Майкъл Конъли
Боговете на вината (25)

24.

В седем вечерта тръгнах надолу по хълма към пазарчето в подножието на Лоръл Каниън. Повиках такси и изчаках петнайсет минути, през които четях обявите на корковото табло там. Таксито ме качи на хълма и след това се спусна надолу към Долината. Накарах шофьора да ме остави на булевард „Вентура“ до Колдуотър Каниън. Оттам въврях пеша последните пет пресечки до „Флекс“ и пристигнах в студиото по йога малко преди осем.

Кендъл Робъртс се въртеше около рецепцията и вършеше последни задължения преди да затвори. Косата й бе вдигната на кок, през който бе промушен молив. Курсистите от последното занимание се изнизваха през вратата с навити гумени постелки под мишница. Влязох, привлякох вниманието й и я попитах дали можем да поговорим, след като заключи. Тя се поколеба. Не я бях предупредил, че ще намина.

— Гладна ли си? — попитах.

— Имах четири занимания едно след друго. Умирам от глад.

— Била ли си някога в „Катцу-я“ надолу по улицата? Много е добро. Продават суши, ако обичаш такава храна.

— Обожавам суши, но не съм била там.

— Дали да не отида да запазя маса, а ти ела когато приключиш.

Тя пак се поколеба, сякаш все още се опитваше да отгатне мотивите ми.

— Няма да те задържам дълго — обещах й.

Най-накрая тя кимна.

— Добре, ще дойда. Може да се забавя петнайсетина минути. Трябва да се освежа.

— Спокойно. Обичаш ли саке?

— Обожавам го.

— Топло или студено?

— Ами студено.

— Ще се видим там.

„Катцу-я“ беше претъпкано от любители на суши. Нямаше свободни маси, но запазих два стола на суши бара. Поръчах саке и салата от краставици, извадих телефона си и зачаках Кендъл.

Бившата ми жена ми бе пратила по мейла снимка на дъщеря ми на кон. Хейли се бе навела над главата на животното. Конят беше черен с бяла ивица на носа. И той, и момичето бяха прекрасни. Почувствах се горд, но снимката още повече увеличи болката ми от предстоящото местене в окръг Вентура.

Написах съобщение на дъщеря ми. Тя си четеше мейлите един-два пъти в седмицата, а ако исках посланието да стигне до нея без закъснение, трябваше да й напиша есемес.

Казах й, че майка й ми е пратила снимка на нея и коня й и че съм горд, че така сериозно се е захванала с езда. И че съм чул за преместването и съжалявам, че ще е толкова далеч, но разбирам, че така трябва. Попитах я дали може да я гледам по време на тренировки и с това приключих. Пратих съобщението и глупаво се надявах, че ще получа отговор, след като телефонът ми каза, че е предадено.

Тъкмо се канех да напиша нов есемес и да я питам дали е получила първия, когато Кендъл внезапно се появи на празния стол до мен. Прибрах телефона в джоба си и станах, за да я посрещна, като успешно избегнах срама, който щеше да ми навлече второто съобщение.

— Здрасти — каза весело Кендъл.

Беше се преоблякла в дънки и риза. Косата й бе пусната и изглеждаше страхотно.

— Здравей — отвърнах. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Тя ме целуна по бузата, докато се наместваше до мен на стола. Беше неочаквано, но мило. Налях й саке, чукнахме се и отпихме. Наблюдавах лицето й за отрицателна реакция на сакето, но очевидно приемаше избора ми.

— Как си? — попитах я.

— Добре. Имах хубав ден. Ами ти? Малко се изненадах да те видя в студиото тази вечер.

— Ами трябва да поговорим за нещо, но нека първо поръчаме.

Разгледахме заедно менюто и Кендъл си избра три различни вида пикантна риба тон, а аз се спрях на калифорнийски и краставични рулца. Преди изборите водих дъщеря ми в „Катцу-я“, тъй като вкусът й бе започнал да става по-изтънчен и палачинките в сряда вечер вече не бяха такава атракция. В сравнение с нейните, моите интереси към храната бяха ограничени, плюс това така и не можех да проумея как хората ядат сурова риба. Но за тези, които не бяха настроени така авантюристично, имаше много други неща за ядене. Сакето е друга работа. Харесвам го и топло, и студено. Бях на третата чаша, когато един от готвачите най-накрая дойде при нас и прие поръчката. Бързото пиене като че ли се дължеше донякъде на причината да съм тук и на разговора, който се чувствах длъжен да проведа с Кендъл.

— Какво има? — каза тя, след като умело използва клечките, за да опита салатата от краставици, която бях поръчал. — Като последния път е. Нямаше нужда да биеш път дотук, за да ме видиш.

— Не, исках да те видя — казах. — Но също така трябва да поговоря още с теб за Мойя и Марко, агента от Агенцията за борба с наркотиците.

Тя се намръщи.

— Моля те, не ми казвай, че трябва да отида да говоря с онзи адвокат.

— Не, нищо подобно. Няма призовка и ще се погрижа нещата да останат така. Но днес изникна нещо друго.

Млъкнах, тъй като още не бях формулирал начина, по който да подходя към нея по този въпрос.

— Какво? — подтикна ме да говоря тя.

— Случаят е малко рискован заради замесените в него. Мойя, който е в затвора, Марко от Агенцията за борба с наркотиците, който се опитва да защити себе си и делата си. И по средата на всичко това — случилото се с Глория, както и моят клиент, когото са обвинили в убийството й, но според мен не го е извършил той. Така че имаме много чувствителни компоненти, а тази сутрин открих, че имам и проследяващо устройство на колата.

