Майкъл Конъли
Боговете на вината (15)

14.

През следващите двайсет минути Кендъл Робъртс ни разказа за наркотиците и проституцията в Лос Анджелис. Каза, че двата порока често се срещали в комбинация във високия сегмент на пазара с ескорт услугите, като компаньонката предлагала на клиента и двете. Така печалбата от всяка среща се вдигала повече от два пъти. И тук на сцената излизал Хектор Мойя. Макар че бил посредник, който пренасял през границата килограми кокаин и ги давал на дилъри на по-ниски нива, той имал слабост към американските проститутки и винаги запазвал известно количество прашец и за себе си. Плащал за секс с кокаин и бързо станал доставчик на много от елитните бръмчалки, които работели в Западен Холивуд и Бевърли Хилс.

Докато слушах, ми стана ясно, че това, което знаех за Глория Дейтън, е крайно недостатъчно. Освен това се потвърдиха предишните ми съмнения, че при последното споразумение, което издействах за нея, съм бил марионетка, внимателно управлявана от Глория и други хора. Опитах се да продължа да играя ролята на човек, който знае всичко, което ми казва Робъртс, но вътрешно се чувствах използван и унизен — дори осем години след случката.

— От колко време преди да го арестуват вие с Трина и Глория познавахте Хектор? — попитах накрая.

— О, от няколко години. Той беше отдавна на пазара.

— И как разбрахте за ареста му?

— Трина ми каза. Обади ми се и каза, че чула, че Агенцията за борба с наркотиците го е прибрала.

— Да си спомняте нещо друго?

— Тя каза, че ще трябва да си намерим друг доставчик, ако той влезе в затвора. А аз й отвърнах, че не се интересувам, защото искам да скъсам с този начин на живот. И много скоро след това го направих.

Кимнах и се опитах да осмисля какво съм научил от нея и как то може да се впише в играта на Фългони, каквато и да бе тя.

— Госпожо Робъртс, познавате ли адвокат на име Силвестър Фългони? — попитах я аз.

Тя присви очи и завъртя глава.

— Никога ли не сте чували името му?

— Не. Никога.

Инстинктът ми подсказваше, че Фългони се нуждае от Робъртс като допълнителен свидетел. Показанията й за Мойя щяха да потвърдят нещо, което той вече знаеше. Това сочеше към Трина Трикс като вероятен източник на информацията. Може би тя бе издала и Глория Дейтън. Валенцуела не бе споменал, че ще носи призовка на Трина Рафърти. Сигурно защото тя вече беше съдействала на Фългони.

Погледнах Кендъл и попитах:

— Някога говорили ли сте с Глори за Мойя и ареста?

Тя поклати глава.

— Не. Всъщност си мислех, че и тя е напуснала този бизнес по същото време. Обади ми се веднъж и каза, че е в клиника за лечение на наркомани и че ще напусне града веднага щом излезе. Аз не напуснах града, но напуснах бизнеса.

Кимнах и попитах:

— Името Джеймс Марко говори ли ви нещо?

Взрях се в лицето й за някаква реакция, която да я издаде. И осъзнах, че всъщност е доста красива, по някакъв ненатрапчив начин. Тя поклати глава и косата й падна под брадичката.

— Не. Трябва ли?

— Не знам.

— Клиент ли е? Повечето от тези мъже не си казват истинските имена. Ако имате снимка, мога да я погледна.

— Не е бил клиент, доколкото знам. Федерален агент е. Доколкото знаем — от Агенцията за борба с наркотиците.

Тя отново поклати глава.

— Значи не го познавам. Не познавам никакви агенти от Агенцията за борба с наркотиците, и слава богу. Знам някои момичета, с които работеха федералните. Федералните са най-лоши. Никога не те изпускат от лапите си, ако ме разбирате.

— Имате предвид — като информатори?

— Ако те докопат, дори не можеш да си помислиш да напуснеш този живот. Не ти позволяват. По-лоши са от сводниците. Искат да им даваш случаи, по които да работят.

— И Марко е искал това от Глори?

— Не ми е казвала.

— Но е възможно да е било така?

— Всичко е възможно. Ако работиш за федералните, не го казваш.

Тук бях съгласен. Опитах се да измисля следващия въпрос, но не се сещах за нищо.

— С какво се занимавате сега? — попитах накрая. — Имам предвид, как си изкарвате прехраната?

— Преподавам йога. Имам студио на булеварда. Какво искате всъщност?

Погледнах я и разбрах, че с преструвката е свършено.

— Познах ви — каза тя. — Чак сега. Вие сте адвокатът на Глори. Онзи, дето измъкна човека, който после уби двама души.

Кимнах.

— Да, аз съм. И се извинявам за маскарада. Просто се опитвам да разбера какво се е случило с Глори и…

— Трудно ли е?

— Кое?

— Да живеете с миналото си.

В гласа й имаше враждебност. Преди да отговоря, на вратата се почука и всички се стреснахме. Тя понечи да стане, но аз вдигнах ръце и сниших глас.

