Майкъл Конъли
Боговете на вината (39)

38.

След като съдията обяви едночасова почивка, взех айпада на Лорна. Тъй като вече бях проучил обстойно видеозаписите от „Бевърли Уилшър“, оплакването ми от нарушението на правилата от страна на обвинението целеше да прикрие собственото ми нарушение — и аз не бях дал видеото на Форсайт. И в двата случая нямах нужда от час, за да ги гледам отново. Вместо това използвах времето, за да видя още веднъж записа от къщата на Стратън Стергос и да измисля стратегия как да го използвам най-добре, за да вкарам в капана Марко и Ланкфорд и да постигна оневиняването на Андре ла Кос. Видеото наистина беше бомбата, на която се бях надявал. Тя чакаше под земята обвинението да мине над нея. Когато я детонирах, корабът на Форсайт щеше потъне.

Планът ми беше да излагам уликите си до последно в петък и да заявя тезата си точно преди да пуснат съдебните заседатели за уикенда. Така те щяха да имат пълни два дни да обмислят нещата, преди да започнат заключителното обсъждане. Това означаваше, че вероятно трябваше да покажа видеото от дома на Стергос в петък сутринта. Дотогава имах достатъчно свидетели за разпит.

В три и двайсет и пет на вратата се почука. Беше приставът на Легоу. На табелката му пишеше Ернандес.

— Време е — каза той.

Когато стигнах до банката си, видях, че дистанционното за видеото и лазерната показалка вече ме очакват там.

Както и клиентът ми. Дадох си сметка, че Андре вече се срива с часове, а не с дни. Беше се влошил дори през часа, който аз бях прекарал в конферентната зала, а той — в съдебния арест.

Стиснах ръката му. Стори ми се тънка като дръжка на метла под ръкава.

— Всичко върви добре, Андре. Дръж се.

— Реши ли дали ще свидетелствам?

Спорехме за това през целия процес. Той искаше да свидетелства и да каже на света, че е невинен. Вярваше — и то не без основание — че виновните си мълчат, а невинните говорят. Дават показания.

Проблемът беше, че макар и да не бе убиец, Андре се занимаваше с незаконен бизнес. Освен това влошеното му физическо състояние нямаше да вдъхне съчувствие у съдебните заседатели. Не исках да свидетелства и според мен нямаше и нужда. Въпреки че по-рано инстинктът ми бе казвал точно обратното, вече бях убеден, че най-големи шансове за оневиняване имаме, ако го държим мълчалив на мястото му.

— Още не — казах. — Надявам се, че невинността ти ще е толкова очевидна, че няма да има значение.

Той кимна. Беше разочарован от отговора ми. През двете седмици от избора на съдебни заседатели беше отслабнал толкова много, че вече си мислех дали да не му купя костюм с по-малък размер. Оставаха ни още четири или пет дни в съдебната зала преди заседателите да започнат обсъждането, но ми се стори, че е редно да го направя.

Написах съобщение в бележника си, откъснах го и го подадох през парапета на Лорна точно когато съдията дойде и седна.

Виктор Хенсли бе призован отново на свидетелската банка и съдия Легоу ми даде разрешение да застана в празното пространство пред катедрата й, докато показвам сборния клип от охранителните камери в „Бевърли Уилшър“ и задавам въпроси на Хенсли.

Първо накарах Хенсли да потвърди датата и часа на видеото, което щяхме да гледаме, и да обясни как записи от няколко различни камери са монтирани така, че да проследят движенията на Глория Дейтън в хотела. Също така го помолих да каже, че на етажите със стаи за гости няма видеонаблюдение, защото то би нарушило личното пространство на отсядащите. Очевидно управата на хотела смяташе, че ще се отрази зле на бизнеса им, ако заснемат кой кога влиза и излиза от стаите.

Подадох на Хенсли лазерната показалка, за да може да държи червената точка върху движещата се Глория Дейтън, докато разказва. Осъзнах, че на този запис съдебните заседатели за първи път виждат живата Глория. Във фазата, в която обвинението излагаше тезата си, те бяха видели снимки от аутопсията й, от ареста й и от сайта й, на който се представяше като Жизел Далинджър. Но на това видео тя бе жива и се движеше. Погледнах към съдебните заседатели и видях, че са заинтригувани от случващото се на екрана.

