Майкъл Конъли
Боговете на вината (18)

17.

Преди да стигна до „Стандарт“ в центъра, получих съобщение от Сиско с адрес и номер на апартамент на Спринг стрийт. След това получих ново съобщение, с което ме съветваше да мина през банкомат — Трина искала пари, за да говори. Когато най-накрая стигнах на адреса, се оказа, че е преустроена сграда зад полицейската администрация. Вратата към фоайето беше заключена и позвъних на апартамент 12С. Отговори ми моят детектив и натисна бутона, за да ме пусне да вляза.

Слязох от асансьора на дванайсетия етаж и видях Сиско да ме чака пред отворената врата на 12С.

— Проследих я от „Стандарт“ до дома й и изчаках, докато колата си тръгне — обясни той. — Стори ми се, че ще е по-лесно, ако извадим шофьора от уравнението.

Кимнах и погледнах през отворената врата, но не влязох.

— Ще говори ли с нас?

— Зависи колко кеш си донесъл. Тя е бизнесдама от главата до петите.

— Имам достатъчно.

Влязох в апартамента с изглед към полицейската администрация, общинския център и кметството, което грееше в средата на композицията. Жилището беше хубаво, макар и оскъдно мебелирано. Трина Рафърти или скоро се бе нанесла, или бе в процес на изнасяне. Седеше на бял кожен диван с хромирани крака. Бе облечена в черна коктейлна рокля, краката й бяха примерно кръстосани, пушеше цигара.

— Ще ми платиш ли? — попита тя.

Влязох и я погледнах отвисоко. Наближаваше четирийсет и изглеждаше уморена. Косата й бе леко разрошена, червилото й размазано, а спиралата й се стичаше от ъгълчетата на очите. Още една дълга нощ от поредната година с дълги нощи. Току-що се бе прибрала, след като бе правила секс с някой, когото не познава и вероятно няма да види никога повече.

— Зависи какво ми кажеш.

— Е, нищо няма да ти кажа, докато не видя парите.

Бях спрял до банкомат в лобито на хотел „Бонавенчър“ и изтеглих два пъти максималната сума от 400 долара. Получих парите на стотачки, петдесетачки и двайсетачки и ги бях разделил в двата си джоба. Извадих първите четиристотин долара и ги хвърлих на масичката до препълнения пепелник.

— Това са четиристотин долара. Достатъчни ли са като начало?

Тя взе парите, прегъна ги два пъти и ги пъхна в една от обувките си с висок ток. Спомних си как Глория ми бе казвала, че винаги крие парите си в обувките, защото те се сваляли последни, ако изобщо се сваляли. Много клиенти предпочитали да не си сваля обувките по време на секс.

— Ще видим — каза Трина. — Питай.

През целия път към центъра бях мислил какво да я питам и как да го направя. Имах чувството, че това може да е единствената ми възможност да говоря с Трина Трикс. След като Фългони и хората му разберяха, че съм се добрал до нея, щяха да се опитат да ми затворят достъпа.

— Кажи ми за Джеймс Марко и Хектор Мойя.

Тя се люшна назад от изненада, но след това се овладя. Издаде долната си устна и я държа така няколко секунди, преди да отговори.

— Не знаех, че ще питаш за тях. Трябва да ми платиш повече, ако искаш да ти говоря за тях.

Без да се поколебая, извадих другите пари и ги пуснах на масата. Те изчезнаха в другата обувка. Седнах на табуретката срещу Трина и казах:

— Да чуем.

— Марко е от Агенцията за борба с наркотиците и беше зациклил на Хектор — започна тя. — Наистина искаше да го пипне и накрая успя.

— Откъде познаваш Марко?

— Арестувал ме е.

— Кога?

— Беше капан. Престори се на клиент, поиска секс и кокаин, аз доставих и двете. И той ме арестува.

— Кога стана това?

— Преди десетина години. Не си спомням датата.

— Сключи ли сделка с него?

— Да, той ме пусна, но трябваше да му казвам разни неща. Той ми се обаждаше.

— Какви неща?

— Просто неща, които чувам и които знам — нали се сещаш, от клиенти. Съгласи се да ме пусне, ако го захранвам с информация. И все не му стигаше.

— Искал е да пипне Хектор.

— Ами не точно. Не знаеше за Хектор, поне не от мен. Не бях толкова глупава, нито толкова отчаяна. Бих предпочела арест пред това да издам Хектор. Този тип беше от картела, нали разбираш? Затова давах на Марко дреболии. От онези, за които мъжете се фукат, докато се чукат. Всичките им големи успехи, големи планове, ей такива работи. Мъжете винаги се опитват да компенсират с говорене.

