Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (9)

Осма глава

Шест месеца след като бащата на Ели умря, хер Нойман донесе вкъщи стара музикална уредба, която беше намерил евтино в селото. Нойманови не бяха бедняци, притежаваха ферма и много животни. Но не разполагаха с кеш за луксозни неща, така че един нов грамофон надхвърляше възможностите им. Телевизорът им, купен също втора употреба, работеше само във ветровити дни; те обикновено прекарваха вечерите в четене на книги или играеха карти срещу кибритени клечки.

Тази нова вещ зае мястото зад кушетката.

— Не разбирам защо си го купил. — Фрау Нойман се намръщи. Двете с Ели седяха до кошница, пълна с дрехи за кърпене в отсрещния край на стаята.

Дитер се наведе зад кушетката и се зае да го настройва. От лявата колонка се чу изпукване на статично електричество.

— Защото беше много евтин. Никога няма да намерим уредба на такава цена.

— Но ако не можеш да го използваш…

— Двамата с Дитер ще го поправим.

Фрау Нойман обърна очи към Ели, която сподави смеха си. Хер Нойман само преди месец бе разглобил фризера, за да го ремонтира. Той още лежеше на пода на части в стаята на Ели, докато накрая фрау Нойман изгуби търпение и извика майстор, докато хер Нойман го нямаше.

Внезапно от радиото се чу мъжки глас. Предаваше прогноза за времето.

Хер Нойман изгледа жена си триумфално.

— Сега, ако накараш и касетофона да работи, ще е истинска изненада.

— Имате ли някакви касети? — Ели се опитваше да не се разсмее.

Дитер кимна.

— Татко купи една кутия за две марки. Още са в колата.

Говорителят завърши прогнозата и програмата продължи с английска поп музика.

През следващите две седмици касетофонът се превърна в обект на спорове, стигащи понякога до караници. Дитер, който се беше опитвал да работи с електроника по време на военната си служба, разглоби апарата и се зае да го ремонтира. Ели обичаше да го гледа, ръцете му бяха умели и едно малко мускулче на челюстта му се напрягаше, когато беше съсредоточен, предизвиквайки я да го докосне. Само че Ели беше предпазлива, стараеше се да не предизвиква подозрения към себе си и към Дитер. Двамата прекарваха много часове един до друг — той работеше по касетофона, а тя лъскаше или шиеше, — без да разменят поглед. Слънцето оставаше все по-дълго и по-дълго на небето, а касетофонът още лежеше на парчета върху пода. Фрау Нойман започна да губи търпение и всеки ден да заплашва, че ще събере инструментите и жиците и ще ги изхвърли. Но не го направи.

Една ясна октомврийска утрин Ели беше в кочината, когато забеляза сянка в рамката на вратата. Обърна се. Беше Дитер, очертан в жълта светлина. Тя се усмихна.

— Да помагаш ли идваш? — попита, като се обърна към ведрата.

— Имам изненада.

— За мен?

— Да.

Ели остави ведрото и избърса ръце в престилката си.

— Каква е?

— Ако ти кажа, тогава няма да е изненада. — Той взе ръката й. — Хайде. Мама и татко ги няма.

Прониза я лека тръпка. Какво ли си беше наумил? Тя развърза престилката си и му позволи да я въведе вътре.

Дитер се приближи до радиокасетофона.

— Не ми казвай, че си го поправил — изгледа го тя невярващо.

— Затвори очи и слушай.

Тя се подчини. От една от колонките се чу съскане и Дитер я хвана през кръста. Музиката започна; бавни, богати тонове на цигулки. Ели позна мелодията веднага и тялото й се скова.

Изви се глас, поразителното сопрано на Мария Калас. Ели би я познала винаги. Това бе „О, mio bambino caro“ от Пучини. Дитер не знаеше, нямаше понятие от италиански, нито от известни оперни арии. За него това бе просто песен, певица, запис, който той бе изровил, мислейки, че ще я направи щастлива. Но не я направи щастлива, само върна старата тъга.

