Майкъл Конъли
Боговете на вината (30)

29.

На прокуратурата й трябваха осем дни, за да изложи обвинение срещу Андре ла Кос, като стратегически приключи в петък, за да може съдебните заседатели да имат цял уикенд да обмислят случая, преди да чуят и една дума от защитата. Прокурор Бил Форсайт направи семпла презентация, нищо лъскаво, нищо прекалено. Методично изгради тезата си около видеозаписа с разговора с обвиняемия, като се опита да го свърже с физическите улики от местопрестъплението. На записа Ла Кос казваше, че е хванал Глория Дейтън за гушата по време на спора им. Форсайт веднага след това спомена, че според съдебния лекар подезичната кост на жертвата е счупена. Тази връзка беше в основата на обвинението и всички други доводи тръгваха от нея като кръгове около хвърлен в езеро камък.

Да, съдия Легоу допусна проклетия видеозапис като доказателство и в деня преди да започне подборът на съдебните заседатели отхвърли молбата ми той да бъде оттеглен с единствения коментар, че защитата не е успяла да докаже, че полицаите са използвали принуждение или са действали недобросъвестно по време на разговора. Решението й не беше неочаквано и аз предпочетох да го погледна откъм добрата му страна: вече имах първото солидно основание за обжалване, ако присъдата се окажеше не в полза на клиента ми.

Чрез видеозаписа Форсайт даде на съдебните заседатели мотив и възможност, като използва собствените думи на обвиняемия. В многото процеси, на които се бях явявал през почти двайсет и пет годишната си адвокатска практика, се бях убедил, че най-трудно се премахват щетите, предизвикани от собствените думи на обвиняемите. Такъв беше и този случай. Съдебните заседатели винаги искат да чуят обвиняемия, независимо дали на живо в съда, или на запис — видео или аудио. През инстинктивното тълкуване на гласа и личността формираме преценката си за другите. Нищо не е по-силно от това. Нито пръстови отпечатъци, ДНК проби, показания на очевидци. Форсайт запрати само един фалцов удар срещу мен, но той беше добър. Последният му свидетел беше друг клиент на Ла Кос, който той бе менажирал и обслужвал по интернет. Прокурорът твърдеше, че той се е свързал с него предния ден, чак след като разбрал за процеса от вестника. Протестирах срещу това да му бъде позволено да свидетелства, като обвиних прокуратурата в протакане, но без резултат. Легоу каза, че показания за предишни престъпни деяния са допустими, и позволи на Форсайт да го призове.

Брайън Гудрич — Бранди беше дребен, не по-висок от метър и шейсет. Носеше тесни избелени дънки и лавандулова тениска. Заяви, че е травестит, който работил като ескорт и бил менажиран от Андре ла Кос. Каза, че Андре веднъж го душил, докато не изпаднал в безсъзнание, защото го заподозрял, че крие пари от него. Когато Гудрич се свестил, бил вързан с белезници за кол, който тръгвал от пода и стигал до тавана на всекидневната му, и гледал безпомощно как Ла Кос претърсва дома му за липсващия кеш. Бранди вкара обичайния драматизъм — просълзен разказ как се е страхувал за живота си и е извадил късмет, че е останал жив.

Наведох се към Андре, усмихнах му се и поклатих глава, сякаш този свидетел е просто досада, за която дори не си струва да се говори сериозно. Но това, което му прошепнах, не беше толкова оптимистично.

— Искам веднага да ми кажеш това наистина ли се е случило? И не ме лъжи, Андре.

Той се поколеба, след това се наведе към мен и ми отговори шепнешком.

— Преувеличава. Вързах го с белезници за кола във всекидневната му, за да мога да претърся. Но не съм го душил. Хванах го за гушата само веднъж, за да ме погледне в очите и да ми отговори на въпросите. Не е изпадал в безсъзнание и дори не съм му оставил синина. Същата вечер отиде на работа.

— Не се отказал от теб и не е отишъл при друг?

— Не се отказа цели шест месеца след това. Докато не си намери чичко паричко.