Точно това исках, защото моята следваща серия въпроси към Хенсли щеше да ги поведе в нова посока.

Взех дистанционното и показалката, пуснах видеото от началото и след това го спрях на кадъра, в който Глория минава през фоайето пред мъж с шапка.

— А сега, господин Хенсли, бихте ли погледнали към екрана и бихте ли казали на съдебните заседатели дали във фоайето има ваши колеги?

Хенсли отговори, че мъжът до нишата с асансьорите е част от охраната.

— Да виждате някой друг?

— Не, не мисля.

— Ами този човек тук?

Поставих червената точка върху мъжа с шапката, който седеше на дивана и си гледаше часовника.

— Ами — започна Хенсли — на този кадър не можем да видим лицето му. Ако пуснете тази част от записа, където то се вижда…

Натиснах бутона за пускане и видеото тръгна. Бях привлякъл погледите върху мъжа с шапката. Но той така и не промени положението на главата си и лицето му остана скрито. Кадърът прескочи към момента, в който Глория влиза в нишата с асансьорите и се качва в един от тях. Последва черен екран за няколко секунди и след това видяхме Глория да се качва в асансьора на осмия етаж и да слиза към рецепцията.

Когато стигнахме до частта, в която тя тръгва през фоайето към изхода, натиснах копчето за забавен каданс и поставих пак червената точка върху мъжа с шапката, за да ориентирам заседателите. Мълчах, докато погледите им се движеха по екрана. Продължих да соча мъжа с шапката, който стана и тръгна след Глория. Натиснах стопкадър точно преди той да излезе от полезрението на камерата.

— Този човек в хотела ли работи? — попитах.

— Така и не видях лицето му, но не, не мисля, че работи в хотела — отвърна Хенсли.

— След като не сте видели лицето му, как така сте сигурен, че не е ваш служител?

— Защото се движи, а ние нямаме такива охранители.

— Може ли да обясните на съдебните заседатели какво означава това?

— Нашата охрана има постове. Слагаме хората си на определени места, както в случая с мъжа до нишата с асансьорите. Нямаме охранители, които се движат и правят каквото си искат.

Закрачих пред съдебните заседатели, като първо се отправих към свидетелската банка, след това се обърнах и тръгнах обратно. Когато застанах с гръб към Хенсли и погледнах към Ланкфорд, зададох следващия си въпрос:

— А дали не е частен охранител, господин Хенсли? Дали този човек не е бил нает от някой гост на хотела?

— Възможно е. Но обикновено частните охранители ни се представят, за да знаем, че са там.

— Разбирам. Тогава какво според вас е правил този човек там?

Форсайт възрази, тъй като съм искал свидетелят да направи предположение.

— Ваша Чест — отвърнах, — господин Хенсли е бил полицай и детектив цели двайсет години, а след това десет години е работил в охраната на този хотел. Минавал е през това фоайе безброй пъти и се е справял с безброй проблеми там. Мисля, че е достатъчно квалифициран, за да ни сподели наблюденията си върху този видеозапис.

— Възражението се отхвърля — каза Легоу.

Кимнах към Хенсли да отговори на въпроса.

— Бих се обзаложил, че я следи — отвърна той.

Замълчах, за да акцентирам върху думите му.

— Защо мислите така, господин Хенсли?

— Ами по всичко личи, че я чака още преди тя да пристигне. А когато слиза долу, тръгва след нея. Вижда се как тя внезапно се обръща и тръгва към рецепцията. Това го сварва неподготвен и му се налага да се поправи. После тръгва след нея чак когато тя излиза.

— Да го видим пак.

Пуснах целия клип в реално време, като държах показалката върху мъжа с шапката.

— Какво друго ви направи впечатление в този запис, господин Хенсли? — попитах след това.

— Ами, първо, че той със сигурност е наясно, че има камери — каза Хенсли. — Така и не видяхме лицето му заради шапката. Освен това знае къде да седне, как да носи шапката, за да не бъде разпознат. Наистина загадъчен човек.

Опитах се да потисна усмивката си. Хенсли бе идеалният свидетел — прям и честен. Но дори не се бях надявал да нарече човекът с шапката „загадъчен“. Просто чудесно!

