Майкъл Конъли
Боговете на вината (6)

5.

В сряда сутринта Ърл Бригс закъсня, така че аз пристигнах последен на събранието, планирано за осем. Намирахме се на третия етаж на сграда на бул. „Санта Моника“ близо до надлеза на магистрала 101. Беше празна постройка, до която имахме достъп винаги щом ни потрябваше, защото Дженифър се занимаваше с ипотечния кредит на собственика срещу бартер. Той бе купил и ремонтирал имота преди шест години, когато наемите бяха високи и очевидно в града имаше повече независими продуценти, отколкото операторски екипи, които да заснемат проектите им. Но скоро най-ниският слой на бизнеса изпадна от играта и инвеститорите в независимите филми станаха по-малко от паркоместата пред скъп ресторант. Много компании спряха дейност и собственикът имаше късмет, че половината от капацитета на сградата му бе запълнен. Накрая и той закъса и му се наложи да почука на вратата на „Майкъл Холър и Ко“, след като бе прочел една от рекламите ни, които пращахме по пощата на всички собственици на недвижими имоти с проблеми.

Като повечето ипотечни заеми, сключени преди срива, и този бе обвързан с други кредити и препродаден. Това ни даваше възможност за действие. Дженифър обжалва искането на банката и успя да забави процедурата за десет месеца, докато клиентът ни се опита да се съвземе. Само че в Източен Холивуд вече нямаше голямо търсене на сгради с площ от над 300 квадратни метра. Той не успя да се измъкне от блатото и отдаваше под наем месец за месец на рокбанди, които имаха нужда от помещения за репетиция. Със сигурност щяха да му вземат имота. Въпросът беше колко месеца още Дженифър щеше да успее да го задържи.

Добрата новина за „Майкъл Холър и Ко“ беше, че рокбандите спяха до късно. Обикновено сградата беше пуста и тиха поне до късния следобед. Бяхме започнали да използваме последния етаж за редовните ни събрания веднъж на две седмици. Мястото бе просторно и празно, с 4,5 метра тавани, с дървен под, тухлени стени, метални подпорни колони и големи прозорци, които предлагаха прекрасна гледка към градския център. Но най-хубавото беше, че в югоизточния ъгъл имаше заседателна зала, в която все още имаше дълга маса с осем стола. Тук се събирахме, за да разглеждаме делата, и тук сега щяхме да обмислим стратегията за защита на Андре ла Кос, обвинения в убийство интернет сводник.

Заседателната зала имаше огромен прозорец, който гледаше към останалата част от помещението. Докато минавах през празното пространство, видях целия екип събран около масата и скупчен около нещо. Предположих, че е кутия с понички от заведението на Боб — Лорна редовно носеше на събранията понички.

— Извинявайте за закъснението — казах, когато влязох.

Сиско извърна едрото си тяло от масата и видях, че хората ми не са се скупчили около понички. На масата имаше златно кюлче: грееше като слънце, издигащо се над планините сутрин.

— Не ми прилича на половин килограм — казах.

— Повече е — отвърна Лорна. — Поне килограм.

— Значи той си мисли, че отиваме заедно към процес — обади се Дженифър.

Усмихнах се и погледнах бюфета покрай лявата стена на стаята. Там Лорна бе наредила кафето и поничките. Оставих куфарчето на заседателната маса и отидох да си налея кафе. За отскок имах нужда от инжекция кофеин повече отколкото от златото.

— Как сте? — попитах с гръб към тях.

Чу се хор от гласове, които съобщаваха, че са добре. С чаша кафе в едната ръка и поничка с глазура в другата седнах на масата. Беше трудно да се съсредоточиш върху нещо друго освен златото.

— Кой го донесе? — попитах.

— Дойде с брониран камион — докладва Лорна. — От някакво място, наречено Златен депозитар. Ла Кос е наредил доставката от затвора. Трябваше да се подпиша на три места. Донесе го въоръжен гард.

— Колко струва кило злато?

— Около петдесет и четири хиляди — каза Сиско. — Току-що проверихме.

Кимнах. Ла Кос ми бе дал повече от два пъти от това, което бях поискал. Харесваше ми.

— Лорна, знаеш ли къде е „Сейнт Винсънт Корт“ в центъра?

Тя поклати глава.

— В бижутерския квартал. До кръстовището на Седма и Бродуей. Там има няколко търговци на едро на злато. Занесете със Сиско кюлчето там и го продайте — стига да е истинско злато. Веднага щом го превърнете в пари, ми прати съобщение. Ще дам на Ла Кос фактура.

Лорна погледна Сиско и каза:

— Отиваме веднага след срещата.

— Добре. Какво друго? Донесе ли папката на Глория Дейтън?

— Папките — поправи ме тя, посегна към пода и вдигна купчина, висока поне педя.

Бутна папките през масата към мен, но аз ловко ги пренасочих към Дженифър.

— Бълокс, за теб са.

