Бях сигурен, че Дженифър не би имала нищо против да пропусне дело за ипотека заради тежко престъпление. Когато я наемах, ми каза, че иска да направи кариера в наказателното право. А напоследък ми намекваше с мейлите си и на събранията ни веднъж на две седмици, че е време да наема някой, който да поеме ипотеките, за да може тя да се захване по-сериозно с наказателни дела. Аз се опъвах, защото наемането на още един човек щеше да ме приближи до нуждата от традиционна уредба на практиката с кантора, секретарка, копирна машина и така нататък. Не ми харесваше идеята да се закотвя под покрив сред тухли и хоросан. Предпочитах да работя от задната седалка на лимузината и напълно свободен.

Свалих прозореца и оставих ветреца да охлади лицето ми. Това ми напомни защо ме привлича този начин на живот.

Скоро обаче се наложи да вдигна стъклото, за да се чуя със Сиско по мобилния телефон. Обадих му се и той ми докладва, че ходи от врата на врата в сградата, в която бе живяла и умряла Жизел Далинджър.

— Нещо ново?

— Дреболии. Била е затворена. Нямала много гости. Сигурно е практикувала професията навън.

— Как се влиза в сградата?

— Външната врата се заключва. Пускат те с натискане на бутон от дома.

Което утежняваше положението на Ла Кос. Полицаите вероятно бяха предположили, че е познавала убиеца и го е пуснала да влезе.

— Някакви следи за влизащите и излизащите? — попитах.

— Не, отварянето и затварянето не се записва — отвърна Сиско.

— Камери?

— Не.

Това можеше да се окаже и добре, и зле за Ла Кос.

— Хубаво. Когато свършиш там, имам нещо за теб.

— После може да се върна пак. Управителят на сградата е много услужлив.

— Ясно. Утре среща на целия личен състав в осем. Преди това искам да провериш едно име — Глория Дейтън. Можеш да вземеш рождената й дата от Лорна. Искам да знам къде е била през последните няколко години.

— Нямаш проблеми. Коя е тя?

— Нашата жертва, само че полицията още не знае.

— Ла Кос ли ти каза?

— Не, сам се сетих. Бивша клиентка ми е.

— Знаеш ли, бих могъл да го използвам като разменна монета. Проверих в моргата и там ми казаха, че не са потвърдили самоличността й, защото трупът и апартаментът са обгорени. Няма отпечатъци от пръсти. Надяваха се нейната ДНК да е в системата или да намерят зъболекар.

— Добре, използвай го, ако така можеш да стигнеш до нещо. Просто погледнах снимките на сайта й. Това наистина е Глория Дейтън, бивша моя клиентка. Мислех, че се е преселила на Хаваите преди седем години. Андре ми каза, че е работил с нея тук през последните две. Искам цялата картина.

— Разбрах. А защо е заминала преди седем години?

Млъкнах преди да му отговоря, замислих се за последния път, когато представлявах Глория Дейтън.

— Имах дело, от което изкарах много пари, а тя изигра в него определена роля. Дадох й двайсет и пет бона и я накарах да обещае, че ще се откаже от този живот и ще започне отначало. Имаше и един мъж. Тя го натопи, за да получи споразумение. Аз бях посредникът. Моментът бе много подходящ за нея да се махне от този град.

— Дали няма нещо общо с убийството?

— Не знам. Беше преди много време и този човек влезе в затвора до живот.

Хектор Аранд Мойя. Все още помнех името и как звуците на името му се търкаляха по езика ми. Федералните го търсеха под дърво и камък, а Глория знаеше къде е.

— Утре ще пусна Бълокс по тази следа — казах аз, като нарекох Дженифър Арънсън с прякора й. — Ако не друго, поне ще го ползваме като димна завеса.

— А можеш ли да поемеш делото, след като жертвата е бивша твоя клиентка? Няма ли конфликт на интереси?

— Ще измислим нещо. Това е съдебната система, Сиско, мека е и може да се моделира.

— Разбрах.

— И още нещо. В неделя вечер е имала в „Бевърли Уилшър“ ангажимент, който не се е състоял. Според нея човекът не бил дошъл. Иди там и поразпитай, виж дали няма да излезе нещо.

— Имаш ли номера на стаята?

— Да, 837. Името на мъжа е Даниъл Прайс. Всичко това го знам от Ла Кос. Каза ми също, че според Глория стаята дори не била наета.

