Майкъл Конъли
Боговете на вината (27)

26.

Слязох по стълбите пред дома си точно в осем. Ърл Бригс ме чакаше, облегнат на колата си и обърнат към гледката към Западен Холивуд, която се открива през скалите на Лоръл Каниън.

— Добро утро, Ърл — казах аз.

Той взе двете чаши кафе от капака на колата си, пресече улицата и се приближи до линкълна. Дадох му ключовете, взех едната чаша и му благодарих, че се е сетил да спре за кафе, преди да тръгнем.

Линкълнът бе основно прегледан от Сиско предния следобед. Проследяващото устройство си беше на мястото, но той и хората му не бяха открили никакви микрофони и скрити камери вътре.

Поехме на юг към магистрала 10, като спряхме само за да напълним резервоара. Движението беше натоварено, но знаех, че ще се разреди, след като преминем през центъра и поемем на север по магистрала 15. Оттам пътят беше право на север през Мохаве.

Дженифър ми беше изпратила няколко имейла с прикачени документи от проучването си. Запълних си времето с четенето им. Първото, което ми се наби на очи, беше анализът на жалбата на Хектор Мойя и основанията за нея. Мойя бе лежал осем години след ареста му. Доживотната присъда, получена заради утежняващото вината обстоятелство, че у него е намерен пистолет, беше единственото, което го държеше зад решетките. Бе получил шест години за кокаина. Доживотната присъда бе прибавена към тях.

Това означаваше, че изходът от жалбата за отмяната й щеше да определи дали Мойя излиза на свобода, или не. За мен това бе допълнителна причина да ми съдейства по случая с Ла Кос и да остави бъдещето си в по-опитни ръце от тези на Силвестър Фългони младши. Вече виждах и посещението на Марко от предния ден в по-ясна перспектива. Докато бе седял срещу мен в линкълна, федералният агент сигурно вече е бил наясно, че агресивният престъпник, който си е мислил, че е пратил на топло до края на живота му, може скоро да излезе навън и че това зависи от две дела, над които той няма контрол.

След това прочетох протоколите от процеса срещу Мойя преди седем години. Първо прегледах показанията на полицай от Лос Анджелис, а после и част от показанията на агента на Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. Лосанджелиското ченге свидетелстваше за ареста на Мойя и намирането на скрития под матрака пистолет. А Марко отговаряше на въпроси за анализа и проследяването на откритото оръжие. Това бяха ключови показания, защото свързваха пистолета с Мойя чрез покупка в Ногалес, Аризона.

Когато излязохме от планината и навлязохме в Мохаве, вече се бях уморил от четене и казах на Ърл да ме събуди, когато стигнем. Опънах се на задната седалка и затворих очи. След среднощния разговор със Слай Фългони старши бях спал неспокойно и имах нужда да си наваксам със съня. От опит знаех, че посещението в затвор може да е изтощително. Всъщност си е направо изпитание, което натоварва всички сетива. Затворнически звуци и миризми, сивата стомана изглежда още по-мрачна на фона на ярките оранжеви униформи на задържаните, смесицата от отчаяние и заплаха по лицата на мъжете, на които ходя на свиждане — не е място, на което бих прекарал доброволно и една минута. Винаги ми се е струвало, че през цялото време вътре съм със затаен дъх.

Въпреки че седалката беше неудобна, успях да дремна половин час. Ърл ме събуди, когато наближихме затвора. Погледнах си телефона и установих, че въпреки натовареното движение сме стигнали бързо. Беше едва десет — часът, в който започват посещенията на адвокатите при техните клиенти.

— Шефе, ако нямаш нищо против, ще те изчакам отвън — каза Ърл.

Усмихнах му се в огледалото за обратно виждане.

— Нямам нищо против, Ърл. Де да можех и аз да остана при теб.

Подадох му телефона си. Нямаше да ме пуснат вътре с него, което беше иронично, защото повечето затворници имаха достъп до мобилни телефони.

— Ако се обадят Сиско, Лорна или Бълокс, вдигни и им кажи, че съм вътре. Всички други да оставят съобщение на гласовата поща.

— Ясно.

Остави ме пред главния вход за посетители.

