Майкъл Конъли
Боговете на вината (29)

28.

Качих се в линкълна и казах на Ърл да кара обратно към града.

— Как мина, шефе?

— Ърл, знаеш, че съм ходил при най-различни хора в най-различни затвори, но не съм убеден, че съм имал по-добро свиждане.

— Това е добре.

— Да, наистина е добре.

Отворих списъка с контакти в телефона си и отидох на буквата В. Фернандо Валенцуела може и да не ми беше вече на бързо избиране, но бях сигурен, че още пазя номера му. Избрах го и се зачудих дали ще вдигне, като види името ми. Тъкмо се канех да затворя, преди да бъда прехвърлен на гласова поща, когато той най-накрая вдигна.

— Ей, Мик, да не би да ме търсиш, за да ми дадеш работа, както обеща?

— Всъщност, Вал, реших, че би трябвало да знаеш, че с Фългони вече сме партньори, така че все пак ще работим заедно.

— Я виж ти! Ще го повярвам, като го чуя от Фългони, не от теб.

— Няма проблем. Обади му се. Но има нещо, което трябва да разбера от теб веднага.

— Ама разбира се, че има. Но няма да ти се вържа пак, Холър. Ще се обадя на Фългони и когато той потвърди, тогава ще видим от какво имаш нужда.

— Прави каквото искаш, Вал. Но искам да ми пратиш снимката на Жизел Далинджър с призовката, която си й занесъл през ноември. Пазиш ли я? Жизел Далинджър. Ако не я получа до десет минути, си уволнен.

— Да видим какво ще каже Слай.

— Слай и неговият старец работят за мен. Не аз работя за тях. Остават ти само девет минути, Вал.

Прекъснах връзката. Валенцуела винаги успяваше да ме ядоса. Държеше се все едно знае нещо, което аз не знам, сякаш ме държи с нещо.

— Това вярно ли е? — попита Ърл от предната седалка. — С Фългони вече сте партньори?

— Само по едно дело, Ърл. Това е всичко, което мога да понеса с тези двамата.

Ърл кимна.

Огледах се и видях, че вече сме на магистрала 15 и се движим на юг. Трафикът бе спокоен и това ми даде надежда, че ще стигнем до Лос Анджелис преди следобедните задръствания. Това щеше да ми позволи да се възползвам от инерцията, която бях набрал след посещението в затвора.

Обадих се на Сиско, за да пренаредя задачите му още веднъж.

— Ще трябва да заминеш за Колорадо.

— Какво има в Колорадо?

— Някакъв тип на име Бъдуин Дел. Бил е свидетел в процеса срещу Мойя. Нелицензиран търговец на оръжие от Литълтън, който е свидетелствал, че е продал пистолета на Хектор Мойя на оръжейно изложение в Ногалес. Мисля, че лъже. Мисля, че някой от Междуведомствения отдел за борба с картелите го е подучил да го направи. Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви има нещо срещу него. Искам да отидеш да говориш с него и да видиш дали ще потвърди показанията, ако го изправя на свидетелската банка.

— Занимавам се с пет различни неща, Мик. Искаш да зарежа всичко и да се кача на самолета?

Понякога инерцията може да те запрати прекалено бързо прекалено далеч. Сиско имаше право.

— Искам да отидеш, когато сметнеш за добре. Но мисля, че този човек ще е ключов свидетел.

— Добре. Ще отида до края на седмицата. Но първо ще се уверя, че е в Колорадо. Ако все още ходи по оръжейни изложения, може да е навсякъде. Напоследък има много.

— Добър аргумент. Оставям всичко в твоите ръце. Знаеш какво да правиш.

— Добре, какво друго научи там?

— Слай Фългони младши е пратил призовка на Глория една седмица преди да я убият. Мисля, че точно това е задвижило нещата. Убита е, за да не проговори.

Сиско подсвирна. Правеше го винаги, когато някое парче от пъзела си дойдеше на мястото.

— В дома й не е намерена призовка. Четох описа.

— Защото са я прибрали. Затова е убита в дома си. Трябвало е да вземат призовката, иначе местните ченгета са щели да започнат да задават въпроси.

— Как са разбрали?

— Фългони я е засекретил, затова си мисля, че Глория е казала за нея на погрешния човек.

— Марко?

— И аз това предполагам. Но не искам да гадая. Искам да го закова.

— Телефонни разпечатки?

— Стига да има. Ла Кос казва, че с Глория използвали телефони еднодневки и ги сменяли непрекъснато.

— Ще видя какво мога да открия. Може да се наложи да поискаш съдебно разпореждане за разпечатките от телефона на Марко. Ще се опитаме да намерим в тях номерата на еднодневките.

— Това ще си е битка до самия край.

— Какво друго научи, Мик? Май пътуването си е струвало.

— Ами мисля, че вече имаме стратегия. Само трябва да заковем този тип Бъдуин Дел и още няколко неща…

Покрай мислите за битката, която трябваше да водим, за да получим разпечатките от телефона на Марко, се сетих и къде най-вероятно ще се разгори истинската битка.

— Делото ще зависи от призовките — казах. — От това дали ще успеем да изправим тези хора пред съда. Дел, Марко, Ланкфорд — никой от тях няма да свидетелства доброволно. Техните работодатели ще се борят на живот и смърт. Федералните дори ще имат възражения срещу призоваването на Мойя. Ще се позоват на обществената сигурност, разходите за сметка на данъкоплатците, ще използват всичко, за да не допуснат да бъде докаран в Лос Анджелис, за да свидетелства.

