Майкъл Конъли
Боговете на вината (3)

2.

Бях предвидил целият ми ден да е зает с това дело. Сега изведнъж се оказах свободен, нямах срещи с клиенти и работа с прокурори, нито някакъв друг ангажимент. Излязох от съда и тръгнах по „Темпъл“ към Първа улица. На ъгъла имаше контейнер за смет. Извадих носната си кърпа, вдигнах я към устните си и изплюх всички парченца в нея. След това я изхвърлих.

Завих надясно по Първа и видях край тротоара редица лимузини. Бяха шест, една зад друга като траурна процесия, шофьорите им се бяха събрали, шегуваха се и чакаха. Казват, че имитацията е най-искрената форма на ласкателство, но след филма^[1] се бе пръкнало цяло стадо адвокати с линкълни, които задръстваха местата за паркиране край съдилищата на Лос Анджелис. Чувствах се едновременно горд и раздразнен. Бях чувал доста пъти, че други колеги се хвалели, че те са вдъхновението за филма. На всичкото отгоре поне три пъти през последния месец бях скачал в погрешния линкълн. Този път нямаше да направя подобна грешка.

Извадих мобилния си телефон и се обадих на Ърл Бригс, моя шофьор. Той вдигна веднага и аз му казах да отвори багажника, след това затворих.

Видях капака на багажника на третия линкълн в редицата да се вдига и вече знаех къде отивам. Когато стигнах, оставих куфарчето си на земята и си свалих сакото, вратовръзката и ризата. Отдолу имах тениска, така че не карах колите да забавят ход. Избрах бледосиня риза оксфорд от резервните, които държах в багажника, разгънах я и я облякох.

Ърл беше мой шофьор от почти десетилетие. Винаги щом се забъркаше в нещо идваше при мен и след това отработваше хонорара си, като ме возеше. Този път не плащаше своя беля. Защитавах майка му, когато банката поиска да продаде дома й поради необслужен ипотечен кредит, и я спасих от изхвърляне на улицата. Това ми спечели половин година возене от Ърл.

Бях метнал съсипаната си риза на калника. Той я взе и я разгледа.

— Някой да не е разлял върху теб плодов пунш?

— Нещо такова. Да тръгваме.

— Мислех, че цял ден ще си в съда.

— И аз. Но нещата се промениха.

— Накъде?

— Нека минем първо през Филипе.

— Дадено.

Седна зад волана, а аз — на задната седалка. След отбиване до магазина за сандвичи на „Аламеда“ накарах Ърл да поеме на запад. Следващата спирка беше Имението Менора близо до Ла Бреа Парк в район Феърфакс. Казах, че ще се забавя около час, и слязох от колата с куфарчето в ръка. Бях затъкнал чистата риза в панталоните, но не си направих труда да си закачам пак вратовръзката. Нямаше да ми трябва.

Имението Менора беше старчески дом на четири етажа на „Уилоуби“, източно от Феърфакс. Записах се на рецепцията, взех асансьора до третия етаж и казах на дежурната сестра, че имам юридическа консултация с клиента си Дейвид Сийгъл и не бива да ни безпокоят в стаята му. Тя беше приятна жена, свикнала с честите ми посещения, така че кимна и аз тръгнах по коридора към 334-та стая.

Влязох и затворих вратата, след като сложих на дръжката от външната страна знак „не ни безпокойте“.

Дейвид Сийгъл, по прякор Адвоката, лежеше в леглото си, забил поглед в екрана на тихия телевизор, завинтен на стената срещу него. Тънките му бледи ръце бяха върху одеялото. От тръбата, която доставяше кислород в носа му, се чуваше леко свистене. Когато ме видя, се усмихна.

— Мики.

— Как си днес, Адвокате?

— Също като вчера. Носиш ли ми нещо?