— Захващам се.

След като приключих разговора със Сиско, прибрах телефона и просто гледах през прозореца, докато стигнахме до къщата ми на Феърхолм. Ърл ми даде ключовете и тръгна към собствената си кола, която бе паркирана до тротоара. Напомних му, че на другия ден трябва да тръгна рано сутринта, и се качих по стълбите до пътната врата.

Оставих нещата си на пода в трапезарията и отидох до кухнята за бира. Отворих хладилника, затворих го и разгледах всички снимки, които бях прикрепил с магнити на вратата му. Намерих картичката с планината Дайъмънд Хед на остров Оаху. Беше последната, която бях получил от Глория Дейтън. Свалих я от вратата на хладилника, обърнах я и я прочетох.

Честита Нова година, Мики Тогата!

Надявам се, че си добре. Тук, под слънцето, всичко е наред. Ходя на плаж всеки ден. Ти си единственото нещо в Лос Анджелис, което ми липсва. Ела да ме видиш някой път.

Глория

Очите ми се плъзнаха от думите към пощенското клеймо. Датата бе 15 декември 2011, почти преди година. На клеймото, в което преди нямаше причина да се взирам, пишеше Ван Найс, Калифорния. Без да знам, от повече от година имах доказателство за измамата на Глория на хладилника си. Зачудих се защо си е направила труда да ме лъже. Аз бях просто нейният адвокат. Нямаше нужда да ме подвежда. Дори никога повече да не ми се обадеше, нямаше да стана подозрителен и да тръгна да я търся. Струваше ми се напълно ненужно и дори малко жестоко. Особено пък последният ред, в който казваше да ида да я видя. Ами ако бях тръгнал натам за Коледа, за да избягам от провала в собствения си живот? Ако бях кацнал там и нея я нямаше?

Отидох до кофата за боклук, натиснах педала, вдигнах капака и хвърлих картичката вътре. Глория Дейтън беше мъртва. Славните дни бяха отминали.

Взех си душ. Дълго държах главата си под топлата струя. През годините доста мои клиенти бяха свършвали зле. Така е в този занаят и преди винаги бях разглеждал това от гледна точка на бизнеса. Повтарях си, че клиентите ми дават хляба и сиренето и загубата на който и да е от тях не предизвикваше добри чувства в мен. Но с Глория Дейтън беше различно. Не беше просто бизнес. Беше лично. Смъртта й породи в мен цяла палитра от чувства — от разочарование и празнота до тъга и гняв. Бях й бесен не само защото ме е излъгала, а защото бе останала в онзи свят, който накрая я бе убил.

Когато топлата вода свърши и затворих крана, вече бях осъзнал, че гневът ми е насочен погрешно. Разбирах, че действията на Глория са имали причина и цел. Може би не ме бе изхвърлила от живота си, а ме бранеше от нещо. Не знаех от какво, но сега работата ми бе да разбера.

Облякох се и тръгнах през празната си къща. Спрях пред стаята на дъщеря ми. Тя не бе влизала там от година и вътре всичко си беше както го бе оставила. Докато я разглеждах, си помислих за родителите, които губят децата си и оставят стаите им като замръзнали във времето. Само дето с моето дете не се бе случила такава трагедия. Аз просто я бях прогонил.

Отидох в кухнята за още една бира и се изправих пред редовния вечерен ритуал на чудене дали да изляза, или да си остана вкъщи. Заради ранното ставане на другия ден реших да е второто и извадих от хладилника няколко кутии с храна от заведения. Имах половин пържола и някаква зелена салата, останали от неделното ми посещение в „Крейгс“, ресторант на Мелроуз авеню, в който ядях сам на бара. Сложих салатата в чиния, а пържолата — в тигана на котлона, за да я стопля.

Когато отворих кофата за боклук, за да изхвърля кутиите, видях картичката от Глория. Размислих и я спасих от отпадъците. Огледах и двете й страни още веднъж и пак се зачудих за какво й е било да я праща. Да не би да е искала да забележа пощенското клеймо и да тръгна да я търся? Да не би да ми е дала някакъв знак, който съм пропуснал?

Все още нямах никакви отговори, но смятах да ги открия. Върнах картичката на вратата на хладилника и я закрепих с магнит на нивото на очите си, така че да съм сигурен, че ще я виждам всеки ден.