Майкъл Конъли
Боговете на вината (14)

13.

Струваше ми се вероятно Фернандо Валенцуела да разнесе призовките в реда, в който ме бе питал за тях. Сградата на федералното правителство се намираше само на няколко пресечки от наказателния съд. Сигурно щеше да отиде първо там и да се опита да се види с Джеймс Марко, а след това да поеме към Долината и Кендъл Робъртс. Нямаше да му е лесно да стигне до Марко. Федералните агенти правят всичко възможно, за да избегнат приемането на призовки. Знам го от опит. Обикновено накрая всичко се урежда през някой техен началник, който неохотно приема призовката от името на своя подчинен. Агентите почти никога не получават тези документи лично.

Всичко това ми даваше предимство пред Вал. Ако Робъртс се окажеше вкъщи, щях да се видя с нея много преди него. Разбира се, нямах представа какво ще постигна като стигна там, но се надявах, че ще успея да я хвана неподготвена, още преди да знае, че я търсят заради федерално дело, в което е забъркан осъден наркобос.

Но трябваше да знам нещо повече за Робъртс освен името й. Като че ли двете с Глория Дейтън се бяха движили в едни и същи среди през 90-те години и поне до първите години на новия век. Информацията на Сиско бе добра отправна точка, но не беше достатъчна. Най-добрият начин да подхванеш разговор с ключова фигура по някое дело е да извадиш повече информация от тази, която той вече има.

Проверих в Гугъл Силвестър Фългони младши от мобилния си телефон и се обадих на телефона, който ми излезе. Жена с дълбок опушен глас, по-подходящ за приемане на резервации в някое кабаре, отколкото за адвокатска кантора, ми каза да почакам. Вече бяхме на магистрала 101 сред оживен трафик. По груби изчисления от Шърман Оукс ни делеше още половин час път, така че нямах нищо против чакането, нито против мексиканската музика, която свиреше в ухото ми.

Тъкмо се канех да се облегна на прозореца и да затворя очи, когато чух в слушалката младежки глас.

— Силвестър Фългони младши на телефона. Какво мога да направя за вас, господин Холър?

Изправих се и извадих бележника си от куфарчето в скута ми.

— Ами като начало можете да ми кажете защо ми пратихте призовка днес в съда. Струва ми се, че сте млад адвокат, господин Фългони, защото цялото това нещо е ненужно. Трябваше просто да ми се обадите. Нарича се колегиалност. Адвокатите не пращат призовки на други адвокати, особено пред техните колеги в съда.

Настъпи мълчание, последвано от извинение.

— Наистина съжалявам, господин Холър. Прав сте, млад адвокат съм и се опитвам да си пробия път. Разбирам, че съм направил грешка, и се извинявам.

— Извинението е прието и можеш да ме наричаш Майкъл и да минем на „ти“. Защо не ми кажеш за какво става въпрос? Хектор Аранд Мойя? Не съм чувал това име от седем години.

— Да, господин Мойя е в затвора отдавна и се опитваме да подобрим положението му. Дали успя да прегледаш делото, по което е призовката?

— Виж какво, Фългони, едва успявам да преглеждам собствените си дела. Всъщност трябва да разместя някои ангажименти, за да успея да вместя призовката. Трябваше да насрочите срещата за време, удобно и на двете страни.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо, ако във вторник сутринта не ти е удобно. И, моля, наричай ме Слай.

— Добре, Слай. Мисля, че ще успея. Но кажи ми защо ме призоваваш за Хектор Мойя? Никога не ми е бил клиент и нямам нищо общо с него.

— Напротив, имаш… Майкъл. В известен смисъл ти си този, който го е пратил в затвора, и затова ти би трябвало да държиш ключа към неговото освобождаване.

Този път аз млъкнах. Първата част от твърдението на Фългони беше спорна. Независимо дали бе вярна, или не, не беше от нещата, които исках да си мисли за мен високопоставен човек от наркокартел дори когато е на сигурно място като федерален затвор.