— Ели? — Той я погледна, усещайки сковаността й.

— О, Дитер, ти не си виновен… — каза тя, като избърса сълзите си.

— Какво не е наред?

Тя отиде до уредбата и я изключи. Изпука статично електричество и всичко утихна.

Дитер изглеждаше объркан.

— Мислех, че ще ти хареса. Опера е и…

Как да му обясни? Че сега операта е отрова за ушите й, че само й напомня колко много е изгубила. Сякаш той бе отворил прозорец към друг свят, в който е влюбена, но същевременно е напълно изключена от него. Очарованието бе примесено с болезнен копнеж, със спомени за загуба и скръб.

— Не ми харесва, съжалявам. Не мога да я слушам повече — каза тя, като през цялото време се чувстваше виновна и неблагодарна. — Не и след всичко, което се случи.

Дитер взе ръката й и я заведе до кушетката, след което седна до нея.

— Но музиката беше всичко за теб. И предполагам, че един ден ще се върнеш към нея и отново ще пееш.

— Да пея? Къде?

— По сватби, може би. Както правеше, когато беше по-малка.

— Сватби? Мислиш ли, че гласът ми е добър за сватби?

Дитер беше слисан.

— На конкурси. Можеш да се явиш пак на прослушване. Можем да се обадим по телефона, да разберем…

— Спри, Дитер. Спри. Не съм пяла от месеци. Учителят ми е мъртъв. Няма кой да ми акомпанира, за да се упражнявам. Тези мечти… сцената… не са за мен.

— Защо не?

Искаше й се да изкрещи: „Защото съм бедна“; „Защото съм сама“. Но не го направи. Вместо това се изправи и го отблъсна, мразейки се, че го наранява, но неспособна да се държи по друг начин.

— Защото искам да забравя — произнесе накрая. — Не можеш ли да разбереш? Не искам да чувам тази музика отново.

Преди той да успее да й отговори, тя излезе бързо навън, далеч от музиката, която едновременно я изкушаваше и измъчваше.

* * *

Четири дни по-късно

Ели броеше дните в малкия си дневник, стигайки до същото число. Цикълът й закъсняваше с четири дена и истински ужас стегна сърцето й. Двамата с Дитер бяха внимавали; не можеше да е бременна. Тя отново прелисти страниците и пак започна да брои. Точно така, бяха минали четири дни.

На вратата леко се почука и фрау Нойман надникна вътре. Ели пъхна дневника си под възглавницата, зачервена и с виновно изражение.

— Ели, би ли дошла да ми помогнеш с прането?

— Разбира се. — Тя стана и се усмихна пресилено.

Помогна на фрау Нойман да извади мокрото пране и го пренесе до пресата за изцеждане, след това отиде да простре дрехите. Дългите въжета висяха над жълтите треви в есенната светлина. Навсякъде около фермата се виждаха диви цветя, ниско над земята жужаха насекоми и крилата им блестяха на слънцето. Но тя не забелязваше нищо. Трябваше да говори с Дитер, само че те прекарваха толкова малко време насаме. Щеше да мине седмица, преди да успее да му каже какво я измъчва, а дотогава щеше да се побърква от притеснение.

По-късно същия ден, обаче, съзря шанс. Фрау Нойман се занимаваше със скърцащата шевна машина на масата в кухнята, а Дитер беше в зеленчуковата градина и скубеше бурени. Ели се извини и отиде при него.

Градината беше встрани от имота и не се виждаше от къщата, когато вратата на обора беше отворена. Ели предпазливо отвори вратата и премина наведена покрай нея. Дитер вдигна поглед.

— Пак е имало мишки в тиквите — каза той мрачно. — Ели? Какво има?

— Мисля, че съм бременна.

Лицето на Дитер се промени. Лешниковите му очи се присвиха в ъгълчетата и той се усмихна.

— Наистина ли?

Тя беше объркана от реакцията му.

— Как може да си доволен?

— Теб това не те ли развълнува поне малко, Ели?

— Не, не съм развълнувана. Ужасена съм.

Усмивката на Дитер изчезна, той я прегърна.