Процедурата по допуска ми до свиждане с Фългони и Мойя мина гладко. Трябваше да им покажа шофьорската си книжка и картата си от калифорнийската адвокатска колегия, след това да подпиша декларация, че съм адвокат, и друга, че не внасям наркотици или друга нелегална контрабанда в сградата. Свалиха ми колана и обувките и ме накараха да мина през магнитометър. Оставиха ме в стаята за срещи на адвокати и клиенти и ми дадоха електронна аларма, която да закача на колана си. Ако клиентът ми ме нападнеше физически, трябваше да сваля устройството с размери на пейджър от колана си и алармата щеше сама да се задейства и да повика надзирателите. Разбира се, за да го направя, би трябвало да съм жив, но тази подробност не бе спомената. Правеха всичко това заради последните съдебни разпореждания, които забраняваха на надзирателите да присъстват на срещите между адвокати и клиенти в затвора.

Оставиха ме в една стая три на три метра. В нея имаше маса, два стола и интерком на стената до вратата. Чакането се подразбираше. Не си спомням да съм ходил на свиждане на клиент и когато вляза в специално предназначената за това стая, той вече да ме чака вътре.

Адвокатите се срещат с по няколко клиенти в затвора, дори когато случаите им не са свързани. Така се пести от път и от време за допуск — всичко се върши наведнъж. Но обикновено водят затворниците по график, който е удобен на персонала и зависи от това дали затворниците са на разположение. Бях помолил отговорника за посещенията да се видя първо с Фългони, а след това с Мойя. Той се бе намръщил и бе казал, че ще види какво може да направи.

Може би затова чакането ми се стори извънредно дълго. Минаха трийсет минути, преди най-накрая да ми доведат Фългони. За малко да кажа, че ми водят неправилния човек, но след това осъзнах, че това наистина е Силвестър Фългони старши. Макар да го познах, той не беше същият човек, когото познавах от съдебните зали. Този, който влезе при мен с вериги на краката, беше блед, оцъклен и приведен и за първи път си дадох сметка, че през цялото време, докато сме работили заедно в Лос Анджелис, той май е носил тупе. В затвора не позволяваха подобна суета. Темето му бе плешиво и лъщеше под светлината на флуоресцентните лампи на тавана.

Седна срещу мен на масата. Китките му бяха в белезници, вързани за верига на кръста. Не си стиснахме ръцете.

— Здрасти, Слай — казах аз. — Как беше обядът?

— Като всеки ден тук. Евтин салам и бял хляб, които не стават за храна на хора.

— Съжалявам да го чуя.

— А аз не. Предполагам, че когато започне да ми харесва, тогава наистина ще имам проблем.

Кимнах.

— Разбирам.

— Не знам за теб, но аз съм имал клиенти, които обичаха да се крият в затвора. В място като това. Беше им по-лесно, отколкото на улицата, защото тук си имаш двата квадратни метра, легло и чисти дрехи. Секс и наркотици лесно се намират, стига да ги пожелаеш. Опасно е, но и на улицата си е опасно.

— Да, и аз съм имал такива клиенти.

— Е, аз не съм от тях. Смятам това място за ада на земята.

— Но ти остава по-малко от година, нали?

— Триста четирийсет и един ден. Преди можех да ти кажа до час и минута, но сега малко се поуспокоих.

Кимнах отново и реших, че достатъчно сме си бъбрили общи приказки. Време беше да се захващаме за работа. Не бях бил път дотук, за да обсъждам предимствата и недостатъците на затворническия живот или образно казано да потупам Силвестър Фългони по рамото.

— Говори ли тази сутрин с Хектор Мойя за мен?

Фългони кимна.

— Говорих. Всичко е уредено. Той ще се види с теб и ще те приеме за адвокат заедно с младия Слай.

— Добре.

— Не бих казал, че е много щастлив от това. Убеден е, че отчасти ти си виновен да е тук.

Преди да кажа и дума в своя защита, се чу гръм, който разтърси стаята, а според мен — и целия затвор. Ръката ми се стрелна към алармата на колана, като първата ми мисъл беше, че това е някаква експлозия и в затвора става бунт. След това забелязах, че Фългони дори не трепна — дори се усмихваше самодоволно.

