Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2013)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Кимбърли Фрийман

Заглавие: Островът на пеперудите

Преводач: Диана райкова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-014-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5357

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

1978 г.

Гласът на Ели се извиси. Жалко, че единствената й публика беше отражението й в собственото й огледало в банята. Беше започнала да се упражнява в банята на малкия си, неприветлив приземен апартамент в „Лейдиуел“, откакто вонящият на тютюн господин Поуп, чиято стена граничеше с нейната, започна да се оплаква от шума.

— На летището е по-тихо, отколкото тук — бе казал той и Ели най-после разбра защо на англичаните им се носи славата като на вечно недоволни.

Така че намери убежище в банята и пееше на собственото си отражение от почти две години. Заобиколена от корозиралото огледало, напуканите плочки и малката емайлирана вана, тя се опитваше да не мисли за апартамента в „Челси“, от който Джордж я бе изгонил. Новият й дом бе далеч, далеч по-евтин. В началото си мислеше, че ще е тук за не повече от месец, докато намери нещо по-приятно; но се опасяваше от стопяване на спестяванията си; а след първата година без приходи тук я задържаше необходимостта.

Не че не беше обмислила както трябва преминаването си от попмузика към опера; само дето смяташе, че нещата ще се случат много по-бързо. Айвън Хемблин бе направил всичко, което можеше, за нея, но той не беше мениджър като Джордж. Него не можеше да го трогнеш, да го разчувстваш; и когато дойде в един ден през май 1978 г. на датата на пускането на записите й, тя просто го прие. Приходите на Пени Брайт вече ги нямаше, а тя не можеше да си позволи да отиде в какъв да е магазин за дрехи, тъй като всички я познаваха. Така че докато чакаше славата и бъдещето на оперна певица, тя едва се оправяше със заплашително намаляващите си спестявания. Наем, храна, уроци по пеене. Никакви телефони, никакви нови дрехи. Всичко това щеше да почака. Какво значение дали имаше пари? И преди е била бедна. Какво значение, че раздялата с Дитер бе разбила сърцето й? Беше преживяла много загуби и беше оцеляла. Джордж веднъж й каза, че гърбът й е направен от стомана и тя го чувстваше точно така: нечуплив, но леко студен прът, който й помагаше да държи главата си високо. Ели отговори на предизвикателствата на живота като се затваряше в себе си и правеше онова, което можеше най-добре: пееше, изучаваше партитури, упражняваше езиците си. Подготвяше се за великолепния си дебют.

Но нещата не вървяха съвсем по план.

Тя спря по средата на един висок тон и чу силно чукане по вратата. Въздъхна, отметна косата от лицето си и бързо я върза на опашка. Беше топъл ден, а в банята беше станало задушно. Дали трябваше да отвори? Може би беше отново господин Поуп…, а тя не беше в настроение за поредната му лекция на тема съседска отговорност.

След това чу глас:

— Ели, вътре ли си?

Беше Айвън. Тя забърза през полутъмната всекидневна към вратата.

— Съжалявам, Айвън — каза тя, — отдавна ли чукаш?

— От няколко минути. Чух те, че пееш и изчаках да направиш пауза. — Той се усмихна и й подаде едно списание. — Добри отзиви.

Ели се стегна. Отзивите по правило бяха лоши, а представата на Айвън за добра рецензия се различаваше силно от нейната. Никой в оперните кръгове не искаше да я признае, защото й липсваше родословие; никой в света на попмузиката не можеше да я разбере. Тя си фантазираше, че ще улови огромна публика, прекрачвайки от популярната в класическата музика. Вместо това бе паднала в пукнатината между тях. До този момент бяха продадени по-малко от хиляда плочи.

— Заповядай, влез вътре — каза тя, докато вземаше списанието. — Да видим какво пишат.

Рецензията беше кратка, но недвусмислена: каквото и да е накарало Пени Брайт да превключи от поп към опера, не можеше да се отрече, че гласът й е великолепен.

— Великолепен — каза Айвън. — Това е добре, нали?

Ели прелисти списанието до края. „Бъдеще време“, алтернативно музикално издание, вероятно с ограничен тираж. Тя се отпусна с въздишка на износеното кресло. Разбира се, че гласът й е великолепен; работеше върху него от години. Защо тогава не можеха да го признаят по-влиятелните критици? Това чисто и просто беше дискриминация.