Кимнах, макар да не знаех дали не издавам нещо за себе си, като се съгласявам. Опитах се да следя какво ми говори и доколко то съответства на последните промени по случая с Глория.

— Добре — казах. — Значи не си предала Хектор на Марко. Кой го предаде?

Знаех, че поне индиректно Глория бе предала Мойя, но не бях наясно какво знае Трина.

— Мога само да ти кажа, че не бях аз — отвърна Трина.

Поклатих глава.

— Това не ми е достатъчно, Трина. Не и за осемстотин долара.

— Какво искаш? Да добавя и свирка ли? Защото не е проблем.

— Не, искам да ми кажеш всичко. Искам да знам какво си казала на Слай Фългони.

Тя потрепери по същия начин, по който го бе направила, когато за първи път споменах Хектор Мойя. Сякаш за секунда името я хвърли в шок, но след това тя пак се овладя.

— Откъде знаеш за Слай?

— Просто знам. И ако искаш да запазиш парите, трябва да знам какво си му казала.

— Но това не е ли тайна между адвокат и клиент? Някакви привилегии или както там го наричат?

Поклатих глава.

— Грешно си разбрала, Трина. Ти си свидетел, не си клиент. Клиентът на Фългони е Хектор Мойя. Какво му каза?

Наведох се напред, докато казвах последното изречение, и зачаках.

— Ами казах му за другото момиче, което Марко арестува и накара да работи за него. Също като мен, само че нея наистина я бе стиснал за гушата. Не знам защо. Мисля, че когато я е хванал, е носела повече дрога от мен.

— Имаш предвид кокаин?

— Точно така. И досието й не е било чисто като моето. Тя щеше много да загази, ако не беше измислила нещо голямо, нали разбираш?

— Да.

Точно по този начин протичаха делата срещу наркотрафикантите. Малките риби издаваха по-едрите. Кимнах, все едно разбирах напълно как стават нещата, но още веднъж се почувствах унизен вътре в себе си, защото не бях имал представа за отношенията на собствената ми клиентка с Агенцията за борба с наркотиците. Трина очевидно говореше за Глория Дейтън и ми разказваше история, която не знаех.

— Значи приятелката ти е издала Хектор — казах с надеждата тя да не спира да разказва, за да не се замислям за собствените си провали по този случай.

— Нещо такова.

— Как така „нещо такова“? Издаде ли го, или не?

— По-скоро да. Каза ми, че Марко я накарал да скрие пистолет в хотелската стая на Мойя, за да може, като го арестуват, да добавят още обвинения и да го пратят в затвора до живот. Хектор беше хитър. Никога не държеше в стаята си достатъчно, че да получи голяма присъда. Само няколко грама. Понякога и по-малко. Но оръжието щеше да промени всичко и Глори го внесе там. Каза, че когато Хектор заспал, след като го изчукала, извадила пистолета от чантата си и го скрила под матрака.

Бях меко казано шокиран. През последните няколко месеца бях приел факта, че съм бил използван по някакъв начин от Глория. Но ако историята на Трина Рафърти беше вярна, тя ме беше мамила и манипулирала толкова майсторски, че аз си бях изиграл ролята до последната реплика, като през цялото време си бях мислил, че съм добър адвокат и дърпам точните конци в полза на клиентката си, а всъщност клиентката ми и нейният човек от Агенцията за борба с наркотиците бяха държали конците — моите конци.

Все още имах много въпроси за сценария, който ми разкриваше Трина — най-вече ме интересуваше защо изобщо съм бил необходим в схемата. Но в момента мислех за други неща. Единственият начин тази информация да стане по-унизителна бе да излезе в публичното пространство. А всичко, което ми разказваше проститутката, навяваше на мисълта, че се върви точно в тази посока.

Опитвах се да не показвам вътрешния си разпад. Овладях гласа си и зададох следващия въпрос:

— Като казваш Глори, имаш предвид Глория Дейтън, позната и като Глори Дейс, нали?

Преди тя да отговори, айфонът на масичката завибрира. Трина трескаво го сграбчи с надеждата, че може да получи още един ангажимент преди края на работната вечер. Погледна кой я търси, но беше скрит номер. Въпреки това тя отговори.

— Ало? Трина Трикс…

Докато слушаше какво й говорят, аз хвърлих поглед към Сиско, за да видя какво мога да прочета по лицето му. Зачудих се дали разбира, че казаното току-що показва, че съм бил неволен участник в дързък план на агент от Агенцията за борба с наркотиците.