— Съветвам те да спреш тук — казах. — Като казваш, че съм пратил клиента ти в затвора, няма да изтръгнеш от мен помощ или съдействие. А и на какво основание твърдиш нещо толкова невероятно и безотговорно?

— О, стига, Майкъл. Минали са осем години. Знаем всички подробности. Сключил си сделка, която е спасила клиентката ти Глория Дейтън и е пратила Хектор Мойя опакован и с розова панделка на федералните. Сега клиентката ти е мъртва и само ти можеш да ни разкажеш какво се е случило.

Започнах да барабаня с пръсти по облегалката за ръка, докато се опитвах да измисля как най-добре да се справя с това.

— Кажи ми — проговорих най-накрая, — откъде знаеш това, което си мислиш, че знаеш, за Глория Дейтън и делото й?

— Няма да ти се вържа, Майкъл. Това е вътрешна поверителна информация, отношения между адвокат и клиент. Но наистина се нуждаем от показанията ти, за да се подготвим. Очаквам с нетърпение срещата ни във вторник.

— Този номер няма да ми мине, Младши.

— Моля?

— Няма „моля“. Може да ме видиш във вторник, а може и да не ме видиш. Мога да вляза при всеки съдия в съдебната палата и да го накарам да ти размаже постановката за пет минути. Ясно ли ти е? Затова, ако искаш да дойда във вторник, по-добре започни да говориш. Не ми пука дали информацията е вътрешна и поверителна. Няма да давам никакви показания никъде. Ако ме искаш, трябва да ми кажеш защо точно ме искаш.

Това вече привлече вниманието му.

— Ъ-ъ… Виж какво, ще ти се обадя по-късно, Майкъл. Обещавам да звънна след малко.

— Добре, гледай да се обадиш.

Прекъснах връзката. Знаех, че Слай младши ще се обади. Щеше да звънне на Слай старши във Викторвил и да го пита как да се справи с мен. От самото начало бе ясно, че Младши изпълнява указанията на Старши. Цялата работа вероятно бе замислена в двора на федералния затвор: Слай старши отива при Мойя и му предлага да протестира присъдата му. След това вероятно Слай старши написва на ръка жалбата или дава указания на сина си лично, например в библиотеката на затвора. Единственият въпрос, който имах към тях, бе: как са разбрали, че Глория Дейтън е тайният информатор, издал Мойя?

Погледнах през прозореца и видях, че вече почти сме стигнали прохода Кауенга. Ърл намираше дупки, през които да се промуши, и се движеше като умел играч по футболен терен. Беше добър в това. Щяхме да сме при Робъртс по-рано, отколкото си мислех.

Робъртс живееше на няколко пресечки от булевард „Вентура“. Ако търсите индикация за статус според адреса, жилищата на юг от булеварда са предпочитани в Долината. След развода ни бившата ми съпруга си купи апартамент на една пресечка на юг, на „Дикенс“, и местоположението беше важно за нея — и скъпо. Аз, разбира се, плащах отчасти за дома й, тъй като в него живееше и дъщеря ни. Робъртс живееше на няколко пресечки на север от демаркационната линия, в участъка между булевард „Вентура“ и магистрала „Вентура“. Жилищен квартал със смесица от блокове и еднофамилни къщи.

Когато бяхме само на пресечка от жилището й, видях, че в тази част на Виста дел Монте има къщи, а не апартаменти. Накарах Ърл да спре, за да се преместя на предната седалка. Но преди това трябваше да разкача принтера и да го сложа в багажника.

— В случай че ни види как пристигаме — казах, след като затворих вратата.

— Добре — каза Ърл. — Какъв е планът?

— Да се надяваме, че ще можем да паркираме отпред и да изглеждаме официални с тази кола. Ти идваш с мен до вратата, а аз ще говоря.

— При кого отиваме?

— При една жена. Искам да ми каже какво знае.

— За какво?

— Не знам.

