Майкъл Конъли
Боговете на вината (36)

35.

Защитната стратегия беше проста — да очертае пътека, която щеше да отведе съдебните заседатели до Джеймс Марко и до категоричния извод, че той е престъпен агент, напълно корумпиран и готов да убива, за да прикрие деянията си. Трина Рафърти беше една от стъпките в тази посока и я бях призовал като мой първи свидетел във вторник. Тя бе познавала Глория Дейтън и двете заедно бяха попаднали под влиянието и контрола на Марко.

Въпреки консервативното облекло истинската природа на Трина ясно си личеше. Русата коса на клечки и празният поглед, пиърсингът на носа и татуираните около китките й гривни. Те може да се видят и у порядъчни жени, но всички накуп, заедно с поведението й, не оставяха никакво съмнение каква е, докато вървеше към свидетелската банка. Докато се заклеваше, си спомних, че някога Кендъл, Трина и Глория са се разменяли, защото са си приличали. Вече не. В момента нямаше дори слаба прилика между Кендъл и Трина. Само като погледнех Трина, си представях как е могла да свърши Кендъл.

Трина се закле и без да се бавя, аз потвърдих това, което вече беше очевидно за съдебните заседатели.

— Трина, ти използваш и професионален псевдоним, нали?

— Да.

— Би ли го споделила със съдебните заседатели?

— Трина Трикс.

Тя се усмихна лукаво.

— И каква е професията, заради която го използваш.

— Компаньонка съм.

— Искаш да кажеш, че правиш секс за пари, нали така?

— Да, точно така.

— И откога упражняваш тази професия?

— С прекъсвания от дванайсет години.

— Познаваше ли друга компаньонка, Глория Дейтън, която е използвала също така имената Глори Дейс и Жизел Далинджър?

— Да, познавах Глори Дейс.

— И кога е било това?

— Мисля, че се запознахме преди десет години. Имахме един и същ телефонен диспечер.

— Имахте ли някакви професионални уговорки?

— Разменяхме се, ако това имате предвид. Бяхме три момичета, които си поемахме ангажиментите. Ако някоя от нас беше заета с клиент или графикът й беше пълен и се получеше обаждане за нея, тогава го поемаше една от другите две. И понякога, ако клиент поискаше две или дори три момичета, работехме заедно.

Кимнах и млъкнах за кратко. Това последното досега не бе споменавано и ме разсея, тъй като третото момиче, което все още не бе назовано по име, беше Кендъл Робъртс.

— Господин Холър? — подкани ме съдията. — Може ли да продължим?

— Да, Ваша Чест. Госпожице Рафърти, контактувахте ли с хора от правораздаването по онова време?

— Ами арестувана съм няколко пъти. Всъщност три пъти.

— А арестувана ли сте от Агенцията за борба с наркотиците?

— Не, само от лосанджелиската полиция и шерифа.

— Значи никога не сте задържана от агент на име Джеймс Марко, който работи за Агенцията за борба с наркотиците?

С периферното си зрение видях как Форсайт се навежда напред. Винаги го правеше, преди да възрази. Но по някаква причина този път не протестира. Обърнах се към него, като все още очаквах възраженията му, но видях как Ланкфорд се бе пресегнал от стола си до парапета, за да докосне Форсайт по рамото. Ланкфорд, детективът, казваше на Форсайт, прокурора, да не протестира.

— Не мисля.

Обърнах се пак към свидетелката. Не разбирах това, което току-що бях чул.

— Съжалявам — казах. — Би ли повторила?

— Казах — не — отговори Трина.

— Твърдиш, че не познаваш агент от Агенцията за борба с наркотиците на име Джеймс Марко?

— Точно така. Не го познавам.

— И дори не си го виждала?

— Доколкото знам — не, освен ако не е бил под прикритие или нещо такова и не се е представял с друго име.

Обърнах се към Сиско на първия ред. Очевидно Марко по някакъв начин се бе добрал до Трина Рафърти и исках да знам как. Но по-наложително от това обяснение бе да реша какво да правя в момента. Можех да разбия собствения си свидетел, но на съдебните заседатели това нямаше да им хареса.

Реших, че нямам избор.

— Трина — казах, — не ми ли каза при предишните ни разговори, че си била таен информатор, който е работил за агент Марко от Агенцията за борба с наркотиците?

— Ами, казах ви много неща, защото ми плащахте наема. Казвах ви каквото искахте да чуете.

— Не, това…

Спрях и се опитах да остана спокоен. Марко и Ланкфорд не само че бяха стигнали до нея, но я бяха превърнали в оръжие за масово унищожение. Ако не успеех да спася тези показания, цялата ми защита щеше да се срути.

— Кога за последен път говори с агент Марко?

— Не го познавам, така че не съм говорила с него.

— Казваш на съдебните заседатели, че нямаш представа кой е агент Джеймс Марко?

— Съжалявам, нямам. Имах нужда от подслон и храна. Може и да съм ви казала някои неща, за да получа нещо от вас.

И преди ми се бе случвало свидетел да се отметне. Но никога така драматично и с толкова фатални последици за делото. Хвърлих поглед към клиента ми на банката на защитата. Той изглеждаше объркан. Преместих очи и към Дженифър. На лицето й бе изписано неудобство — тя се чувстваше неудобно заради мен.

Обърнах се към съдията, която бе също объркана. Направих единственото възможно в тази ситуация.

— Ваша Чест, нямам повече въпроси — казах.

