Майкъл Конъли
Боговете на вината (23)

22.

Качих се в линкълна и видях човек, който седеше срещу мен точно зад Ърл. Погледнах шофьора си в огледалото за обратно виждане и срещнах извинителния му поглед.

Пак погледнах непознатия.

Носеше големи слънчеви очила, изтъркани дънки и черна риза. Мургав, с черна коса и черни мустаци. Първото, което си помислих, бе, че прилича на наемен убиец.

Той очевидно прочете мислите ми, защото се усмихна и каза:

— Отпусни се, Холър. Не съм такъв, за какъвто ме мислиш.

— Какъв си тогава, по дяволите? — попитах. — И кой си?

— Знаеш кой съм.

— Марко?

Той отново се усмихна.

— Защо не пратиш шофьора си да се поразходи?

Поколебах се за миг, но след това погледнах Ърл в огледалото и казах:

— Слез, Ърл. Но не се отдалечавай. Да мога да те виждам.

Това, което наистина исках, бе Ърл да ме вижда. Исках свидетел, защото не знаех какво е намислил Марко.

— Сигурен ли си? — попита Ърл.

— Да — отвърнах. — Слез.

Ърл слезе от колата и затвори вратата. Отдалечи се на около метър и се облегна на предния калник със скръстени ръце. Погледнах към Марко и попитах:

— Добре, какво искаш? Ти ли ме следиш?

Той помисли върху въпроса, после каза:

— Не, не те следя. Идвам да се видя с адвокат, който се опитва да ми прати призовка, и виждам теб. Двамата работите заедно.

Добър отговор, освен това — достоверен. С него Марко отказваше да потвърди, че именно той е маркирал колата ми. Изглеждаше доволен от думите си, макар да не ме убеди. Според мен беше на около четирийсет и пет години. Излъчваше увереност и информираност, като човек, който знае, че е с два хода напред от всички останали.

— Какво искаш? — попитах пак.

— Искам да ти помогна да не се издъниш грандиозно.

— И как точно да се издъня?

Марко продължи, сякаш не бе чул въпроса.

— Знаеш ли думата sicario, адвокате?

Каза я с акцент като латинос. Погледнах през прозореца, след това отново към него.

— Мисля, че съм я чувал.

— Няма точен английски превод, но така наричат убийците на наркокартелите в Мексико. Sicarios.

— Благодаря за урока.

— Там законите за различни от нашите. Знаеш ли, че нямат нито един член в наказателния кодекс, който позволява тийнейджър да бъде съден като възрастен? Без значение какво са извършили, никакви обвинения не могат да им бъдат повдигнати преди да навършат осемнайсет.

— Добре е да го знам, ако пак ходя в Мексико, Марко, но аз практикувам тук, в Калифорния.

— Съответно картелите наемат и обучават тийнейджъри като sicarios. Ако ги хванат и осъдят, излежават година, може би две, на осемнайсет излизат и са готови да се върнат на работа. Разбираш ли?

— Разбирам, че това е истинска трагедия. Няма начин тези момчета да излизат от затвора превъзпитани, това е сигурно.

Марко не реагира на саркастичната ми забележка.

— На шестнайсет Хектор Аранд Мойя е признал в съдебна зала в Кулякан в щат Синалоа, че е изтезавал и убил седем души, докато навърши петнайсет. Две от тях жени. Трима е обесил в едно мазе, а четирима е запалил живи. Изнасилил е и двете жени и е нарязал всички трупове на парчета, с които е хранил койотите в планината.

— И това какво общо има с мен?

— Направил е всичко това по заповед на картела. Отгледан е от картела. И когато на осемнайсет излиза от панделата, се връща там. Дотогава, разбира се, има прякор. Наричат го Ел Фуего, тъй като пали хората.

Погледнах си нетърпеливо часовника.

— Интересна история, но защо ми я разказваш, Марко? Ами ти? Ами…

— Това е човекът, когото с Фългони се опитвате да освободите. Ел Фуего.

Поклатих глава.

— Не знам за какво говориш. Единственият човек, когото се опитвам да освободя, е Андре ла Кос. Той в момента е в затвора, обвинен в убийство, което не е извършил. Но ще ти кажа нещо за Хектор Мойя. Ако искаш да пратиш някой негодник в пандиза до живот, най-напред го съди честно. Недей да…

Млъкнах и разперих ръце. Достатъчно.

— Слизай от колата ми веднага — казах тихо. — Ако имам нужда да говоря с теб, ще го направя в съда.

— Това е война, Холър, и трябва да избереш на чия страна си. Трябва да се направят жертви…

— О, сега ти ми говориш за избор? Ами Глория Дейтън? Тя избор ли беше? Или жертва? Да ти го начукам, Марко. Има правила, закони. А сега се махай от колата ми.

Пет секунди се гледахме в очите. Марко мигна пръв. Отвори вратата и слезе бавно от колата. След това се наведе и пак ме погледна.

— Дженифър Арънсън.

Разперих ръце, сякаш го чаках да каже каквото има да казва.

— Кой?

Той се усмихна.

— Просто й кажи, че ако иска да знае нещо за мен, да дойде да се видим. Когато поиска. Няма нужда да се върти около съда, да взима дела, да шепти въпроси. Тук съм. Винаги.

