Майкъл Конъли
Боговете на вината (41)

40.

Съдия Легоу прие юристите в кабинета си рано сутринта. Ланкфорд бе поканен заедно с Форсайт, за да информира съдията за известните факти около нападението над Андре ла Кос. Ланкфорд, разбира се, представи всичко като непредизвикана агресия, която често се случва между затворници.

— Най-вероятно ще се окаже престъпление от омраза — каза той. — Господин Ла Кос е хомосексуален. Заподозреният вече е осъден за едно убийство и е на съд за друго.

Съдия Легоу кимна замислено. Не можех да опровергая инсинуациите на Ланкфорд, защото до този момент Сиско не бе намерил връзка между заподозрения за нападението срещу Ла Кос — Патрик Сюъл, от една страна, и Марко и Ланкфорд, от друга. В най-добрия случай отговорът ми можеше да се определи като слаб.

— Разследването все още не е приключило — казах. — Не бих прибързвал със заключенията.

— Сигурен съм, че никой няма да го направи — отвърна Ланкфорд.

На лицето му не беше изписано обичайното надменно самодоволство. Разчетох това като първи признаци, че нещо в него се променя. Може би бе затиснат от тежестта на знанието, че вече не е в безопасност. Ако нападението срещу Ла Кос бе опит да се сложи край на този процес, както ми се струваше, то тогава той се бе провалил. Въпросът сега беше колко се е провалил.

— Ваша Чест — започна Форсайт, — в светлината на последните събития и заради времето, което със сигурност ще бъде необходимо на жертвата, за да се възстанови, обвинението настоява процесът да се обяви за опорочен. Наистина не виждам алтернатива. Няма да успеем да гарантираме безпристрастността на делото и на съдебните заседатели, ако продължим, докато обвиняемият стигне до състояние, в което ще може да се върне в съда — ако изобщо стигне до такова състояние.

Съдия Легоу кимна, погледна ме и попита:

— Логично ли ви звучи това, господин Холър?

— Не, Ваша Чест, никак даже. Но бих искал колегата ми госпожица Арънсън да отговори на господин Форсайт. Тя е по-подготвена от мен. Прекарах нощта в болницата с клиента си.

Съдията кимна на Дженифър и тя представи прекрасни автентични аргументи срещу обявяването на процеса за опорочен. С всяко следващо изречение ставах все по-горд, че съм я привлякъл в екипа си. Без съмнение щеше да дойде денят, в който да й дишам праха. Но засега работеше за мен и с мен, на по-добро не можех и да се надявам.

Аргументите й бяха систематизирани в три стегнати точки. Първо, обявяването на процеса за опорочен би било предразсъдък към обвиняемия. Тя цитира разходите по събирането на доказателства за обвиненията, продължаващото задържане на Андре ла Кос и цената му, както и простия факт, че прокуратурата вече е изслушала по-голямата част от стратегията на защитата и ако процесът бъде обявен за опорочен, ще има възможност да се подготви по-добре за следващото дело.

— Ваша Чест, това не е честно в никакъв случай — каза тя. — Това е предразсъдък.

По мое мнение дори само този аргумент беше достатъчно добър, за да докаже тезата й. Но Дженифър закова Легоу със следващите две точки. Заяви, че при ново дело ще бъдат похарчени още пари на данъкоплатците. И завърши с това, че справедливостта ще възтържествува само ако процесът продължи.

Последните две точки бяха гениални, защото уцелиха Легоу право в сърцето. Съдия е изборна длъжност и никой кандидат за поста не би искал да бъде наречен от опонента си или от някой вестник разхитител на парите на данъкоплатците. А тържеството на справедливостта беше отправка към правото на преценка на съдията. Крайната цел на Легоу бе да осигури тържество на справедливостта и тя трябваше да реши дали ако прекрати процеса това ще стане, или ще бъде възпрепятствано.

— Госпожице Арънсън — каза Легоу, след като Дженифър приключи, — аргументите ви са изчерпателни и убедителни, но клиентът ви е в болнично легло в интензивното. Нали не предлагате да заведем съдебните заседатели при него? Смятам, че съдът е изправен пред дилема само с едно решение.

Само тази част бяхме репетирали. Най-добрият начин да постигнем каквото искаме бе да отведем съдията при него, а не да й го поднесем на тепсия.

— Не, Ваша Чест — каза Дженифър. — Смятаме, че трябва да продължим без присъствието на обвиняемия, след като посъветваме заседателите да не взимат предвид това, че го няма.