— Този беше голям — каза спокойно. — Вероятно днес са пуснали Б2. Стелта.

Ама разбира се. Сега си спомних за близката авиобаза. Опитах се да се успокоя и да се върна към работата. Бележникът ми беше на масата пред мен. Бях си записал някои въпроси и подсказки, докато чаках Фългони. Исках да започна от самото начало и да задам важните въпроси чак след като увлека Фългони в разговора.

— Разкажи ми за Мойя. Искам да знам как и кога започна всичко това.

— Ами доколкото знам, аз съм един от двамата разжалвани адвокати тук. Другият е участвал в някаква банкова измама в Сан Диего. Както и да е, на това място бързо се разчува какво си правил в цивилния живот и хората започват да идват при теб. Отначало за общи съвети и препоръки. След това когато се нуждаят от помощ за някоя жалба. Говоря ти за мъже, които са тук толкова дълго, че са зарязани от адвокатите си, защото са изчерпали всички възможности за обжалване. Но те не искат да се предадат.

— Ясно.

— Е, Хектор е един от тях. Дойде при мен, каза ми, че държавата не е играла честно с него и че иска да знае какво още може да се направи. Работата е там, че никой не му е повярвал. Собствените му адвокати не са му повярвали и доколкото знам дори не са пратили детектив да проучи случая.

— Говориш за подхвърленото от Агенцията за борба с наркотиците оръжие в стаята му, за да се увеличи присъдата му?

— Да, и то да се увеличи така, че да го затворят до живот. Не говоря за прашеца в стаята. За това той признава без проблем. Но каза, че пистолетът не е бил негов, и се оказва, че го твърди още от първия ден, но никой не иска да го чуе. Е, аз го чух. Искам да кажа — какво друго ми остава тук, освен да изслушвам хората.

— Ясно.

— И така се започна. Синът ми подаде жалбата и ето ни тук.

— Нека се върнем преди младият Слай да подаде жалбата за лично изслушване пред съда за отмяна на присъдата. Да се върнем към миналата година. Виж, опитвам се да си наредя пъзела. Мойя ти е казал, че оръжието е било подхвърлено. А каза ли ти, че го е подхвърлила Глория Дейтън?

— Не, каза, че са го направили ченгетата. Арестуван е от лосанджелиската полиция след като ти си сключил сделка с прокуратурата. Забрави ли? Само че той не е знаел години наред за тази сделка — докато аз не му казах. Всичко, което е знаел по онова време, е, че лосанджелиски полицаи влетяват през вратата му със заповед за арест на беглец от закона. Намират кокаина в бюрото и огнестрелното оръжие под матрака. Онази щуротия за беглец от закона е за да няма съдебни заседатели. Тя е нищо в сравнение с доказателствата, които вече са натрупали. Намират в стаята около петдесет грама кокаин и оръжието. И след това идват федералните и напомпват случая, а процесът отива във федерален съд, където раздават награди за цялостно творчество. Удобно, а?

— Да, всичко това го знам. Говоря ти за оръжието. Опитвам се да разбера как си стигнал от неговия разказ до Глория Дейтън. В жалбата се казва, че Глория е подхвърлила оръжието.

— Много просто. Зададох правилните въпроси, след това отстъпих две крачки и видях голямата картина. И това се случи след като повярвах на Хектор Мойя. Както вече ти казах, никой преди не му бе повярвал. Но той дойде при мен и каза: да, кокаинът в стаята беше мой и ще лежа за него. Но не и пистолетът. Запитах се — защо ще отрича едното, а ще потвърждава за другото, освен ако не казва истината?

Можех да измисля няколко причини някой да постъпи точно по този начин — да излъже за едно, а да каже истината за друго — но реших засега да си ги запазя за себе си.

— Е? Глория?

— Да, Глория. Ами Хектор каза, че оръжието е подхвърлено. Някога работех по дело с утежняващи вината обстоятелства — притежание на оръжие. Същата работа, само че Агенцията за борба с наркотиците се занимаваше със случая от самото начало. Без местни ченгета. Агентите арестували моя човек, като го примамили с фалшиво предложение за сделка. Той ми се кълнеше, че е не носил оръжие, когато отишъл да сключва сделката. Отначало не му вярвах — кой ще отиде да купува кило кокаин с двайсет и пет бона в куфарче и няма да си носи пистолет? Но след това се поразрових.