— Може би не бива да отваряш.

Тя замръзна.

— Защо?

— Защото мисля, че един човек ти носи призовка. Той работи за адвоката на Мойя — Фългони. Иска да свидетелстваш официално за някои от нещата, за които току-що си говорихме.

На лицето й се изписа страх — страх от Хектор Аранд Мойя. Кимнах на Ърл и той стана и тихо излезе в коридора, за да провери.

— Какво да правя? — прошепна Робъртс.

— Засега просто не отваряй — казах. — Той…

В къщата отекна още по-силно почукване на вратата.

— Той трябва да ти даде призовката лично. Докато успяваш да му избягаш, няма нужда да я изпълняваш. Има ли заден вход? Може да седне на улицата да те чака.

— О, боже! Защо е всичко това?

Ърл се върна в стаята. Беше погледнал през шпионката.

— Валенцуела ли е? — прошепнах.

Той кимна. Обърнах се пак към Робъртс.

— Или ако искаш, мога да приема призовката от твое име и след това да отида при съдия и да поискам да я погаси.

— Какво означава това?

— Да я спре. Да се погрижи да не те замесват.

— И колко ще ми струва?

Поклатих глава.

— Нищо. Просто ще го направя. Ти ми помогна и аз ще ти помогна. Ще те държа настрана от това.

Това беше предложение, което не знаех дали мога да изпълня. Но страхът й ме накара да го направя. И ужасът, който изпита тя, когато осъзна, че не е надбягала миналото си. Това ми повлия, защото го разбирах.

Отново се почука, след това Валенцуела повика Робъртс по име.

Ърл се върна на шпионката.

— Имам бизнес — прошепна Робъртс. — Клиенти. Те не знаят какво съм правила преди. Ако се разчуе, ще…

Всеки момент щеше да ревне.

— Не се тревожи. Няма да се разчуе.

Не знаех защо й давам тези обещания. Чувствах се уверен, че мога да погася призовката. Но Фългони можеше просто да започне всичко отначало. И нямаше как да контролирам медиите. Засега цялото това нещо оставаше извън радарите им, но в жалбата на Мойя имаше обвинения в произвол на властите и ако новината се излъчеше, щеше да привлече внимание. Не се знаеше дали този интерес ще стигне до периферен играч като Кендъл Робъртс, но ако стигнеше, не можех да го предотвратя.

А трябваше да мисля и за делото на Ла Кос. Не бях сигурен дали мога да използвам Мойя и жалбата му в защитата на клиента ми, но поне бях наясно, че мога да я вмъкна за отклоняване на вниманието, за да размътя водата на обвинението и да накарам съдебните заседатели да се замислят за други възможности.

Ърл се върна във всекидневната и каза:

— Тръгна си.

Погледнах Робъртс и я предупредих:

— Но ще се върне. Или ще седне навън да те чака. Искаш ли да се заема?

Тя помисли за миг, после кимна.

— Да, благодаря.

— Добре.

Поисках телефонния й номер и адреса на студиото по йога и си ги записах. Казах й, че ще й се обадя, когато се отърва от призовката. След това й благодарих и с Ърл си тръгнахме. Тъкмо си вадех телефона, за да се обадя на Валенцуела и да му кажа да се върне, за да приема призовката, но видях, че няма нужда. Той ме чакаше, седнал на капака на линкълна ми, вдигнал лице към слънцето. Заговори, без да променя позата си.

— Наистина ли, Мик? Духовенство? Колко ниско можеш да паднеш?

Разперих ръце като свещеник пред паството си.

— Моят амвон е катедрата в съдебната зала. Проповядвам на дванайсетте апостоли, боговете на вината.

Валенцуела ме изгледа скептично.

— Щом казваш. Пак си е падение и би трябвало да се срамуваш от себе си. Почти толкова ниско е, колкото да ме надбягаш дотук, да се скриеш вътре и да й кажеш да не отваря.

Кимнах. Беше се сетил. Дадох му знак да слезе от капака на колата.

— Е, Вал, госпожа Робъртс вече е моя клиентка и съм упълномощен да приема призовката на Фългони от нейно име.

Той се плъзна на земята и задра капака със синджирчето, с което портфейлът в задния му джоб беше вързан за колана му.

— О, боже! Надявам се, че не съм ти олющил боята, отче.

— Просто ми дай призовката.

Той извади навития на руло лист от задния си джоб и го тупна в протегнатата ми длан.

— Добре. Спестих си висенето цял ден.

След това посочи над рамото ми към къщата. Обърнах се и видях Кендъл — гледаше през прозореца на всекидневната. Махнах й, за да й кажа, че всичко е наред, и тя дръпна пердето.

Обърнах се пак към Валенцуела. Той бе извадил телефона си и ме снимаше с призовката.

— Няма нужда — казах.

— С човек като теб започвам да си мисля, че има.

— Как мина предаването на призовката на Джеймс Марко? Или ти се направи на интересен?