— Това е невъзможно — веднага възрази Форсайт. — Всяка присъда, която постигнем така, ще бъде върната от апелативния съд за пет минути. Обвиняемият има право да се изправи срещу обвинителите си.

— Няма да бъде върната, ако обвиняемият съзнателно се отказва от правото си да се яви в съда — каза Дженифър.

— Да бе, страхотно — отвърна Форсайт саркастично. — Но доколкото знам, клиентът ви е в безсъзнание, а заседателите седят и чакат.

Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих декларацията с отказа, която бях занесъл в затворническата болница предната вечер. Подадох я на Легоу и казах:

— Това е подписана декларация за отказ от явяване в съда.

— Чакайте малко — намеси се Форсайт и в гласа му се прокраднаха първите нотки на отчаяние. — Как е възможно? Човекът е в кома. Съмнявам се, че е подписал каквото и да било, да не говорим да го е направил съзнателно.

Легоу подаде отказа на Форсайт. Ланкфорд се наведе на стола си, за да види подписа.

— Бях в болницата през цялата нощ, Ваша Чест — продължих. — Той се свестяваше и пак изпадаше в безсъзнание, което не е същото като да е в кома. Господин Форсайт ни размахва медицински термини, чието значение не знае. Освен това, когато идваше в съзнание, клиентът ми изразяваше пред мен силно желание процесът да продължи в негово отсъствие. Не иска да чака. Не иска да преминава отново през това.

— Вижте, Ваша Чест, не искам да обвинявам никого в нищо, но това е невъзможно — почна Форсайт. — Просто няма начин…

— Ваша Чест — намесих се спокойно, сякаш не ми пукаше, че Форсайт ме нарича лъжец. — Ако това ще помогне на решението ви, моля, погледнете.

Извадих мобилния си телефон. Показах на него снимка и обясних, че това е болничната стая на клиента ми. В кадъра се виждаше Андре в леглото, повдигнат под 45 градуса, пред гърдите му бе поставена маса. Дясната му ръка беше върху масата, държеше химикалка и подписваше декларацията. Снимката бе направена отдясно на Андре. Заради ракурса и заради подутите му клепачи беше невъзможно да се определи дали очите му са отворени, или затворени.

— Имах предчувствието, че господин Форсайт ще възрази, затова направих тази снимка — продължих. — Нещо, което научих от моя призовкар. Освен това в стаята присъстваше и надзирател, казва се Ивънстън. Ако е необходимо, можем да го събудим и да го доведем в съда, за да свидетелства, че подписът е положен.

Съдията демонстративно ми върна телефона, без да даде възможност на Форсайт да погледне.

— Снимката не е необходима, господин Холър. Вие сте юрист и аз приемам думата ви на доверие.

— Ваша Чест? — обади се Форсайт.

— Да, господин Форсайт?

— Бих искал обвинението да получи време, за да обмисли това и да реши как да отговори на защитата.

— Господин Форсайт, разглеждаме ваша молба и на всичкото отгоре точно вие преди малко ни припомнихте, че съдебните заседатели чакат.

— Тогава, Ваша Чест, обвинението иска съдът да поиска обстоен преглед на обвиняемия и да ни увери, че декларацията, която ни представи господин Холър, е подписана по негова воля и в съзнание.

Трябваше да парирам това преди отчаяните опити на Форсайт да спре процеса да успеят.

— Ваша Чест, господин Форсайт е отчаян. Очевидно би казал всичко, за да спре процеса. Трябва да се запитате защо и според мен отговорът е, че е защото знае, че ще загуби. Ние доказваме, че господин Ла Кос е невинен. Знаят го съдебните заседатели, зрителите в залата, всички, дори и господин Форсайт. И затова иска да спре делото. Иска съдът да разпореди преиграване на мача. Госпожо, наистина ли ще позволите това? Клиентът ми е невинен, а лежи в затвора, пребит е, лишен е от всичко, включително може би и от правото си на живот. За да възтържествува справедливостта, този процес трябва да продължи. Веднага. Още днес.

Форсайт понечи да възрази, но Легоу вдигна ръка и го спря. Тъкмо щеше да вземе решение, но бе прекъсната от звъна на телефона на бюрото й.

Чувствах, че я държа в ръцете си и че тя всеки миг ще отхвърли искането за обявяването на процеса за опорочен. Но трябваше да изчакам.

Тя вдигна телефона, чу какво й казват, след това затвори и ни погледна.