— Айвън, трябва да получавам роли. Едва тогава ще ме приемат насериозно. — До този момент търсенето й на роли беше безплодно. Първоначално никой не й вярваше, че може да пее. След това, когато я чуеха, те или отказваха (никой не искаше да губи реноме, като наема попзвезда в главна роля), или й предлагаха толкова малки роли, че това я обиждаше.

— Знам, знам — каза той и прокара ръка през оредяващата си руса коса. Това не беше Джордж, той имаше малко умения в мениджмънта, трябваше да се грижи за други артисти. Но беше уморен, а за Ели това бе добре дошло. Той седеше срещу нея на пластмасовия стол. — Това е другата причина, заради която съм тук. — Уестминстърската оперна компания е назначила нов музикален директор. Казва се Андре Андерсон, млад е, не е тесногръд; освен това е бил в Европа през последните пет години, така че ще хареса гласа ти. Освен това знам, че се готви да поставя „Травиата“.

Ели се наведе напред развълнувана. Виолета беше роля, за която човек можеше да умре.

— Мога ли да се явя на прослушване при него?

— Мисля, че има нещо по-добро от това. Семейството ми го познава. Поканих го на вечеря в четвъртък у дома. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие. Благодаря ти. Да подготвя ли ария?

Той поклати глава.

— Да не избързваме толкова. Ще действаме полека. — Той бръкна в джоба си и извади банкнота от пет паунда. — Ето, за такси до вкъщи. Ще ти напиша адреса. Живея на „Мерилбоун“, надолу от Йорк Гейт. Опитай се да си там в седем.

Ели беше любопитна да види дома на Айвън. Тъй като студиото бе в дома на Джордж, тя имаше поглед към личния му живот, но не и към този на Айвън. Не че Айвън не беше дружелюбен — тъкмо напротив; беше винаги любезен, усмихнат, внимателен, но поддържаше почтителна дистанция. Дали си беше такъв, или това се дължеше на нея, нямаше представа.

Айвън стана и приглади панталоните си.

— Много добре. Ще се видим в четвъртък.

Ели го изпрати, след това се върна в банята. Изпълни я нова решителност. Тя затвори очи, изключи се от потискащото обкръжение и си представи сцената, публиката, осветлението. Прилив на надежда нахлу във всичките й сетива. Този път щеше да се получи; Андре Андерсон щеше да я чуе, щеше да й даде ролята.

Трябваше.

 

 

Анджела тъкмо си сложи спирала на миглите на едното око, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите! — промърмори тя. Бързо приключи със спиралата и забърза към рецепцията. Днес беше седемдесет и петгодишният рожден ден на Силас и партито в таверната беше започнало преди пет минути. Тя бе направила всичко, за да организира хотела, така че да може да се откъсне за няколко часа, но хладилникът й спря да работи този следобед и тя отчаяно се опитваше да намери някого, който да го оправи колкото се може по-бързо. Иначе млякото и беконът нямаше да издържат до сутринта.

— Хотел „При Мия“ — произнесе тя в слушалката. — Анджела Смит.

Последва бърз поток от думи на гръцки. След повече от две години тук, още й се случваше да не разбира всичко.

— По-бавно, по-бавно, ако обичате — каза тя.

— Обажда се Ник Саваделис, електротехникът. Мога да дойда веднага, ако желаете.

Анджела се поколеба. Не й се искаше да пропуска партито, но ремонтът беше наложителен.

— Ще е чудесно, благодаря ви.

И остана да чака. Измина половин час. Телефонира на Ник Саваделис, беше тръгнал. Още половин час. Стана седем часът. Най-после той пристигна. След броени минути електромоторът на хладилника лежеше на части върху пода на кухнята.

— Колко време ще отнеме? — попита тя, пристъпвайки нетърпеливо.

Той вдигна поглед към нея и сви рамене.

— Имате ли нещо против…? Аз трябва да изляза.

— Вървете, вървете, не сте ми нужна тук — отпрати я той. — Ще оставя сметката на плота.

Тя изтича, налитайки на една английска туристка в коридора.

— Госпожице Смит — каза тя с остър тон. — Днес нямахме чисти хавлиени кърпи.

Анджела си пое дълбоко дъх.