Отдръпнах се от Андре и изчаках Форсайт да довърши разпита. Когато дойде моят ред, зададох няколко въпроса, с които се надявах да напомня на съдебните заседатели, че Бранди е проститутка и че не е докладвал за това животозастрашаващо събитие в полицията.

— В коя болница отидохте, за да ви лекуват шията? — попитах.

— Не съм ходил в болница — отвърна той.

— Разбирам. Значи подезичната ви кост не е била счупена, както е станало с жертвата по това дело?

— Не знам какви точно са нараняванията в този случай.

— Разбира се, че не знаете. Но твърдите, че обвиняемият ви е душил, докато сте изпаднали в безсъзнание, а пък не сте се оплакали в полицията, нито сте потърсили медицинска помощ.

— Просто се радвах, че съм останал жив.

— И сте отишли на работа, нали?

— Не разбирам въпроса.

— Отишли сте на работа като ескорт същата вечер след като твърдите, че сте били между живота и смъртта. Така ли е?

— Не си спомням.

— Ако извадя счетоводните документи на господин Ла Кос, в които е отразена работата ви като проститутка, дали това ще ви помогне да си спомните?

— Ако същата вечер съм работил, то е било само защото той ме е накарал и ме е заплашвал.

— Добре, да се върнем на инцидента, който твърдите, че се е случил. С една или с две ръце ви стисна обвиняемият?

— С две ръце.

— Вие сте голям мъж, не се ли защитихте?

— Опитах се, но той е по-едър от мен.

— Казахте, че когато сте дошли в съзнание, сте били вързан за кол. А къде бяхте, когато твърдите, че ви е душил, докато припаднете?

— Той ме хвана изотзад веднага щом го пуснах в апартамента си.

— Значи ви е душил изотзад?

— Да, нещо такова.

— Как така „нещо такова“? Души ли ви, или не?

— Уви ръка около шията ми изотзад и стисна, а аз опитах да се освободя, защото щеше да ме убие. Но след това припаднах.

— Тогава защо току-що казахте, че ви е душил с две ръце?

— Ами защото така беше.

Оставих съдебните заседатели да преценят сами. Смятах, че успешно съм дискредитирал достоверността на показанията на Гудрич на няколко места. Реших, че трябва да се оттегля, докато имам предимство, и стрелях за последен път напосоки. Беше изчислен риск, тъй като се основаваше на вярата ми, че доброволните свидетели обикновено искат нещо в замяна. В този случай Гудрич очевидно желаеше да си отмъсти, но подозирах, че има и още нещо.

— Господин Гудрич, в момента имате ли повдигнати някакви обвинения в престъпление, провинение или нарушение на обществения ред? Каквото и да е?

За частица от секундата погледът на Гудрич се стрелна към масата на прокурора.

— В окръг Лос Анджелис ли? Не.

— А в някой друг окръг, господин Гудрич?

Гудрич неохотно призна, че има обвинение за склоняване към проституция в Ориндж Каунти, но отрече, че свидетелства, за да получи помощ по него.

— Нямам повече въпроси — казах аз и гласът ми бе пропит с презрение.

Форсайт се опита да замаже нещата, като започна да уверява, че не е давал никакви обещания на Гудрич да му помогне в Ориндж Каунти.

След това на Гудрич му позволиха да стане от свидетелската банка. Бях нанесъл няколко добри удара, но белята вече беше направена. Чрез свидетеля прокуратурата добави и склонност към подобно поведение към солидните колони на мотива и възможността, които вече бяха побити. Така тезата на Форсайт беше завършена и той приключи с излагането й в 16 часа в петък, като ми гарантира уикенд с неспокоен сън и паническа подготовка.

Вече беше понеделник и скоро щеше да ми дойде редът да застана пред съдебните заседатели. Задачата ми беше ясна. Да срутя направеното от Форсайт. Да променя гледните точки на дванайсетимата заседатели. При предишни процеси крайната ми цел бе да променя мнението поне на един. В повечето случаи блокирането на решението на съдебните заседатели е почти толкова изгодно, колкото оправдателна присъда. Прокуратурата често избира да започне повторен процес и да смекчи обвинението. Делото става като болно куче, което трябва да бъде приспано възможно най-бързо и най-безболезнено. В окопа на защитата това се смята за победа. Но не и този път. Не и с Андре ла Кос. Бях убеден, че клиентът ми си има много грехове, но не е убиец. Бях сигурен, че е невинен по това обвинение, и затова имах нужда всичките дванайсет бога на вината да ми се усмихнат в деня на присъдата.