Това беше проблемът. Кендъл Робъртс бе призована по жалбата на Мойя също като мен. Аз нямах почти никаква представа каква ще е моята роля в случая, да не говорим за нейната.

Имахме късмет. На адреса, който Сиско ми бе дал, паркирането беше позволено и точно пред къщата от 50-те години в провинциален стил имаше противопожарен кран.

— Паркирай така, че тя да може да види колата.

— Може да подпрем крана.

Отворих жабката, извадих табелка, на която пишеше „Духовенство“, и я сложих на предното стъкло. Често върши работа и винаги си струва да се опита.

— Ще видим — казах.

Преди да сляза от колата, извадих портфейла си, измъкнах от едно от джобчетата ламинираната си адвокатска карта и я пъхнах под прозрачното пластмасово прозорче точно пред шофьорската си книжка. Обсъдих набързо плана с Ърл и след това слязохме.

Сиско ми бе казал, че Кендъл Робъртс не е била арестувана от 2007 г. Подозирах, че е спряла с този начин на живот и вероятно живее прилично. Надявах се да използвам това в свой интерес — ако изобщо жената си беше вкъщи.

Сложих си слънчевите очила, понеже през последната година заради изборите лицето ми се бе появявало по телевизията и на билбордове из целия град. Не исках да ме разпознаят. Почуках на вратата и след това отстъпих назад и застанах до Ърл. Той носеше очила „Рейбан“ и обичайния си черен костюм с вратовръзка. Аз бях с тъмносив „Корнелиани“ на тънки райета. Но така, застанали рамо до рамо и двамата с тъмни очила, приличахме на двойката бял и черен от поредицата филми, които бях гледал с дъщеря си в по-добри времена.

Прошепнах на Ърл:

— Кои бяха онези филми за онези двамата, които гонят извънземни по някаква тайна държавна…

Вратата се отвори и на прага застана жена, която изглеждаше по-млада от 39-те години, които ми бе казал Сиско. Беше висока, елегантна, с червеникава коса до раменете. Доколкото виждах, не носеше грим, а и не й трябваше. Беше със сиво долнище на анцуг и розова тениска с надпис „Имаш ли флекс?“.

— Кендъл Робъртс?

— Да?

— Казвам се Холър. От Калифорнийската адвокатска колегия. А това е Ърл Бригс. Дали можем да ви зададем няколко въпроса за едно нещо, което разследваме?

Отворих портфейла си и го вдигнах, за да ми види картата. На нея имаше лого, изобразяващо везните на правосъдието — изглеждаше съвсем официално. Не исках да й давам прекалено много време да я гледа, затова затворих портфейла и го прибрах във вътрешния си джоб.

— Няма да ви отнемем много време.

Тя поклати глава.

— Не разбирам… Нямам нищо общо… с правосъдието. Сигурно е станала някаква…

— Не се отнася за вас, госпожо. Става въпрос за други хора, вие сте в периферията на събитията. Може ли да влезем, или ще ни придружите до офиса ни във Ван Найс, за да поговорим?

Беше рисковано да й предлагам да отидем на място, което не съществува, но бях сигурен, че няма да иска да напусне дома си.

— Какви други хора? — попита тя.

Надявах се да не ме попита, преди да влезем. Но проблемът беше, че блъфирах и се опитвах да се държа все едно знам нещо, а не знаех нищо.

— Например Глория Дейтън.

— Тя е мъртва.

— Знаем това, госпожо, проверяваме случая. Възникнали са някои етични проблеми в поведението на адвоката й. Може ли да влезем? Обещавам, че няма да ви отнемем много време.

Тя колебливо отстъпи назад. Пусна ни. Прекрачих прага и Ърл ме последва. Кендъл ни поведе към всекидневната, седна на един стол срещу нас и каза:

— Вижте, нямам нищо общо с онзи свят от много време и не искам да се връщам в миналото. Не знам какви ги е вършила Глори, какъв й е случаят и какво се е случило с нея. Не съм говорила с нея от години.