Дженифър се намръщи, но прилежно посегна към папките. Беше вързала тъмната си коса на конска опашка и изглеждаше много делово. Знаех, че въпреки че се мръщи, винаги би приела да работи по убийство. Освен това бях сигурен, че мога да разчитам на нея.

— И какво да търся във всичко това? — попита тя.

— Все още не знам. Искам още едни очи да прегледат папките. Искам да се запознаеш с делата на Глория Дейтън. Да ги научиш наизуст. Сиско работи по профила й в годините след тези случаи.

— Добре.

— И в същото време искам да направиш и нещо друго.

Тя отвори бележника си.

— Какво?

— Някъде в последната папка ще намериш бележки от предишния ми детектив Раул Левин. В тях става въпрос за наркопласьор и местонахождението му в хотел. Името му е Хектор Аранд Мойя. Беше от картела Синалоа и федералните го търсеха. Искам да извадиш всичко за него. Доколкото си спомням, получи доживотна присъда. Разбери къде е и какво прави.

Дженифър кимна, но след това каза, че не схваща логиката на задачата.

— Защо ни е този наркопласьор?

— Глория го предаде, за да получи споразумение. Човекът се срути от високо и в някакъв момент може да се наложи да търсим алтернативни хипотези.

— Ясно. Димна завеса.

— Виж какво можеш да откриеш.

— А дали да не започна с Раул Левин? Може да си спомни нещо за Хектор.

— Добра идея, но няма как. Мъртъв е.

Видях как Дженифър хвърли поглед към Лорна и как Лорна я предупреди с очи да остави тази тема.

— Дълга история, някой път ще ти я разкажа — добавих.

Настъпи мрачно мълчание.

— Добре, ще видя какво мога да намеря — каза Дженифър.

Обърнах се към Сиско.

— Сиско, какво научи?

— Засега няколко неща. Първо, ти каза да проверя Глория за времето след последното ви дело. Направих го през всички обичайни канали, през интернет и лични контакти. Оказва се, че няма и следа от нея след това. Ти каза, че е заминала за Хаваите, но ако е така, тя никога не е взела шофьорска книжка, нито е пращала сметки, нито си е прекарала кабелна телевизия или купувала собственост на никой от островите.

— Каза, че отива при приятел — обясних аз. — Някой, който щял да се погрижи за нея.

Сиско сви рамене.

— Възможно е, но повечето хора оставят някаква следа, колкото и да е слаба. Не открих нищо. Мисля, че тогава си е сменила самоличността — ново име, нови документи.

— Жизел Далинджър.

— Може и това да е, а може да е приела този образ по-късно. Хората, които правят такива неща, обикновено не се придържат към една самоличност. Това е цикъл. Щом им се стори, че някой може да ги докопа или е време за промяна, минават пак през цялата процедура.

— Да, но тя не е била защитен свидетел. Просто искаше ново начало. Това ми се струва малко крайно.

Тогава се намеси Дженифър.

— Мен ако питате, ако имах такова досие и исках да започна някъде на чисто, щях да се откажа от името си. Днес всичко е дигитализирано и по-голямата част от информацията е в публични регистри. Вероятно последното, което е искала, е било някой на Хаваите да изрови всичко това за нея.

И потупа купчината папки пред себе си.

Звучеше логично.

— Добре — казах. — Ами Жизел Далинджър? Тя кога се появява?

— Не съм много сигурен — отвърна Сиско. — Настоящата й шофьорска книжка е издадена в Невада преди две години. Така и не я е сменила, след като се е преместила тук. Наела е апартамент на „Франклин“ преди шестнайсет месеца, като е представила досие на наемател за четири години назад в Лас Вегас. Нямах време да го прегледам, но ще го направя.

Извадих бележника от куфарчето си и си записах няколко въпроса, които да задам на Андре ла Кос следващия път, когато се видим. После попитах:

— Добре, какво друго? Ходи ли вчера до „Бевърли Уилшър“?

— Да. Но преди да стигна до това, нека ти кажа за апартамента на „Франклин“.

Кимнах. Той докладваше. Можеше да го прави в какъвто ред иска.

— Да започнем с пожара. За него е съобщено в дванайсет и петдесет и една в нощта на неделя срещу понеделник, когато противопожарните аларми в коридора пред апартамента на жертвата се задействат, съседите излизат и виждат от процепите край вратата й да се вие дим. Пожарът е изпепелил всекидневната, където е намерен трупът, и силно е повредил кухнята и двете спални. Противопожарните аларми в апартамента очевидно не са се задействали и причината за това се разследва.

— Не е ли потекла вода от крановете на тавана?

— Няма кранове на тавана. Сградата е стара и е получила разрешително при заварено положение. Доколкото успях да разбера от пожарната, има две разследвания на тази смърт.

— Две? — повторих.

Май можех да се възползвам от това.

— Точно така. Отначало и полицаите, и пожарникарите са се подписали, че е било нещастен случай и жертвата се е запалила, като е заспала с цигара в ръка на дивана. А блузата й от изкуствена материя е разпалила огъня. Но са променили мнението си след първоначалния оглед на съдебния лекар. Останките са откарани в моргата.