— Може и да са прави за обществената сигурност — каза Сиско. — Да местиш картелен бос? Може точно това да е планът на Мойя — да бъде изкаран от затвора и неговите хора да го спасят. Има много път от Викторвил до Лос Анджелис.

Замислих се за Мойя и за разговора, който току-що бяхме провели с него.

— Възможно е — казах. — Но нещо ми подсказва, че случаят не е такъв. Той иска да спечели честно. Ако жалбата му бъде удовлетворена, ще го пуснат на свобода. Вече е лежал осем години за петдесет грама. Единственото, което го държи зад решетките, е притежанието на оръжие.

— Е, при всички случаи ще ти трябва силен съдия — каза Сиско. — Който да устоява на натиск.

— Да, не са останали много такива.

Това бе самата истина. Много съдии вече работеха открито за обвинението. А и тези, които не го правеха, щяха да бъдат притиснати силно да не ми позволят да разгърна защитата си така, както вече я виждах. Истинската битка по това дело щеше да се води на предварителните изслушвания преди свикването на съдебните заседатели. Освен ако не измислех друга стратегия да призова свидетелите си.

Реших засега да не мисля за това.

— А ти напредваш ли? — попитах.

— Вече съм близо до това да свържа Ланкфорд и Марко.

Това бе добра новина.

— Разкажи ми.

— Още не съм сигурен, така че дай ми още ден. Става въпрос за двойно убийство в Глендейл. Кражба на наркотици преди десет години. Очаквам документите. Случаят не е разкрит, така че няма проблеми да ги получа.

— Обади се като научиш нещо. Днес чувал ли си се с Бълокс?

— Не.

— Тя…

— Хей, шефе! — обади се Ърл от предната седалка.

Потърсих очите му в огледалото за обратно виждане. Те не гледаха към мен, а към нещо зад нас. Нещо, което го бе изплашило.

— Какво…

Ударът беше шумен и силен. Нещо с мощта на влак ни блъсна отзад. Бях закопчан с предпазен колан, но въпреки това изхвърчах напред към масичката, прикачена за седалката пред мен, а когато линкълнът занесе надясно, изхвърчах настрани. Все пак успях да вдигна глава достатъчно, за да погледна през страничния прозорец. Видях мантинелата една микросекунда преди да се ударим в нея и да се превъртим върху й.

Колата започна да се търкаля по бетонния склон, в ушите ми отекна пронизителен звук от мачкане на метал и чупене на стъкла, докато автомобилът се претъркаляше — веднъж, два пъти, три пъти. Мятах се из купето като парцалена кукла. Накрая дъното застърга земята и колата спря под ъгъл 45 градуса на склона.

Не знам колко дълго съм бил в безсъзнание, но когато отворих очи, осъзнах, че вися с главата надолу на предпазния колан. Възрастен мъж, застанал на четири крака, се взираше в мен през счупения прозорец на издигнатия край на колата.

— Господине, добре ли сте? — попита той. — Катастрофирахте лошо.

Не отговорих. Посегнах към колана и освободих заключването, без да мисля. Паднах на покрива на колата, в бузата ми се заби стъкло, цялото тяло ме заболя още по-силно.

Простенах и започнах бавно да се надигам. Потърсих Ърл на предната седалка.

— Ърл?

Нямаше го.

— Господине, по-добре излезете от колата. Мирише на бензин. Мисля, че резервоарът е пробит.

Обърнах се към бъдещия си спасител.

— Къде е Ърл?

— Ърл шофьорът ви ли е?

— Да. Къде е?

Пресегнах се, за да извадя стъклото от бузата си. Усетих кръв по пръстите си.

— Излетял е навън — каза спасителят. — Лежи ей там. Изглежда зле. Мисля, че… Е, санитарите ще кажат. Обадих се на 911 и те идват насам.

Погледна ме и кимна.

— Благодаря — казах.

— Нека ви помогна да излезете. Това може да се подпали всеки миг.

Чак когато изпълзях навън и се изправих с мъка, прегърнал своя спасител, видях Ърл да лежи по корем на склона над линкълна. По бетона от лицето и шията му се стичаше гъста струя кръв.

— Извадили сте късмет — каза мъжът.

— Да, аз съм си късметлия — отвърнах.

Свалих ръката си от раменете му, приведох се и пропълзях нагоре до Ърл. Веднага разбрах, че е мъртъв. Сигурно бе изхвърчал и след това колата се беше търколила върху него. Черепът му беше счупен и лицето му беше смазано и страшно за гледане.

Седнах на бетона до него и извърнах очи. Видях спасителя ми да се взира в мен, на лицето му бе изписан ужас. Знаех, че носът ми е счупен и че покрай устата ми се стича кръв. Предположих, че и аз съм страшен за гледане.

— Видяхте ли какво се случи? — попитах.

— Да, видях. Беше червен камион. Удари ви все едно ви нямаше и след това продължи напред.

Кимнах и сведох поглед. Видях протегнатата ръка на Ърл с дланта надолу върху бетона. Сложих своята върху нея и казах:

— Съжалявам, Ърл.