Майкъл Конъли
Боговете на вината (21)

20.

Размяната на реплики с Ланкфорд ме превъзбуди. По пътя надолу местех тежестта си от крак на крак като боксьор, който чака гонга. Докато стигна до приземния етаж, вече знаех къде трябва да отида. Слай Фългони младши можеше да почака. Трябваше да се видя с Адвоката.

След четирийсет минути вече се качвах на друг асансьор за четвъртия етаж на Менора. На рецепцията сестрата ме спря и ми каза, че трябва да отворя куфарчето си, преди да ме пусне до стаята на Адвоката.

— Какво значи това? — възразих. — Аз съм адвокатът му. Не можете да ми нареждате да си отварям куфарчето.

Тя отвърна троснато:

— Някой носи храна отвън на господин Сийгъл. Това е не само нарушение на здравната и религиозната ни политика, но също така поставя пациента в риск, защото нарушава определения му хранителен план.

Знаех накъде бие и отказах да се предам.

— Наричате това, с което го храните и за което той плаща, хранителен план?

— Няма значение дали пациентите харесват храната тук. Ако искате да посетите господин Сийгъл, ще трябва да си отворите куфарчето.

— Ако искате да видите какво има в куфарчето ми, ми покажете съдебна заповед.

— Това не е обществена институция, господин Холър, нито съдебна зала. Това е частно медицинско заведение. Като главна сестра на това отделение имам правомощията да инспектирам всичко и всички, които минават през вратата на този асансьор. Тук има болни хора и ние трябва да ги пазим. Отворете си куфарчето или ще повикам охраната и ще ги накарам да ви изхвърлят от сградата.

И за да подчертае заплахата, сложи ръка върху телефонната слушалка на рецепцията.

Поклатих раздразнено глава и сложих куфарчето на плота. Отключих го и вдигнах капака. Гледах я как разглежда съдържанието му.

— Доволна ли сте? Може да сте изпуснали някоя кутийка с бонбонки „Тик-так“. Надявам се, че няма да е проблем.

Тя се направи, че не чува.

— Можете да го затворите и да отидете при господин Сийгъл. Благодаря.

— Не, аз ви благодаря.

Затворих куфарчето и тръгнах по коридора, доволен от себе си, но също така наясно, че ще ми трябва план за следващия път, когато реша да донеса храна на Адвоката. В гардероба вкъщи имах куфарче, което бях взел на бартер от клиент. Имаше тайник, в който можеше да се побере кило кокаин. Без проблем можех да скрия там сандвич, даже дори два.

Адвоката седеше в леглото си и гледаше повторение на Опра, надул телевизора до дупка. Очите му бяха отворени, но като че ли не виждаха нищо. Затворих вратата и приближих към леглото. Размахах ръка пред лицето му. За миг се уплаших, че може да е мъртъв.

— Адвокате?

Той излезе от унеса си, погледна ме и се усмихна.

— Мики Маус! Какво ми носиш? Нека позная — сандвич с риба тон и авокадо от „Гюс“ в Уеслейк?

Поклатих глава.

— Извинявай, Адвокате, нищо не ти нося днес. Пък и е прекалено рано за обяд.

— Какво? Я стига! Давай! Свинско от „Коул“, нали?

— Не, наистина не нося нищо. Пък и да носех, сестра Рачид щеше да ми го конфискува. Надушила ни е и ме накара да си отворя куфарчето.

— Ох, тази стара чанта! Защо отнема на хората простите удоволствия в живота!

Сложих ръка върху неговата, за да го успокоя.

— Спокойно, Адвокате. Не се плаша от нея. Имам план и следващия път ще мина през „Гюс“. Става ли?

— Да.

Седнах до леглото. Намерих дистанционното в гънките на завивките му и спрях звука на телевизора.

— Слава богу — каза Адвоката. — Това ме побъркваше.

— Тогава защо не го изключи?

— Защото не можех да го намеря това проклето дистанционно. Както и да е, защо си дошъл, без да ми донесеш нищо? Беше тук вчера, нали? Пастърма от „Арт“ в Долината.

— Прав си, Адвокате, и се радвам, че си спомняш.

— Тогава защо идваш пак толкова скоро?

— Защото имам нужда от помощ. Правна помощ.

— Как така?

— По делото на Ла Кос. Случват се разни неща и ми става все по-трудно да виждам цялата картинка.

И му изброих главните герои на пръсти.

— Имам един сенчест агент от Агенцията за борба с наркотиците, детектив ренегат от прокуратурата, наркотрафикант от картел и адвокат с отнети права. Клиентът ми е в панделата, а жертвата е единствената личност, която наистина харесвам, или по-точно харесвах. И на всичкото отгоре ме следят, но не знам кой.

— Разкажи ми.

През следващите трийсет минути му представих накратко историята и отговорих на въпросите му. Върнах се по-назад в събитията и му разказах с още по-големи подробности от последния път, когато бях говорил с него. Той зададе много въпроси, но не ми каза нищо. Само събираше информация и отлагаше отговорите. Не му спестих и размяната на реплики с Ланкфорд, състояла се преди малко в прокуратурата, и тревожното усещане, че пропускам нещо, което буквално ще ми избоде очите.

