Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (42)

Тридесет и осма глава

1997 г.

Анджела сканира потока от хора, излизащи от митницата на летището в Бризбейн. Един след друг изморени пътници, докато най-накрая зърна личицето на малкото си момче. Вече не толкова малко, тъй като наближаваше дванайсет. Лейла вървеше зад него, ръждиво сребристата й коса бе вдигната елегантно на тила. Анджела им помаха и Лейла й помаха в отговор. Бо я погледна безизразно.

Тя ги изчака да заобиколят бариерата, след това се втурна да го прегърне. Той настръхна и тя знаеше, че още й е сърдит, задето не е отишла в Англия за Коледа.

— Толкова се радвам да те видя — каза тя. — Много ми липсваше.

— Ти обаче не ми липсваше — откъсна се той от нея и продължи напред.

Лейла се усмихна.

— Боя се, че го е взел много присърце.

— Вината не беше моя, беше… — Тя погледна през рамо. Бо беше спрял и седеше върху куфара си до вратата на изхода.

Лейла я докосна по ръката.

— Съжалявам, Анджела. Знаеш, че те обичам. Но вината беше единствено твоя.

В очите й избиха сълзи. Тя кимна, отдалечи се от Лейла и отиде към Бо. Синът й вдигна неохотно поглед и тя видя обидата в очите му. Приличаше толкова много на Джери, че сърцето й се сви.

— Вече ти обясних, Бо. Беше тъпа грешка. Не чух алармата и се успах.

— Имаше и други самолети.

— Страх ме е да летя.

— Страх те е да живееш — каза той и тя бе смаяна, че такова малко дете е успяло да види толкова дълбоко в сърцето й. Но все пак беше неин син, живееше с нея, виждаше я всеки ден. Той произнесе тихо: — Мамо, знам защо не си чула алармата. Чувал съм те нощем, виждал съм хапчетата в аптечката. Майките на другите деца не вземат дрога.

— Това не е дрога, а лекарства, законно предписани от лекар. — Ехото на собствените й думи издрънча в главата й и тя имаше ужасното чувство, че е артикулирала това твърдение и по-рано, все така пламенно и твърдоглаво.

Той прехапа устни, явно мислеше какво да й каже. Шумът и суетнята на летището продължаваха, равнодушни към малката драма, която се разиграваше.

— Мамо — каза той, — ако ме обичаш…

— Разбира се, че те обичам. — Гласът й прозвуча отчаяно. — Как можеш да си помислиш…

— Изслушай ме. Ако ме обичаш, ще спреш да пиеш онези хапчета.

Тя се изненада, макар неясно да съзнаваше, че не би трябвало. Той беше наясно, че тя взема прекалено много успокоителни, обвиняваше тях за провалената си Коледа и за него бе напълно логично да я помоли. Само че тя обитаваше различна реалност, където хапчетата бяха единственото нещо, което я предпазваше от разпадане.

— Баща ти ли ти поръча да кажеш това?

Съжали веднага за острите нотки в гласа си.

Върху лицето му се изписа нещо средно между обида и отвращение, и тя си даде сметка, че това е загатване за настъпващата му тийнейджърска възраст. Скарани, непознаващи се един друг.

— Не, не ми е поръчвал — разпалено отвърна той. — Разсъждавах много, това е всичко. Натъжаваш ме. Не искам да съм тъжен през цялото време.

Думите му я порязаха дълбоко и нещо в нея поддаде. Тя се обърна и кимна на Лейла, която се приближи неуверено.

— Лейла, ще останеш ли при нас една-две седмици? — попита тя.

— Разбира се, ако съм ви нужна.

— Наистина се нуждая от теб. Трябва да се отърва от тези хапчета. — След което се усмихна измъчено. — Не мога да го направя без теб.

 

 

Сара не прояви апетит към чипса, който си беше купила, не я интересуваше и филма, който бе взела под наем. Дитер я поглеждаше от време на време: Беше забила поглед в една точка. Беше необичайно за нея да се откаже от съботния си следобед заради неговия уикенд. Нещо я тормозеше, но той знаеше, че е по-добре да не пита направо.

Филмът свърши. Дитер стана да дръпне завесите и светлината нахлу в стаята. Сара примига, сякаш се събуди. Той се запита дали изобщо е видяла нещо от филма.

— Какво си мислеше?

— Скучни неща.

— Какво да правим сега?

Тя сви рамене и подви крака под себе си на дивана.