— Напълно ли си сигурна?

— Почти. Закъсня ми с четири дена, никога преди не се е случвало.

Той се отдръпна и я погледна. Устните му отново се извиха в усмивка.

— Не разбираш ли? С теб може би сме създали живот. Има ли нещо по-чудесно и по-прекрасно от това?

— Но сме прекалено млади. Не сме женени, няма къде да живеем. Когато родителите ти разберат, ще ме изхвърлят…

Той поклати глава и допря пръст до устните й.

— Аз съм на двайсет и четири, ти си на двайсет. Достатъчно големи сме, Ели. Можем да се оженим, мама и татко ще се съгласят. Е, може и да се позасегнат, че сме го правили зад гърба им, но те те обичат. И ще обичат първото си внуче. — Ръцете му отидоха към кръста й и леко я погалиха по корема. — Ние също ще го обичаме, Ели.

Откъм нивите повя лек есенен бриз, разлюля тревите и прошумоля в листата на дърветата. Очите на Ели бяха вперени в далечината, широките, равни нивя и сините хълмове, които се издигаха зад тях. Тя се опита да остави думите на Дитер да я успокоят.

— Не съм мислила, че животът ми ще е такъв — прошепна тя.

В първия миг си помисли, че не я е чул; той мълча няколко минути. След това каза:

— Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да си представяш живота по определен начин. Нещата никога не стават по план. Така винаги ще си разочарован. — Той я целуна по бузата.

Тя се притисна в него и в очите й избиха сълзи. Може би беше прав. Може би това беше проблемът й. Баща й я бе възпитавал с една цел: да пее. Сега, когато го нямаше, се чувстваше нерешителна, носена по течението, сякаш бе изгубила някаква важна, същностна нишка от себе си. И какво да прави с живота си сега, ако не да е с Дитер, да създадат семейство и да се грижат за фермата?

Можеше ли, обаче? Можеше ли да престане да гледа към онзи далечен син хоризонт и да се пита какво ли би било да излезе отвъд него?

— По-добре да влизам вътре — каза тя и се дръпна.

Той я хвана за ръката и я стисна силно.

— Трябва да отидеш до селото и да се срещнеш с д-р Фрайбург.

Тя кимна, стиснала устни.

— Запази си час за четвъртък. Мама и татко няма да са тук. Мога да дойда с теб.

 

 

В понеделник през нощта преди ужасяващата среща с доктора, Ели се обличаше след баня, когато осъзна, че лошият сън е свършил. Никога досега не се бе радвала толкова много на вида на кръвта.

Тя надяна нощницата си, след това палто и гумени галоши. Излезе тихо от къщата и изтича зад хамбара, за да изкрещи от радост и облекчение. Звездите трепкаха меко на небето и тя се притисна към стената и ги загледа. Сезонът се беше сменил, листата бяха опадали, бризът се усили и застудя. Ели затвори очи, облегнала глава назад. Топлината на следобедното слънце още се усещаше в дървените дъски. Тя вкуси с наслада спокойната самота. Музиката нахлу неканена в главата й — можеше да почувства как гласните се окръглят в устата й, да чуе вибрацията на чистите цигулки чрез костите си, преди да ги е чула в ушите си. Съзнанието й нарисува вълшебна картина. Тя е на сцената, пее, гласът й се извисява като хищна птица над върховете на дърветата: точен, елегантен, опасно красив. Прожекторите са фокусирани върху нея, публиката е затаила дъх и чака в тъмнината…

Тя рязко отвори очи, но единственото, което видя, бяха росни поля под кадифено небе. Беше селско момиче, не певица. В къщата лампата светеше в кухненските прозорци. Фрау Нойман я чакаше да й помогне с прането.

В този миг Ели си даде сметка, че това, че не е бременна, не означава нищо. Пътят беше същият: женитба, семейство, ферма. И колкото по-скоро се примиреше със съдбата си, толкова по-скоро болката от копнежа щеше да спре.

Като пропъди музиката от главата си, тя се затътри към къщата.