Майкъл Конъли
Боговете на вината (32)

31.

Кендъл си бе тръгнала преди обедната почивка и бе поела към Долината, за да си поеме смяната във „Флекс“. С Лорна тръгнахме по „Спринг“, а след това завихме по Главната улица към „Кафенето на Пийт“. По пътя непрекъснато поглеждах през рамо, за да съм сигурен, че ни пазят. Хората на Мойя не се отделяха от нас.

Бяхме избрали „Пийт“, защото там обслужването беше добро и бързо и сервираха отлични сандвичи с бекон, маруля и домати. Единственият проблем бе, че винаги гъмжеше от ченгета, и този път не беше по-различно. Ресторантът се намираше само на две пресечки от административната сграда на полицията и бе любим на костюмите от командния състав и на детективите от елитните отдели „Убийства“ и „Грабежи“. Размених си няколко неловки кимвания и погледи с хора, които познавах от предишни процеси и дела. Намерих маса, която бе скрита от по-голямата част от заведението зад дебела подпорна колона, и това беше добре. Започвах да се чувствам все едно съм влязъл във вражески лагер, а всичко, което исках, беше сандвич с бекон, маруля и домат върху пълнозърнеста филия.

Лорна прояви достатъчно разум и ме попита дали искам да пази тишина, докато размишлявам върху делото и следобедното заседание. Но й казах, че няма смисъл да съставям стратегия, докато не разбера дали Слай младши ще дойде в съда, както се очакваше от него. След като поръчахме, започнахме да разглеждаме графика ми и да търсим как да изкараме малко пари. Финансите на фирмата бяха на приключване. Преди да разбера, че няма да има повече златни кюлчета от Андре ла Кос, бях харчил щедро за разследване и подготовка за процеса. Излизаше повече, отколкото влизаше, и това беше проблем.

Това бе една от причините Дженифър Арънсън да не е в съда тази сутрин. Не можех да си позволя да я откъсна от работата с малкото платежоспособни клиенти, които имахме. Преди обед тя бе на изслушване по обявяване на фалита на собственика на сградата, в която правехме събранията на екипа.

Поне кредитната карта, с която платих обяда, все още не беше спряна. Представях си унижението, ако я бяха конфискували и срязали пред огромната публика от ченгета.

Добрите новини станаха две, когато получих есемес от Сиско на връщане.

Той е тук. Можем да продължим.

Споделих с Лорна, че Фългони вече е в съда, и можах да се отпусна по остатъка от пътя обратно. Докато Лорна не повдигна въпроса, който категорично избягвахме почти месец.

— Мики, искаш ли да започна да се оглеждам за шофьор?

Поклатих глава.

— Не искам да говоря за това сега. Освен това нямам кола. За какво ми е шофьор? Да не би да искаш да кажеш, че не искаш повече да ме караш?

Всяка сутрин тя ме взимаше от къщи и ме караше до съда. Обикновено Сиско ме връщаше у дома, за да може да провери къщата и да се увери, че е безопасна.

— Не, не е това — каза Лорна. — Нямам нищо против да те карам. Но докога ще чакаш, докато се върнеш към нормалния си живот?

Този процес бе добро спасение от душевната болка, причинена от катастрофата. Вниманието, което изискваше, не ми позволяваше да се връщам към онзи ден в Мохаве.

— Не знам — отвърнах. — Освен това не мога да си позволя нормалния си живот. Няма пари за шофьор, нито за кола, докато не получим чека от застрахователната компания.

Обезщетението се бавеше заради разследването. Калифорнийската магистрална полиция бе класифицирала катастрофата като убийство, причинено от умишлен удар на камион и последвало бягство. Камионът бе намерен на следващия ден, паркиран в поле в Хесперия и изгорен. Преди това бил откраднат от „Пътна помощ“. Доколкото знаех, магистралните полицаи нямаха представа кой го е карал, когато се е забил в линкълна ми.

 

 

Докато изминаваше дългия път от задния вход до свидетелската банка, Силвестър Фългони младши въртеше глава, сякаш виждаше съдебна зала отвътре за първи път. Когато стигна до мястото си, понечи да седне и съдията трябваше да го спре, за да остане изправен, докато положи клетва да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

След обичайните въпроси, които целяха да установят кой е Фългони и с какво се занимава, се насочих към жалбата за лично явяване пред съда на Хектор Мойя с искане за отмяна на присъдата. Накарах го да извърви стъпка по стъпка пътя, довел до призовката на Глория Дейтън.