— Как така? Какво проследяващо устройство?

— Нещо като джипиес. Това означава, че някой ме следи. Знаят къде ходя, поне с колата.

Завъртях се на стола, за да я погледна право в очите и да видя как приема тази информация. Но очевидно не проумяваше важността й.

— Не знам откога устройството е там — казах. — Но вчера идвах два пъти до дома ти. Първо с Ърл, а после и сам.

Сега вече започна да проумява. Видях в очите й искрици страх.

— Какво значи това? Че някой може да дойде в дома ми?

— Не, не мисля, че означава това. Няма причина за паника. Но си мислех, че трябва да знаеш.

— Кой го е сложил?

— Не сме сто процента сигурни, но според нас е човекът от Агенцията за борба с наркотиците. Марко.

И точно в този най-неподходящ момент готвачът сложи пред нас голяма чиния с формата на листо. Пет рулца, наредени красиво и украсени с маринован джинджифил и лютива паста уасаби, която дъщеря ми наричаше „зелената смърт“. Кимнах в знак на благодарност към готвача, а Кендъл само се взираше в храната и осмисляше това, което току-що й бях казал.

— Чудех се дали изобщо да ти казвам — продължих аз. — Но си помислих, че трябва да знаеш. Тази вечер взех предпазни мерки. Слязох от дома си надолу по хълма пеша и хванах такси. Няма да разберат, че съм се виждал с теб. Колата ми е пред къщата ми.

— Откъде знаеш, че не те следят?

— Пратил съм хора да работят по това. По всичко личи, че е само проследяващото устройство.

Дори ако това по някакъв начин я бе успокоило, това не си пролича.

— Не можеш ли просто да го свалиш и да се отървеш от него? — попита тя.

— Това е една от възможностите — отговорих аз. — Но има и други. Може да успеем да го използваме срещу тях. Нали разбираш, да им даваме информация, която е объркваща или погрешна. Все още мислим по въпроса, така че засега сме го оставили. Защо не започваш да ядеш?

— Май вече не съм гладна.

— Хайде де, работила си цял ден. Каза, че умираш от глад.

Тя неохотно сипа соев сос в една от малките чинийки и го смеси с уасаби. След това топна вътре резен суши и го изяде. Хареса й и веднага си взе друг. Не можех да ям с клечки, затова хванах с пръсти едно калифорнийско рулце. И пропуснах уасабито.

Две хапки по-късно пак се върнах към деловата част.

— Кендъл, знам, че те питах за това вчера, но трябва да го направя пак. Този агент Джеймс Марко — сигурна ли си, че никога не си си имала вземане-даване с него? Тъмнокос мъж, в момента е на около четирийсет години. Има мустаци, зли очи. Той…

— Ако е от Агенцията за борба с наркотиците, няма нужда да ми го описваш. Никога не съм имала вземане-даване с тази агенция.

Кимнах.

— Добре, и не можеш да се сетиш за никаква причина да попаднеш в радара му във връзка с Глория Дейтън?

— Не, никаква причина.

— Вчера ми каза, че една от услугите, които си извършвала, е да доставяш кокаин. Глория и Трина са взимали наркотика от Мойя. Ти откъде го взимаше?

Кендъл бавно сдъвка калифорнийското рулце, което ядеше, след това остави клечките до чинията си и каза:

— Наистина не ми се говори за това. Мисля, че си ме довел тук, за да се чувствам притисната в ъгъла и да трябва да отговарям.

— Не — отвърнах веднага. — Това не е вярно. Не искам да се чувстваш притисната. Съжалявам, ако съм прекалил. Просто искам да съм сигурен, че си в безопасност, това е всичко.

Тя си изтри устата със салфетка. Имах чувството, че вечерята е приключила.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя.

— Добре — отвърнах.

Станах и бутнах стола си назад, за да има място за маневриране.

— Ще се върнеш ли? — попитах.

— Да, ще се върна — отговори тя троснато.

Седнах и се загледах след нея, докато вървеше към коридора в дъното. Знаех, че може да си тръгне през задната врата и нямаше да разбера, че го е направила. Но й вярвах.

Извадих телефона си, за да видя дали дъщеря ми не е отговорила на съобщението, но не беше. Помислих да й пратя ново, може би да й пратя снимка на калифорнийско рулце от „Катцу-я“, но реших да не прекалявам.

Кендъл се върна след по-малко от пет минути и тихо си седна на мястото. Преди да заговоря, тя каза нещо, което очевидно бе репетирала в тоалетната:

— Продуктът, който доставях на клиентите, взимах от Хектор Мойя, но не директно. Купувах го от Глория и Трина на цена, която те ми кажеха. Нито веднъж не съм срещала дилъра им, нито някакъв агент от Агенцията за борба с наркотиците. Това е нещо, което съм оставила в миналото, и не искам повече да говоря за него нито с теб, нито с някой друг.

— Всичко е наред, Кендъл. Напълно разби…

— Когато ме покани на вечеря, бях толкова щастлива. Помислих си… Помислих си, че е по друга причина, и бях развълнувана. Затова реагирах така, когато попита за наркотиците.

— Съжалявам, че оплесках нещата. Но повярвай ми, и аз бях развълнуван, когато каза, че ще дойдеш. Защо не забравим за работата и не си ядем сушито? — И посочих платото. По-голямата част от поръчката ни си стоеше непокътната.

Тя се усмихна предпазливо и кимна. И аз й се усмихнах и казах:

— Тогава ще ни трябва още саке.