— И още един мъж — каза Трина по телефона. — Казва, че не си ми адвокат.

Погледнах я. Не говореше с потенциален клиент.

— Това Фългони ли е? — попитах. — Дай ми да говоря с него.

Тя се поколеба, но каза на човека, с когото говореше, да почака и ми подаде телефона.

— Фългони — казах аз. — Обеща да ми се обадиш.

Настъпи мълчание, а след това чух глас, който не беше на Слай Фългони младши.

— Не знаех, че трябва.

И тогава осъзнах, че разговарям лично със Слай старши от затвора във Викторвил. Вероятно се обаждаше от мобилен телефон, внесен тайно вътре от посетител или надзирател. Много от клиентите ми в ареста успяваха да комуникират с мен с еднодневки — телефони с ограничени минути и кратък живот.

— Синът ти трябваше да ми се обади. Как си там, Слай?

— Не е зле. Излизам след единайсет месеца.

— Как разбра, че съм тук?

— Не съм. Просто проверявах Трина.

Изобщо не повярвах. Стори ми се, че специално пита Трина за мен, преди тя да ми предаде телефона. Реших да не го притискам засега.

— Какво мога да направя за теб, господин Холър?

— Ами… седя си тук, говоря си с Трина и се чудя за какво ли съм ти потрябвал. Получих призовка и тъкмо започнах да осъзнавам какво точно се каниш да направиш за Мойя. И трябва да ти кажа, че имам проблем с това да ме правят на глупак, особено в открит процес.

— Ще го имам предвид.

Прекъснах връзката и върнах телефона на Трина през масата.

— Какво каза той? — попита тя.

— Нищо особено. Колко ти обещаха?

— Какво?

— Стига, Трина, ти си делова жена. Взе ми пари само за да ми отговориш на няколко въпроса. Сигурно си взела нещо и за да разкажеш тази история в декларация за пред съдия. Колко? Вече взеха ли показанията ти?

— Не знам за какво говориш. Не са ми платили нищо.

— Ами това жилище? Дали са ти го, за да си им подръка?

— Не! Това жилище си е мое и искам да си тръгвате. И двамата. Махайте се! Веднага!

Хвърлих поглед към Сиско. Можех да я притисна, но беше ясно, че моите осемстотин долара са похарчени и тя няма да говори повече. Каквото и да й бе казал Фългони, преди тя да ми даде телефона, то я бе смразило. Беше време да си ходим.

Станах и кимнах на Сиско да тръгваме.

— Благодаря, че ни отдели от времето си — казах на Трина. — Сигурен съм, че пак ще си поговорим.

— Не разчитай на това.

Излязохме от апартамента и трябваше да почакаме за асансьора. Върнах се до вратата на Трина и се приведох, за да слушам. Мислех, че ще се обади на някого, може би на Слай младши. Но не чух нищо.

Асансьорът дойде и се качихме. Сиско мълчеше.

— Какво има, здравеняко? — попитах.

— Нищо, просто си мисля. Откъде е знаел да й се обади точно сега?

Кимнах. Добър въпрос. Още не се бях сетил за него.

Излязохме от сградата и тръгнахме по Спринг стрийт. Улицата беше пуста, ако не брояхме няколкото патрулки, паркирани пред полицейската администрация. Минаваше два след полунощ и никъде не се виждаше жив човек.

— Мислиш ли, че някой ме е проследил? — попитах.

Сиско поразсъждава известно време, после кимна.

— Той някак си е разбрал, че сме я открили. Че сме при нея.

— Това не е добре.

— Утре ще дам да ти проверят колата и след това ще ти пусна двама индианци. Ако те следят физически, ще го разберем много скоро.

Хората, които използваше Сиско, бяха толкова умели и така бързо и без следа изчезваха в сенките, че той ги наричаше индианци заради уестърните, в които местното население следеше фургоните на белите заселници, без те дори да подозират.

— Ще свърши работа — казах. — Благодаря.

— Къде си паркирал? — попита Сиско.

— Пред полицейската администрация. Реших, че там е безопасно. А ти?

— Ей тук. Добре ли си, или имаш нужда от придружител?

— Добре съм. Ще се видим утре на събранието.

Поехме в различни посоки. Погледнах три пъти през рамо, преди да стигна до колата си, паркирана на най-сигурното място в центъра. След това по целия път до вкъщи поглеждах в огледалото за обратно виждане.