Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (28)

Двадесет и пета глава

Може би Дитер можеше да направи нещо по-добро за новата си годеница от прашни пластмасови цветя в евтини вази и музика на пиано на касетка. Може би можеше да избере по-романтично място за отпразнуване на сватбата им от този мухлясал офис с неговите избелели килими и свръхлюбезен свещеник, чиято усмивка не стигаше до очите му. Но Дитер просто даваше на Ингрид онова, което тя искаше: незабележима сватба.

— Не искаш ли да носиш бяла рокля? Семейството ти да присъства? — беше попитал той.

Тя потупа още плоския си корем.

— Баща ми вече е достатъчно разочарован от мен, че да правя и спектакъл за пред роднините му. А и бялото е за девственици.

Това, че баща й е разочарован от непланираната й бременност, беше твърде меко казано. Гневът му ги беше прогонил от Кокондорф в града, където бяха наели малък апартамент. Неговите родители му спестиха осъдителните думи: той беше голям мъж, все пак. Ели я нямаше и те отдавна се бяха примирили с връзката му с дъщерята на Подолски. Една вечер майка му го беше попитала дали намеренията му към нея са искрени.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Че не го правиш, за да задържиш фермата?

Дитер се ужаси от предположението, когато по-късно се питаше дълбоко в себе си дали част от привлекателността на Ингрид за него не беше връзката му с родния му дом. Спомняше си думите на Ели: „Има живот и извън село“. Страхуваше ли се от промяната? Идеята, че тя може да е права, го ужаси толкова много, че започна да прави планове да се махне надалеч. Беше кандидатствал за работа на кораб срещу пътуване до Австралия. Одобрението беше пристигнало вчера, един ден преди сватбата.

Размениха клетви пред двама стари приятели на Ингрид от училище. Церемонията премина без особени формалности и бързо им дадоха документите, които трябваше да подпишат. Лентата в музикалната уредба се скъса.

— Извинявам се — каза с бялата си усмивка свещеникът и се отправи бързо към уредбата, за да оправи проблема.

Ингрид написа името си спретнато и решително. Всичко в нея беше спретнато и решително. Последните две години, трябваше да признае честно той, не му беше създавала големи неприятности. Не беше властна или досадна, нито пък студена или глупаво амбициозна. Определено имаше избухлив характер, но той не бе човек, който да я предизвиква. Отношенията им бяха приятни. Когато му кажеше, че го обича, той радостно й отвръщаше, че също я обича. Не, никога не бе очаквал, че ще е завинаги. Още ли се надяваше, че един ден Ели ще се върне при него? Само глупак можеше да таи такава надежда. И все пак окончателността на брака — по-скоро по необходимост, отколкото по избор — го накара да си спомни за Ели отново и той взе писалката колебливо.

— Хайде — подкани го Ингрид, хубавото й лице беше озадачено. — Дитер?

— Съжалявам — каза той. — И двата формуляра ли трябва да подпиша?

— И двата — отвърна тя. — Ето тук. — И тя стисна ръката му с топлите си меки пръсти.

Дитер си пое дълбоко дъх и направи това, което трябваше да направи.

 

 

Анджела обичаше тежките миризми, надвиснали над пазара. Ароматът на цвъртящи дюнери, конкуриращ се с мириса на сергиите с плодове и билки: каперси, розмарин, градински чай, лимони. Имаше всякакви видове сирена, раци и херинга върху лед, качета със зехтин, кошници с маслини и шамфъстък, изкусителни подноси със сармички и баници. Три пъти седмично градският площад се изпълваше от ярки сергии и цялата общност излизаше под слънчевото небе, хората пазаруваха, разменяха клюки, бъбреха или просто седяха на дългите маси и се наслаждаваха на черното си кафе или на пресния портокалов сок.