— Давам чисти кърпи на всеки втори ден — каза тя. — За да пестя вода. — Това не беше съвсем вярно: заради чистенето, готвенето и административната работа прането й идваше в повече.

— Добре, тази вечер ще искам чисти кърпи.

Анджела стисна зъби и извади ключовете си.

— Разбира се. Последвайте ме. — Тя поведе жената към един шкаф, подаде й две чисти кърпи и най-после излезе навън.

Лятото наближаваше, въздухът започна да омеква. Тя вдъхна дълбоко. Светът беше пълен с безброй аромати: влажна пръст, цветя, море и, колкото повече се приближаваше към таверната, на горещо олио и подправки от новия кухненски аспиратор. Постоянният поток от клиенти на хотела трябваше да се храни някъде и Силас бе разширил бизнеса си, като построи нова кухня и трапезария. Обувките на Анджела потропваха по каменната пътека, водеща към таверната, и тя вече можеше да чуе музиката и смеха отвътре. Бе пропуснала началото на партито, но със сигурност то щеше да се проточи доста дълго. Тя отвори вратата и бе залята от светлина, цигарен дим и звук. Синът на Лилика, тийнейджърът Митрос, бе заел с групата си ъгъла точно срещу входа. Бяха четирима души, нито едно от момчетата нямаше деветнайсет години. Митрос бе пъхнал цигара между устните си, съсредоточен върху свиренето на бузукито. Лицата на всички бяха зачервени и лъщяха. Явно бяха подпийнали. Силас гледаше с неодобрително изражение и увиснала лула в ъгъла на устата.

Анджела се приближи до него и го целуна по бузата:

— Честит рожден ден, старче — опита се тя да надвика музиката.

Той вдигна вежди:

— Още си прекалено нова на острова, за да ми се подиграваш.

— Тук съм от цели две години.

— Ще си външна, докато не ги направиш двайсет.

— Тогава защо всички ме обичат толкова?

Силас се ухили.

— Защото докарваш на всички ни много пари.

Анджела се засмя и огледа стаята. Имаше сигурно сто души, смееха се, пиеха, пушеха, надвикваха се с музиката. Стаята пулсираше от топлина. Анджела съблече жилетката си. Мия не беше тук, разбира се. Колкото и да оценяваха хората усилията на Анджела да привлече повече туристи, те напълно отказваха да признаят, че Мия също има някакъв дял. Враждебността към нея беше дълбока. Повечето в селото не можеха да се накарат да кажат „При Мия“ и вместо това казваха „хотела“. Ненавистта между тях и затворената в голямата си тъмна къща Мия, която ближеше старите си рани и тайни, беше взаимна. В деня на откриването, когато всичките ремонти бяха завършени, Мия влезе във всекидневната и се разплака като дете. След това никога повече не спомена за миналите нещастия, които се бяха случили в къщата на скалата. Отбиваше се за по някое кафе (което никога не изпиваше) и бързаше да си тръгне, ако някой от селото дойдеше. Анджела се намръщи, когато си спомни това: не беше виждала Мия от почти три месеца. Беше време да отиде и да види какво става с нея.

Музикантите завършиха парчето, което свиреха, и всички започнаха да ги поздравяват. Сред тълпата Анджела забеляза лице, което никога не бе виждала: висок мъж с дълга кестенява коса стоеше на бара със скръстени пред гърдите ръце. Носеше свободна, закопчаваща се догоре бяла риза и дънки, които бяха виждали и по-добри времена.

— Кой е този? — попита тя Силас.

Силас проследи погледа й.

— Турист.

— Ако е турист, къде е отседнал?

— При Теодоракис. Очевидно е пътувал със сина им в Германия и Италия и са му казали, че ако някога дойде на Петалудос, трябва да отседне там. Силас се усмихна закачливо; той не обичаше много Антония Теодоракис, която беше модерна, неискрено любезна жена. — Тук е вече от седмица, а Антония не може да се застави да му каже направо да си ходи. Намеква му, но той е или прекалено глупав, или прекалено умен, за да разбере.

— Имам свободна стая от утре. Питам се дали ще иска да я наеме?

— Съмнявам се. Антония спомена, че нямал пари.

— И все пак — настоя Анджела. — Заслужава си да опитаме. Англичанин ли е?