— Джеймс Марко е в съдебната зала заедно с юрист от Агенцията за борба с наркотиците. Готов е да свидетелства.

Като че ли се замисли за няколко секунди, след което продължи:

— Искането за обявяване на процеса за опорочен се отхвърля. Господин Холър, можете да призовете следващия си свидетел до десет минути.

— Ваша Чест, трябва категорично да възразя срещу това — каза Форсайт.

— Категорично го имам предвид — отвърна Легоу с леден тон.

— Моля изпълнението на решението да бъде спряно, за да може обвинението да го обжалва.

— Господин Форсайт, можете да обжалвате по всяко време, но няма да спра изпълнението на решението. Връщаме се в съда след десет минути.

Изчака, за да даде на Форсайт възможност да й отговори, и след като той не го направи, обяви край на срещата с думите:

— Мисля, че приключихме.

 

 

Докато вървяхме към залата, екипът на защитата спазваше дистанция от три-четири метра зад екипа на обвинението. Наведох се към Дженифър и й прошепнах:

— Браво на тебе. Ще спечелим делото.

Тя се усмихна гордо.

— Адвоката ми помогна, докато снощи го връщах в дома. Умът му все още е остър като бръснач.

— На мен ли го казваш! Той все още е по-добър от деветдесет процента от юристите в този съд.

Напред в коридора видях как Ланкфорд отваря вратата на залата и ни изчаква, след като Форсайт влезе. Погледите ни се срещнаха.

Приех жеста с вратата като сигнал. Като покана. Докоснах Дженифър по лакътя, кимнах й да продължи без мен и спрях до Ланкфорд.

Той не беше глупав. Знаеше, че усилията му да спре процеса — и да спре и мен — са се провалили. Дадох му възможност да реагира, защото все още имах нужда от едната страна на конспирацията. И макар често да бях кръстосвал шпага с Ланкфорд, желанието ми да смажа Марко беше по-силно.

— Имам нещо, което ще искаш да видиш — казах.

— Не ме интересува — отвърна той. — Продължавай напред, задник.

Но в тона му нямаше обвинение. Беше просто начало на преговори.

— Мисля, че е нещо, което ще те заинтересува.

Той сви рамене. Трябваше му повече, за да вземе решение.

— А ако не теб, ще заинтересува приятелчето ти Марко.

Ланкфорд кимна.

Прекрачих прага на съдебната зала. Видях Форсайт на банката на обвинението. Беше извадил мобилния си телефон и набираше някакъв номер. Предположих, че се обажда на някой висшестоящ или на някой в апелативния отдел. Не ми пукаше на кого. Ланкфорд ме подмина и отиде да си седне на мястото до парапета. Отидох до банката на защитата и взех айпада на Лорна. На него на стопкадър чакаше видеото от къщата на Стергос. Отидох до парапета и поставих устройството на празното място до Ланкфорд, като се наведох да си вържа обувката. Прошепнах му, без да го поглеждам:

— Изгледай го до края.

Изправих се и огледах претъпканата зала. В съда вече бе плъзнал слухът, че в отделение 120 ще е най-интересно. Освен хората на Мойя, които си стояха на обичайното място, тук бяха и поне шестима журналисти, насядали на първите два реда, множество мъже с костюми, в които разпознах колеги адвокати, както и най-голямата тълпа от професионални съдебни зрители, каквато не бях виждал от дълго време — пенсионери, безработни и самотници, които бродеха всекидневно из съда в търсене на човешка драма, патос и болка. Не бях сигурен дали ги е привлякло явяването на Марко, или фактът, че обвиняемият е наръган почти до смърт предната вечер в подземието, но вестта се бе разпространила и хората прииждаха.

Забелязах Марко четири реда по-назад. Седеше до мъж с костюм, за когото предположих, че е адвокатът му. Марко не се бе постарал да се облече подходящо за случая. Носеше черна спортна блуза и джинси, както обикновено, блузата му бе затъкната в панталона, така че да се вижда кобурът на кръста му. Бандитско излъчване.

Реших, че трябва да опитам да извлека нещо от това.

Погледнах към Ланкфорд и видях, че вече е изгледал видеото без звук и е върнал айпада на празната седалка. Седеше като препариран — вероятно осъзнаваше, че животът му ще се промени безвъзвратно до края на деня. Качих и другата си обувка на стола до него, за да й вържа връзката. Наведох се пак, без да свалям поглед от Марко, и прошепнах на Ланкфорд:

— Искам Марко, не теб.