Сиско си погледна записките, надраскани в бележника му, който изглеждаше миниатюрен в голямата му ръка.

— Съдебният лекар Селест Фрейзиър е направила първоначалния оглед на тялото и открила, че подезичната кост е счупена на две места. Това бързо сменило хода на нещата.

Погледнах към Лорна, защото знаех, че няма представа какво е подезична кост, и казах:

— Това е малка костица с формата на подкова, която пази трахеята.

Докоснах шията си, за да илюстрирам обяснението, и добавих:

— Ако е счупена, това означава травма от насилие на предната страна на врата. Била е удушена.

Лорна кимна, а аз дадох знак на Сиско да продължи.

— Затова се върнали на мястото с инспектори по убийствата и палежите и започнали ново разследване. Чукали на много врати. Говорих с много от хората, с които са говорили и те. Няколко от тях са чули скандал в апартамента около единайсет в събота вечерта. Разговор на висок тон. Мъж и жена се карали за пари.

Пак си погледна тефтера, за да види някакво име.

— Някоя си госпожа Анабет Стивънс, която живее срещу жертвата, видяла през шпионката как след караницата от апартамента си тръгнал мъж. Казала, че било някъде между единайсет и трийсет и полунощ, защото новините били свършили, а тя си лягала в полунощ. По-късно разпознала Андре ла Кос сред шест снимки, които й показали ченгетата.

— Тя ли ти го каза?

— Да.

— Знаеше ли, че работиш за човека, когото е разпознала?

— Казах й, че разследвам смъртта в отсрещния апартамент, и тя с готовност разговаря с мен. Не се представих по-подробно, защото тя и не поиска.

Кимнах на Сиско. Така елегантно да измъкне информация от ключов свидетел на обвинението, и то толкова рано в играта, си беше отлична работа.

— На колко години е госпожа Стивънс?

— Около шейсет и пет. Според мен прекарва много време да гледа през шпионката. Всяка сграда си има такава клюкарка.

— Ако си е тръгнал преди полунощ, как така противопожарните аларми в коридора не са се задействали петдесет минути? — намеси се Дженифър.

Сиско отново сви рамене.

— Има две обяснения. Първо, на дима му е трябвало време, за да изпълзи през процепите край вратата. А през това време пожарът вътре може да се е разгарял. Второ, запалването е било отложено по някакъв начин, та убиецът да има време да се измъкне. Или трето: комбинация от първите две.

Бръкна в джоба си и извади цигари и кибрит. Взе една цигара, сложи я в кибрита и обясни:

— Най-старият трик. Палиш цигарата, тя гори бавно, пламъкът стига до клечките. След това те пламват и подпалват блузата. Така получаваш от три до десет минути преднина, зависи каква цигара използваш.

Кимнах по скоро на себе си, отколкото на Сиско. Започвах да получавам представа как ще действа обвинението срещу клиента ми и да мисля стратегии и ходове.

— Знаете ли, че повечето щати имат закони, според които цигарите на пазара трябва да горят максимум три минути, без да се дърпа от тях? Затова повечето подпалвачи ползват чуждестранни цигари.

— Страхотно — казах. — Можем ли да се върнем на случая? Какво друго научи, докато беше в сградата?

— Това е горе-долу всичко засега — отвърна Сиско. — Но ще се върна там. Много хора не си бяха у дома, когато ходих.

— Защото са погледнали през шпионката и са се уплашили, като са те видели.

Беше шега, но в нея имаше и доза истина. Сиско караше мотор „Харли Дейвидсън“ и се обличаше подобаващо. Обикновено носеше черни джинси, ботуши, прилепнала черна тениска и кожен елек. С импозантния му ръст, облеклото и пронизителния поглед на тъмните му очи нищо чудно някои хора да не му отворят вратата. Всъщност бях по-изненадан, когато ми казваше, че свидетел е говорил с него с готовност. До такава степен, че исках да се убедя, че съдействието е било доброволно. Последното, от което имах нужда, беше нападение от свидетелската банка. Затова лично проучвах всички.

— Имам предвид, че не е лошо да се замислиш от време на време да носиш вратовръзка — добавих. — Имам цяла колекция вратовръзки, които се закопчават с игли отпред, нали знаеш?

— Не, благодаря — отвърна Сиско. — Може ли да продължим с хотела, или искаш да продължиш да се бъзикаш с мен?

— По-кротко, пич. Просто те бъзикам. Кажи за хотела. Имал си натоварена вечер.

— Отидох там късно. И сега идва хубавата част.

Той отвори лаптопа си и започна да пише, докато говореше. Големите му пръсти буквално наказваха клавишите.

— Успях да получа съдействие от охраната на „Бевърли Уилшър“ и без да нося вратовръзка. Те…

— Добре, добре — прекъснах го. — Повече никакво обсъждане на вратовръзки.

— Чудесно.

— Продължавай. Какво ти казаха?