— Австралиец. Казва се Джери Робинс.

Анджела потупа Силас по рамото и тръгна към бара. Взе си джин и тоник, и се промъкна до Джери Робинс.

— Здравей — каза тя. — Аз съм Анджела.

Той се обърна със заслепяваща усмивка, от която дъхът й едва не спря.

— Джери. Приятно ми е да се запознаем. — Той разтърси твърдо ръката й, пръстите му бяха силни и топли.

Тя се окопити и отпусна ръка.

— Аз управлявам хотела на скалата. Говори се, че търсите къде да отседнете.

— Не, вече съм отседнал.

— Наемът ни е много приличен.

— Там, където съм, е още по-евтино. Безплатно е.

— Но може би там няма да можете да останете много дълго…

Музиката започна отново и Джери се наведе, за да й отговори. Горещият му дъх опари ухото й.

— Тя накрая ще ме изрита и тогава ще си тръгна от острова.

Анджела кимна и отпи от питието си.

— Разбирам. Е, беше ми приятно да поговорим.

Той зае предишната си позиция на бара със скръстени ръце. Тя се поколеба, след това отиде пак при Силас. Старецът беше потънал в разговор с внучката си, така че Анджела си намери място и седна с питието си. Музиката се лееше, хората наоколо танцуваха. По някаква причина музиката винаги я правеше неспокойна, караше я да чувства тревога.

Тя вдигна очи. Джери я гледаше. Опита се да не се усмихне, извърна поглед. Групата на Митрос превключи на друга мелодия, с традиционно фолклорно звучене. Анджела не разбра почти нищо от думите: нещо за любов и самота… Тя чувстваше очите на Джери върху себе си и не се сдържа, усмихна се. Обля я вълна от желание само като си помисли за тези топли, силни ръце, за тази лъчезарна усмивка.

Вдигна поглед. Между тях премина искра.

— Анджела? — Беше електротехникът.

— О, Ник — каза тя, възвръщайки съзнанието си към битовите проблеми.

— Помислих си, че ще те намеря тук. Оправих го засега, но вероятно ще трябва да купиш нов компресор. Искаш ли да ти поръчам един?

— За колко време ще пристигне?

— Мога да донеса един със следващото корабче.

— Тогава действай. Не мога без хладилник.

— Разбира се. Оставих сметката на кухненския плот. Ще ти звънна, когато компресорът пристигне.

— Благодаря, Ник.

Той си тръгна и тя отново върна вниманието си върху Джери. Мястото, на което стоеше на бара, беше празно. Беше си тръгнал. Като се опитваше да не се ядосва, тя сканира тълпата. Нямаше го.

Изпи питието си и отиде на бара за друго, със странно чувство на разочарование.

 

 

Ели бе объркана, когато шофьорът на таксито спря пред красива, поддържана градска къща.

— Това ли е? — попита тя.

— Номер четиринайсет — отвърна той.

Тя провери адреса на Айвън, написан на гърба на визитната му картичка.

— И това е правилната улица?

— Да.

Ели му плати и остана за миг на алеята, оглеждайки старателно боядисаните первази на прозорците, фронтоните, ветрилообразните стъклописи над вратата. Как Айвън Хемблин можеше да си позволи такава къща в такъв квартал? Дори къщата на Джордж не беше толкова голяма. Беше очаквала малък апартамент. Не и това.

Може би грешеше. Може би той беше наел стая тук.

Тя се изкачи по стъпалата, прокара пръсти лениво по парапета от ковано желязо и натисна звънеца. Отвътре се чу кучешки лай. Вратата се отвори и на прага застана Айвън. Беше облечен много по-неофициално от друг път, в дънки и свободна риза. Държеше кърпа в едната си ръка, с която перна леко кучето — йоркширски териер, — за да го накара да млъкне. Отвътре се разнесе възхитителна миризма на печено месо и зеленчуци.

— Ели, заповядай. Точно навреме.

Тя го последва вътре, оставяйки палтото си на закачалката до вратата. Входното антре беше облицовано с черни и бели плочки, стените бяха в бледокремаво със златисти елементи. Огледа се. Всичко беше красиво: боята и тапетите, грижливо лъснатите джунджурии, редиците от картини по стените. От грамофона се носеше Бизе.

