Майкъл Конъли
Боговете на вината (40)

39.

По нареждане на Лорна Сиско донесе вино и пица от „Моца“ в заседателната ни зала, в която се бяхме събрали да обсъдим съдебното заседание. Лорна каза, че било задължително, защото за първи път след две седмици процес и повече от седем месеца подготовка изглеждало, че имаме какво да празнуваме.

Не очаквах празненство, преди делото да е завършило, но по-голямата изненада бе да видя Адвоката, седнал на инвалидна количка в края на масата. На облегалката му бе окачена кислородна бутилка и той щастливо дъвчеше парче пица.

— Кой те докара пък теб? — попитах.

— Твоето момиче — каза Адвоката и посочи с пицата към Дженифър. — Спаси ме от онези мъчители. И то съвсем навреме.

Вдигна наздравица с парчето пица, което стискаше в двете си кокалести бледи ръце.

Кимнах и огледах всички. Сигурно нежеланието ми да празнувам се бе изписало на лицето ми.

— Хайде де, най-накрая един добър ден — каза Лорна и ми подаде чаша червено вино. — Наслади му се.

— Ще му се насладя, когато всичко свърши и напишем на дъската „оправдателна присъда“ — отвърнах.

И посочих дъската, на която бе очертана защитната ни стратегия. Все пак взех чашата и парчето пица с наденица и се усмихнах на останалите, докато крачех към стола до Адвоката. Щом всички седнаха, Лорна вдигна наздравица за мен и аз засрамено вдигнах чашата си. След това обаче се възползвах от момента и също вдигнах тост.

— За боговете на вината — казах. — Дано по-скоро освободят Андре ла Кос.

Това попари доброто настроение, но нямаше как да е иначе. Оправдателната присъда все още беше далеч. Дори когато инстинктът ти подсказва, че седиш до невинен човек в съда, не забравяш, че оправдателните присъди се раздават свидливо в система, създадена да се занимава само с виновните. Трябваше да се задоволя със знанието, че какъвто и да е изходът, съм направил всичко по силите си за Андре ла Кос.

Покашлях се, вдигнах чашата си и произнесох друг тост:

— И за Глория Дейтън и Ърл Бригс. Нека работата ни донесе справедливост.

Останалите се присъединиха с възгласи, след това настъпи мълчание. Жертвите в този случай наистина бяха много.

Опитах се да ги разведря, като върна разговора към работата.

— Преди да се напием, нека поговорим няколко минути за утрешния ден. — Започнах да ги соча един по един и да давам нареждания. — Лорна, искам да отида малко по-рано. Вземи ме в осем без петнайсет, става ли?

— Аз ще дойда, ама ти дали ще си там…

Не много завоалиран намек за закъснението ми тази сутрин.

— Дженифър, утре с мен ли си, или имаш други ангажименти?

— Сутринта съм с теб, следобед имам изслушване за преобразуване на дълг.

Още един ипотечен заем. Това засега бяха единствените дела, които ни носеха пари.

— Добре. Сиско, какво става със свидетелите?

— Скрили сме Бъдуин в „Чекърс“. Трябва да кажеш кога да го доведа в съда. Моят човек от магазина на „Ферари“ чака в готовност. И остава големият въпрос. Марко. Ще се появи ли, или няма?

Кимнах и казах:

— Той има време до десет часа, затова по-добре да призова някой в девет, когато влезе съдията. Доведи Бъдуин.

— Готово.

— Кога идва Мойя?

— Не издават точния час от съображения за сигурност. Но ще го докарат от Викторвил утре. Не мисля, че можеш да разчиташ на него в съда преди четвъртък.

— Става и така.

Нещата, изглежда, вървяха по план. По-добре беше да задържа Бъдуин Дел, продавача на оръжие, докато разбера дали Марко ще свидетелства, или не, но нямах избор. Съдебният процес винаги се развива в движение, и то почти никога така, както си го планирал и си си го представял.

— А защо да не призовем Ланкфорд преди Марко? — попита Дженифър, като погледна реда на свидетелите, който бях написал на дъската. — Така няма ли да стане?

— Трябва да си помисля — отвърнах. — Може и да стане.

— Никакво „може би“ не трябва да има, когато се явяваш в съда — заяви Сийгъл. — Трябва да си сигурен.

Сложих ръка на рамото му и кимнах в знак на благодарност за съвета.

— Прав е. Адвоката винаги е прав.

Всички се засмяха, включително и той.

След като приключихме с работните въпроси, се върнахме към яденето. Взех си второ парче пица, скоро виното хвана всички, започнахме да бъбрим и да се смеем. Всичко в света на „Холър и Ко“ изглеждаше добре.

Тогава телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си и проверих кой се обажда, преди да вдигна. Не исках да развалям момента.

Затворът на Лос Анджелис.

