Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (35)

Тридесет и първа глава

Съншайн коуст, Австралия: 1989 г.

— Как мога да ви помогна? — Рецепционистката, миловидна жена към петдесетте, се усмихна на Анджела зад бюрото си и тя се запита дали всички секретарки на психиатри са толкова сърдечни. Това сигурно беше част от длъжностната характеристика.

— Аз съм Анджела Смит, за преглед при д-р Харди.

Жената погледна тефтера си.

— Седнете, няма да се бави.

— Бихте ли ми казали — започна Анджела, като хвърли поглед през рамо към Джери, който се опитваше да забавлява Бо с едно самолетче — колко време ще трае прегледът? Синът ми… едва четиригодишен е и не може да седи дълго на едно място.

— Първоначалната консултация трае обикновено един час. Докторът трябва да снеме историята на случая.

Джери се приближи и Анджела му се усмихна.

— Ще е около час. Може би трябва да изведеш Бо в парка?

— Добре, скъпа. — Той я целуна по челото. — Забавлявай се тук. — Той хвана Бо за ръката. — Хайде, приятел. Да отидем да намерим някоя люлка.

Малко след това вратата към стаята за консултации се отвори и един очилат мъж с гъста сива коса я извика по име. Тя си пое дълбоко дъх и влезе.

Седна в предложения й кожен стол, като потропваше с крака от нерви. Д-р Харди седна отсреща със син клипборд в ръката. На гърба му се виждаше избелял надпис: Седмица на менталното здраве, 1984 г.

— Е, Анджела — започна той, като хвана химикалката, — с какво мога да ти помогна?

Тя отново си пое дъх.

— Преди четиринайсет години изгубих паметта си.

Той започна да пише.

— За колко време?

— Още не съм си я възвърнала. Искам да кажа… Не знам какво се случи. Събудих се в една нива, мисля, че бях паднала… и единственото, което знаех за себе си беше това, което научих от моя паспорт.

Тук докторът остави химикалката и клипборда в скута си и я погледна.

— Четиринайсет години? — намръщи се той. — Травматичната ретроградна амнезия обикновено е краткотрайна. Били ли са намесени други фактори? Прекомерна употреба на алкохол? Наркотици? Успокоителни?

— Не знам. Но мисля, че бягах от нещо. Мисля, че нещо лошо ми се е случило. — Сърцето й биеше лудо и тя каза малката си мантра: „Забрави, забрави, забрави“. Последва дълга тишина. Двамата с Джери бяха заети с живота си. Кулъм Гардънс, хотелът за нощувка и закуска, който бяха построили отвъд пътя до плажа, бе довел до експлозия от туристи в района. Когато тя забременя, беше щастлива изненада, но все пак изненада: не го бяха планирали, не бяха дори женени. До сутринта, когато отиде да ражда, беше работила, и предполагаше, че трябва да се върне веднага след раждането. После се роди Бо и всичко трябваше да се промени. Идеята да остави сина си на грижите на някого другиго я разплакваше и Джери нае помощничка, която да замества Анджела. Комбинацията от това да е майка и да има спокойни часове, незаети от бизнеса, изкара на повърхността старите, забравени спомени.

През последната година те бяха зачестили и я ужасяваха. Най-често ръцете й бяха вързани, тя седеше във влажна, студена стая и един мъж с нож — лицето му винаги беше скрито в сянка — я гледаше злобно. Страхът беше толкова първичен и толкова силен, че стомахът й се свиваше. Беше започнала да се плаши от всичко. Вътре в нея се отвори дълбока психологическа рана; сякаш тиктакаше бомба със закъснител.

Д-р Харди отново взе химикалката.

— А-ха. Психогенен случай, значи. Мога да ви помогна. Макар че трябва да ви кажа, че обща амнезия като тази е изключително рядка. По-често се среща във филмите. — Той кимна окуражително. — Един вид, искате да ви помогна да си възвърнете паметта?

— Д-р Харди, спомените ми се връщат от само себе си. — Анджела поклати глава буйно: — Не, тук съм да ми помогнете да ги държа заключени.

 

 

Сидни, Австралия: 1989 г.

Очакването беше във въздуха: по-скоро за Дитер, отколкото за другите от публиката.