— Имаш красив дом — отбеляза тя със стегнато гърло. Беше повече от красив, беше невероятен. Айвън Хемблин, който — доколкото тя знаеше — беше на скромната заплата на началник „Изпълнители и репертоар“ живееше в дълбок лукс.

— Благодаря. Слез от кушетката, Мими! — При тези думи малкият йоркширски териер излая към кухнята. — Съжалявам — каза той на Ели, — вълнува се, когато има гости.

— Андре още ли го няма?

— Скоро ще дойде. Много е точен. Да ти донеса ли питие, или нещо друго?

— Само вода. — Ели още вярваше, че може да пее на Андре тази вечер и не искаше да се дехидратира с алкохол. — Благодаря.

Той тръгна към кухнята и тя го последва. Изненадата й се потвърди: красивите предмети и изискана декорация не се ограничаваха до една стая.

— Откога живееш тук? — попита го. Никога не се бе интересувала от личния живот на Айвън, но сега й се искаше да разбере повече.

— Ъ-ъ-ъ… от осем години, струва ми се.

— И живееш… сам?

— И да, и не. Имам прислужница, тук е от понеделник до сряда, след това отива в другата ми къща за останалата част от седмицата.

— Другата ти къща?

— Имам селска къща. В Котсуолдс.

Ели тъкмо се опитваше да измисли как да зададе следващия си въпрос, който да не звучи толкова тъпо като: „Защо имаш толкова пари?“, когато се чу външният звънец.

Айвън й подаде чашата с вода.

— Сигурно е Андре. Ела във всекидневната.

Ели седна на дивана и си пое дълбоко дъх. Трябваше да направи добро впечатление на Андре Андерсон, но нямаше представа как да го постигне без да пее. Просто бъди себе си. Тя едва не се изсмя гласно на тази мисъл: от две години се преструваше на някой друг.

Айвън се върна с нисък мъж с брада.

— Пинелъпи, запознай се с Андре Андерсон.

Ели се изправи и протегна ръка. Пръстите на Андре бяха много бледи и гладки, почти женски. Той миришеше силно на афтършейв.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесе тя.

— И на мен, Пинелъпи. Айвън се изказва много възторжено за вас.

Докато той се настаняваше в креслото срещу нея, Айвън крадешком отиде до грамофона и пусна албума й. Ели се опита да не се смущава. Айвън и Андре потънаха в непринуден разговор, включвайки я, където бе възможно. След половин час Андре кимна към грамофона и каза:

— Кой е това, Айвън? Опитвам се да позная гласа й, откак съм тук.

— Пинелъпи е — каза Айвън, скривайки усмивката си зад ръба на чашата с уиски.

Андре се обърна изненадано към Ели.

— Наистина ли? Не съм ви слушал, но това, което чух за вас дори не се доближава до това.

— Критиците бяха много остри.

Той сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— Разбираемо е. В този бизнес гласът не е всичко. А кого познаваш и какво си направил. Ще го научите. В попмузиката сигурно е същото.

Ели не му каза, че всъщност е било много по-лесно, когато е пяла популярна музика. Че е била разглезена и това я е направило малко наивна.

— Айвън спомена, че скоро ще провеждате кастинг за „Травиата“ — каза тя.

Айвън я погледна предупредително, но тя не виждаше смисъл да чака и да се надява.

— Да — кимна Андре. — Мисля, че може да се намери нещо за сопрано с вашия талант. Но нека да не говорим за бизнес сега, да се насладим на вечерята.

Ели се усмихна. Значи все пак щеше да стане по-лесно, отколкото си мислеше.

Тя се отпусна по време на вечерята, смееше се и се шегуваше, участваше в разговора така, сякаш с Андре се познаваха цял живот. Чувстваше се ведра, облекчена. Колко ли плащаха за главна роля в Уестминстърската опера? Такава престижна институция сигурно добре плащаше. Можеше да започне да спестява отново, да напълни банковата си сметка…

Андре не спомена повече за „Травиата“.

— Пинелъпи — каза той, докато си обличаше палтото, — можеш да ми дадеш телефонния си номер, за да ти се обадя утре за ролята.

— Нямам телефон — заекна тя.

— Тогава ще звънна на Айвън. — Той й се усмихна и стисна топло ръката й. — Мисля, че ще направиш една чудесна Анина.