Дръпнах стола за посетители от мястото му до стената и го сложих така, че да седна в полезрението му. Той беше на осемдесет и една и не бе много подвижен. Отворих куфарчето си на леглото и го обърнах така, че да може да го стигне.

— Френски сос и специалитетът на Филипе. Какво ще кажеш?

— О, боже! — отвърна той.

В Менора се спазваше кашер и аз използвах юридическите консултации, за да го заобиколя. На Сийгъл му липсваха заведенията, в които се бе хранил по време на четирийсетгодишната си кариера като адвокат в центъра на града. С удоволствие му доставях кулинарна радост. Той беше съдружник в кантората на баща ми. Беше стратегът, а баща ми — лицето на фирмата, което прилагаше стратегиите в съда. Преди година дойдох при Адвоката, след като загубих изборите за районен прокурор заради скандал и самоунищожително поведение. Трябваше ми житейска стратегия и Адвоката ми помогна. Срещите ни наистина бяха напълно законни юридически консултации между клиент и адвокат, само че хората на рецепцията не знаеха, че аз съм клиентът.

Помогнах му да разопакова сандвича и отворих пластмасовата кутийка със соса, който правеше храната на Филипе толкова вкусна. Имаше и нарязана кисела краставичка, увита във фолио.

След първата хапка Адвоката се усмихна и вдигна кльощавата си ръка, сякаш току-що бе постигнал страхотна победа. Усмихнах се и аз. Радвах се, че мога да му донеса нещо. Имаше двама сина и цяла купчина внуци, но те идваха само по празници. Както ми бе казал Адвоката: „В един момент престават да имат нужда от теб“.

При посещенията ми при него говорехме най-вече за дела и той предлагаше стратегия. Беше неотразим в предвиждането на плановете на обвинението и развитието на случаите. Нямаше никакво значение, че не бе стъпвал в съдебна зала през този век, нито че наказателните закони се бяха променили от неговото време насам. Имаше базисен опит и винаги даваше предложения. Всъщност наричаше ги ходове — двоен сляп ход, ходът с тогата и т.н. Бях идвал при него по време на мрачния период след изборите. Исках да знам повече за баща си и затова как той се е справял с противоречията в живота си. Но накрая научих повече за правото и разбрах, че е като меко олово. Как може да бъде огъвано и моделирано.

— Правото подлежи на обработка — казваше ми Адвоката. — Отстъпчиво е.

Смятах го за част от своя екип и това ми позволяваше да обсъждам делата си с него. Той даваше идеи и предлагаше ходове. Понякога ги използвах и те работеха, друг път — не.

Той ядеше бавно. Знаех, че може да гризе сандвича цял час на малки хапки. Нищо не похабяваше. Изяждаше всичко, което му носех.

— Момичето от 330-а стая почина нощес — каза той, когато спря да дъвче. — Срамота.

— Съжалявам. На колко години беше?

— Млада. Току-що прехвърлила седемдесетте. Умря в съня си, тази сутрин я изнесоха.

Кимнах. Не знаех какво да кажа. Адвоката отхапа отново и се пресегна към куфарчето ми за салфетка.

— Не си пипнал соса, Адвокате. Хубав е.

— Предпочитам го без сос. Използвал си хода с кървавото знаме, нали? Как мина?

Докато взимаше салфетката, бе забелязал резервната капсула с кръв, която държах в найлоново пликче. Бях я взел за всеки случай, ако случайно глътна първата по погрешка.

— Като по ноти — отвърнах.

— Обявиха ли процеса за невалиден?

— Да. Имаш ли нещо против да ползвам банята ти?

Бръкнах в куфарчето и извадих друго найлоново пликче, в което държах четката си за зъби. Отидох в банята и си измих зъбите. Червената боя отначало оцвети четката в розово, но бързо се оттече в канала.

Когато се върнах, забелязах, че Адвоката е изял само половината сандвич. Знаех, че остатъкът е изстинал, но нямаше как да го занеса в дневната и да го затопля в микровълновата. Въпреки това Адвоката изглеждаше щастлив.