Обикновено тя идваше във вторник да пазарува за хотела. Но днес беше четвъртък и имаше по-различна цел. Днес Джери си тръгваше. Бяха прекарали последните няколко седмици плътно един до друг, но сега той си стягаше багажа и се готвеше да хване корабчето за континента. Анджела трябваше да отиде на кея и да го изпрати, и искаше да му даде нещо. Избра домашно направени сладкиши от сергията на Софи Николаидис, щеше да ги върже в ленена торбичка и да ги пъхне отстрани в раницата му. Може би щеше да я помни, докато изядеше сладкишите, но няма значение. Той беше показал ясно, че двамата си прекарват весело, но няма да е завинаги. Анджела се усмихна слабо: не му беше показала с нищо, че го поощрява да остане. Целувките бяха единственото, което му предложи, въпреки неговите настоявания. Всичко отвъд това я плашеше: нямаше представа дали има някакъв сексуален опит, или не, а и не би могла да му го признае.

Вече бе взела сладкишите, когато огледа отново сергията.

— А това какво е? — посочи тя към един надпис.

— Опитай няколко — предложи й сърдечно Софи и обърса ръце в пищната си пазва.

Тя си взе един бонбон и усети в устата си експлозия от захар и бадем. Кимна ентусиазирано:

— Да, една шепа и от тези. Трябва да взема няколко торбички и за гостите в хотела. Със сигурност ще ги харесат.

— Ще трябва да поговорим за това предложение — усмихна се Софи.

Анджела се усмихна.

— Можем… — Една студена ръка върху китката й я накара да спре по средата на изречението. Тя се обърна и видя Мия, с огромни слънчеви очила, които правеха лицето й да изглежда слабо и изпито, да стои до нея.

— Мия!

Софи скръсти ръце на гърдите си и се намръщи неодобрително.

— Не тук — изсъска Мия и я дръпна за ръката.

— Почакай, трябва да платя за…

— Ще ми платиш по-късно — обади се Софи. — Всичко е наред.

Мия я поведе далеч от пазара. Анджела пъхна покупките в чантата си, докато вървяха. Макар да знаеше, че хората не обичат Мия, все още я притесняваше да вижда свъсените лица, с които ги съпровождаха. Не можеше ли да са малко по-милостиви? Мия държеше главата си високо изправена, но когато стигнаха до края на площада, се обърна и плю на земята. В този момент Анджела си помисли, че може би все пак бе трудно да й се прости.

— Какво става? — попита тя, преминавайки на английски, както за да не ги разбира никой, така и за улеснение.

— Трябва да говоря с теб насаме. Тук. — Тя дръпна Анджела в една алея встрани от пекарната. Сградите бяха само на няколко крачки и миризмата на пресен хляб беше силна и топла. Мия спря и свали слънчевите си очила. — Мисля, че съм ужасно болна — каза тя. — Мисля, че може да умра.

Анджела усети бодване на тревога и осъзна, че се е привързала към тази жена много повече, отколкото предполагаше.

— Какво имаш предвид?

— Имам бучка. Ето тук. — Тя хвана ръката на Анджела и без никакво притеснение или колебание я сложи върху лявата си гърда. — Виждаш ли? Голяма е, нали?

— Не напипвам нищо.

— Провери пак. — Мия разкопча блузата си и пъхна пръстите й под сутиена си. — Как може да не я усещаш? Голяма е.

— Не мога… — Анджела полека измъкна ръката си. — Кога я откри?

— Тази сутрин. Миналата нощ сънувах деца, бебета. Сънувах, че ги кърмя. Събудих се и открих бучката. — Очите й се насълзиха. — Никога не съм кърмила бебета, Анджела. Ето защо съм наказана с този отвратителен рак.

— Нямаш рак. — Въздържа се да каже: „Никога не си имала бучка“, защото явно Мия го вярваше. — Сигурна съм, че си добре.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали ти не умираш.

Анджела се опита да запази търпение.

— Щом се притесняваш, трябва да отидеш при д-р Москопулос.

— Няма да се доближа до този стар глупак! — извика Мия и се облегна на стената, свеждайки очи. Последният й въпрос прозвуча почти като шепот: — Наистина ли мислиш, че трябва?

— Трябва. Той може да прегледа бучката и да те успокои.

— Или да ми каже колко ми остава — въздъхна Мия. Тя вдигна глава обнадеждено и срещна очите на Анджела. — Ще ме заведеш ли?