Анина? Ели занемя. Той искаше да я прослушва за ролята на прислужницата? Незначителна роля с малка ария, без грандиозно явяване или трагичен изход.

— Довиждане, Андре — кимна Айвън. — Прекарахме много приятно.

— Довиждане, Айвън. Предай моите почитания на лорд Давъркорт.

— Разбира се. А ти поздрави майка си. — Айвън затвори вратата след Андре и се обърна към Ели: — Ели? Не изглеждаш щастлива.

— Анина.

— Става въпрос за роля в голяма оперна компания.

— Тя е под нивото ми.

— Знам го, но…

— Не виждаш ли, не мога да я взема. Ролята е прекалено малка, сякаш го правя, за да удовлетворя критиците си. Вече издадох албум, вече съм известна. — Тя чу пискливите нотки в гласа си и изпита омраза към него.

— Продължавам да мисля, че трябва да приемеш предложението.

Ели скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна раздразнено. Беше убедена, че приемането на ролята ще е крачка назад, но в същото време това бе единствената роля в голяма оперна компания, която й се предлагаше. Студен въздух от входа докосна кожата й, карайки я да настръхне.

— Остави идеята да преспи — посъветва я Айвън. — Да ти извикам ли такси?

Тя се обърна към него, внезапно осъзнавайки какво е казал Андре, преди да си тръгне. Богатството на Айвън придобиваше смисъл.

— Кой е лорд Давъркорт? — попита тя, макар вече да се досещаше.

Айвън се изчерви и отмести поглед.

— Баща ми — промърмори той.

— Баща ти е лорд?

Той кимна.

— И какво означава това за теб? И ти ли си лорд?

Той поклати глава, явно облекчен, когато каза:

— Не, не. Но се предполага, че един ден ще наследя титлата.

Ели посочи наоколо.

— Значи… всичко това…?

— Принадлежи на семейството ми, да.

Ели бе изумена от мисълта. Семейство с пари… ревността я бодна жестоко.

— Какво друго ще наследиш с титлата? — успя да попита тя, но съжали за въпроса в същия миг.

— Казах, че се предполага, че ще наследя титлата му. Може да не я наследя.

— Но защо?

— Родителите ми… те не… те искат да се оженя и да имам деца. На четирийсет и една съм, а още не съм… Притесняват се, че семейната линия ще спре с мен. — Той се засмя, разтърквайки с пръсти гладката си брадичка. — Разбираш ли, мисля, че са на мнение, че по-малкият ми брат може да излезе по-добър шести лорд Давъркорт. Той има цял рояк здрави момчета.

Ели спря да обмисли казаното. Досега смяташе, че Айвън Хемблин е обикновен, може би дори малко скучен. Веднъж Алисън му бе извикала „Ваша светлост“ и Ели го бе взела за шега, за подигравка. Но не е било шега.

— Защо работиш в „Ти Ар Джи“? Сигурно не е необходимо да работиш. — Тя осъзна веднага, че въпросът е груб, но Айвън все пак отговори.

— Не е необходимо да работя за пари, да. Но имам нужда да работя. Виждал съм как мързелът разваля хората. Добре е за духа човек да работи, а аз наистина обичам музиката. Обичам работата си.

Навън изтрополя камион и Ели осъзна, че Айвън я чака да си тръгне: той още не беше затворил входната врата. Искаше й се да му зададе още хиляди въпроси, които възпитанието й пречеше да изрече. Защо не се е оженил? Колко пари има? Колко ще наследи? Но тя сдържа езика си и се опита да възпре завистта си. Вместо това се насили да се усмихне.

— По-добре ми извикай такси.

Докато се отдалечаваше от къщата, несправедливостта на живота я жегна остро. Ето я, обмисляща да приеме роля, която е под нивото й, с надеждата, че ще може да плати мизерния си малък апартамент за още няколко месеца. Айвън Хемблин, на когото никога не му се бе налагало да работи усилено за нищо, живееше луксозно в две къщи. Обезпечен с такъв поток от пари, който никога нямаше да пресъхне. Заболя я. Почувства се по същия начин, както в нощта преди конкурса: тя, тийнейджърка, отчаяна и изпълнена с надежда, в закърпените си чорапогащи, докато лъскавото момиче от богатото семейство се движеше с такава лекота и увереност, че открадна наградата на Ели.