— Не знам. Ти какво искаш да правим? — Беше изсветлила косата си до платинено и се бе приспособила към живота вътре дотолкова, че луничките й бяха изчезнали. Но той още разпознаваше детето в нея по устата и очите.

Седна до нея и я прегърна.

— Обикновено не идваш да ме виждаш през свободните ми уикенди.

— Не.

— Наред ли е всичко?

— Да… — Тя отклони очи. — Исках да кажа…

— Искаш ли да направя кафе за двама ни?

Тя въздъхна, след това го погледна в очите.

— Татко, мама ми каза за твоята афера.

Дитер беше смаян.

— Казала ти е?

— Да. Вече съм голяма. Карахме се и… — Тя завъртя очи. — Както обикновено. Казах нещо, че ще живея при теб. И тя побесня.

Той изпита такъв срам, че усети как се изчервява. Да бъде обвиняван за изневярата си от едно от децата си…

— Много съжалявам.

— Обичаше ли я, татко?

— Обичах я. И още я обичам.

— Тогава не съжалявай. Ти и мама не живеехте добре заедно. Тя все те навикваше, а ти я наказваше с мълчанието си.

Дитер я погледна, обхванат от изумление и гордост от девойката, в която се бе превърнала.

— Благодаря. Това означава много, да го чуя от теб.

— Виждал ли си я отново? Онази жена?

Той поклати глава и разказа всичко на дъщеря си, изливайки сърцето си. Как я беше обичал, как тя се бе изплъзнала от него. Сара слушаше и кимаше.

— Татко — каза тя, когато той завърши, — обзалагам се, че мога да я намеря. Имаме достъп до интернета на училището. Човек може да провери всичко, което го интересува.

— Съмнявам се, че това ще помогне. — Дитер се усмихна. — Да не би да ми предлагаш да намериш другата жена за мен? Тази, която раздели родителите ти?

Сара кимна.

— Разбира се, че ще го направя. Ако това те прави щастлив.

Той отмахна един изрусен кичур от бузата й.

— Надявам се и Алекс да е така опрощаващ.

— Ще бъде. Ти си му баща. — Тя обви ръце около шията му и се сгуши в него, както правеше, когато бе малко момиченце. — И двамата те обичаме, независимо от всичко.

* * *

Джордж беше пътувал до толкова много места по света, но никога не беше ходил в Австралия. Изглеждаше подходяща дестинация за завършек на нещата: от другата страна на света.

Беше отнело няколко месеца, за да организира всичко. Първо, разбира се, трябваше да се увери, че Айла няма да му прости. Когато жена му обяви къщата в Оксфордшир за продажба и депозира половината от парите в неговата банкова сметка, той разбра, че е свършено. Тя живееше сега при престарелия си баща и несъмнено щеше да остане там и след смъртта му. Имаше приятели и семейство в селото. Щеше да е добре и той беше доволен. Собственият му товар от болка беше толкова тежък, че не би могъл да понесе и нейния. Представи си бъдещето й без него: щеше да остарее, но да остане красива, пълна с грация. Сърцето му се сви и вече не можеше да си представи нищо друго, освен да намери Ели и да й даде онова, което й дължеше. После всичко щеше да се нареди.

Не искаше да губи време. Колебанието щеше да го убие. Той взе една кола под наем от летището и тръгна. Тук беше топло, различна топлина от тази, с която бе свикнал. Сияйна, равномерна. Но нямаше силата да проникне в него, да облекчи студа дълбоко в сърцето му.

Джордж още не знаеше как точно ще го направи, но знаеше, че за пистолет не може да става и дума. Думите на приемния му баща отпреди толкова години се върнаха в съзнанието му: „Голям срам е да имаш баща убиец, а също и самоубиец. Нека всичко да бъде различно и се пази да не повтаряш грешките му“. Той не искаше да бъде като баща си, така че щеше да намери друг начин.

Опита се да не мисли много по време на шофирането към къщата на Ели. Усещаше как в гърдите му се разширява една огромна вкочаненост. Което беше добре. Ако умът му попаднеше за секунда върху позитивното и яркото в света, можеше да изгуби смелост. Пътуването не се оказа толкова дълго, както мислеше. Намери лесно адреса.

Паркира колата, изкачи се до входната врата и почука.

 

 

Телефонът звънеше, когато Дитер се прибра. Той изрита обувките си до вратата и го вдигна.

— Ало?

— Татко? Къде ходиш? — Беше Сара.