На територията се състоеше спектакъл на открито на „Мадам Бътерфлай“. Небето беше притъмняло, големите смокинови дървета се очертаваха на фона на Мортън бей с черни сенки на прилепи отгоре. Разноцветни лампички осветяваха сцената в очакване на изпълнителите. Навсякъде около него седяха обилно парфюмирани жени, мъже в остарели сака от туид, разменяха шепнешком любезности, наслаждавайки се на топлия нощен въздух. Само Дитер помръдваше неспокойно с пръстите на краката си и се питаше какво, по дяволите, прави тук.

Всичко беше започнало един съботен следобед преди три месеца. Алекс беше само на осем седмици, Ингрид му го подаде и заяви, че отива да поспи. Сара, дъщеря им, играеше в къщата на своя приятелка. Дитер си помисли за чудесната възможност да посвети сина си в радостта на футбола. С бебе в ръка, той взе дистанционното и започна да търси канала. Но нямаше футбол, имаше опера. Отне му по-малко от секунда, за да разпознае красивото й лице.

Ели. Пееше Розалинда в „Прилепът“. Той спря очарован и се заслуша в арията. В долната част на екрана се появиха субтитри. Пинелъпи Брайт, солистка, Австралийска опера. Ели беше в Австралия!

Облегна се на дивана и загледа. От спалнята се разнесе гласът на Ингрид:

— Намали този отвратителен звук!

Той виновно изключи телевизора. Но не можеше да си я избие от главата. Мислеше, че е в Европа, че играе на екзотични места, заобиколена от богати мъже. Но да знае, че е тук, че диша същия пролетен въздух на Сидни като него разпали старите страсти. Ели. Онази, която си замина.

Той уж случайно започна да се заглежда в списанията за класическа музика в павилиона до дома им. Само веднъж откри статия за нея, но от там разбра всичко, което трябваше да знае. Тя живееше в Сидни. Не беше омъжена. И беше все така красива. Фотографът я бе снимал в тъмночервена рокля, тъмната й коса беше свободна и се виеше около раменете й.

Идеята за нея го беше обзела напълно. Вкъщи, между сменянето на памперсите и докато помагаше на Сара за домашните. На работа, докато боядисваше корнизи, съзнанието му плетеше всевъзможни фантазии. В тъмните часове на нощта, когато сядаше в леглото да прави компания на Ингрид, докато кърми, топлите спомени за Ели го измъчваха. Усмивката й, тялото й, ароматът на косата й.

Фантазиите, знаеше той, не бяха невинни. Те подготвяха начина на действие. И тогава видя рекламата във вестника — Опера в парка; с Пинелъпи Брайт в главната роля. Повече не можеше да си отказва. Помисли си да вземе Ингрид със себе си, но тя бе толкова погълната от бебето и се ужасяваше да излезе. Накрая й каза, че ще се срещне с приятел от службата за по едно питие.

Оркестрантите започнаха да настройват инструментите. Публиката притихна. Дитер затаи дъх.

Нещото всеки момент щеше да започне.

 

 

Ели стоеше отстрани на сцената, чакаше знак. Напълно неподвижна, фокусирана върху състоянието на гърлото си и малко нервна, но не прекалено, готова да излезе и да вдигне ръка в благодарност за аплодисментите. Това чакане й беше много познато вече. Никой не беше работил по-усилено от нея, знаеше го със сигурност. Никога не беше пропускала сезон, приемаше всяка оферта за работа. Започна като гост — изпълнител в Австралийската опера, след това прие предложението за още един сезон. Използва времето си между сезоните за малки роли в Америка в операта на Сан Франциско и най-после в Метрополитън. От Европа я търсеха, но тя отказа. Може би можеше да стане по-голяма звезда сега, ако се върнеше в Европа, но там бе прекалено пълно с лоши спомени, прекалено пълно със собственото й срамно минало. Това беше мястото, където бе получила най-болезнения си урок досега: любовта и обичта не се купуват; а когато ги намериш, трябва да се грижиш за тях.

По времето, когато я назначиха за солистка в Австралийската опера, тя вече имаше изградено реноме в Америка и Азия, което й осигуряваше възможност постоянно да пътува, постоянно да работи като гост — изпълнител, да печели пари. Често се питаше дали работата не се беше превърнала за нея в мания: тя не можеше да спре. Животът изглеждаше толкова голям, нуждаеше се от запълване. Ставаше неспокойна, когато си помислеше за почивка, сякаш можеше да изгуби почвата под краката си и просто да изчезне.

Нестройната музика от оркестъра спря и последваха величествените акорди на Пучини. Тя зае мястото си в средата на сцената и започна да прави това, което можеше да прави най-добре: да пее.

