Майкъл Конъли
Боговете на вината (37)

36.

Като главен разследващ на убийството на Глория Дейтън детектив Марк Уитън бе присъствал на по-голямата част от процеса. Често седеше пред парапета до Ланкфорд. Само че не бях забелязал двамата да се държат като част от един отбор — този на обвинението. Уитън изглеждаше затворен, почти надменен с Форсайт, Ланкфорд и всички, свързани с делото. По време на почивките го бях виждал да отива сам пеша до административната сграда на полицията. Веднъж дори го зърнах в заведението на Пийт да обядва сам.

Уитън беше следващият свидетел, когото бях призовал. Вече бе давал показания ден и половина, когато обвинението представяше тезата си. Форсайт го ползва основно за да представи улики като видеозаписа от разговора с Ла Кос. В известен смисъл той бе разказвачът на историята на прокуратурата и затова неговите показания бяха много по-дълги от тези на всички останали свидетели.

Тогава бях ограничил питанията си до обстоятелствата по заснемането на разговора, като повторих много от въпросите, които бях задал на Уитън и по време на изслушването по молбата ми видеото да не се приема като доказателство. Исках съдебните заседатели да го чуят как отрича, че Ла Кос е бил заподозрян, когато детективът и партньорът му почукват на вратата на Андре. Знаех, че никой няма да повярва в това, и се надявах така да посея семето на недоверието в официалното разследване, което да избуи по време на представянето на защитната теза.

Запазих си правото да го призова отново като свидетел и сега времето за това бе дошло. Нямах нужда да измъкна много неща от него, но това, към което се бях устремил, бе жизненоважно. То щеше да се превърне в опорната точка, около която делото щеше да се завърти към страната на защитата. Уитън беше на около 45 години, с двайсет години стаж, опитен свидетел. Държеше се спокойно и говореше делово. Умееше да прикрива враждебността, която всички ченгета изпитват към адвокатите — тя е запазена за моментите, когато съдебните заседатели не присъстват.

След няколко дежурни въпроса, които трябваше да напомнят на заседателите за ролята на Уитън в процеса, се насочих към областите, които ме интересуваха. Работата на защитата е да изгради основа за всяка улика и всяко тълкуване, което смята да представи. Точно за това ми беше необходим Уитън.

— Детектив, когато свидетелствахте миналата седмица, говорихте надълго и нашироко за местопрестъплението и това, което е намерено на него, нали така?

— Точно така.

— И носехте опис, нали така?

— Да.

— И това са вещи и собственост на жертвата?

— Да.

— Можете ли да погледнете този опис сега?

С разрешение на съдията Ланкфорд донесе на Уитън така наречената „книга на убийството“. Ако беше призован от прокуратурата, щеше да седне на свидетелската банка с цял наръч документи от разследването под мишница. Фактът, че не ги носеше, беше малко прозорче към враждебността, която той така умело криеше.

Взех копие от описа, даден ми от съда, и продължих:

— Добре, след като погледнах описа, видях, че в него не фигурира мобилен телефон. Така ли е?

— Не намерихме мобилен телефон на местопрестъплението. Така е.

— Ако си спомняте, господин Ла Кос ви е обяснил, че се е чул с жертвата по-рано същата вечер и че именно този разговор е станал причина той да отиде лично до апартамента й.

— Да, така ни каза.

— Но не сте намерили телефон там?

— Точно така.

— Вие или вашият партньор опитахте ли се да намерите обяснение на това несъответствие?

— Предположихме, че убиецът е взел телефоните й, за да укрие следите си.

— Казвате — телефони. Повече от един ли е имала?

— Да, установихме, че жертвата и обвиняемият са използвали множество телефони еднодневки, за да си вършат работата. Освен това жертвата е имала и мобилен телефон за лична употреба.

— Може ли да кажете на съдебните заседатели какво е телефон еднодневка?

— Евтин телефон с ограничен брой минути за разговор. Когато ги изговориш, го хвърляш, а в някои случаи може и да го презаредиш с още минути срещу заплащане.

— Такива апарати са използвани, защото след като бъдат изхвърлени, по-трудно се получават разпечатки от разговорите им, защото разследващите не знаят откъде да започнат, така ли?

— Точно така.

— И по този начин господин Ла Кос и госпожица Дейтън са комуникирали, за да въртят бизнеса си, така ли?

— Да.

— Но вие не сте намерили нито един от тези телефони в апартамента й след убийството?

— Правилно.