— На работа.

— До шест? Звъня ти от цяла вечност.

— Имах допълнителна работа. — Винаги допълнителна работа. Беше погълнат от работата си, запълваше празните часове, които иначе трябваше да прекара сам. — Какво има?

— Открих я.

Разтърси го електричество.

— Ели? Намерила си я?

— Пинелъпи Брайт. Нали така каза, че било сценичното й име.

— Да.

— Открих статия за нея в един образователен уебсайт. Принтирах я и ако искаш, мога да ти я прочета.

— Давай.

— И така: „Далече в Западен Куинсланд се провежда иновативна практика за музикално обучение. Оперната певица Пинелъпи Брайт е домакин на третия ежегоден музикален лагер за деца в неравностойно положение, който се провежда в нейния имот в Мануния, на двеста и четиридесет километра югозападно от Кунамула. Най-близкият град, Байуонг, има само двадесет жители, по-малко от броя на учениците, които се облагодетелстват от нейната щедрост“. После се изреждат още неща за лагерите и какво се прави в тях, но това е всичко, което теб те интересува, нали?

Дитер си записа подробностите.

— Да, това е всичко, което ме интересува. Не мога да повярвам колко лесно се оказа.

— Модерни технологии, татко. Възползвай се. — Тя понижи глас: — Трябва да свършвам, мама идва.

— Благодаря, Сара.

— Няма проблеми. Намери я, татко.

Дитер закрачи из стаята. Какво трябваше да направи сега? Още нямаше телефонния й номер, а Ели бе написала в писмото си, че къщата е много трудна за намиране. Но сигурно ако спреше в най-близкия град, някой щеше да го упъти. Трябваше да работи през останалата част от седмицата, но нищо не можеше да го спре да се качи във вана си в събота сутрин и да отпраши…

Ами ако тя не искаше да го види? Бяха минали години. Може би накрая си е намерила някой друг.

Тогава оставаше писмо. Той затърси хартия за писане, след което осъзна, че целият е покрит с боя. Отиде да си вземе бързо един душ.

Докато се бършеше в малката баня, чу чукане на входната врата. Странно. Не очакваше никого. Запита се дали не е Сара, дали майка й най-накрая не я е изгонила. Облече халата си и отида да отвори.

Отвън нямаше никой.

Една найлонова торбичка в ярки цветове върху изтривалката за крака привлече вниманието му. На нея с големи черни букви пишеше За Ели. Той я взе, объркан. Защо някой ще оставя тук нещо за Ели? Но после се сети: разбира се, нали беше живяла в апартамента известно време. Който и да беше, сигурно не разполагаше със сегашния й адрес.

Той внесе торбичката вътре и седна пред масичката за кафе. Съвпадението беше странно, сюрреалистично. Дали щеше да е погрешно да я отвори? Все пак сега имаше адреса й. Можеше просто да й я предаде. Щеше да има добра причина да влезе във връзка с нея.

Но ръцете му се размърдаха без разрешението на мозъка. Той извади от торбичката снопче листи. Най-отгоре лежеше дълго, написано на ръка писмо. Прелисти го и погледна края. Имаше подпис: Джордж Фелоус. Любопитен, Дитер се върна и зачете от началото.

Скъпа Ели,

Дължа ти обяснение, и то дълго, но не искам да пропускам нито една подробност. Наречи го, ако искаш, мой начин да поправя един стар грях…

На следващия ден Дитер закъсня за работа. Трябваше да напише две много важни писма, да фотокопира документите в найлоновата торбичка, а след това да отиде до пощенския клон, за да изпрати по един екземпляр на Ели и на Анджела в Съншайн коуст. Съмняваше се, че Анджела ще се зарадва на пратката; Ели може би също щеше да намери част от информацията много трудна за приемане, така че щеше да я остави, докато тя не се свържеше с него.

Не беше негова работа да е пазителят на техните тайни. Оттук нататък те сами трябваше да се справят с тях.

 

 

Джордж се скиташе в нощта като призрак и накрая се намери до ръба на водата. Вода, символът на чувствата. Да, най-после. Беше решил. Беше правилно и имаше известни съжаления, но все пак не искаше да е като баща си, не искаше да завлича никой друг със себе си.

Нагази, водата се издигна, хладината й погъделичка коленете му, гърдите, шията. Накрая се затвори над главата му. Смачка дробовете му и болката, задушаването насочиха последната му мисъл не към Айла, а към Ефимия Ангелис.