Седях на адвокатската банка и чаках приставите да доведат Ла Кос от ареста. Всички в съдебната зала бяхме предупредени, че бусът, който го кара от мъжкия централен затвор, закъснява заради задръстване. След като обвиняемият пристигнеше, съдията щеше да излезе от покоите си и да даде думата на защитата да изложи тезата си.

Запълвах си времето, като четях записките, които си бях набелязал за встъпителната реч. Бях решил да се възползвам от правото си да се обърна към съдебните заседатели в самото начало, преди да представя доказателствата си. Това крие риск, защото означава, че може да минат дни, преди те да чуят някакъв контрааргумент на хипотезата на обвинението и да видят някакви улики.

Форсайт бе произнесъл встъпителната си реч преди дванайсет дни. Беше минало толкова много време, че тезата на обвинението изглеждаше дълбоко и необратимо вкоренена в съзнанието на дванайсетимата. Но на мен ми се струваше, че съдебните заседатели вече умират да чуят нещо от защитата, да им се представи отговор на твърденията на Форсайт, на видеозаписа, на научните и материалните доказателства. И щяха да го получат точно днес.

Най-накрая в девет и четирийсет вкараха Ла Кос в залата. Обърнах се и видях как приставите го водят към адвокатската банка, свалят веригата от краката му и го слагат да седне до мен. Бе облечен с втория костюм, който му бях занесъл. Исках когато започнем да излагаме тезата на защитата, той да изглежда различно от предишната седмица. Двата костюма бяха купени на промоция на цената на един от магазин за мъжка мода. Лорна ги избра, след като прегледа гардероба на Ла Кос и не намери нищо представително и консервативно, което да му придаде деловия вид, който исках да има в съдебната зала. Но и новите костюми не можеха да скрият лошото му физическо състояние. Приличаше на човек в последен стадий на нелечим рак. Отслабването му бе излязло от контрол през шестте месеца, откакто бе зад решетките. Беше изпит, с петна по ръцете и шията, дължащи се на алергичната му реакция към праха за пране в затвора. Позата му беше като на старец. Налагаше се непрекъснато да му напомням да се изправи, защото съдебните заседатели го гледат.

— Андре, добре ли си? — попитах го веднага щом седна до мен.

— Да — прошепна той. — Уикендите са дълги, когато си на топло.

— Знам. Дават ли ти още лекарства за стомаха?

— Дават ми, пия ги, но не знам дали помагат. Вътрешностите ми все още горят като подпалени.

— Е, да се надяваме, че няма да останеш още дълго вътре. Ще те пратим в най-добрата болница веднага щом те измъкнем.

Ла Кос кимна, сякаш за да ми каже, че не му се вярва някога да остави зад гърба си оковите и затвора. Дългите периоди зад решетките имат такъв ефект върху хората — разяждат надеждата им. Дори и на невинните.

— Как я караш ти, Мики? — попита той. — Как е ръката ти?

Въпреки собственото си тежко положение Андре никога не пропускаше да попита и за мен. В много отношения все още се възстановявах от катастрофата с линкълна. Ърл бе загинал, а аз бях ранен, но най-вече вътрешно.

Физически претърпях сътресение на мозъка и имах нужда от операция за наместване на носа. Направиха ми двайсет и девет шева на всички прорезни рани. Два пъти седмично трябваше да ходя на физиотерапия, за да възстановя напълно движението на лявата си ръка, която имаше скъсани сухожилия на лакътя.

Казано направо — беше малкият дявол. Някой дори би казал, че съм се отървал без нищо. Но физическите наранявания дори не се доближаваха до вътрешните травми, които носех в себе си. Всеки ден тъгувах за Ърл Бригс и скръбта ми се равняваше само на вината, която изпитвах заедно с нея. Не минаваше и ден, без да проверя отново ходовете и решенията си от април. Най-много ме измъчваше решението да оставя проследяващото устройство на колата си и да подразня тези, които ме следяха, като отида до Викторвил, за да се видя с Хектор Мойя. Последствията от него щях да нося завинаги и към тях винаги щеше да е прикрепено усмихнатото лице на Ърл Бригс.