Не беше нужно Анджела да си гледа часовника, за да знае. Пладне вече минаваше. Знаеше, че Джери ще отиде на пристанището след час. Но се надяваше да заведе Мия при д-р Москопулос и да успее да хване Джери преди тръгване.

— Разбира се — каза тя. — Разбира се, че ще те заведа.

Тръгнаха нагоре към хълма през лабиринта от улици.

Слънцето не проникваше в тези алеи и Анджела усети, че й става студено. Очуканата табелка беше единственият знак, че измазаната с хоросан къща в края на улицата е медицински кабинет, единият от общо двата на острова. Тя натисна бравата, но Мия се дръпна.

— Какво има?

— Той ме мрази.

— Разбира се, че не те мрази.

— Веднъж нарекох жена му дебела коза.

Анджела потисна смеха си. Емилия Москопулос наистина приличаше на охранена коза. Тя се насили да изглежда сериозна.

— Независимо какво се е случило между двете ви в миналото, той е лекар и е длъжен да те прегледа.

Мия отново сложи очилата си.

— Влез първо ти — каза тя. — Всички те харесват. Влез и го попитай дали ще ме прегледа.

Анджела въздъхна.

— Мия…

— Моля те. Моля те, Анджела, ти си единствената ми приятелка.

Табелката се блъскаше на вятъра, веригата на стълба подрънкваше. Минаха няколко секунди; Анджела реши да действа по пътя на най-малкото съпротивление.

— Добре, тогава. Почакай тук. — Тя влезе вътре и се приближи до рецепцията. Натисна звънеца. Показа се ниска жена с остър нос, натоварена с медицински картони.

— Мога ли да ви помогна?

— Трябва да говоря с д-р Москопулос.

— В момента е с пациент, но няма да се бави. Ако искате, почакайте. — Тя посочи към дългата пластмасова пейка до стената. Анджела погледна часовника си и седна.

Списанията бяха стари, а и тя още се затрудняваше с четенето на гръцката азбука, така че се отказа от тях. Вместо това впери поглед в бялата стена и се опита да игнорира тиктакането на часовника. Капитан Лианис често закъсняваше, а и ако излезеше оттук след двайсет минути, още можеше да успее. Тя усети торбичката със сладкишите в чантата си и се усмихна, мислейки за Джери. Само ако можеше да остане малко по-дълго…

Пет минути по-късно от кабинета излезе възрастна жена и на прага застана самият д-р Москопулос.

Рецепционистката обясни, че Анджела го чака и той я покани да влезе.

— Всъщност не идвам за себе си — започна тя. — Дойдох да ви помоля да прегледате Мия.

Докторът се намръщи.

— Този следобед наистина съм много зает…

— Моля ви. Открила е бучка на гърдата си и се страхува, че може да е рак. Знам, че не я обичате, но като доктор не можете да откажете да лекувате болен.

Рецепционистката прие кисело изражение, но Анджела не обърна внимание.

— Ще отнеме само няколко минути от времето ви, а тя ще ви плати както всеки друг пациент.

Д-р Москопулос разтвори ръце, жест на капитулация.

— Много добре, тогава, кажете й да влезе.

— Благодаря. — Сега, след като предадеше Мия в ръцете на доктора, щеше да изтича до кея.

Навън, обаче, Мия не се виждаше никъде.

— По дяволите! — завъртя се Анджела. Забеляза Мия, която тичаше надолу по хълма.

— Мия, почакай! — извика тя.

След това си помисли да я остави. Да я остави да се прибере в голямата си мрачна къща. Помисли си за силните ръце на Джери и за топлите му устни. Ами ако Мия наистина беше болна? Никога нямаше да си го прости. И тя хукна след нея.

Настигна я почти в основата на хълма. Хвана я за ръцете.

— Мия, спри! Той каза, че ще те прегледа.

Тя спря. Очилата й се бяха килнали, лицето й изглеждаше несиметрично.

— Не! Той ще види гърдите ми, ще каже на всички.

Анджела я пусна.

— Няма да каже на никого. Той е лекар.