— Всичко започна, когато господин Мойя ми каза, че оръжието, намерено у него от полицията в хотелската му стая, не е било негово, а е било подхвърлено — отговори Фългони. — Направихме разследване и заключихме, че има голяма вероятност оръжието вече да е било скрито в стаята, когато полицаите идват, за да го арестуват.

— И какво ви говори това?

— Че ако пистолетът е бил подхвърлен, както твърди господин Мойя, то това е направено от някой, който е влизал в тази стая преди полицаите.

— И какво предприехте?

— Направихме списък на хората, които са влизали в стаята през четирите дни, които господин Мойя е прекарал в нея преди ареста. И чрез процес на елиминация стигнахме до две жени, които многократно са влизали там през тези дни. Те са проститутки и са работили под имената Глори Дейс и Трина Трикс. Трина Трикс беше лесна за намиране, защото все още работи под същото име в Лос Анджелис и има уебсайт. Свързах се с нея и си уговорихме среща.

Млъкна и зачака нови указания. Бях му казал предварително да не захапва историята на големи хапки, а да отговаря кратко. И също така да не споменава изобщо, че е платил на Трина Трикс за съдействието й. Не исках да дам тази информация на Бил Форсайт наготово.

— Ще разкажете ли на съдебните заседатели какво се случи на тази среща? — попитах аз.

Фългони кимна ентусиазирано.

— Първо уточни, че истинското й име е Трина Рафърти. Освен това призна, че познава господин Мойя и е била в стаята му по онова време. Отрече да е подхвърляла оръжието, но каза, че приятелката й Глори Дейс й споделила, че го е направила тя.

Постарах се да се престоря на объркан, като вдигнах ръце, все едно исках да кажа: „Нищо не разбирам“.

— Но защо е подхвърлила оръжието?

Това предизвика възражение от страна на Бил Форсайт и петминутни обяснения пред катедрата на съдията. Накрая ми бе позволено да задам този въпрос. Това е един от малкото моменти в едно наказателно дело, когато защитата има предимство. Иначе всичко в процеса е организирано така, че да е против защитата. Само че единственото, което един съдия не иска да му се случва, е обрат в присъдата при обжалване в резултат на негова грешка. Затова мнозинството магистрати, включително и съдия Нанси Легоу, отстъпват и позволяват на защитата да продължи както намери за добре, стига да остане близо до границата на процедурата и приличието. Легоу знаеше, че всеки път, когато приеме възраженията на Форсайт, рискува да бъде опровергана от по-висока инстанция. Затова пък отхвърлянето на възраженията рядко води до същия риск. На практика това означава, че даването на свобода на защитата е най-безопасният път в правото.

Когато се върнах към разпита, попитах пак Фългони защо Глори Дейс е подхвърлила пистолета в хотелската стая на Хектор Мойя.

— Трина Рафърти ми каза, че и двете с Глори Дейс са работели за Агенцията за борба с наркотиците, а оттам са искали да затворят Мойя за…

Форсайт скочи със скоростта на изтребител.

— Ваша Чест! Какви са основанията тук? Обвинението категорично възразява свидетелят и адвокатът да използват този процес, за да се скитат безцелно в полето на спекулациите.

Съдията отвърна рязко:

— Мисля, че този път господин Форсайт е прав. Господин Холър, дайте основания за твърденията си или продължете със свидетеля по друга тема.

И това беше краят на предимството на защитата. Трябваха ми няколко секунди, за да се съвзема и да преосмисля разпита. Поведох Фългони през серия въпроси, които трябваше да установят параметрите на ареста и присъдата на Мойя, като обърнах специално внимание на федералния наказателен кодекс, който позволява прокуратурата да иска обвинение по по-тежък състав и доживотна присъда заради притежание на огнестрелно оръжие и петдесет грама кокаин — количество, което по закон е повече от това за лична употреба.

Отне ми почти половин час, но накрая се върнах пак на това защо Глори Дейс — за която вече бяхме установили, че е Глория Дейтън — би подхвърлила пистолет в стаята на Мойя. Форсайт отново протестира, като каза, че основанията, които току-що съм дал, не са достатъчни, но съдията се съгласи с мен и отхвърли възраженията му.