— Споменахте и че жертвата е имала мобилен телефон за лична употреба. Какво имахте предвид?

— Айфон, нейна собственост, по който е водила разговори, които не са били свързани с работата й като компаньонка.

— И този айфон също е липсвал след убийството?

— Да, така и не го намерихме.

— И мислите, че убиецът го е взел.

— Да.

— Какво е обяснението ви?

— Според нас това означава, че убиецът я е познавал, че двамата са контактували по мобилните си телефони и че неговите име и номер трябва да са в списъка с контакти в нейния апарат. Той е взел всички телефони, за да не бъде проследен.

— И те така и не са намерени?

— Да, не са.

— А това накара ли ви да се обърнете към мобилния оператор и да помолите за разпечатки от тези телефони?

— Поръчахме разпечатки за айфона, защото намерихме сметки за него в апартамента и знаехме номера. А за еднодневките нямаше как да го направим, защото нямахме нито номерата, нито апаратите. Нямаше откъде да започнем.

Кимнах, сякаш научавам всичко това току-що и започвам да разбирам по-добре трудностите, които е трябвало да преодолява Уитън, работейки по този случай.

— Добре, да се върнем на айфона. Поръчали сте разпечатки, намерили сте сметки и на местопрестъплението. Проучихте ли ги за улики?

— Да.

— Намерихте ли обаждания до или от господин Ла Кос на айфона?

— Не.

— А някакви други, които да са важни за разследването или поне да си струва да се отбележат?

— Не.

Млъкнах и направих физиономия, докато си преглеждах записките. Исках съдебните заседатели да си помислят, че съм притеснен от последния отговор на детектива.

— Разпечатките, които сте поръчали, са съдържали всички входящи и изходящи обаждания от този апарат, нали така?

— Да.

— Дори от наземните линии?

— Да, успяхме да получим и тях.

— И сте ги проучили?

— Да.

— Открихте ли обаждания, независимо дали входящи, или изходящи, които да се окажат важни за разследването?

Форсайт възрази, че повтарям едни и същи въпроси. Съдията ми каза да продължа нататък. Помолих Уитън да намери сред документите разпечатка от три страници на обажданията на айфона на Глория.

— Това вашите инициали ли са в долния десен ъгъл на първата страница на този документ?

— Да.

— И сте написали датата двайсет и шести ноември?

— Да.

— Защо?

— Тогава получих разпечатката от мобилния оператор.

— Това е четиринайсет дни след убийството. Защо се е забавила толкова?

— Трябваше да получа заповед за обиск, преди да я поискам. Това отне известно време, след това на мобилния оператор му трябваше технологично време, за да я направи.

— Значи докато получите тези документи, Андре ла Кос вече е бил арестуван и обвинен в убийство, така ли е?

— Така е.

— И сте вярвали, че сте хванали убиеца?

— Да.

— Тогава за какво са ви били тези разпечатки?

— Разследването винаги продължава и след ареста. В този случай бяха проверени всички следи и продължихме по тези, които ни вършеха работа. Докладът по телефонните разпечатки е една от тях.

— А намерихте ли в тях обаждания, свързани с господин Ла Кос?

— Не.

— Нито едно?

— Нито едно.

— А някой от изброените тук повече от двеста номера има ли някакъв принос към разследването?

— Не, господине, няма.

— Между другото, как са подредени тук номерата?

— По честота на звънене. Тези, на които се е обаждала най-често, са най-отгоре и надолу честотата се снижава.

Обърнах на последната страница и помолих Уитън да направи същото.

— Значи тук, на последната страница, са номерата, на които тя е звънила само по един път?

— Правилно.

— За какъв период?

— Заповедта беше за последните шест месеца.

Кимнах.

— Детектив, нека ви обърна внимание върху деветия номер отдолу нагоре на третата страница. Можете ли да го прочетете на съдебните заседатели?

Чух шумолене на хартия. Форсайт бе решил, че правя нещо повече от това да губя времето на съда, и разгърна своето копие от документа.

— 213-621-6700 — прочете Уитън.

— И кога е избран този номер от айфона на Глория Дейтън?

Уитън присви очи, докато четеше.

— В 18:47 на 5 ноември.

Форсайт разбра какво се опитвам да направя и стана, за да възрази.