Обикновено вдигах, когато ми звъняха след работно време от затвора. В повечето случаи бяха разговори за моя сметка от някой, който е взел името и телефона ми от някой друг. В девет от десет случая човекът твърдеше, че има пари за адвокат, а после се оказваше, че лъже за това, както и за всичко останало. Но този път знаех, че е твърде вероятно да е Андре ла Кос. Беше започнал да ми се обажда вечер, за да обсъждаме какво се е случило през деня и какво да очаква от следващия. Станах и се отдалечих от масата, за да мога да чувам по-добре.

— Ало?

— Търся Майкъл Холър.

Не беше Андре и не беше разговор за моя сметка. Инстинктивно затворих вратата към заседателната зала, за да се изолирам още повече от шума.

— Холър е. Кой се обажда?

— Сержант Роули от Мъжкия централен затвор. Искам да ви кажа, че стана инцидент с клиента ви Анри ла Кос.

Отбелязах си, че сбърка името.

— Какъв инцидент?

Закрачих по голия дървен под, за да се отдалеча още повече от заседателната зала.

— Задържаният е бил нападнат тази вечер в транспортния център на съда. Разследваме за случая друг задържан.

— Нападнат? Какво означава това? Зле ли е?

— Бил е намушкан многократно, господине.

Затворих очи.

— Мъртъв ли е? Андре мъртъв ли е?

— Не, господине. Закаран е в критично състояние в затворническата болница. В момента нямаме други сведения за състоянието му.

Отворих очи, обърнах се и инстинктивно вдигнах лявата си ръка в безсилен жест. Остра болка прониза лакътя ми, напомни ми за собствената ми травма и ме накара да сваля ръката си до тялото.

— Как е възможно! Какъв е този транспортен център в съда?

— Това е мястото в подземието на сградата, където задържаните се товарят в бусовете за транспортиране в различните места за лишаване от свобода. Клиентът ви тъкмо е щял да бъде откаран в Мъжкия централен затвор, когато е станало нападението.

— Някой арестуван ли е? Как може…

— Господине, инцидентът се разследва и не мога…

— Кой го разследва? Искам телефона му.

— Не съм упълномощен да ви дам тази информация. Обаждам ви се само на добра воля, за да ви кажа, че е станал инцидент и клиентът ви е в затворническата болница. Само вашето име е записано в документите му.

— Ще оцелее ли?

— Нямам информация, господине.

Затворих, преди да чуя отговора. Тръгнах към заседателната зала. Лорна, Сиско и Дженифър вече бяха застанали до стъкления прозорец и ме наблюдаваха. Бяха разбрали, че се е случило нещо лошо.

— Така — започнах, щом влязох. — Андре е намушкан в съда преди да го качат на буса тази вечер. В затворническата болница е.

— О, боже! — възкликна Дженифър.

Беше седяла до Андре няколко дни по време на процеса, често бе шепнала в ухото му какво се случва, когато разпитвах свидетелите. Тя беше човекът, който най-често му държеше ръката, и това ги бе сближило.

— Как? — попита Сиско. — Кой?

— Не знам. Казаха ми, че разследват друг задържан за случая. Ето какво ще направим. Отивам в затворническата болница да видя в какво състояние е и дали ще ме пуснат да го видя. Сиско, искам да ми помогнеш. Не искат да ми кажат името на заподозрения. Искам да знам кой е и каква връзка би могъл да има с Мойя и Ланкфорд.

— Мислиш, че те стоят зад това? — попита Лорна.

— Всичко е възможно. Говорих с Ланкфорд в съда днес следобед. Опитах се да го стресна, но той не поддаде. Може би се е досетил какво следва.

— Мислех, че хората на Мойя го пазят — каза Дженифър.

— В затвора — обясних й. — Но няма как да го пазят в бусовете и в съда. А и не мога да му наема бодигард.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

— Първо да върнеш Адвоката, след това да подготвиш аргументи срещу обявяването на процеса за опорочен.

Дженифър бе излязла от шока и за първи път успя да чуе какво точно казвам.

— Искаш да кажеш…

— Казаха ми, че е в критично състояние. Не знам какво означава това и дали ще оживее, или ще умре. Но и в двата случая се съмнявам, че в близко бъдеще ще се появи в съда. Обикновено в подобни ситуации се отива към опорочен процес и се започва отново, когато обвиняемият се възстанови. Ако Легоу не стигне сама до това заключение, ще го поиска Форсайт, защото видя, че днес случаят тръгна зле за него. Трябва да спрем това. На ръба сме да спечелим делото. Да отидем до края.

Дженифър извади бележник от чантата си, която бе оставила на земята.

— Значи искаме да продължим процеса в отсъствието на Андре? Не съм сигурна, че това ще мине.

— Продължавани са процеси и с избягали обвиняеми. Защо да не мине? Трябва да има прецедент. Ако не, ще създадем.

Дженифър поклати глава.

— В случаите на бягство обвиняемите сами се отказват от присъствие. Различно е.

Сиско не се интересуваше от юридическата дискусия, затова се отдалечи, за да може да говори по телефона.

— Не е различно, същото е — казах. — Просто всичко ще зависи от преценката на съдията.