— Разкажи подробности — настоя той.

— Ами опитах се да пречупя свидетелката, но тя устоя. Беше като скала. Когато се върнах на банката, му дадох сигнал и той свърши каквото му бях казал. Удари ме малко по-силно, отколкото очаквах, но не се оплаквам. Най-хубавото беше, че не се наложи да поискам процесът да бъде обявен за невалиден. Съдията сам го предложи.

— Въпреки възраженията на обвинението?

— О, да.

— Добре. Да вървят на майната си.

Сийгъл си беше стопроцентов адвокат. За него всеки етичен проблем в сивата зона можеше да се преодолее от идеята, че негов свещен дълг е да осигури възможно най-добрата защита на клиента си. Ако това означаваше да се инсценира невалиден процес, когато се изчерпат всички други средства — така да бъде.

— Въпросът е — той ще е съгласен ли на споразумение?

— Всъщност е тя и според мен ще се съгласи. Трябваше да видиш свидетелката след сбиването. Беше толкова уплашена, че едва ли ще иска да се върне за нов процес. Ще изчакам една седмица и ще кажа на Дженифър да се обади на прокурора. Мисля, че тогава ще е готова на споразумение.

Дженифър беше партньорката ми Дженифър Арънсън. Щеше да се наложи тя да поеме защитата на Ленард Уотс, защото ако аз останех, щеше да е съвсем ясно, че е капан, за което бе намекнала и Кристина Медина в съдебната зала.

Медина бе отказала споразумение преди процеса, защото Ленард Уотс не пожела да издаде партньора си — човека, който караше колата и се блъскаше в жертвите. Уотс не искаше да доносничи и Медина не искаше да се споразумее. Смятах, че след седмица нещата ще са различни, и то по много причини. Бях видял по-голямата част от аргументите на обвинението още при първия процес, главната свидетелка на Медина беше уплашена от случилото се в съдебната зала днес, а започването на второ дело би било излишно разхищение на данъците на данъкоплатците. Освен това бях подсказал на Медина какво я очаква, ако защитата представи случая пред съдебните заседатели — а именно намерението ми да се позова на експерти, за да посоча недостатъците на междурасовото разпознаване. Никой прокурор не би искал това да му се случи пред съдебни заседатели.

— Да му се не види — казах, — тя може да ми се обади още преди да трябва да се видя с нея.

Това бе малко пресилено, но ми се искаше Адвоката да се почувства добре, задето ми е измислил такъв стратегически ход.

Взех резервната капсула с кръв от куфарчето си и я хвърлих в кофата за опасни отпадъци в стаята. Вече нямах нужда от нея.

Телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си. Беше секретарката ми Лорна Тейлър, но реших да я оставя на гласовата поща. Щях да й звънна след като си тръгна от Адвоката.

— Какво друго при теб? — попита Адвоката.

Разперих ръце.

— Ами няма да има процес, така че ще си почина тази седмица. Може утре да отида до съда да видя дали няма да забърша някой друг клиент. Работата ще ми дойде добре.

Не само че ми трябваха пари, но докато бях зает, нямаше да имам време да мисля за нещата в живота ми, които се бяха объркали. В този смисъл правото се бе превърнало за мен в нещо повече от занаят и призвание. Пазеше ме да не полудея.

Като се навъртах в наказателното отделение на съда в центъра, имах възможност да си намирам клиенти, от които обществените защитници се отказваха поради конфликт на интереси. Ако прокуратурата повдигнеше обвинение срещу няколко души, общественият защитник можеше да се погрижи само за един, а всички останали попадаха в конфликт на интереси. Ако те нямаха адвокати, съдията им назначаваше служебен. А ако случайно аз се размотавах наблизо, беше много вероятно да получа работата. Плащаше се по държавни тарифи, но беше по-добре от нищо.