— Каква приложимост има това, Ваша Чест? — каза той настойчиво. — Позволихме на защитата голяма свобода, но къде са границите? Той вече прекалява — изброява подробности от триминутен разговор. Това няма нищо общо с делото, нито с обвиненията срещу клиента му.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ваша Чест, господин Форсайт знае много добре какво целя и не иска съдебните заседатели да го видят, защото разбира, че къщата от карти, която представлява тезата на обвинението, е в сериозна опасност.

Съдията събра пръстите на двете си ръце пред себе си.

— Покажете връзката, господин Холър. И по-бързо.

— Веднага, Ваша Чест.

Погледнах пак към записките си, ориентирах се и продължих. Възражението на Форсайт не беше нищо повече от опит да наруши ритъма ми. Знаеше, че само по себе си то няма никакви основания.

— Детектив Уитън, това обаждане в 18:47 на 5 ноември е само шест дни преди убийството на госпожица Дейтън, нали така?

— Да.

— Колко продължава разговорът?

Уитън погледна документа.

— Пише, че е две минути и петдесет и седем секунди.

— Благодаря. Проверихте ли номера, когато получихте тази разпечатка? Обадихте ли му се?

— Не си спомням.

— Имате ли мобилен телефон, детектив?

— Да, но не е у мен.

Бръкнах в джоба си и извадих моя. Помолих съдията да ми позволи да го дам на Уитън.

Форсайт възрази: каза, че се опитвам да играя театър, и ме обвини в циркаджийство.

Отвърнах, че това, което Форсайт нарича театър, е просто демонстрация, не по-различна от тази преди седмица, когато той накара съдебния лекар да покаже върху Ланкфорд как е била счупена подезичната кост на жертвата при удушаването й. Добавих, че ако детективът набере този номер, това би било най-лесният и бърз начин да проверим на кого се е обадила Глория Дейтън в 18:47 на 5 ноември. Съдията ми позволи да продължа. Приближих се до Уитън и му дадох телефона си, след като го включих на високоговорител. Помолих го да набере 213-621-6700. Той го направи и остави апарата на парапета пред свидетелската банка.

След едно позвъняване отговори женски глас.

— Агенция за борба с наркотиците, Лос Анджелис. С какво мога да ви помогна?

Кимнах, пристъпих напред и взех телефона.

— Извинявайте, сгрешил съм номера — казах и затворих.

Върнах се до катедрата, наслаждавайки се на пълната тишина, която настъпи, след като женският глас бе произнесъл „Агенция за борба с наркотиците“. Хвърлих скришом поглед към Малъри Гладуел, моята лидерка сред съдебните заседатели, и видях изражение, което беше като мед за душата ми. Устата й бе леко отворена, все едно искаше да каже: „О, мили боже!“.

Обърнах се пак към Уитън и извадих снимка, която държах приготвена под бележника си. Помолих за разрешение да се приближа до свидетеля с първото веществено доказателство на защитата. Съдията ми позволи и дадох на Уитън снимката, която Фернандо Валенцуела бе направил на Глория Дейтън, когато й е предал призовката по делото на Мойя.

— Детектив, държите в ръката си фотография, отбелязана като веществено доказателство номер едно. Тази снимка на жертвата е направена в момента, когато й е връчена призовка по иска на Мойя срещу Ролинс. Може ли да ви обърна внимание на времето и датата, отпечатани на нея? Бихте ли ги прочели на съдебните заседатели?

— 18:06 часът, 5 ноември 2012 година.

— Благодаря ви, детектив. Бихме ли могли да заключим от тази снимка и телефонните разпечатки на жертвата, че точно четирийсет и една минути след като на Глория Дейтън й е връчена призовка по делото на Мойя, тя се е обадила в лосанджелиското поделение на Агенцията за борба с наркотиците от личния си мобилен телефон?

Уитън се поколеба и извърна поглед, явно притеснен.

— Няма как да знам дали тя се е обадила — отговори накрая. — Може да е дала апарата си на някой друг.

Обичам да гледам как ченгетата се разпадат на свидетелската банка. Как се опитват да не дадат очевидния отговор и така сами се правят на глупаци.

— Значи вашето мнение е, че четирийсет и една минути след като госпожица Дейтън е получила призовка като свидетел по дело на осъден наркодилър, някой друг е звънял от нейния телефон в Агенцията за борба с наркотиците?

— Не, не казвам това. Нямам мнение по въпроса. Казвам само, че не знаем кой е държал телефона й в този момент. Затова не мога да кажа със сигурност, че се е обадила тя.

Поклатих глава, преструвайки се на гневен. Истината беше, че преливах от радост заради отговора на Уитън.

