Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (24)

Двадесет и втора глава

Ранните петдесет бяха примесеното с горчива сладост време за Джордж и Айла. От една страна Джордж преуспяваше в работата си. Той обичаше студиото си, техниката, потенциала за креативно използване на музика и звук. Започна да си мечтае да създаде свое собствено студио и да продуцира различна музика. Отвъд Атлантика се носеха новите звуци на рока и блуса. Първия път, когато чу „Делта Катс“, тръпки минаха по гърба му. В тази музика имаше революция, чувстваше го, и ако можеше да прави нещо такова, щеше да бъде щастлив. Започна да обикаля съмнителните клубове в Англия, търсейки група, която да копира точно този наелектризиращ черен стил. Айла го придружаваше, нейната възвишеност контрастираше странно на опушените помещения, на грубостта на младите мъже, изпълнени с огън и страст.

От друга страна, това време бе свързано с разбитите надежди за бебе. Айла беше преживяла шест помятания само за две години и вече започваше да се отказва. Родителите й й дадоха пари, за да се свърже с адвокат, който да осигури подходящо дете за осиновяване. След два месеца те получиха телеграма. Шест седмично момченце от Бирмингам. Сърцето на Джордж думкаше по целия път дотам. Айла беше бледа като платно. Спряха по пътя да купят шест пелени и тя ги усуква по време на цялото пътуване, изпълнена с надежда и вълнение.

Унищожаването на тази надежда беше милостиво бързо. Семейството на шестнайсетгодишната майка отказа в последния момент да подпише документите. Джордж не беше сигурен кое нарани Айла повече: рухването на фантазиите й или това, че една тийнейджърка може случайно да получи това, което тя не можеше. Тя уволни адвоката на следващата седмица.

— Не искам да преживея отново това, Джордж — каза тя.

— Не разчитам на непознати за бебе. Просто ще продължим да опитваме.

И те го правеха, но без успех.

 

 

Джордж имаше амбиции, но „Ти Ар Джи“ невинаги го подкрепяха. Доколкото той правеше последната им поп балада хит, те нямаха интерес да откриват местна версия на американския поп. Той знаеше, че трябва да сбъдне мечтата си, като си направи собствено студио в къщата си. Щеше да бъде адски скъпо, но нямаше да бърза. Родителите на Айла предложиха да им дадат пари назаем, но Джордж имаше гордост. Когато му предложиха повишение в „Ти Ар Джи“, в администрацията, той го обмисли много внимателно. По неговите сметки допълнителните пари означаваха, че ще може да завърши студиото си след три години. Тогава можеше да получи независимата кариера, за която отдавна мечтаеше. Може би си заслужаваше жертвата.

— Само че има една уловка — каза му изпълнителният директор, след като изброи предимствата на повишението — в чужбина е.

— Къде в чужбина? — попита Джордж предпазливо.

— В европейски офис. Във Виена.

— Ясно.

— И е в отдела за класическа музика.

Джордж въздъхна.

— Ясно.

— Прибери се вкъщи и го обмисли.

Айла хареса идеята. Винаги бе искала да живее в чужбина, а Виена беше романтичен град. Джордж си направи сметките, реши, че си заслужава риска. Двамата започнаха да кроят планове, да се подготвят за приключението зад граница.

Две нощи преди да заминат Айла сгъваше дрехи, за да ги прибере в гардероба и бъбреше как промяната на обстановката може да й помогне да забременее, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, но само миг след това лицето й се изопна.

— Как е възможно да не сме знаели? — каза тя. — Откога е болна? — Последва дълга пауза и после скръбно: — Колко й остава?

Майка й, която винаги бе изглеждала с непоклатимо здраве, бе диагностицирана с тумор в мозъка. Оставаха й само няколко месеца живот.

Разбира се, Айла не можеше да замине. Но Джордж бе приел новата работа и бе длъжен да тръгне. За пръв път, откакто бяха женени, те се подготвиха да бъдат разделени.

 

 

Утрото на раздялата бе студено и безоблачно. Джордж чакаше на алеята за таксито към летището; Айла се притискаше към него. След новината за майка й лицето й бе придобило объркан, примирен израз. Той искаше да е с нея, докато преминава през това, но работата във Виена не можеше да чака.

Таксито се показа зад ъгъла. Тя го прегърна и се разплака.

— Айла, Айла — помилва я той по косата. — Мога да остана. Кажи една дума и ще го направя.

— Не, трябва да отидеш. Аз ще дойда по-късно. След като… — Тя не можа да се застави да говори за предстоящата смърт на майка си. — Трябва да отидеш — повтори тя просто. — Така е правилно.

Таксито спря и на Джордж също му се доплака. За да си попречи, той заговори бързо-бързо:

— Ще ти пиша всеки ден. Ще изпращам снимки. Ще е все едно че не сме разделени.

— Ще си зает. Разбирам го.

— Няма да съм чак толкова зает, че да не мога да кажа на съпругата си, че я обичам. — Той се опита да се усмихне. — Твой съм завинаги, Айла.