До огледа на останките от линкълна проследяващото устройство беше изчезнало, но беше там следобеда, когато Сиско отиде да види колата. За мен нямаше съмнение кой ни е проследил до Викторвил. Нито кой е решил да обърне линкълна, дори може би го бе направил лично. Имах само една-единствена цел в този процес — да спечеля свободата на Андре ла Кос и да изчистя името му. Но смятах, че унищожаването на Джеймс Марко е неразривна част от съдебната ми стратегия.

Като се връщах към случилото се на магистрала 15, виждах само едно последствие от него, което с огромни уговорки можеше да се нарече добро. С Ърл бяхме превозени с хеликоптер до болницата във Викторвил. Ърл беше мъртъв, когато пристигнахме, а аз бях приет в спешното отделение. Когато дойдох в съзнание след операцията, дъщеря ми беше до леглото ми и ми държеше ръката. Този жест помогна много за изцерението вътре в мен.

Процесът бе отложен с почти месец, докато се възстановя, и цената на това плати най-вече Андре. Още един месец зад решетките, още един месец на умираща надежда. Нито веднъж не се оплака. Само искаше да се оправя.

— Добре съм — казах му. — Благодаря, че попита. Нямам търпение да започна, защото най-накрая и на теб ти дойде редът. Днес започваме да разказваме различна история.

— Добре.

Каза го не много убедено.

— Искам да се съсредоточиш само върху едно нещо, Андре.

— Да, знам, знам. Да не изглеждам виновен.

— Точно така.

Ударих го на шега по рамото със здравата си ръка. Тази мантра му повтарях още от първия ден. Не изглеждай виновен. Човек, който изглежда виновен, обикновено го осъждат. В случая с Андре бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той изглеждаше съсипан, а това доста прилича на виновен.

Разбира се, аз знаех доста за това какво е да изглеждаш и да се чувстваш виновен. Но също като Андре се опитвах да си играя ролята. Не бях пил нищо от вечерта преди избора на съдебни заседатели. Дори през уикендите. Бях съсредоточен и подготвен. За Андре днес бе първият ден от остатъка от живота му. За мен — също.

— Ще ми се и Дейвид да е тук — прошепна Андре толкова тихо, че едва го чух.

Думите му ме накараха да се обърна инстинктивно назад и да огледам задната част на залата. Местата за публиката бяха почти празни както от самото начало на процеса. В отделение 111 съдеха сериен убиец и това дело бе привлякло по-голямата част от представителите на пресата. Ла Кос получаваше минимално внимание в новините и циникът в мен реши, че това е защото жертвата е проститутка.

Но си имах и мажоретки. Кендъл Робъртс и Лорна Тейлър седяха на първия ред точно зад адвокатската банка. Лорна бе идвала от време на време от началото на процеса, но за Кендъл това бе първо посещение. Притесняваше се да влезе в съда, за да не се натъкне на някой от миналото си, и бе стояла надалеч, докато не настоях да дойде поне за встъпителната ми реч. Бяхме се сближили от април насам и исках да е с мен за емоционална подкрепа.

Още от избора на съдебни заседатели на задния ред неотклонно седяха двама мъже. Не им знаех имената, но знаех кои са. Носеха скъпи костюми, но изглеждаха не на място в тях. Бяха мускулести, с много мургави кожи, очевидно защото прекарваха по-голямата част от времето си навън, а не в съдебната зала. Имаха същата физика и същите широки рамене като Хектор Аранд Мойя. Бях ги нарекъл просто „хората на Мойя“. Бяха част от закрилниците, които Мойя бе пратил да ме пазят след катастрофата в планината. Бях отказал предложението му за охрана при посещението в затвора. За Ърл Бригс бе прекалено късно, но аз втори път не казах „не“ на офертата.