— И си доказал, че оръжието е подхвърлено, за да се увеличи присъдата?

Фългони се намръщи и поклати глава.

— Всъщност така и не успях да го докажа. И моят човек получи тежка присъда. Но отделът, който бе извършил ареста, се казваше Междуведомствен отдел за борба с картелите или нещо подобно. Беше под шапката на Агенцията за борба с наркотиците и се ръководеше от агент Джими Марко. Същият, който е напомпал делото на Мойя. Та когато името му изскочи, си казах, че тук има нещо. За втори път го виждах в подобен случай. Казах си, че няма дим без огън.

Мислих дълго, опитвах се да подредя парчетата и да проумея ходовете на Фългони.

— Видял си името на Марко, но той се включва чак след ареста, чак след като местните ченгета са намерили кокаина и оръжието — обобщих аз. — Ако Марко е стоял зад всичко това, е трябвало да разбереш как пистолетът се е озовал там, за да може да бъде намерен при ареста.

Фългони кимна.

— Точно така. Затова отидох при Хектор и му казах, че оръжието не е подхвърлено от местните ченгета. Ами ако вече е било под матрака, оставено там по-рано от някой друг? Питах го кой е идвал при него от настаняването му в хотела до ареста. Това са четири дни. Накарах го да направи списък с имената на хората, които са го посещавали в стаята през това време.

— Глория Дейтън.

— Да, спряхме се на нея. Но тя не е единствената, която е била в тази стая. Там е ходила поне още една проститутка, братът на Хектор и още двама други. За щастие не трябваше да проверяваме камериерките, защото през цялото време Хектор бил държал табелата „не ме безпокойте“ на вратата. Но се спряхме на Глория, защото накарах един приятел да провери всички имена в компютърната система на полицията и — бинго! Оказа се, че е била арестувана един ден преди да приберат Мойя.

Кимнах. Беше логично. И аз бих се спрял на Глория. Освен това знаех какъв би бил следващият ми ход.

— Как я откри? Тя е била сменила името си. Напуснала е града и после се е върнала.

— По интернет. Тези момичета си сменят имената, адресите, но това няма значение. Бизнесът им се гради на външния им вид. Младият Слай намери снимката й отпреди осем години, когато е арестувана за притежание на наркотици и проституция. След това прегледа в интернет сайтовете на компаньонките. И я намери. Беше си променила прическата, но почти нищо друго. Разпечата снимките и ми ги донесе. Хектор потвърди.

Бях изненадан. Слай младши всъщност бе свършил нещо, което бе помогнало много на разследването.

— И след това, разбира се, си накарал Младши да я призове.

Казах го, все едно следващият ход се подразбира.

— Да, пратихме й призовка. Искахме да протоколираме показанията й.

— Кой й занесе призовката? Валенцуела?

— Не знам. Някой, когото Слай младши е наел.

Наведох се през масата и започнах да нажежавам обстановката, като му задавах въпроси бързо един след друг.

— Снимана ли е, за да се докаже, че призовката е предадена?

Фългони сви рамене все едно не знае и не го интересува.

— Снимана ли е?

— Виж, не знам. Аз бях тук, Холър, какво толкова…

— Ако има снимка, искам да я имам. Кажи на сина си.

— Добре, добре.

— Кога й прати призовката?

— Не знам точната дата. По някое време миналата година. Очевидно преди сводникът й да я убие.

Наведох се още повече през масата.

— Колко време преди да бъде убита?

— Мисля, че седмица.

Стоварих юмрука си върху масата.

— Не е убита от сводника си.

Посочих го с пръст.

— Заради теб е убита. Заради теб и сина ти. Някой е разбрал за призовката. И не е искал тя да говори.

Фългони започна да клати глава още преди да довърша последното изречение.

— Първо — кой е този някой?