— И аз съм завинаги твоя.

Джордж се измъкна от отчаяната й прегръдка и отвори вратата на таксито. Шофьорът вече качваше куфара му.

— Довиждане — каза той.

— Това скоро ще свърши — каза тя. — Този кошмар, тази мъка. След това всичко ще стане пак каквото беше.

— Разбира се — кимна той.

Шофьорът затвори вратата и колата бързо се отдалечи. Той гледаше Айла да му маха, докато накрая тя изчезна от поглед; след това обърна очи към пътя пред себе си.

— За къде летиш? — попита го шофьорът.

— За Австрия. Виена.

— За дълго ли? Приятелката ти изглежда разстроена.

Фамилиарността на мъжа го раздразни. Тонът му прозвуча ледено.

— Отивам на работа там. Съпругата ми трябва да остане тук с болната си майка.

Колата спря на светофара. Шофьорът му смигна.

— Тогава гледай да се държиш добре — каза той.

Джордж обърна очи към прозореца, игнорирайки го. Само глупак, който не разбираше какво е любов, можеше да прави такъв коментар. Той усети такава болка от раздялата, че наистина вярваше, че „ще се държи добре“ във Виена.

Но може би не се познаваше чак толкова добре, колкото си мислеше.

 

 

В началото нямаше никакво желание да опознава новия си дом. Струваше му се нечестно спрямо Айла да излезе и да разглежда императорския дворец и готическата архитектура на катедралата „Штефансдом“; както и да обикаля из галериите по Рингщрасе. Но след два дни вълнението, че е в нов град, го обзе, и той прекарваше по един час всеки ден в разходки по улиците на Виена, без вече да се чуди защо това се смята за един от най-романтичните градове в света.

Претъпканият му апартамент на Шелингщрасе беше близо до всичко важно: виенската опера, която бе център на класическата музика в града, европейския офис на „Ти Ар Джи“, намиращ се над един блок с магазини на Кернтнерщрасе. Джордж не знаеше почти нищо за класическата музика, но това нямаше значение. Работата му беше административна: бюджетиране, счетоводство, назначаване и уволняване, одобряване на разходи. Позицията почти не го интересуваше, но заплатата беше добра, а апартаментът се плащаше от службата, така че той живееше със съвсем малко средства и трупаше пари за домашно студио.

Първият месец мина бързо. Всяка сутрин пиеше чай с препечена филийка, преди да стигне на бърз ход до офиса. Работеше до шест, след това се разхождаше един час из града, отбивайки се в едно кафене на Шпигелщрасе за горещ шоколад. Две вечери седмично посещаваше курс по немски, но не беше добър ученик и установи, че повечето хора, с които се налагаше да общува, говореха приличен английски. Обаждаше се на Айла веднъж седмично и й пишеше много писма. Без нея имаше чувството, че само маркира времето, докато животът започне отначало.

Гласът й беше подигравателно весел сутринта на рождения му ден. Операторът го свърза и тя започна да пее веднага на финландски.

— Какъв красив начин за събуждане — каза той, когато песента свърши, докато сядаше с телефона на дивана.

— Липсваш ми — каза тя с треперещ глас.

— И ти ми липсваш. — Той направи пауза. — Наред ли е всичко?

— Мама… — произнесе тя, емоциите превърнаха гласа й в шепот. — Много е зле, лемики. Тя… тя не е същата.

— Искаш ли да се прибера? — попита той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Да, искам. Разбира се, че искам. Но не го прави, остани във Виена. За твоето бъдеще, за нашето бъдеще. Имам добро предчувствие за престоя ти там. Сякаш така е трябвало да бъде.

Той понижи глас.

— Иска ми се да можех да те прегърна.

— Аз усещам, че ме прегръщаш, лемики. Всичко ще е наред.

И Джордж остана, хващайки се за уверенията на Айла, че е важно да бъде във Виена, че това ще е от полза за тяхното съвместно бъдеще. После, в първия ден на пролетта, един от неговите изпълнители и мениджър по репертоара, Карл, дойде при него, за да одобри голям аванс.

— Тя записва с „Ди Джи“ — обясни той. — Но търси по-малка компания, повече контрол. Идеални сме за нея.

— Това са големи пари — каза Джордж.

— А тя е голяма звезда.

Джордж знаеше, че класическата звукозаписна индустрия работи по съвсем различен начин от попа — един албум с попмузика се продаваше сто пъти повече през първата седмица от пускането, но класическата музика се продаваше с десетилетия. Макар да вярваше на колегите си, този път се поколеба.

— Тогава ела и я виж — притисна го Карл. — Тази вечер има концерт в операта. Може би тогава ще разбереш.

Джордж телефонира на Айла, преди да тръгне за концерта. Щеше да му е по-лесно да не чува гласа й, да не отваря раните отново. Но тя имаше нужда той да изслушва мъката й. Тази вечер, обаче, операторът не можа да ги свърже.

По-късно той се питаше дали това не е било знак.