И това бяха всички. Никой друг не искаше да гледа процеса. Любовникът на Ла Кос — Дейвид, го нямаше. Изчезна, след като взе всичкото останало злато на Ла Кос. Напусна града в деня преди началото на делото. Тази загуба бе най-голямата причина Андре да се завърти в спиралата надолу.

Донякъде го разбирах. Присъствието на Кендъл в залата бе много важно за мен. Чувствах се подкрепен и не толкова самотен. Все едно имах партньор в битката. Но дъщеря ми засега не бе стъпила в съда и от това ме болеше. Срещата в болницата само възстанови донякъде отношенията ни. А и училището вече не беше извинение, защото докато обвинението излагаше тезата си, започна междусрочната ваканция. Инстинктивното ми обръщане към публиката бе още една надежда, че тя може да е там.

— Не можеш да си позволиш да се тревожиш за това сега — прошепнах на Андре, а и на себе си. — Трябва да изглеждаш силен. Бъди силен.

Андре кимна и се опита да се усмихне.

Когато Дейвид избяга със златото, Ла Кос не бе единственият излъган. Дотогава вече бях взел разписка за второ кюлче. Трябваше да получа трето в началото на процеса. Така че делото, от което очаквах тлъста печалба, се превърна в про боно. Екипът на Холър вече не получаваше пари.

Точно в десет часа съдия Легоу се появи от покоите си и седна на мястото си. Както обикновено погледна Форсайт и мен и попита дали имаме да кажем нещо преди да покани съдебните заседатели. Този път имаше. Станах с купчина документи в ръка и казах, че имам нов списък със свидетели, които искам съдът да разгледа и да одобри. Тя ми махна да се приближа до катедрата й. Подадох й новия списък, дадох копие и на Форсайт. Още не бях седнал и Форсайт стана, за да възрази.

— Ваша Чест, адвокатът ви пробутва стара измамна практика и се опитва да скрие истинските свидетели в море от имена. Списъкът му отпреди началото на процеса беше огромен, а сега е добавил по моя преценка от двайсет до двайсет и пет нови имена. Очевидно е, че голяма част от тези хора изобщо няма да бъдат призовани.

Махна с листовете зад себе си към мястото, на което седеше Лий Ланкфорд, и продължи:

— Виждам, че иска да призове и детектива на прокуратурата, който работи по случая. Да видим какво още. Вече има не един, а двама федерални затворници. И един… двама… трима… надзиратели. И почти всички обитатели на сградата, в която е живяла жертвата…

Млъкна насред тирадата си и пусна листовете на масата, сякаш ги хвърляше в кошчето за боклук.

— Обвинението възразява, Ваша Чест. Би било невъзможно да се отговори, без да се даде време за преглед на имената и определяне на отношението на тези хора към делото, ако изобщо има такова.

Възраженията на Форсайт не бяха изненадващи. Даже разчитахме на тях в стратегията, която бяхме изработили и която бяхме нарекли „Марко Поло“. Бяхме я планирали на бялата дъска, която Лорна бе донесла по моя молба и бе сложила пред тухлената стена в заседателната зала. Списъкът със свидетелите беше първият ход в гамбита и Форсайт правеше точно каквото се очакваше от него, макар засега да не бе обърнал внимание — или поне да не го бе показал с думи — на най-важното име. Наричахме го дълбочинен експлозив, който бе заровен под повърхността и чакаше да бъде детониран от първото погрешно движение на обвинението.

Станах да отговоря на възраженията, като хвърлих още един бърз поглед към публиката. Дъщеря ми все още я нямаше, но получих усмивка от Кендъл. Докато се обръщах, очите ми за миг се натъкнаха на очите на Ланкфорд. Той ме изгледа по начин, шейсет процента от който можеше да се определи като „какво, по дяволите, е това“, а останалите четирийсет бяха обичайното „да ти го начукам“. Но именно на тези шейсет процента се надявах.

— Ваша Чест — казах, като най-накрая се обърнах към съдията, — от възраженията на господин Форсайт е очевидно, че той вече знае кои са тези хора и как са свързани с делото. Въпреки това защитата с радост ще му даде време да прегледа новите имена и да отговори. Но няма нужда да прекъсваме процеса. Смятам да занимая съдебните заседатели с дълго отлаганата ми встъпителна реч и след това да започна с разпити на свидетели от първоначалния списък, които вече са одобрени от съда.