Забелязах, че използва професионалния псевдоним на Глория Дейтън от времето, когато я познавах и представлявах.

— Разбираме това и няма да ви връщаме в миналото — казах. — Всъщност искаме да ви помогнем да се отървете от него.

— Сериозно се съмнявам. Не и след като сте дошли в къщата ми да ме разпитвате.

Кимнах със съчувствие.

— Съжалявам, но трябва да ви зададем някои въпроси. Ще се опитам да съм максимално кратък. Да започнем с това какви са били отношенията ви с Глория Дейтън. Забелязах, че я наричате Глори, и знам, че е използвала името Глори Дейс преди осем до дванайсет години.

Тя кимна.

— Да. Оттогава я познавам. Но след това не съм чула нищо за нея.

— Разбирам ви. Но да се върнем към онзи период — как се запознахте? Можете да сте открита и искрена. Знаем за досието ви и знаем, че сте чиста от много време. Не става въпрос за вас, а за Глория.

Робъртс помълча известно време, после каза:

— Замествахме се. Работехме за една и съща агенция и ако една от нас беше заета, а другата — не, ни се обаждаха. Бяхме три — Глори, аз и Трина. Всичките си приличахме и клиентите не забелязваха, освен ако не бяха редовни.

— Каква е фамилията на Трина?

— Защо не я знаете?

— Защото току-що научаваме за нея.

Тя ме погледна подозрително, но продължи, вероятно защото искаше разговорът да приключи колкото може по-бързо.

— Трина Рафърти. На сайта я представяха като Трина Трикс.

— Къде е Трина Рафърти сега?

Неправилен въпрос.

— Нямам представа! — почти извика тя. — Не чухте ли какво ви казах? Вече не се занимавам с това! Имам си работа, бизнес, живот — и нямам нищо общо с онзи свят!

Вдигнах ръка, за да я спра.

— Извинете, извинете. Просто си помислих, че може да знаете. Че вероятно поддържате контакт.

— Не поддържам контакт с никого от онова време, ясно? Не разбрахте ли?

— Да, разбрах го и осъзнавам, че събуждам стари спомени.

— Така е — и това не ми харесва.

— Извинявам се и ще се опитам да съм кратък. Значи казахте, че сте били три и всички сте имали уебстраници, а обажданията са минавали през агенция. Ако клиентът е поискал вас, но сте били заета, тогава обаждането е било прехвърляно към Глори и Трина и обратно, така ли беше?

— Така беше. Говорите като адвокат.

— Сигурно защото съм. Добре, следващият въпрос.

Поколебах се, защото след този въпрос или щеше да ни изхвърли, или щяхме да стигнем до обетованата земя на знанието.

— По онова време каква беше връзката ви с Хектор Аранд Мойя?

Робъртс се втренчи в мен с празен поглед. Отначало си помислих, че е защото съм споменал име, което никога не е чувала. Но след това видях в очите й да проблясва страх.

— Искам веднага да си тръгнете — каза тя спокойно.

— Не разбирам — отвърнах. — Аз просто…

— Вън! — извика тя. — Ще направите така, че да ме убият! Вече нямам нищо общо с това. Махайте се и ме оставете на мира!

Стана и посочи вратата. Понечих и аз да стана, защото осъзнах, че съм провалил всичко със споменаването на Мойя.

— Сядай!

Беше Ърл. Говореше на Робъртс. Тя го погледна, поразена от мощта на дълбокия му глас.

— Казах да седнеш — повтори той. — Няма да си тръгнем, докато не разберем всичко за Мойя. И не искаме да те убият. Всъщност се опитваме да ти спасим задника. Затова седни и ни разкажи всичко, което знаеш.

Робъртс бавно седна. И аз направих същото — и май бях толкова поразен, колкото и тя. И преди бях ползвал Ърл, за да се правим на разследващи. Но за първи път го чух да говори.

— Добре — каза той, след като всички седнахме. — Разкажи ни за Мойя.