Майкъл Конъли
Боговете на вината (17)

16.

Докато се опитвах да изкрънкам последен шот „Патрон“ от Ранди след последните поръчки във „Фор Грийн Фийлдс“, екранът на телефона ми — бях го оставил на бара — светна. Беше Сиско. Очевидно бе работил до късно.

— Какво има, Сиско?

— Извинявай, ако съм те събудил, Мик, но ми се струва, че би искал да чуеш това.

— Спокойно, не си. Какво има?

Ранди светна всички лампи и наду някаква песен от уредбата, с надеждата, че ще прогони последните клиенти.

— Затваряме.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Сиско. — Мик, чуваш ли ме?

Излязох и върнах Сиско на линия.

— Извинявай, айфонът ми дава дефекти. Къде си и какво става?

— Пред „Стандарт“ съм, в центъра. Трина Трикс е вътре и си върши работата. Но не ти се обаждам за това. Това може да почака.

Исках да го питам как е открил Трина, но долових настойчивостта в гласа му.

— А кое не може да чака?

Отново изключих звука на телефона, влязох в колата и затворих вратата. Беше голяма глупост след виното с Кендъл да пия текила. Но се чувствах зле, след като си тръгнах от дома й, сякаш бях объркал нещо, и ми се искаше да прогоня тези мисли с „Патрон“.

— Току-що ми се обади един човек, който ми прави услуги от време на време — каза Сиско. — Нали се сещаш за магазина на „Ферари“, за който ти казах?

— Да, онзи на „Уилшър“.

— Точно така. Нацелих златна мина. Много видеозаписи. Пазят архива една година. Така че извадихме двоен късмет.

— Видя ли лицето на мъжа с шапката?

— Не, нямах този късмет. Все още нямаме лице. Но прегледахме видеото от въпросната нощ и видях да минават Глория и шофьорът й. Четири коли след тях се движи мустанг и май нашият човек е вътре. Все още е с шапка, затова съм деветдесет процента сигурен, че е той.

— Добре.

— Една от камерите снима на изток. Смених ъгъла и проверих мустанга.

— Видял си регистрационната табела?

— Точно така, видях табелата. Дадох номера на моя приятел и той току-що ми се обади, след като е отишъл на работа.

Под „приятел“ имаше предвид източник от полицията, който му проверява номерата на колите. Източник, който очевидно работеше нощни смени. Споделянето на информация от компютъра на външен човек бе нарушение на законите на Калифорния. Затова не поисках от Сиско уточнение кой му е дал информацията, която се канеше да ми сподели. Просто исках да ми каже името.

— Така, мустангът е на някой си Лий Ланкфорд. И слушай сега, Мик, той е полицай. Приятелят ми каза, че адреса му го няма в компютъра. Така пазят ченгетата. Могат да скрият регистрацията на частен автомобил. Но е полицай и сега трябва да разберем за кого работи и защо е следил Глория. Вече знам, че не работи в Лос Анджелис. Приятелят ми провери. Та започвам да си мисля, Мик, че трябва да има нещо вярно в думите на клиента ни, че е накиснат.

Не чух много от това, което каза Сиско, след като спомена собственика на мустанга. Бях обратно в играта, след като чух името на Ланкфорд. Сиско не го познаваше, защото още не работеше за мен преди осем години, когато сключих споразумението, според което Глория Дейтън предаде Хектор Мойя на прокуратурата, която пък го предаде на федералните. Ланкфорд нямаше нищо общо с тази сделка, но обикаляше около разследването като лешояд.

— Ланкфорд е пенсиониран полицай от Глендейл — казах. — Сега работи като детектив за прокуратурата.

— Познаваш ли го?

— Нещо такова. Разследваше убийството на Раул Левин. Всъщност точно той се опита да ме обвини за него. Видях го при първото явяване на Ла Кос в съда. Прокуратурата го е назначила да работи по случая.

Докато палех колата, чух как Сиско подсвирна.

— Да обобщим — каза той. — Ланкфорд следи Глория Дейтън вечерта, в която е убита. Предполага се, че я проследява чак до дома й, и час по-късно тя е убита в апартамента си.

— А след два дни на първото явяване на Ла Кос — ето го пак — продължих аз. — Назначен е да работи по убийството на Дейтън.

— Това не е съвпадение, Мик. Няма такива съвпадения.

Кимнах, макар да бях сам в колата, и казах:

— Това е постановка. Андре ни казва истината.

Имах нужда да прегледам архива на Глория Дейтън, но папките все още бяха у Дженифър Арънсън. Това трябваше да почака до събранието сутринта. Междувременно се опитвах да си спомня онези дни преди осем години, когато за първи път се запознах с полицай Ланкфорд и станах основния му заподозрян в убийството на собствения ми детектив.

Изведнъж се сетих какво бе казал Сиско в началото.

— В момента следиш Трина Трикс, така ли?

— Да, не беше трудно да я открия. Минах покрай дома й да видя какво може да ми направи впечатление там, и ето ти я и нея. Същото като при Глория — с шофьора и всичко останало. В хотела е от около четирийсет минути.

— Добре, идвам към теб. Искам да говоря с нея. Още тази вечер.

— Ще го уредя. Можеш ли да шофираш? Говориш като човек, който е изпил няколко питиета.

— Добре съм. Ще си взема кафе по пътя. Ти само я дръж там.