Легоу — доволна от предложеното й лесно решение на ситуацията — каза:

— Добре. Ще решим това утре сутринта. Господин Форсайт, дотогава имате време да прегледате списъка и да си подготвите отговора.

— Благодаря ви, Ваша Чест.

Легоу повика съдебните заседатели. Останах прав и си препрочетох записките, докато заседателите се настаняваха по местата си и съдията им обясняваше, че сега ще произнеса пред тях встъпителната си реч. Припомни им, че това, което ще кажа, не би трябвало да се приема като доказателство, и след това ми даде думата. Отдалечих се от адвокатската банка, като оставих записките си на нея. Никога не ползвам нещо написано, когато се обръщам директно към съдебните заседатели, и през цялото време ги гледам в очите.

Съдията бе разпоредила, че по време на встъпителните си речи адвокатът и прокурорът имат право да застанат в пространството пред съдебните заседатели. Юристите наричат това кладенеца на залата, но аз винаги съм го приемал като територия на доказването. И нямам предвид улики, а доказване пред заседателите, демонстрация на каузата, зад която заставаш. Първо трябва да спечелиш уважението им, ако изобщо искаш да се надяваш да ги убедиш в тезата си. Трябва да проявиш страст и да не се извиняваш, че защитаваш обвинения.

Първият съдебен заседател, чийто поглед срещнах, беше номер 4. Малъри Гладуел, на двайсет и осем години, редактор в киностудио. Работата й бе да анализира сценарии и да преценява дали стават за откупване и реализация. Още щом я видях по време на процедурите по подбора, разбрах, че я искам за съдебен заседател. Трябваха ми познанията й в разказването на истории и логиката. Исках заседателите накрая да предпочетат моята теза пред тази на Форсайт и инстинктите ми подсказваха, че Малъри Гладуел би могла да е тази, която да ги поведе натам.

По време на представянето на обвинението през цялото време не свалях очи от Малъри. Наблюдавах всички съдебни заседатели, опитвах се да разчета израженията им, да разбера кои показания и доказателства им правят най-силно впечатление, към какво са скептични, какво ги ядосва и т.н. Но за мен Малъри беше алфата. Предполагах, че уменията й да разбива сюжетите на съставните им части биха я направили важен глас, ако не и най-важният, при обсъждането на присъдата. Тя можеше да стане моя Хамелински ловец на плъхове, затова бе първата, която погледнах в очите; щеше да бъде и последната. Исках да я спечеля за каузата на защитата.

Фактът, че тя също ме погледна в очите и не извърна поглед, беше ясен сигнал, че инстинктите не са ме излъгали.

— Госпожи и господа — започнах, — не мисля, че тук се нуждаем от въведение. Процесът вече започна и съм сигурен, че всички знаем кой кой е. Затова ще бъда съвсем кратък, за да се захванем с най-важното по делото. С истината за това какво се е случило с Глория Дейтън.

Докато говорех, несъзнателно пристъпих две крачки напред, разперих ръце и ги сложих върху преградата, която ме отделяше от съдебните заседатели. Наведох се напред и се опитах да превърна общуването между един мъж и дванайсет непознати в толкова интимен акт, колкото срещата със свещеник или равин. Исках всеки един от тях да си мисли, че говоря само на него.

— Знаете, че адвокатите си имат жаргон за всичко, включително и за съдебните заседатели. Наричаме ви богове на вината. И не от неуважение към религията ви. А защото вие сте точно това. Боговете на вината. Седите тук и решавате кой е виновен и кой не. Кой да бъде пуснат на свобода и кой не. Това е възвишено, но и тежко бреме. За да вземете такова трудно решение, трябва да знаете всички факти. Трябва да имате цялата истинска история. Трябва и да получите и правилното й тълкуване.

Погледнах право към Малъри Гладуел. Вдигнах ръце от преградата и отстъпих назад, за да обхвана всичките дванайсет души и двете резерви. Докато говорех, небрежно се преместих надясно, за да може повечето съдебни заседатели да ме виждат вляво.