Мия се разплака.

— Виж, трябва да му позволиш да те прегледа. И да те успокои.

— Той няма да ме успокои. Знам, че умирам. Чувствам го. Кожата ми се свива. — Тя се обгърна с ръце.

Анджела я хвана за ръката.

— Хайде.

— Страх ме е.

— Аз ще те чакам в чакалнята.

— Не, ела с мен.

— Добре, тогава.

Докато вървяха нагоре по хълма, Анджела все още се надяваше, че може да стигне навреме на кея.

— Не напипвам бучка — каза докторът.

Мия изсумтя.

— Аз обаче напипвам.

— Ела след шест седмици, за да те прегледам отново. Не се тревожи.

— Аз съм виновна, нали? Това ми е наказанието.

Докторът поклати глава, като се засмя леко.

— Мия, злокачествените бучки не се изпращат да наказват грешните.

— Мислиш ли, че съм грешна?

Той я изгледа спокойно, веждите му бяха строги. Нещо премина между тях, но Анджела не беше сигурна какво е. Тя осъзна, че Мия познава доктора по-добре, отколкото предполагаше.

— Не, Мия, не мисля, че си грешна. Макар че направи много неща, за да разстроиш добрите хора на този остров.

Мия избухна:

— Добрите хора? Ха! Всички вие се мислите за много по-добри от мен, нали?

Анджела се намеси:

— Хайде, Мия. Докторът каза, че си добре, можем да тръгваме.

Мия продължи да бушува, докато излизаха, но Анджела не слушаше.

— Съжалявам — каза тя, — бързам. — Трябва да се срещна с някого на пристанището.

Мия й помаха и се затътри към къщата си, сякаш нищо не се беше случило. По небето се събираха сиви облаци.

Когато зави зад скалата вече можеше да види, че корабът е развързал въжетата си и тръгва. Нямаше да успее да стигне да му даде подаръка, но може би той щеше да е на палубата и да я види. Хукна по кея, заобиколи Ник Саваделис, който се опитваше да пази равновесие, понесъл един кашон. Стигна до последната дъска на кея, търсейки лицето му на палубата, но не го видя. Двама от гостите й, които се прибираха, й помахаха с ръка. Тя се насили да се усмихне и махна в отговор. Може би не си беше заминал. Може би беше решил да остане.

Ник Саваделис след малко я доближи.

— Австралиецът ме помоли да ти предам едно послание, преди да се качи на кораба.

Сърцето й се сви.

— Така ли?

— Каза да очакваш коледна картичка.

— Нещо друго?

Ник вдигна рамене.

— Не. Това е всичко.

Това е всичко. Анджела изпрати с поглед Ник, след това се обърна, докато корабът се смаляваше в далечината.

 

 

Ели срещна Нанси Маккензи за първи път зад кулисите в театър „Джеминъс“, мястото, където се помещаваше Уестминстърската опера на „Милбанк“. Нанси, която щеше да играе Виолета, беше международна звезда и беше на турне из Америка през първия месец от репетициите. Нейната дубльорка беше изпълнявала ролята на този начален етап от партера, където всички бяха научили партитурите. Ели, разбира се, бе научила своята част преди първата репетиция и беше смаяна от мързела, апатията и нехайството, демонстрирани от другите от състава. Лишеният от брадичка Лекс Хънидю, който играеше Алфредо, продължаваше да бърка италианските си реплики след шест месеца репетиции. Андре губеше търпение — крещеше на всички, въпреки че Ели не бе изпяла и една фалшива нота, не бе изопачила и една италианска гласна — и ги заплашваше с публично унижение на премиерата през декември.

Когато тя попита акомпаниста дали Андре не е наел трупа аматьори без всякакъв работен морал, той се засмя и каза: „Ще се изненадаш как всичко ще си дойде на мястото накрая“. До този момент тя още не бе изненадана.