— На основание на фактите, до които стигнахме по време на разследването, смятаме, че Глория Дейтън е била информатор на Агенцията за борба с наркотиците и е подхвърлила оръжието по заповед на човека от агенцията, който е отговарял за нея.

Ето. Вече го имаше в протокола. Крайъгълният камък на защитата. Хвърлих поглед към Форсайт. Той си записваше гневно нещо в бележника, без да вдига глава. Вероятно дори не искаше да вижда как са реагирали съдебните заседатели.

— И кой е човекът от агенцията, който е отговарял за нея? — попитах аз.

— Агент на име Джеймс Марко — отвърна Фългони.

Сведох очи и се направих, че си проверявам записките, за да може съдебните заседатели да запомнят добре името Джеймс Марко.

— Господин Холър? — подкани ме съдията. — Задайте следващия си въпрос.

Погледнах Фългони и се зачудих накъде да тръгна, след като името на Марко вече бе произнесено пред съдебните заседатели.

— Господин Холър! — подкани ме пак съдията.

— Да, Ваша Чест — отвърнах бързо. — Господин Фългони, откъде научихте името на Джеймс Марко като предполагаемия отговорник за Глория Дейтън от Агенцията за борба с наркотиците?

— От Трина Рафърти. Тя каза, че и двете с Глория са работили като информаторки на Марко.

— Трина Рафърти каза ли ви дали Марко я е карал да подхвърли пистолета в хотелската стая на господин Мойя?

Преди Фългони да отговори, Форсайт гневно възрази, като нарече цялата посока на разговора като „той каза, тя каза“. Съдията прие, без да изслуша аргументите ми. Помолих за разрешение да се доближа до катедрата и съдията неохотно ни даде знак да отидем при нея. Веднага минах на въпроса.

— Ваша Чест, защитата се чувства притисната. Съдът прие възражение срещу свидетелство, основаващо се на цитиране на думи на трети лица. Това не ми оставя друга възможност освен да поискам агент Марко да свидетелства. Както знаете, той беше в първоначалния списък със свидетелите, представен на съда преди четири дни. Само че не успяхме да му връчим призовка, нито лично, нито чрез Агенцията за борба с наркотиците.

Легоу сви рамене.

— И какво искате от съда? Да приеме свидетелство, основаващо се на цитиране на думи на трети лица? Няма да стане, господин Холър.

Започнах да кимам още преди тя да довърши.

— Знам, госпожо. Но си мислех, че съдебна заповед от вас с благословията на обвинението може да докара агент Марко в залата.

Легоу погледна Форсайт и вдигна вежди. Сега топката беше у прокурора.

— Ваша Чест, с радост бих се съгласил да подкрепя такава заповед — каза той. — Но той само ще дойде в залата, за да отрече тези невероятни обвинения. Ще бъде думата на уважаван агент срещу думата на една курва и аз…

— Господин Форсайт! — прекъсна го съдията. Гласът й бе станал по-силен от шепот. — Моля, покажете малко повече уважение и приличие в моята съдебна зала.

— Извинявайте, Ваша Чест — каза бързо Форсайт. — Проститутка. Искам да кажа, че накрая всичко ще се сведе до думата на агента срещу думата на проститутката и при това положение обвинението не би имало никакви притеснения.

— Много добре, да продължим — каза съдията. — Ще дам почивка петнайсет минути по-рано, за да обмислим съдебната заповед.

Върнахме се на местата си и аз погледнах към Фългони, който ме чакаше на свидетелската банка. Досега бе изглеждал спокоен и овладян. Смятах да променя това и да го запратя в посока, която не бяхме обсъждали и репетирали в дните преди процеса.

— Господин Фългони — започнах аз, — каква част от хипотезата за подхвърленото оръжие Глория Дейтън потвърди пред вас?

— Никаква — каза Фългони. — Пратих й призовка да даде писмени показания, но тя бе убита преди да говоря с нея.

Кимнах и сведох очи към записките си.

— И откога сте адвокат?

Тази рязка промяна на посоката изненада младия Слай.

— Ами… следващия месец ще станат две години и половина.