— И като си помисля — каза Адвоката, — че миналата есен в един момент имаше пет пункта преднина в рейтингите преди изборите. А сега обикаляш мерките за неотклонение с надеждата за подаяние.

С остаряването Адвоката бе загубил до голяма степен преценка какво е позволено в учтива компания.

— Благодаря, Адвокате — отвърнах. — Винаги мога да разчитам на теб за обективна и точна преценка на състоянието на живота ми. Много е освежаващо.

Сийгъл вдигна кокалестите си ръце и ми се стори, че се опитва да се извини с жест.

— Просто казвам.

— Разбира се.

— А какво става с дъщеря ти?

Така работеше умът на Адвоката. Понякога не помнеше какво е ял на закуска, но никога не забравяше, че съм изгубил нещо повече от изборите миналата година. Скандалът ми бе коствал любовта и присъствието на дъщеря ми и надеждата някога да събера разбитото си семейство.

— Все същото, но нека не започваме тази тема — казах.

Погледнах си отново телефона, след като усетих вибрация, показваща ми, че съм получил съобщение. Беше от Лорна. Беше се досетила, че не вдигам нарочно или че си прослушвам гласовата поща. Есемесът беше друга работа.

Обади ми се веднага — 187.

Споменаването на члена от Наказателния кодекс на Калифорния, който се отнасяше за убийство, привлече вниманието ми. Беше време да тръгвам.

— Знаеш ли, Мики, споменах я само защото ти никога не го правиш.

— Не искам да я споменавам. Прекалено болезнено е, Адвокате. Всеки петък вечер се напивам, за да мога да спя през по-голямата част от съботата. Знаеш ли защо?

— Не, не знам защо се напиваш. Не си направил нищо лошо. Просто си вършеше работата с онзи Галоуей или как там му беше името.

— Пия в петък вечер, за да проспя съботата, защото преди в събота се виждах с дъщеря си. И не Галоуей, а Галахър, Шон Галахър, и няма значение, че просто си вършех работата. Заради мен умряха хора, Адвокате. Не можеш да се криеш зад това, че просто си си вършел работата, когато двама души са размазани на кръстовището от човека, когото току-що си пуснал на свобода. Както и да е, трябва да вървя.

Станах и му показах телефона си, сякаш той бе причината да си тръгна.

— Не съм те виждал цял месец и вече трябва да вървиш? Не съм си доял сандвича.

— Видяхме се миналия вторник, Адвокате. И ще се видим пак следващата седмица. Ако не — то по̀ следващата. А ти се дръж.

— Да се държа? Какво пък значи това?

— Означава да се държиш за това, което имаш. Моят брат, ченгето, ми го каза. И си дояж сандвича преди някой да е влязъл и да ти го е взел.

Тръгнах към вратата.

— Хей, Мики Маус.

Обърнах се към него. Той ми измислил този прякор още като съм се родил — бил съм само два килограма. Обикновено му казвах да не ми вика повече така. Но сега си премълчах, за да си тръгна по-бързо.

— Какво?

— Баща ти наричаше съдебните заседатели „боговете на вината“. Помниш ли?

— Да. Защото решават дали си виновен, или не. Накъде биеш, Адвокате?

— Работата е там, че има много хора, които всекидневно ни съдят за всяка стъпка, която предприемаме. Боговете на вината са много. Няма нужда да увеличаваш бройката им.

Кимнах, но не можах да се сдържа и му отговорих:

— Санди Патърсън и дъщеря й Кейти.

Адвоката изглеждаше объркан. Не си спомни имената. Аз, разбира се, никога нямаше да ги забравя.

— Майката и момиченцето, които Галахър уби. Те са моите богове на вината.

Излязох и оставих табелата „не ме безпокойте“ на дръжката. Може би щеше да си дояде сандвича преди сестрите да го проверят и да разкрият престъплението ни.