— Няма да ти кажа нищо повече, Мик. А онова, дето го каза — че ще ме наемеш да ти разнасям призовките — беше лъжа, нали?

Свих рамене. Валенцуела вече ми беше свършил работа и знаех, че не бива да горя този мост. Но не можех да се примиря с това, че ми одра колата.

— Не точно — казах. — Макар че си имам детектив на пълно работно време.

— До скоро, Мик.

Той тръгна по тротоара, а аз се загледах след него.

— Да, до скоро, Вал.

Седнах на задната седалка и казах на Ърл да кара към бул. „Вентура“ и Студио Сити. Исках да зърна бизнеса на Кендъл Робъртс. Нямаше друга причина освен любопитството ми. Исках да видя какво е изградила и какво брани.

— Добре се справи, Ърл — казах. — Спаси ме.

Той ме погледна в огледалото:

— Имам някои умения.

— Знам.

Извадих телефона си и се обадих на Лорна да видя какво става. След последното ми позвъняване не се бе случило нищо ново. Казах й за събранието, което свиквах на следващата сутрин, и тя отвърна, че Сиско вече й е казал. Дадох й указания да се погрижи да има достатъчно кафе и понички за петима.

— Кой е петият? — попита тя.

— Ърл се присъединява към нас — отвърнах.

Погледнах го в огледалото. Виждах само очите му, но знаех, че се усмихва.

След Лорна се обадих на Сиско. Той каза, че е в магазин на „Ферари“ на булевард „Уилшър“ на двайсетина пресечки от „Бевърли Уилшър“. Там имало множество камери, които наблюдаваха скъпите возила през нощта.

— Не ми казвай, че си открил човека с шапката — възкликнах.

— Точно така.

В свободното си време Сиско търсеше човека с шапката. Правеше го вече пет месеца. Беше съсипан, че не успя да намери в „Бевърли Уилшър“ или в непосредствена близост нито една камера, която да показва лицето на мъжа или да го е запечатала как се качва в кола, за да следи Глория Дейтън.

Но шофьорът на Глория от онази вечер беше разпитан и даде на Сиско точния маршрут, по който бе минал, за да я закара от хотела до дома й. Сиско прекарваше цялото си свободно време по онези улици и проверяваше магазини и жилища с камери за наблюдение с надеждата, че са заснели колата, преследваща Глория до дома й. Дори ходи до транспортните отдели на Бевърли Хилс, Западен Холивуд и Лос Анджелис, за да прегледа камерите им за лов на нарушители. Това се бе превърнало за него във въпрос на професионална чест.

Аз, от друга страна, отдавна бях загубил надежда, че някога ще идентифицираме мъжа с шапката. За мен тази следа беше мъртва. Повечето охранителни камери не пазят записи по-дълго от месец. Почти на всички места казваха на Сиско, че нямат видео от нощта, в която беше убита Глория Дейтън. Че е закъснял.

— Зарежи това — казах му. — Ще ти дам име, което искам да сложиш на първо място в списъка си със задачи. Искам да я намеря колкото се може по-бързо.

Казах му името на Трина Рафърти и всичко, което бях научил за нея от Робъртс.

— Ако все още работи като проститутка, може да е навсякъде от тук до Маями, а това дори да не е истинското й име — отвърна той.

— Мисля, че е наблизо — казах. — Мисля, че Фългони може дори да я е скрил някъде. Трябва да я намериш.

— Добре, почвам да търся. Но защо бързаш толкова? Няма ли да ти каже същото, което и Робъртс?

— Някой е знаел, че Глори Дейс е тайният информатор, който е накиснал Мойя. Не е Кендъл Робъртс — поне тя така казва. Така ни остава само Трина Трикс. Мисля, че Фългони вече я е намерил, и искам да знам какво му е казала.

— Разбрах.

— Добре. Обади ми се, като откриеш нещо.

Затворих. Ърл ми каза, че пристигаме на адреса на „Флекс“, студиото за йога, собственост на Кендъл Робъртс. Намали скоростта, докато колата не запълзя, и така минахме покрай витрината на залата. Погледнах работното време на вратата — мястото бе отворено от 8 до 8 всеки ден. Виждах вътре хора — все жени в асан „куче“ върху гумени постелки на пода. Знаех тази поза, защото бившата ми жена се занимаваше с йога.

Зачудих се дали клиентите на Робъртс имат нещо против, че ги виждат от улицата. Много от асаните в йогата са дискретно или откровено сексуални и ми се стори странно, че едната стена на студиото от пода до тавана е направена от стъкло. Докато размишлявах върху това, една жена се приближи до витрината, вдигна си ръцете и се престори, че ме гледа през бинокъл. Посланието беше ясно.

— Можем да тръгваме, Ърл — казах.

Той увеличи скоростта.

— Накъде?

— Право напред към деликатесния магазин на Арт. Ще вземем сандвичи и ще отидем да обядваме с Адвоката.