— И сте участвали и преди в съдебен процес?

— Имате предвид — в съда?

За малко да се изсмея на глас. Ако Фългони не беше мой свидетел, бих могъл да го унищожа с този отговор. Но сега ситуацията беше такава, че ми трябваше полумъртъв, преди да приключа с разпита.

— Да, в съда — казах сухо.

— Никога досега. Но познавам адвокати, които казват, че целта е да стоиш далеч от съда и да се погрижиш да не се стига до съд.

— От моята гледна точка в момента това не е лош съвет, господин Фългони. Можете ли да кажете на съдебните заседатели как вие само две години след като сте завършили право, без никога да сте влизали в съдебна зала, се озовавате с клиент като Хектор Мойя?

Фългони кимна.

— Бях му препоръчан.

— От кого?

— Всъщност от баща ми.

— И как се случи това?

Фългони ми хвърли поглед, който изтълкувах като предупреждение, че минавам отвъд граница, която предварително сме се разбрали, че няма да прекрачваме. Аз му върнах поглед, с който му казвах: „Ами лошо, Фългони, лошо. Под клетва си. Мой си“. Трябваше да му подскажа отговора.

— Моля, кажете на съдебните заседатели как баща ви ви е препоръчал на господин Мойя.

— Ами баща ми е в същия федерален затвор, в който е и Хектор. Познават се и той го прати при мен.

— Добре, значи поехте случая две години след като сте завършили право и подадохте жалба господин Мойя да се яви лично в съда, за да бъде изслушано искането му за отмяна на присъдата, прав ли съм?

— Да.

— Защото оръжието, заради което е осъден до живот, е подхвърлено.

— Да.

— И смятахте, че е подхвърлено от Глория Дейтън?

— Точно така.

— Защото така ви е казала Трина Трикс?

— Правилно.

— И преди да подадете жалбата, прочетохте ли протоколите от процеса срещу господин Мойя от две хиляди и шеста година?

— Повечето от тях, да.

— А този от произнасянето на присъдата, когато съдията го праща в затвора до живот?

— Да.

Помолих съдията да ми позволи да представя на свидетеля документ, който заведох като веществено доказателство номер 2 — протокол от съдебно заседание на 4 ноември 2006 г., на което е произнесена присъдата на Хектор Мойя.

Съдията одобри и аз пристъпих към Фългони, за да му дам документа. Вече беше отгърнат на страница с подчертани пасажи, които го помолих да прочете на съдебните заседатели.

— Какво е това, господин Фългони?

— Протоколът от заседанието на федералния съд, на което е произнесена присъдата. Това са коментарите на съдията.

— Това ли четохте, когато се подготвяхте да внесете жалбата от името на господин Мойя?

— Да.

— Добре. Как се казва съдията?

— Лиса Бас.

— Бихте ли прочели на съдебните заседатели подчертаните думи на съдия Бас?

Фългони се наведе и започна да чете.

— „Господин Мойя, представените факти за вас са отвратителни. Целият ви живот е пълен с престъпления, заемали сте висок пост в зловещия картел Синалоа. Вие сте хладнокръвен и агресивен човек и сте изгубили всякакъв човешки облик. Вие продавате смърт. Вие сте смъртта. И имам късмета днес да ви осъдя на доживотен затвор. Ще ми се да мога да направя повече. Честно казано, ще ми се да сте подсъден за престъпление, наказуемо със смъртна присъда, защото бих ви я дала.“

Спря да чете. Коментарите на съдията продължаваха, но ми се стори, че съдебните заседатели получиха достатъчно добра представа за общия им дух.

— Добре, значи прочетохте протокола от произнасянето на присъдата миналата година, докато се готвехте да подадете жалбата, така ли?

— Да.

— Значи докато сте подготвяли призовката на Глория Дейтън, сте били наясно с миналото на господин Мойя?

— Да.

— Тогава, господин Фългони, макар да сте млад и неопитен адвокат, не ви ли мина през ума, че може да е опасно да призовете Глория Дейтън да даде показания, при които вие без съмнение ще я питате дали е подхвърлила оръжие в хотелската стая на Хектор Мойя?

— Опасност от кого?

— Аз задавам въпросите, господин Фългони. Така става на истински процес.