— Марко от Междуведомствения отдел. Мислиш ли, че биха рискували това да се разчуе? Особено ако подхвърлянето на огнестрелно оръжие е редовна практика на отдела. Помисли си за всички репутации, кариери и дела, които биха били застрашени. Не мислиш ли, че това е мотив за убийство? Не мислиш ли, че биха рискували да премахнат една проститутка, стига да запазят операцията си в тайна?

Фългони вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Виж, Холър, не съм глупав. Знаех рисковете. Призовката беше засекретена. Марко е нямало как да разбере за нея.

— И само след седмица тя е убита, а ти решаваш, че убиецът е сводникът й и всичко това е съвпадение?

— Помислих си същото, което и полицията. И което синът ми ми прочете от вестниците. Че сводникът й я е убил и сме пропуснали възможността да я накараме да помогне на Мойя.

Поклатих глава.

— Глупости. Знаел си. Бил си наясно, че ти си задвижил нещата. Колко дни преди да даде показания е била убита?

— Не знам. Не бях насрочил…

— Пак ми говориш глупости! Знаел си. Колко дни?

— Четири, но това няма значение. Призовката беше засекретена. Само тя и ние знаехме за нея, никой друг.

Кимнах.

— Да, само тя и вие. И какво очаквахте, че няма да каже на никой друг? Или няма да се обади на Джими Марко, за когото е донасяла информация, за да го пита какво да направи?

Изведнъж осъзнах нещо, което би могло да отговори на всички въпроси, които си задавах, откакто открих, че призовката на Кендъл Робъртс е фалшива. Смушках Фългони в гърдите.

— Знам какво е станало. Решил си, че Марко има свой човек в съдебната администрация. Някой, който му е казал за секретната призовка. Затова синът ти е подправил призовката, която Валенцуела занесе на Кендъл Робъртс. Не сте искали пак да направите същото — да предизвикате нечие убийство. Искали сте тя да се яви, за да може Младши да разбере какво знае тя за Глория и Марко, но сте се страхували, че ако призовката е истинска, тя може пак да стигне до Марко, дори да е засекретена.

— Не знаеш какво говориш, Холър.

— Не, много добре знам какво говоря. Призовката по някакъв начин е убила Глория. И двамата сте го знаели и сте решили да не шумите за това, да се покриете, докато някой нещастен кретен не го отнесе.

— Много грешиш.

— Нима? Не мисля. Защо прати призовки тази седмица? На мен, Марко и фалшивата до Кендъл Робъртс? Защо сега?

— Защото жалбата е подадена преди почти половин година. Трябваше да направим нещо, или тя щеше да бъде отхвърлена. Нямам нищо общо с Глория Дейтън или…

— Не ми говори глупости! И знаеш ли какво, Слай? Ти и синът ти не сте по-добри от Марко и Ланкфорд.

Фългони стана.

— Първо, не знам кой е Ланкфорд. И второ, приключихме. И можеш да забравиш за Мойя. Той е наш, не твой. Няма да се видиш с него.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Седни, Слай, не сме свършили — казах на гърба му. — Ако излезеш от тази стая, щатската адвокатска колегия ще подгони теб и сина ти. Ти вече не си адвокат, Слай. Направил си си фабрика за жалби тук и захранваш с работа детето си, което седи в кантората с тениска на „Доджърс“ и няма представа какво е да си адвокат. Колегията ще го разкъса и ще го изхвърли на боклука. Искаш ли това да му се случи? Заради теб? Кого ще захранваш с работа, след като Младши излезе от бизнеса?

Фългони се обърна и ритна вратата с пета, за да даде знак на надзирателя.

— Какво избираш, Слай? — попитах аз.

Надзирателят отвори вратата. Фългони хвърли поглед към мен, поколеба се и след това каза, че му трябват още пет минути. Вратата се затвори и Фългони се обърна към мен.

— Вчера си заплашил сина ми, но не мислех, че ти стиска да заплашиш и мен.

— Това не е заплаха, Слай. Ще ви съсипя и двамата.

— Ти си задник, Холър.

Кимнах.

— Да, задник съм. Особено когато имам невинен човек, обвинен в убийство.

Той нямаше какво да отговори на това.

— Сядай на стола — наредих му аз. — За да ми кажеш какво да правя с Хектор Мойя.