Тя се облегна в стола си и погледът й се плъзна от голямата сцена на „Джеминъс“, изтъркана от деветдесет години драматични отпечатъци от стъпки, петна от грим и фасове от цигари, до кръглия амфитеатрален салон. Редици от стари седалки от пода до задната стена. Горните светлини — ярки, правоъгълни прожектори — бяха включени, придавайки на фалшивата барокова декорация на сепаретата стар и уморен вид. Една чистачка миеше пода с препарат, лъхащ на лавандула и белина. Но Ели знаеше, че когато моментът настъпи, когато лампите угаснат и истинските любители на операта започнат да сядат по местата си и да шепнат, когато светлините на сцената лумнат и оркестърът засвири онези встъпителни акорди на красивата увертюра на Верди, магията на театъра ще се върне.

Пианото сега се намираше в мястото за оркестъра и пианистът лениво свиреше гамите с дясната си ръка. Нови, различни хора се въртяха наоколо. Костюмиери, дърводелци, техници, хористи. Тя не си даде труд да се запознае с никого от тях. В погледите им, в случайните им многозначителни усмивки четеше пренебрежението им за миналото й като поппевица, осведомеността им за лошите отзиви, които бе получавала, нетърпеливото им очакване да се провали на първия си тест на истинска оперна сцена. Когато му каза това, Айвън предположи, че тя си измисля тази враждебност. Но не си измисляше. Тези хора никога нямаше да й станат приятели, така че каква полза да учи имената им.

Една ниска, набита жена с правоъгълно лице се приближи. Тя присви очи и огледа Ели в сенките на кулисите.

— Извинете, вие ли сте Пени Брайт?

Ели кимна.

Жената избухна в смях и Ели не знаеше какво да каже, затова си замълча.

— Я кажете, не виждате ли? — продължи жената. — Не виждате ли каква голяма шега е това? Били сте попзвезда, били сте известна. Сестра ми обичаше да ви гледа. А сега сте ми прислужница. — След тези думи тя се изкачи на сцената и зае мястото си в центъра, а Ели осъзна, че се е запознала с прочутата дива, Нанси Маккензи.

— Имаш ме за два часа — извика Нанси на Андре, който стоеше долу до пианото. Тя потупа часовника си и вдигна два пръста. — Гледай добре да си използваш времето.

Ели кипеше вътрешно от гняв и завист. И още повече, когато Нанси запя и Ели знаеше — наистина знаеше, — че нейният собствен глас е далеч по-добър. Гласът на Нанси беше сребрист в горния регистър, но в средния бе мътен, неточен. Тя модифицираше гласните прекалено радикално, губеше емоцията на думите. Ели се опита да се пребори с чувството за несправедливост, след това реши, че не може да гледа и мина зад кулисите. Една от стаите бе отделена като чайна със скърцащ стар самовар и съответните чаши в скучен, кафяв цвят. Покрай стените бяха наредени пластмасови столове. Тя потърси разтворимо кафе, но откри само няколко зрънца в стъкления буркан. Огледа ги несигурно, реши все пак да опита.

— Пинелъпи?

На прага стоеше млад мъж. Беше много красив, с тъмна коса и тъмносиви очи. И й се усмихваше искрено, а не сякаш гледаше на нея като на нещо второстепенно.

— Да? — вдигна вежди тя.

— Аз съм Деймиън. — Той пристъпи напред и протегна ръка към нейната. — От хора съм. Имам вашия албум. Албумът ви с арии, искам да кажа.

Един от малцината, помисли си тя, потискайки усмивка.

— Радвам се да се запознаем, Деймиън.

— Харесвам го. Имате глас… — Той целуна пръстите й. — Възхитителен е.

Изпълни я топло чувство към него.

— Благодаря. Работя много усилено.

— Тази роля, Анина… е много под нивото ви. Вие трябваше да бъдете Виолета. Не онази стара харпия. — Той се засмя и млъкна внезапно. — О, съжалявам. Може би сте приятелки с Нанси.

— Не, не съм. — Тя посочи кафето. — Ще ми правите ли компания?

— Смятате ли, че е редно? Винаги ни казват, че ние, в хора, не трябва да притесняваме солистите.

— Аз нямам нищо против.