— Да обобщим, господин Хенсли. Днес ни казахте, че Глория Дейтън е влязла в хотела вечерта на единайсети ноември и се е качила на осмия етаж, където вероятно е почукала на вратата на стая, в която не е имало никого. Прав ли съм?

— Да, прав сте.

— И когато е слязла във фоайето и е тръгнала да излиза от хотела, е била последвана от „загадъчен човек“, който не е служител на вашия хотел. Нали така?

— Точно така.

— И два часа по-късно е била мъртва.

Форсайт направи блед опит да възрази, тъй като съм задал въпрос, който бил извън обсега на знания и компетентност на Хенсли.

Легоу прие възраженията му, но това нямаше значение.

— Нямам повече въпроси — казах.

Форсайт стана, за да разпита свидетеля, но след това за моя изненада каза:

— Ваша Чест, обвинението този път няма въпроси.

Сигурно бе решил, че най-доброто измъкване от провала със „загадъчния човек“ е да не обръща внимание, да не придава достоверност на казаното, да се държи все едно то няма значение. А след това да се оттегли с Ланкфорд и двамата да измислят някакъв отговор.

Моят проблем беше, че не исках да призовавам друг свидетел, а беше още четири и десет, вероятно твърде рано за съдията да обяви край на заседанието. Отидох до парапета зад нашата банка, наведох се и прошепнах на Сиско:

— Кажи ми нещо.

— Какво да ти кажа? — попита той.

— Направи се, че ми казваш нещо за следващия свидетел и поклати глава.

— Ама ние нямаме друг свидетел, освен ако не искаш да отида до хотела, където сме скрили Бъдуин Дел, и да го доведа.

Той поклати глава, идеално си изигра ролята, след това продължи:

— Но е четири и десет и докато се върна, ще е станало пет.

— Именно.

Кимнах и се върнах на банката си.

— Господин Холър, можете да призовете следващия свидетел — каза съдията.

— Ваша Чест… аз… не съм съвсем готов със следващия свидетел. Мислех, че господин Форсайт ще зададе поне няколко въпроса на господин Хенсли, а след това вече ще е станало четири и половина или пет.

Тя се намръщи.

— Не ми харесва да приключваме по-рано. Казах ви го още в началото на процеса. Казах ви да си подготвите достатъчно свидетели.

— Разбирам, Ваша Чест. Имам свидетел, но той е в хотел на двайсет минути оттук. Ако искате, мога да пратя детектива ми…

— Не ставайте глупав. Той ще пристигне почти в пет. Ами господин Ланкфорд? Той също е в списъка ви.

Погледнах към Ланкфорд и се направих, че обмислям дали да го призова. След това се обърнах пак към съдията.

— Не съм готов днес за господин Ланкфорд, Ваша Чест. Може ли просто да приключим за днес и да наваксаме загубеното време, като скъсим почивките през следващите два дни?

— И да накажем съдебните заседатели, защото не сте подготвен? Не, няма да стане така.

— Съжалявам, Ваша Чест.

— И трябва. Закривам заседанието за днес. Започваме отново в утре в девет сутринта. Съветвам ви дотогава да сте подготвен, господин Холър.

— Да, Ваша Чест.

Станахме, докато съдебните заседатели се изнизваха навън. Андре трябваше да се подпре на мен, за да се изправи.

— Добре ли си? — попитах го.

— Добре съм. Справи се чудесно днес, Мики. Наистина чудесно.

— Да се надяваме, че е така.

Приставите дойдоха да го вземат. Щяха да го отведат в съдебния арест, където щеше да свали големия му вече костюм и да облече отново оранжев гащеризон. След това щяха да го качат на буса и да го откарат обратно в Мъжкия централен затвор. Ако се забавеха, той можеше да пропусне вечерята и да си легне гладен.

— Само още няколко дни, Андре.

— Знам. Държа се.

Кимнах и те го отведоха. Гледах как го извеждат през металната врата.

— Направо да се просълзиш!