Затвори вратата и си тръгна. Гледах го как върви по тротоара и завива зад ъгъла. Не влезе в кантората на Фългони, макар да бе казал, че е бил в района заради него и се е натъкнал на мен.

Ърл се върна зад волана.

— Добре ли си, шефе?

— Добре съм. Да вървим.

Той запали колата. Гневът и усещането ми за уязвимост ме победиха и си го изкарах на Ърл.

— Как, по дяволите, се озова този тип в колата?

— Приближи се и почука на прозореца. Показа ми значката си и ми каза да отключа задната врата. Помислих си, че ще ми пусне куршум в тила.

— Страхотно! И ти му позволи да се качи?

— Нищо не можех да направя, шефе. Той ме предупреди да не мърдам. Какво ти каза?

— Купчина измислици и глупости. Да вървим.

— Къде?

— Не знам. Карай към нас. Засега.

Веднага се обадих на Дженифър. Не исках да я плаша, но беше ясно, че Марко знае за опитите й да събере информация за него и да провери и другите дела, в които е замесен.

Обаждането ми бе пренасочено към гласова поща. Докато слушах записания глас, се чудех дали да й кажа всичко, или просто да помоля да ми се обади. Реших, че ще е най-добре и може би най-сигурно да й оставя съобщение, за да получи информацията веднага щом си включи телефона.

— Дженифър, аз съм. Току-що имах посещение от агент Марко и той знае, че ровиш за него. Сигурно има приятели в архивите или където там търсиш документи. Та си мисля, че трябва да запазиш каквото си събрала за него, но да се върнеш на Мойя. Ще се видя с него утре във Викторвил и бих искал дотогава да знам всичко необходимо за него. Обади се, като чуеш това съобщение. Чао.

Сиско беше следващият и този път успях да се свържа. Казах му за срещата с Марко и го попитах защо не получих предупреждение от индианците, които би трябвало да ме наблюдават за опашка. Не бях много любезен.

— Никаква предварителна информация, Сиско. Той ме чакаше в шибаната ми кола!

— Не знам какво е станало, но ще разбера.

Явно се ядоса също като мен.

— Разбери и ми се обади веднага.

Затворих. С Ърл пътувахме в тишина, а аз превъртах разговора с Марко в главата си. Опитвах се да отгатна мотивите на агента за тази среща. Реших, че това е преди всичко заплаха. Искаше да смрази екипа ми, за да спрем да го разследваме. Освен това ми се струваше, че иска да ме отдалечи от случая с Мойя. Вероятно смяташе, че доживотната присъда на наркотрафиканта е в относителна безопасност, след като неопитният Слай Фългони младши движеше жалбата му за отмяна на присъдата. И може би беше прав. Но описанието на Мойя като по-черен от дявола беше блъф. Мотивите на Марко не бяха алтруистични. Не се вързах на това дори за миг. Накрая заключих, че агентът се е опитал да ме сплаши, защото аз съм го уплашил. А това означаваше, че се движим в правилната посока.

— Хей, шефе?

Погледнах Ърл в огледалото за обратно виждане.

— Чух да казваш на Дженифър, че ще ходиш във Викторвил утре. Вярно ли е? Ще ходим ли?

Кимнах.

— Да, отиваме. Още рано сутринта.

И като го казах на глас, напсувах наум Марко.

Телефонът ми завибрира. Беше Сиско. Вече бе готов с обясненията.

— Извинявай, Мик, издънили са се. Видели са човека да пристига и да се качва в колата при Ърл. Показал значка, а те не знаели кой е. Помислили, че е приятел.

— Приятел? Този тип е трябвало да покаже на Ърл значка, за да се качи в колата, а те са помислили, че ми е шибан приятел? Трябвало е веднага да ти се обадят, за да можеш да ми звъннеш и да не му позволиш да ме хване по бели гащи.

— Вече им казах всичко това. Искаш ли да ги изтегля?

— Какво? Защо?

— Ами май вече е ясно кой ти е маркирал колата, нали?

Спомних си твърдението на Марко, че случайно се е натъкнал на мен, докато е идвал при Фългони за призовката. Не му бях повярвал, разбира се. Бях съгласен със Сиско — тъкмо Марко беше маркирал колата ми.

— Може да си спестим парите — казах на Сиско. — Изтегли ги. И без това не успяха да ме предупредят.

— Искаш ли да махнем проследяващото устройство от колата?

Замислих се за това за миг, както и за плановете ми за следващия ден. Реших, че искам да подразня Марко, да му покажа, че не съм се пречупил от неочакваното му посещение и неизречената заплаха.

— Не, остави го. Засега.

— Добре, Мик. И ако това има значение, момчетата наистина съжаляват.

— Добре де, няма нищо. Чао.

Затворих. Ърл караше през Бевърли Хилс по малкия булевард „Санта Моника“ към къщата ми. Умирах от глад и знаех, че наближаваме „Папа Джейк“, павилион за храна, където правят най-хубавия сандвич с пържола на запад от Филаделфия. Не бях ходил там, откакто заради недостиг в бюджета затвориха близкия съд в Бевърли Хилс и бях загубил клиентите, заради които да идвам в този район. Но междувременно също като Адвоката бях започнал да ламтя за хубава пържолка с печен лук и майонезен сос.

— Ърл — казах. — Ще спрем да обядваме тук. И ако онзи агент още ни следи, сега ще научи най-добре пазената тайна на Бевърли Хилс.