Той си взе чаша чай и седна с нея — похвали я пак, разказа й слуховете, които се носеха за Нанси Маккензи, Андре Андерсон и за всички от операта — и тя започна да се усеща привлечена от сивите му очи и готовата му усмивка.

— Питам се — каза той, когато отношението й към него се стопли и гардът й падна — какво можете да ми кажете за Айвън Хемблин.

— Айвън?

— Той е мениджърът ви, нали?

— Всъщност не, макар да имаме добри бизнес отношения с него. Той е човекът, с когото работя в отдела за класическа музика в „Ти Ар Джи“.

— Да, точно така. Айвън е един от най-влиятелните хора в класическата музика, но с него е невъзможно да се запознаеш. Той не ходи много на представления. Посещава служебни партита, но как да получиш покана…

Ели бавно осъзна, че интересът на Деймиън не е към нея, целта му беше да направи контакт с Айвън. По кожата й пропълзяха тръпки.

— Вярно ли е? — продължи той. — Знаете ли къде ходи редовно, някакви партита или срещи, където един млад тенор, който иска да записва, може да се срещне с него?

Гласът й беше леден.

— Айвън обича да е сам.

Деймиън се засмя.

— Имам идея — произнесе внезапно той. — Може би вие можете да ме запознаете с него?

Ели стана, остави недопитото си кафе на плота.

— Не мога да ви помогна.

В миг сърдечната му усмивка изчезна.

— Не можете или не искате?

— Всъщност не сте си купили албума ми, нали?

Той сви рамене.

— Никой не е.

Силно почукване на вратата отклони вниманието й.

— Госпожице Брайт? Госпожица Маккензи иска да отидете на сцената за дует. Веднага.

Чудесно: няма съмнение, че предстоеше нова порция унижение. Тя си пое дълбоко дъх и стисна зъби.

— Разбира се. Готова съм.

 

 

Когато влезе в офиса на Айвън, той беше на телефона. Усмихна й се леко, след това се обърна да довърши разговора си. Кабелът дръпна телефона до ръба на широкото дъбово бюро, където той остана да седи несигурно, докато Айвън говореше.

— Да, мамо… Не, няма… Щом искаш да бъда там, ще го направя…

Ели се почувства неудобно, че присъства на разговора. Би трябвало да изчака навън, но Алис й каза: „Влизай направо, очаква те“. Тя извърна очи и погледът й се плъзна по изисканите щампи, по четирите златни плочи, сложени в стъклени кутии и извисяващите се рафтове, натъпкани с плочи и касети. Разговорът продължи. Ели реши да стане и да си тръгне, но тогава Айвън каза:

— Виж, трябва да вървя. Ще говорим по-късно… Да, обещавам, че ще измисля нещо. Довиждане.

Той остави слушалката с въздишка на облекчение и обърна вниманието си към Ели.

— Много съжалявам, Ели. Не трябваше да приемам разговора. Знаех, че ще дойдеш навреме.

— Не, аз съжалявам, че не изчаках навън.

— О, беше майка ми — каза той, отхвърляйки извинението й. — Малко е напрегната във връзка с подготовката за Коледа… особено тази година. Татко не е добре и… всъщност, неуместно е. Тук сме да говорим за теб. — Той събра ръцете си в купичка и се приведе напред с някак тъжна усмивка. — Мисля, че знаеш какво ще ти кажа.

Макар да го беше очаквала, сърцето й се сви.

— Няма да подпишат с мен нов договор, нали?

— Още не. Но ще го направят, сигурен съм. Просто не веднага. Първият албум на Пинелъпи Брайт не се прие добре и искат да са сигурни, че следващия път, когато правят запис, ще се получи. Казах на отдела по продажбите за ангажимента ти в Уестминстърската опера и те ме помолиха да те поздравя и да ти кажа, че сега си на прав път.

Ели прехапа език, за да не го попита дали някой не е предложил да я запишат отново като Пени Брайт, поппевицата. Изпитваше отчаяна нужда от пари и се страхуваше, че може да приеме.

— Надявам се да държим връзка, Ели — каза Айвън. — Независимо какви са продажбите, ти си един от най-големите таланти, с които съм имал удоволствието да работя.