Откъм мястото на съдебните заседатели се чу приглушен смях, но аз се направих, че не съм го чул.

— Господин Фългони, нима не сте разбирали, че като пратите призовка на Глория Дейтън и я назовете по име като лицето, което е подхвърлило оръжие в хотелската стая на Хектор Мойя, вие я поставяте в голяма опасност?

— Затова засекретих призовката. Тя не беше публична информация. Никой не знаеше.

— Ами клиентът ви? Той знаеше ли?

— Не съм му казал.

— Казахте ли на баща си, който е в същия затвор, в който е и Мойя?

— Но това е нелогично. Той не би могъл да я убие.

— Кой не би могъл?

— Хектор Мойя.

— Господин Фългони, трябва да отговаряте на въпросите, които ви задавам. Така няма да става объркване. Казахте ли на баща си, че сте идентифицирали жената, която според вас е подхвърлила оръжието в стаята на господин Мойя и че тя е Глория Дейтън?

— Да, казах на баща ми.

— А питали ли сте го дали той е казал това на господин Мойя преди смъртта на Глория Дейтън?

— Да, но това няма значение. Тя беше билетът на Мойя към свободата. Той не би я убил.

Кимнах и сведох за миг поглед към записките си, преди да продължа.

— Тогава защо сте питали баща си дали е съобщил името й на господин Мойя?

— Защото отначало не разбирах какво става. Помислих си, че е възможно той да е бил движен от желание за мъст или нещо подобно.

— В момента мислите ли го?

— Не, защото вече разбирам. Тя му е трябвала жива, за да спечели иска за отмяна на присъдата. Имахме нужда от нея.

Надявах се алтернативата на сценария, който току-що бях изложил, да е очевидна за съдебните заседатели. Засега стъпвах на пръсти. Исках сами да го проумеят, а след това щях да усиля убеждението им с още свидетелски показания. Когато хората си мислят, че сами са открили някаква информация, са по-склонни да й вярват.

Хвърлих поглед към Малъри Гладуел и видях, че си записва нещо в бележника — съдът дава бележници на всички съдебни заседатели. Май моят алфа съдебен заседател бе доловил внушението ми.

Обърнах се пак към Фългони. Това би бил идеалният момент да приключа, но Фългони все още бе под клетва и на свидетелската банка. Реших да не пропускам нито една възможност да набия в главите на всички тезата на защитата.

— Господин Фългони, опитвам се установя кое кога се е случило около жалбата от името на Хектор Мойя. Завели сте иска и сте пратили призовка на Глория Дейтън в началото на ноември, нали така?

— Да.

— А след това тя е убита в нощта на единайсети срещу дванайсети ноември?

— Не знам точната дата.

— Няма нищо, аз я знам. На сутринта на дванайсети ноември Глория е била мъртва, но трябва да минат още пет месеца, преди да има някакво раздвижване около иска, така ли е?

— Както вече казах, не помня дати. Мисля, че е така.

— Защо чакахте чак до април тази година, за да задвижите пак нещата и между другото да пратите призовка и на агента от Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко? На какво се дължи забавянето, господин Фългони?

Фългони поклати глава, не знаеше какво да отговори.

— Аз просто… обмислях стратегията. Понякога тези неща се движат бавно, нали знаете?

— Да не би да е защото сте си дали сметка, че ако Глория Дейтън е нужна жива на Хектор Мойя, то може би има някой друг, който я иска мъртва?

— Не, не мисля, че това…

— Да не би да се страхувахте, господин Фългони, че сте отворили кутията на Пандора с иска за лично изслушване пред съда и може самият вие да сте в опасност?

— Не, не съм се страхувал.

— Заплашван ли сте от някой служител на правораздаването да потулите и да се откажете от иска от името на Мойя?

— Не, никога.

— Как реагира агент Марко на призовката през април?

— Не знам. Не бях там.

— А той дойде ли при вас, за да даде писмени показания?

— Не, още не е.

— Той лично заплашвал ли ви е, че ще ви се случи нещо, ако продължите с иска?

— Не, не е.

Взрях се продължително във Фългони. Сега той изглеждаше като уплашено малко момче, което би лъгало за всичко само и само да се измъкне.

Вече беше време. Вдигнах поглед към съдията и казах, че нямам повече въпроси.