— Добре, детектив, да продължим нататък. Разследвахте ли изобщо това позвъняване и връзката на Глория Дейтън с Агенцията за борба с наркотиците?

— Не, не съм.

— Проверихте ли дали е била информатор на Агенцията?

— Не, не съм.

Виждах, че спокойствието на Уитън е на път да се пропука. Той не получаваше никаква подкрепа от Форсайт, който нямаше валидни основания да възрази и затова се бе снишил в стола си.

— Защо, детектив? Това не е ли една от онези полезни посоки на разследването, за които говорихте?

— Първо, по онова време не знаех нищо за призовката. Второ, информаторите не се обаждат на номератора в Агенцията за борба с наркотиците. Все едно да влязат през парадния вход с табела на гърба. Нямах причина да съм подозрителен към едно кратко обаждане до Агенцията.

— Сега вече съм объркан, детектив. Значи казвате, че сте знаели за обаждането, просто не сте били подозрителен, така ли? Или пък, както казахте само преди няколко минути, дори не си спомняте дали сте проверявали това обаждане? Кое от двете е?

— Изопачавате думите ми.

— Не мисля, но нека се изразя по друг начин. Преди да свидетелствате днес, знаехте ли, че това обаждане от личния телефон на жертвата седмица преди да бъде убита, е било до Агенцията за борба с наркотиците? Да или не, детектив?

— Не.

— Добре. Значи можем да кажем, че сте го пропуснали?

— Не бих се изразил така. Но можете да кажете каквото искате.

Обърнах се и погледнах към часовника. Беше единайсет и четирийсет и пет. Исках да поведа Уитън в друга посока, но също така и да оставя съдебните заседатели да поразсъждават върху обаждането на Глория. Знаех, че ако предложа на съдията да излезем в обедна почивка, ще обядвам в ареста заедно с клиента си.

Обърнах се пак към Уитън: трябваше да бавя топката поне още петнайсет минути. Сведох очи към записките си.

— Господин Холър — подкани ме съдията, — имате ли още въпроси към свидетеля?

— Ами… да, Ваша Чест. Даже не един.

— Тогава ви предлагам да започнете да ги задавате.

— Да, Ваша Чест — казах. — Детектив Уитън, току-що свидетелствахте, че не сте знаели за призовката на Глория Дейтън по делото на Хектор Мойя. Спомняте ли си кога научихте за нея?

— В началото на тази година — отговори Уитън. — Изскочи при размяната на откритите материали.

— Значи с други думи, научили сте за призовката, която тя е получила, от материалите на защитата?

— Да.

— Какво направихте с информацията, предоставена ви от защитата?

— Проверих я, както и другите следи, които се появиха.

— И какво заключихте, след като я проверихте?

— Че няма отношение по случая. Просто случайно съвпадение.

— Случайно съвпадение. Все още ли мислите така, след като знаете, че от личния телефон на Глория Дейтън е имало позвъняване до лосанджелиския отдел на Агенцията за борба с наркотиците по-малко от час след като й е връчена призовката по дело, в което я обвиняват, че е подхвърлила оръжие на престъпник, преследван от Агенцията?

Форсайт възрази на въпроса с много аргументи и Легоу отсъди. Прие възражението и ми каза да попитам по друг начин, ако изобщо искам това да влезе в протокола.

Опростих въпроса и го зададох отново:

— Детектив, ако в деня на убийството на Глория Дейтън сте знаели, че седмица по-рано тя е звъняла в Агенцията за борба с наркотиците, бихте ли се заинтригували достатъчно, че да поискате да разберете защо?

Форсайт пак скочи още преди да завърша изречението си и възрази:

— Отговорът би бил предположение.

— Приема се — отвърна съдия Легоу, без да ми даде възможност да се обоснова.

Но аз бях доволен. Вече нямах нужда от отговора на Уитън. Хареса ми как въпросът надвисна като облак над съдебните заседатели.

Съдията усети, че сега е моментът да спрем, и обяви обедна почивка.

Отидох до банката на защитата и седнах до клиента си, докато съдебните заседатели се изнизваха от залата. Струваше ми се, че съм възстановил щетите от фиаското с Трина Трикс и отново водя в резултата. Хвърлих поглед към местата за публиката и видях хората на Мойя. Сиско очевидно не се бе върнал, след като отиде да изпрати Трина Рафърти до дома й. А Лорна не се виждаше никаква.

Никой не ме бе гледал. Никой, който имаше значение за мен.