— Преценката на съдията обхваща много широко поле за действие — каза Адвоката.

Кимнах и го посочих с пръст.

— Прав е и трябва да намерим място за клиента си в това широко поле.

— Е, във всеки случай ще ни трябва декларация от Андре — каза Дженифър. — Съдията няма дори да го обсъжда, ако Андре не подпише, а ние не знаем дали е в състояние да подписва и изобщо да разбира какво се случва.

— Извади си компютъра и веднага започвай да пишеш декларацията му.

В ъгъла под дъската за писане имаше принтер. Бях го оставил там след като колата заедно с другия принтер вътре бяха потрошени.

— Сигурен ли си, че той ще е в състояние да подпише? — попита Дженифър.

— Не се тревожи за това — отвърнах. — Ти го напиши, аз ще се погрижа за подписа.

 

 

Прекарах шест часа в чакалнята за роднини в заключеното отделение на затворническата болница. През първите четири непрекъснато ми съобщаваха, че клиентът ми е в операция. След това започнаха да идват съобщенията, че се възстановява, но не мога да го видя, защото не се е върнал в съзнание. Успях да запазя спокойствие през цялото време. Не се оплаквах и не крещях на никого.

Но към два през нощта стигнах до границите на търпението си и през десет минути започнах да настоявам да видя клиента си. Извадих целия арсенал от заплаха със съд, насъскване на медиите и дори намеса от ФБР. Нищо не постигнах обаче. Дотогава Сиско вече ми се бе обадил два пъти, за да ми каже как върви неговото разследване на разследването. Първия път потвърди това, което подозирахме — че Андре е бил нападнат с остър метален предмет от друг задържан, който е бил в съда за собственото си дело. Въпреки че бил окован като всички, които чакат да се качат на бусовете за затвора, заподозреният легнал на земята и успял да прекара веригата на кръста си през краката, като така освободил движенията си достатъчно, за да се хвърли върху Андре и да го намушка седем пъти в гърдите и корема, преди приставите да го спрат.

При второто обаждане Сиско добави и името на заподозрения — Патрик Сюъл. И каза, че досега не е намерил никаква връзка между него и агент Джеймс Марко или детектива на прокуратурата Лий Ланкфорд. Името на нападателя ми беше познато. Малко по-късно си спомних, че Сюъл беше обвиняем по дело, в което му искаха смъртна присъда и по което работеше брат ми. Сетих се, че Хари ми бе казал, че са го докарали от „Сан Куентин“, където вече излежавал доживотна присъда. От което заключих, че Сюъл е идеалният наемен убиец. Нямаше какво да губи.

Казах на Сиско да продължи да работи по това. Ако намереше дори съвсем незначителна връзка между Сюъл от една страна и Марко и Ланкфорд от друга, щях да успея да вдигна достатъчно пушилка, за да предотвратя вероятността съдия Легоу да обяви процеса за опорочен.

— Почвам — каза Сиско.

Друго и не очаквах от него.

В три и десет през нощта най-накрая ме пуснаха да видя клиента си. Бях придружен от сестра и надзирател. Облякоха ме в хирургически дрехи заради опасността от инфекция за Андре и чак тогава ме пуснаха в интензивното отделение, където крехкото тяло на Андре бе свързано с апарати, тръби и висящи пластмасови торби.

Застанах до леглото и загледах как сестрата проверява апаратите, после повдига одеялото и преглежда превръзките, обвили целия торс на Андре. Горната част на тялото му беше леко повдигната. До дясната му ръка имаше дистанционно за регулиране на леглото. Лявата му китка бе вързана с белезници за рамката. Макар затворникът да бе полужив, бяха се погрижили да няма рискове за бягство.

Клепачите на Андре бяха подути и полуотворени, но той не виждаше нищо.

— Е, ще прескочи ли трапа? — попитах.

— Не бива да ви казвам нищо — отговори сестрата.

— Но бихте могли.

— Ще знаем след първите двайсет и четири часа.

И това беше нещо.

— Благодаря.

Тя ме потупа по ръката и излезе, като остави надзирателя на вратата. Понечих да я затворя.

— Не можете да затваряте вратата — каза надзирателят.

— Разбира се, че мога. Това е среща между адвокат и клиент.

— Та той не е в съзнание.

— В момента не е, но това няма значение. Той е мой клиент и американската конституция ни дава право на консултация насаме. Искате ли утре да се изправите пред съдия и да обясните защо не сте позволили този човек, станал също така жертва на злостно престъпление, да упражни изконното си право да говори с адвоката си?

Всички завършили полицейската академия изкарват първите си две години в системата на затворите. Този надзирател не изглеждаше на повече от двайсет и четири, а може би още беше и в изпитателен срок. Знаех, че ще се огъне, и така и стана.

— Добре — каза той. — Имате десет минути. След това излизате. Лекарско нареждане.

— Става.

— Ще съм отвън.

— Хубаво. Така ще се чувствам в безопасност.

И затворих вратата.