Ели усети бодване на тъга. Или може би на самота? Носеше се без посока. Без договор с „Ти Ар Джи“ Айвън вече не се занимаваше с кариерата й.

— Ще държим връзка. Разбира се. Може би е възможно да се срещнем някога за малко? Да те заведа на обяд, за да ти благодаря за всичко, което направи.

Айвън внезапно придоби замислено изражение. Очите му се стрелнаха към телефона.

— Ели, току-що си помислих за… Не искам да те обиждам.

Ели се изненада.

— Моля?

— Става дума за… сетих се за един начин, по който би могла да ми благодариш. Да ми позволиш да те заведа на обяд. На едно скучно място.

— Разбира се.

— Почакай, трябва да ти обясня. — Той се усмихна смутено и по врата му се разля червенина. — Много е глупаво. Майка ми… Казах ти, нали, че родителите ми ме виждат като рисков наследник?

Ели кимна.

— Страхуват се, че никога няма да се оженя. Баща ми, специално, много се страхува. Болен е и може да умре в следващите няколко месеца.

Ели беше изненадана, че Айвън е в състояние да говори такива неща без ни най-малка тъга в гласа.

— Съжалявам да го чуя.

— Мама иска да направя усилие да се запозная с някого. С някое момиче. — Той се засмя, изчерви се отново и Ели взе да се притеснява. Какво се канеше да я моли? Беше много по-възрастен, освен това никога не беше намирала нещо привлекателно в него. Кожата му беше прекалено белезникава, вратът му леко изгърбен, а дланите винаги влажни.

— Боя се, че мен тези глупости изобщо не ме интересуват — продължи той и тя скри въздишката си на облекчение.

— Имам си работата, имам си колекцията с изкуство… И съм напълно щастлив с живота си, какъвто е в момента. Но тя смята, че ще ободря силно татко, ако отида с някого… с някое момиче… на семейното ни коледно тържество. Не е нужно баща ми да знае истината.

От това бързо, смутено признание Ели успя да заключи, че Айвън я моли да присъства на семейно събиране като негова приятелка, но не като истинска приятелка. Тя замълча, питайки се дали молбата за хонорар ще се доближи до проституция.

— Съжалявам, обидих те — коза той, когато мълчанието й се проточи прекалено дълго.

— Не, съвсем не — бързо рече тя.

— Партито на Коледа. Не мога да ти обещая, че ще прекараш добре, но ще има хубав обяд, а мама ще ти купи нещо скъпо за подарък. Ще можеш да видиш фамилното имение. То е на почти двеста години и е доста красиво.

Завладя я любопитство.

— С удоволствие.

Лицето на Айвън стана сериозно.

— Но трябва да си наясно: ще се наложи да се престориш, че аз и ти… имаме връзка. Не че очаквам… физическата проява на обич всъщност не би се понравила в никакъв случай на майка ми.

Ели не се сдържа и се засмя, и Айвън също се засмя. Това намали напрежението.

— Айвън, всичко е наред. И без това няма къде да отида на Коледа. — Истината на това твърдение накара усмивката да замръзне на лицето й. Не можеше да продължава да бъде сама през цялото време, затова си обеща да се свърже със семейството на майка си тук, в Англия, скоро, въпреки опасенията си. — Ще бъде забавно.

— Хубаво. Хубаво. — Той почука с кокалче два пъти по бюрото. — Какво облекчение.

В този момент Алис надникна през вратата.

— Айвън — каза тя — Дона Джоунс от продажбите е на телефона.

— Благодаря, Алис. Ние свършихме. — Той се обърна към Ели. — Ще се видим скоро, при всички случаи. Премиерата е само след две седмици.

— Точно така.

— И се справяш добре, нали?

Тя не си даде труд да му обяснява до каква степен ненавижда останалите от екипа, с какво презрение се отнася Нанси Маккензи към нея, колко болезнено е да вижда името си изписано погрешно като „Пинелъпи“ в програмата. В края на краищата той не можеше да направи нищо.

— Всичко е наред — каза тя. — Идеално е.