Млъкнах и зачаках реакцията му, но той мълчеше. Направи жест с немощните си ръце, сякаш искаше да хвърли всичко във въздуха и вятърът да го отвее. Забелязах, че ръцете му са лилави от всичките игли, тръбички и системи, с които го бодяха тук. Остаряването не е за слабите.

— Само това? — попитах. — Просто да хвърля всичко на вятъра като шепа листенца? Нямаш какво да ми кажеш?

— О, имам много какво да ти кажа, но няма да ти хареса да го чуеш.

Подканих го с жест да не ме жали.

— Не виждаш голямата картина, мишоче.

— Наистина ли? — попитах саркастично. — И каква е тя?

— Виж сега, това е неправилен въпрос — каза той поучително. — Първият ти въпрос не бива да е „какво“, а „защо“. Защо не виждам голямата картина?

Кимнах и неохотно се съгласих.

— Добре де, защо не виждам голямата картина?

— Нека започнем със състоянието на случая ти, което току-що ми описа. Каза, че на събранието тази сутрин само новобранката, която си взел от смесения магазин, е успяла да те накара да видиш нещата такива, каквито са.

Говореше за Дженифър Арънсън. Бях я взел право от Югозападния, който се намираше в сградата на някогашния универсален магазин „Бълокс“ на Уилшър. Оттам идваше и прякорът й. Но да нарича юридическия факултет „смесен магазин“ си беше наистина подигравка.

— Просто се опитвах да отдам дължимото на този, който заслужава — казах. — Дженифър може и да е новобранка все още, но е по-умна от трима адвокати, завършили на по-добро място.

— Да, да, така е. Тя е добър адвокат, признавам. Работата е там, че ти винаги очакваш да си най-добрият и дълбоко в себе си си се вкопчил в тази мисъл. Затова когато тази сутрин изведнъж се оказва, че само новобранката вижда нещата ясно, си се стегнал. Понеже от теб се очаква да си най-умният, нали така.

Не знаех как да отговоря на това.

Адвоката продължи:

— Не съм ти психотерапевт. Аз съм адвокат. Но мисля, че трябва да спреш да се наливаш вечер и да си подредиш къщичката.

— Какви ги говориш? Аз не…

— Преценката ти и способността ти да преодоляваш препятствията са замъглени от външни обстоятелства.

— Имаш предвид детето ми? Че живея с мисълта, че детето ми не иска да има нищо общо с мен? Не бих го нарекъл обстоятелство.

— Нямам предвид това. Говоря ти за друго. За вината, която носиш. Тя ти влияе като адвокат. Влияе на представянето ти като защитник на обвинените. И в този случай — най-вероятно на несправедливо обвинен.

Имаше предвид Санди и Кейти Патърсън и катастрофата, която бе отнела живота им.

Наведох се и сграбчих с две ръце металната табла на леглото откъм краката му. Адвоката беше мой ментор. Можеше да ми каже всичко. Можеше дори да ме унизи повече от бившата ми съпруга и аз щях да го приема.

— Чуй ме — каза той. — Няма по-благородна кауза на нашата планета от тази да защитаваш несправедливо обвинен. Не можеш да прецакаш това, момче.

Кимнах и останах с наведена глава.

— Вината ти — каза той. — Трябва да я преодолееш. Остави призраците да си отидат, иначе ще те повлекат към дъното и никога няма да си на нивото, което заслужаваш. Никога няма да видиш голямата картина.

Вдигнах ръце.

— Моля те, стига с тези глупости за голямата картина! Какво искаш да ми кажеш, Адвокате? Какво пропускам?

— За да разбереш какво пропускаш, трябва да отстъпиш назад и да разшириш ъгъла. Тогава ще видиш голямата картина.

Погледнах го, опитвах се да проумея думите му.

— Кога е подадена молбата за отмяна на присъдата? — попита той тихо.

— През ноември.

— Кога е убита Глория Дейтън?

— През ноември.

Казах го нервно. И двамата знаехме отговорите на тези въпроси.

— А кога те повика адвокатът?

— Вчера.

— А този федерален агент, за когото говориш, кога е получил призовка?

— Не знам дали я е получил. Но Валенцуела му я носеше вчера.

— Имаме и фалшива призовка от Фългони за онова другото момиче.

— Кендъл Робъртс. Да.

— Някакви идеи защо ще подправи документ за нея, но не и за теб?

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че е знаел, че ще разбера дали призовката е законна, или не. Тя обаче не е юрист и няма как да разбере. Адвокатът просто си спестява таксата в съда. Чувал съм за адвокати, които правят така.

— Не ми изглежда достоверно.

— Ами това е всичко, което успях…

— Тоест те пращат първите си призовки шест месеца след подаването на молбата за отмяна на присъдата? Казвам ти: ако си въртях практиката така, щях да бъда изхвърлен от бизнеса и да съм на улицата. Не става въпрос за закъснение, в това съм сигурен.

— Фългони не знае нищо и…

И млъкнах. Изведнъж зърнах изплъзващата ми се голяма картина. Погледнах Адвоката и казах:

— Може би това не са първите им призовки.

— Мисля, че вече започваш да схващаш — каза той.