В първия интервал светлината угасна и тя погледна към публиката да види дали са дошли много хора. Лица, още лица, повечето от тях скрити от мрака. Едно лице привлече погледа й. Това не беше ли…? След това някой помръдна и тя вече не беше сигурна. Но изглеждаше като Дитер.

Отиде зад кулисите объркана. Дитер ли беше наистина? Или само игра на светлината, плод на въображението й? Разбира се, мислеше си за него от време на време, беше прелиствала телефонния указател, търсейки името му. Но в Сидни нямаше Д. Нойман и тя предположи, че се е преместил някъде другаде, може би дори се е върнал в Германия. Освен това беше женен, а тя бе решила да не прави повече сърдечни грешки. Не скърбеше за него, продължи живота си и се опита да не мери всеки мъж, който срещнеше, с аршина на Дитер. Беше имала любовници, разбира се, макар че връзката с никой от тях не продължи повече от сезон-два. Постоянните раздели обикновено слагаха край на романса. Никой не се влюбваше в жена, която все отсъстваше.

В палатката на изпълнителите тя изпи една бутилка вода и размени няколко шеги с певицата, изпълняваща ролята на Сузуки. Осъзна, че е на ръба, говореше прекалено бързо, смееше се прекалено. Второ действие свърши. Осветлението на сцената правеше невъзможно да се вижда отвъд втората редица. Ели успяваше през по-голямата част от времето си да държи съзнанието си върху пеенето. Тълпата викаше, извикаха четири биса. Тя се оттегли в палатката да се преоблече, надявайки се да избърза и да го потърси отново.

— Госпожо Брайт?

Тя се обърна. Беше един от охранителите.

— Да? — вдигна вежди тя.

— Отвън се е събрала малка тълпа. Искат автографи.

Разбира се. Автографи. Това не би могло да се случи на Бенелонг Пойнт, където прочутите сводове на Операта караха хората да изпитват достатъчно благоговение, за да стоят надалеч. Тези общински концерти винаги привличаха ловци на автографи и тя знаеше, че не може да ги върне.

— Идвам веднага — каза тя, откачи халата си от закачалката и взе чантичката си. Чувство на разочарование. След това си каза, че е глупава. Вероятно изобщо не е бил Дитер.

Седна отстрани на сцената, наведе глава и подписа автографите за по-малко от трийсет минути. Едва тогава вдигна поглед, за да говори с една възрастна жена, която трудно чуваше, и го видя в края на опашката. Дитер. Очите им се срещнаха, изпълнени с надежда и онова старо електричество, онази многозначителност, която винаги лежеше между тях, се разпали. Това я накара да задържи дъх. Тя се усмихна, той се усмихна в отговор.

Ели се наведе към охранителя:

— Още пет минути.

Мъжът кимна и започна да увещава хората да се разотиват. Тя се подписваше бързо, както дойде. Накрая дойде неговият ред.

— Не мога да повярвам, че си ти. — Ели се опита да се усмихне широко, притеснена от следите, които времето бе оставило върху нея от последния път, когато се бяха виждали. Бръчки на местата, които някога бяха свежи, извивки, върнали се отново на предишните си места. Що се касае до него, той бе все така привлекателен. Изминалите години бяха придали на лицето му само още чар, момчешкото му излъчване бе заменено от самообладание.

— Ели. — Той прекрачи напред, взе ръката й и я стисна силно, преди отново да я пусне. — Ти пя толкова красиво. Ти си… красива. Аз… предполагам, че сега си заета? Трябва ли да ходиш някъде?

Тя срещна отново очите му, уплашена от това как я карат да се чувства тези дълбоки, дълбоки очи. Помисли си за голия си апартамент, струпаните кашони, готови за поредното местене. Нямаше си дори котка, която да я чака, и тя се бе радвала на това отшелническо съществувание. В този момент, обаче, в компанията на Дитер, то й се видя тъжно и празно.

— Не. Няма къде да ходя — отвърна тя.

— Искаш ли да отидем някъде, да седнем и да поговорим? Можем да пием кафе.

— С удоволствие.

Беше кратка, но неловка разходка, тъмните градини бяха прекалено романтичен декор за двама души, избягващи романтичните си чувства. Те размениха смутени любезности, като се колебаеха къде да отидат после. Но след като седнаха в дъното на едно кафене на Филип стрийт, Ели си заповяда да се отпусне.

— Е? — каза тя и погледна смело в тези дълбоки лешникови очи. — Какво прави през последните десет години?