Обърнах се. Беше Ланкфорд. Беше дошъл до банката на защитата. Погледнах покрай него към Форсайт. Прокурорът стоеше до масата си и се опитваше да натъпче дебело тесте папки в малката си чанта. Изобщо не ни забелязваше с Ланкфорд. Съдебната зала зад него беше празна. Лорна бе отишла да вземе колата. Един от хората на Мойя бе тръгнал след нея, а другият бе вече в коридора и ме чакаше. Сиско и Дженифър също бяха излезли.

— Така си е, Ланкфорд — казах. — И знаеш ли защо? Защото това е невинен човек, а тук няма много такива.

Вдигнах ръка, за да покажа, че се шегувам.

— Но, разбира се, ти го знаеш по-добре от всеки друг, нали? Имам предвид, че е невинен.

Ланкфорд поклати глава все едно не разбира какво му говоря.

— Наистина ли мислиш, че ще го отървеш, като изградиш защитата си върху загадъчния човек?

Усмихнах се и започнах да си събирам папките и записките в куфарчето.

— Всъщност наричаме тази тактика „котка с шапка“. И повярвай ми, действа безотказно.

Той не отговори. Аз спрях да събирам книжата си и го погледнах.

— 1ER5676.

— Какво е това? Телефонният номер на майка ти ли?

— Не, Ланкфорд, това е номерът на колата ти.

Видях как за частица от секундата нещо в очите му трепна. Осъзнаване или може би страх. Не спрях дотук, импровизирах, следвах инстинктивно пътека към непозната цел.

— Градът е пълен с камери. Трябвало е да се отървеш от табелата с регистрационния номер преди да тръгнеш да я следиш. А следващият свидетел, който съдията искаше да призова днес? Той ще донесе видеозапис, правен извън хотела, и ще посочи, че ти си котката с шапката.

Този път промяната в очите на Ланкфорд не беше мимолетна. Погледът му беше зъл като на приклещено животно.

— И ще трябва да обясняваш на съдебните заседатели защо си следил Глория Дейтън преди да бъде убита и преди да се захванеш с това дело.

Изведнъж Ланкфорд рязко се хвърли към мен, хвана вратовръзката ми и пробва да ме издърпа за нея от банката. Но тя се откачи от яката ми и той залитна назад.

— Хей! Какво правите?

Форсайт ни беше забелязал. Ланкфорд се овладя и погледна към прокурора.

— Нищо.

Спокойно взех вратовръзката си от Ланкфорд, който беше с гръб към Форсайт. Гледаше ме с потъмнели и изцъклени очи. Започнах да си закачам вратовръзката, наведох се напред и прошепнах:

— Ланкфорд, ще рискувам и ще кажа, че според мен ти не си убиец. Предполагам, че си се забъркал в нещо много по-голямо от теб и са те притиснали. Използвали са те. Ти си я открил по поръчка на някой, а той е свършил останалото. Може би си знаел какво ще се случи, може би не. Но което и от двете да е, наистина ли ще вкараш невинен човек в затвора заради това?

— Майната ти, Холър. Клиентът ти е отрепка. Всичките ти клиенти са такива.

Форсайт се приближи към нас.

— Тръгвам си. Пак ви питам — има ли някакъв проблем? Трябва ли да остана и да ви наглеждам като бавачка?

Никой от нас не откъсваше поглед от другия, за да се обърне към прокурора.

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Просто обяснявам на… детектива ви Ланкфорд причината да нося вратовръзки с клипс.

— Очарователно. Приятна вечер.

— Приятна вечер.

Форсайт излезе през портичката и тръгна по централната пътека на празната съдебна зала. Продължих разговора си с Ланкфорд от там, където ни бяха прекъснали.

— Имаш по-малко от двайсет и четири часа да решиш как ще отиграеш това. Утре с приятелчето ти Марко е свършено. Може да те завлече и теб или пък да покажеш малко ум и да се спасиш. Винаги има начин, нали знаеш.

Ланкфорд бавно поклати глава.

— Нямаш представа какви ги дрънкаш, Холър. Както винаги. Не знаеш с кого си имаш работа. Всъщност нямаш никаква шибана информация.

Кимнах, все едно признавах, че ме е сложил на мястото ми.

— Е, до утре тогава.

Потупах го по рамото, все едно си взимах довиждане с добър приятел.

— Не ме докосвай — каза той.