— Моля ви през следващите няколко дни или седмица да обърнете сериозно внимание на тезата на защитата. Досега чухте само едната страна на историята.

Предстои ви да чуете и другата. Ще видите, че в този случай имаме две жертви. Глория Дейтън, разбира се, е едната. Но същото важи и за Андре ла Кос. Също като Глория той е манипулиран и използван. Тя е убита, а Андре е накиснат да поеме вината.

Направих съвсем кратка, но многозначителна пауза.

— Реалистично погледнато, моята задача е да посея семената на съмнението в умовете ви. Ако имате разумни съмнения относно вината на Андре, то вашата работа е да го обявите за невинен. Но през следващите няколко дни аз ще отида отвъд тази задача и вие ще ме придружите в това пътуване. Ще разберете, че Андре е напълно невинен. И също така ще научите кой всъщност е извършил това ужасно престъпление.

Млъкнах, но очите ми продължиха да шарят по съдебните заседатели. Вече ги владеех. Знаех го.

— А сега, преди да приключа, нека ви кажа нещо, което съм сигурен, че ви е притеснявало през цялото време, докато обвинението излагаше тезата си. Това е начинът, по който господин Ла Кос си изкарва прехраната. Честно казано, и мен ме притеснява. Всъщност той е интернет сводник. И аз като мнозина от вас съм родител и се чувствам дълбоко разтревожен, когато някой печели от сексуалната експлоатация на млади жени и мъже. Но присъдата, която трябва да произнесете в този случай, не бива да бъде повлияна от начина, по който Андре ла Кос се издържа. Не можете да го обвините в убийство само защото е такъв, какъвто е. Моля ви да помислите за жертвата Глория Дейтън и да се запитате дали е заслужавала да бъде убита само защото е проститутка? Отговорът, разбира се, е не, както и отговорът на въпроса: трябва ли Андре ла Кос да бъде осъден за убийство просто защото е сводник?

Млъкнах, бръкнах си в джобовете и сведох очи към пода. Време беше за грандиозния финал. Вдигнах поглед и го насочих право към Малъри.

— В заключение ви давам обещание, за което можете да ме държите отговорен. Ако не се справя — моля, обявете клиента ми за виновен. Готов съм да поема този риск, Андре също е готов, защото знаем каква е истината. Ние носим праведността на невинния.

Отново млъкнах с надеждата, че Форсайт ще възрази. Исках съдебните заседатели да видят как ме предизвиква, как се опитва да ме спре да не кажа истината. Но прокурорът не бе слязъл от първия автобус от юридическия факултет. Знаеше какво правя и се въздържа, не ми даде това, което си просех.

Продължих:

— Защитата ще ви представи улики и свидетелски показания, които ще докажат, че господин Ла Кос е просто употребен човек. И то в най-ужасна схема. Схема, в която тези, на които вярваме най-силно, заговорничат, за да накиснат невинен човек. Това е история за конспирация за укриване на истината, която в крайна сметка завършва с убийство и разтваряне на властови чадър. Надявам се…

Обърнах се и посочих към Андре ла Кос.

— … и господин Ла Кос също се надява, че заедно с вас ще открием тази истина и ще произнесем вярната присъда, че той е невинен. Благодаря ви много.

Върнах се на мястото си и веднага си погледнах записките, за да видя дали не съм забравил нещо. Изглежда, бях покрил всички основни моменти, затова останах доволен. Андре се наведе и ми благодари шепнешком. Казах му, че още нищо не е видял.

— Мисля, че можем да обявим почивка — каза съдията. — Когато се върна след петнайсет минути, защитата ще започне своето изложение.

Станах заедно със съдебните заседатели и ги наблюдавах как излизат заедно през вратата към стаята си. Видях, че Малъри Гладуел върви с наведена глава.

В последния момент, точно преди да мине през вратата, тя се обърна и погледна към залата. Очите й срещнаха моите, останаха така за частица от секундата, а след това тя изчезна.

Веднага щом съдията се оттегли, излязох в коридора, за да видя първия си свидетел.