Дитер изглеждаше развълнуван, барабанеше с пръсти по масата. Келнерката дойде. Поръчаха си силно черно кафе. Когато отново останаха сами, той й наля в чашата.

— Няма много за разказване. Когато пристигнахме тук, ни се роди Сара, сега е почти десетгодишна. След това Алекс, който е още бебе. Аз започнах да работя като бояджия в голяма компания, но сега имам собствен бизнес. Ингрид се занимава с документацията и се справяме наистина добре. По-добре, отколкото някога съм очаквал. Виж. — Той извади от джоба си визитна картичка, която плъзна по масата към нея. „Д. и И. Нюман. Бояджийски услуги по домовете“. Тя веднага разбра защо не го е открила в телефонния указател под името Нойман: беше заменил немското звучене с английско.

Ели взе визитката и сърцето й увехна зад усмивката. Ингрид. Сара. Алекс. Неговото семейство. Нямаше място за нея. Тя беше просто стара приятелка, с която се беше срещнал.

— Толкова се радвам за теб — каза тя, питайки се дали звучи толкова плоско и неубедително, както го чувстваше.

— Купихме си къща на Норд Шор и имаме фирмен апартамент на Елизабет бей. Хубаво, малко арт деко местенце. — Той се засмя. — В момента е празен, последните наематели бяха направили случайно пожар в кухнята. Добре, че имахме застраховка.

— Английският ти се е подобрил.

Той поклати глава мрачно.

— Вкъщи говорехме на немски, докато Сара тръгна на училище. Тя ни накара да превключим на английски. — Той се заигра с каишката на часовника си. — Ами ти? — попита той накрая. — Ти с какво се занимава?

— Пях.

— Омъжи ли се?

— Омъжих се, но не се получи. Нямах деца, така че съм сама. — Тя му разказа за ужасната бъркотия с Айвън, за различните етапи на кариерата си и как се чувства за това, че не може за достатъчно дълго да престане да работи и да пътува, за да си купи дом, да създаде гнездо. Нощта напредна, докато разговорът им се обърна към миналото, към детските спомени, към щастливите времена.

— Ходила ли си в Кокондорф? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не. А ти?

— Бяхме преди две години на гости. Селото е променено. Бащата на Ингрид купи фермата, но пет години по-късно я продаде. Разделили са я, построили са осем нови къщи. — Той направи гримаса. — Прогрес, предполагам. Това ме засегна, когато видях старата ни ограда на входа и тези нови постройки отзад. Всички с нови керемиди на покривите и покрити с чакъл алеи. Сега фермата е като нещо, излязло от сън, изчезнало безследно.

Думите му събудиха в нея чувство на копнеж по изгубени вече неща, които той не би могъл да възстанови. Обзе я меланхолия. Дитер явно усети същото и мина доста време, преди някой от тях да се обади.

Накрая той не издържа:

— Има много изгубени неща в миналото, за които съжалявам.

— Дитер… — Буря от емоции. Тъга, копнеж, безумна надежда.

— Веднъж, преди много време… — Той се усмихна стеснително. — Ели, ти ме накара да обещая, че никога няма да крия чувствата си от теб, независимо от обстоятелствата. Исках само да ти кажа, че винаги си била в ума ми. — Той се пресегна за ръката й, след това дръпна пръстите си в последния момент, сякаш се уплаши. — Ти някога… мислила ли си за мен?

— Разбира се, че мислех — каза тя и се усмихна унило. — Но нашето време свърши. Сега принадлежиш на друга.

Той сведе очи, лицето му отново придоби онази момчешка мекота. Сетивата й бяха залети от желание и тя осъзна, че тази среща, която изглеждаше толкова невинна, всъщност е опасна.

Тя стана.

— Трябва да се прибирам.

Той кимна бързо.

— Аз също. Ингрид ще… — Гласът му секна и тя беше доволна. Не искаше да мисли за Ингрид, как тя го очаква, какво може да направи или да каже, ако той закъснее.

— Беше наистина приятно — прошепна.

— Да, наистина.

Спокойните думи увиснаха между тях, мигът се намагнетизира. Той се наведе да я целуне, тя леко изви глава и устните му попаднаха върху бузата й.

— Ще ми дадеш ли телефонния си номер? — попита той напрегнато.

— Не мисля, че ще е правилно. — Думите й прозвучаха тъжно.

Той отмести поглед, внезапно опомнен.

— Довиждане, Дитер — каза тя.

— Довиждане.

Тя си тръгна в топлата лятна нощ, опитвайки се да избие от главата си тези устни.