Бавно се върнах на адвокатската маса, като се разминах с Форсайт, който всеки момент щеше да увеличи щетите. Докато вървях по тясната пътека между празната банка на обвинението и столовете покрай парапета, трябваше да мина покрай Ланкфорд. Чух как си мънка нещо под носа.

— Ммм мммм мммммм…

Само аз можех да го доловя. Спрях, направих крачка назад и се наведох към него.

— Какво каза? — попитах го шепнешком.

— Казах — продължавай в същия дух, Холър — прошепна той в отговор.

Форсайт започна своя разпит, като попита Трина Рафърти дали двамата някога са се срещали. Отидох до мястото си и седнах. Единственото хубаво последствие от това, че прокурорът скочи веднага да говори със свидетелката, беше, че нямах възможност да кажа на клиента си колко са се влошили нещата за нас. Фиаското с Рафърти бе като удар в слънчевия сплит на делото. Дори без Форсайт да натрупа още негативи, а той щеше да го направи, вече бях загубил важно доказателство за връзката на Марко и Глория Дейтън. А към тази щета се добавяше и обида. Трина намекваше, че съм насърчавал лъжесвидетелстване — плащал съм наема й, за да лъже.

По всичко личеше, че Форсайт смята, че като унищожи мен, ще унищожи и тезата. Почти всичките му въпроси към Трина се въртяха около това, че съм й наредил какво да каже пред съда в замяна на осигурена квартира само на две пресечки от полицейската административна сграда. Толкова се разгорещи, че ми даде възможност да спася нещата. Ако успеех да покажа, че е излъгала, имах добър шанс поне в очите на съдебните заседатели да подкопая обвиненията й срещу мен.

Форсайт свърши за петнайсет минути, след като аз започнах да възразявам на почти всеки негов въпрос на базата на това, че вече е зададен и му е отговорено. Само мъртъв кон може да се бие повече. Най-накрая той се отказа и си седна.

Станах бавно, за да отговоря, и тръгнах към катедрата като обречен към ешафод.

— Госпожице Рафърти, казахте адреса на апартамента си, на който твърдите, че плащам наема. Кога се преместихте там?

— През декември, точно преди Коледа.

— А помните ли кога се запознахме?

— Беше след това. Мисля, че през март или април.

— Тогава как съм плащал наема ви, след като сме се запознали три или четири месеца, след като сте се нанесли?

— Защото познавате другия адвокат и точно той ме уреди с този апартамент.

— И кой е този адвокат?

— Слай. Господин Фългони.

— Имате предвид Силвестър Фългони младши?

— Да.

— Да не би да казвате, че Силвестър Фългони младши представлява господин Ла Кос заедно с мен?

Посочих клиента си, докато задавах въпроса с овладяно учудване в гласа си.

— Ами не — каза тя.

— Тогава кого представляваше той, когато ви е уредил с този апартамент, както твърдите?

— Хектор Мойя.

— Защо господин Фългони ви уреди с този апартамент?

Форсайт протестира с аргумента, че делото на Мойя няма никаква връзка. Аз, разбира се, настоях за обратното, като цитирах още веднъж алтернативната хипотеза на защитата, която представях. Съдията отхвърли възраженията и аз отново зададох въпроса.

— Заради същото — каза Трина. — Искаше да кажа, че Глория Дейтън ми е споделила, че агент Марко я е накарал да подхвърли оръжие в хотелската стая на Хектор.

— И твърдите, че това никога не се е случвало, че господин Фългони си го е измислил?

— Точно така.

— А не свидетелствахте ли само преди минути, че никога не сте чували за агент Марко? А сега казвате, че господин Фългони ви е наредил да твърдите нещо, свързано с него?

— Не съм казала, че не съм чувала за него. Казах, че никога не съм го виждала и никога не съм му давала никакви сведения. Има разлика.

Кимнах. Бях справедливо упрекнат.

— Госпожице Рафърти, някой от правораздавателните институции да ви се е обаждал или да ви е посещавал през последните двайсет и четири часа?

— Доколкото знам — не.

— Някой да се е опитвал да ви сплаши и да промени показанията ви днес?

— Не, казвам истината.

Бях го представил на съдебните заседатели по възможно най-добрия начин, дори под формата на поредица от отрицания. Надявах се, че инстинктивно ще усетят, че Трина Рафърти е лъжкиня, че е притисната от някой да лъже. Реших, че е прекалено рисковано да продължа, и свърших с въпросите.

Докато се връщах към мястото си, прошепнах на Ланкфорд:

— Къде ти е шапката?

Продължих към Сиско, наведох се и също му прошепнах:

— Виждал ли си Уитън?

Той поклати глава.

— Още не. Какво искаш да направя с Трина?

Форсайт нямаше повече въпроси, така че съдията тъкмо освобождаваше Рафърти. Сиско я бе взел сутринта от апартамента й и я бе докарал в съда, който бе на три пресечки от дома й.

— Върни я у тях. Виж дали няма да ти каже нещо.

— Искаш да съм мил?

Поколебах се само за миг. Знаех докъде могат да доведат заплахите и натискът, идващи от хора като Марко и Ланкфорд. Ако съдебните заседатели също го осъзнаеха, с отмятането си на свидетелската банка тя можеше да се окаже по-полезна, отколкото ако беше казала истината.

— Да, бъди мил.

Над рамото на Сиско видях как детектив Уитън влиза в залата и сяда на задния ред. Точно навреме.