Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (7)

Шеста глава

Ръцете на баща й бяха това, което Ели си спомняше най-ясно от онази ужасна вечер. Големи, квадратни ръце с дълги пръсти и кръгли нокти. Мазолести от времето, но не ръце на физически работник. Ръце на музикант, учител, мислител. Образът им се бе запечатал завинаги в съзнанието й. Те лежаха неподвижни, но топли край тялото му, докато тя чакаше идването на доктора. Измъчваха я хиляди мисли: парченца спомени, чувства на съжаление, надежда, за която знаеше, че ще бъде разбита, но не можеше да спре да се надява. Д-р Фрайбург пристигна, Дитер пристъпваше от крак на крак с мокри дрехи до него; дъждът се усили и започна да облива прозореца на банята. Мъжете изчистиха кръвта и пренесоха баща й в леглото му. Ели остана пред спалнята, докато докторът го преглеждаше.

Тя започна да крачи неспокойно. Дитер се опита да я хване за ръцете, но тя го отблъсна.

— Той ще се оправи, нали? — прошепна тя. — Може би не е толкова зле?

— Ели…

— Докторът щеше да каже досега, ако положението е чак толкова ужасно. Щеше да извика линейка и да го откарат в Бремен. — Тя обърна умолителен поглед към Дитер. — Не мислиш ли?

— Не знам. Ще почакаме и ще видим. Минали са само няколко минути.

Тя погледна към вратата на спалнята объркано.

— Мисля, че е вътре повече от час.

Най-накрая Дитер успя да я хване и я притисна към себе си.

— Бъди търпелива, Ели. И имай кураж.

Тя се откъсна отново от него, страхуваше се, че бездействието ще я смаже.

— Кураж? Защо ми говориш за кураж?

Вратата се отвори и тя се завъртя. Д-р Фрайбург изглеждаше мрачен.

— О… — беше всичко, което тя успя да каже. Краткият звук отекна в разхвърляната стая. — Още е жив, нали? — попита тя ужасена.

— Да, да — отвърна докторът, — но се боя, че няма да е за дълго.

— Няма да е за дълго? Докога…?

— Трябва да вземете решение, Ели. Баща ви умира. Можем да го пренесем до най-близката болница, като се надяваме кръвопреливането…, но не съм сигурен дали шокът от преместването или лечението няма да го убие. Ако го оставим тук, ще е спокоен вкъщи с вас.

Мислите й се завъртяха, не можеше да разбере какво се случва. Във въображението й се редяха образи: суетнята да го вкарат в линейка, студени болнични чаршафи, лъскави, остри инструменти. Тя погледна към баща си през вратата на слабата светлина на лампата. Той беше съвсем неподвижен, но дишаше шумно. По бузите й потекоха горещи сълзи и тя ги изтри бързо с длан.

— Колко ще издържи? — прошепна тя.

— Въпрос на часове.

— Тогава го оставете тук.

Д-р Фрайбург я докосна по ръката.

— Взехте правилното решение. Искате ли да остана?

— Аз не… не знам. Страшно ли ще бъде? Когато той… умира?

— Трудно е да се каже. Сигурно ще е спокойно. Мирно.

— Тогава се приберете. Кажете и на Дитер да си отиде. — Погледът й отново се насочи към спалнята. — Искам да останем само двамата.

— Както желаете.

След като всички си тръгнаха, Ели се изкъпа, за да измие кръвта от себе си. Дитер беше изчистил банята; единствената следа от ужаса беше прогизналата с кръв кърпа, която той бе сложил върху коша за пране. Тя си облече нощницата и се качи в леглото до баща си. Хвана едната му ръка и я притисна до бузата си.

— Тук съм, татко. — И започна голямото чакане.

С минаването на часовете дишането му стана по-накъсано, но той не дойде в съзнание. Тя се надяваше да се събуди, да й каже нещо мъдро преди да умре, да я успокои. Но не стана нищо такова и може би трябваше да е доволна. Без борба, без стенания. Само затрудненото му дишане, само топлите му пръсти в нейните. Някъде призори Ели се унесе в сън.

Когато се събуди, в стаята проникваше бледа слънчева светлина. Отне й известно време, за да разбере къде се намира. Сърцето й изстина.

Баща й. Тя беше в леглото на баща си. Изправи се и го провери. Разбра веднага: нямаше нужда да опипва пулса или да се напряга да чуе дишане. Беше ясно по отпуснатия му профил и по синкавите устни, че душата му е напуснала тялото. Тя се хвърли върху него и се разрида. Минутите и часовете се сливаха едни с други. Баща й си беше отишъл и цялата светлина бе избягала с него. Накрая хлипането й утихна. Тя избърса очи и погледна будилника до леглото. Минаваше девет — времето, определено за входящото й интервю — и тя осъзна смътно, че заедно с баща й бяха умрели и мечтите й.

* * *

Не напусна къщата. Не отиде да извика д-р Фрайбург. Знаеше, че в някакъв момент Дитер ще дойде. Облаците се бяха разнесли, оставяйки селото открито под студеното ясно небе. Ели запали огъня и тръгна из къщата като призрак. Започна с кухнята, изхвърли всички празни бутилки. Той вече нямаше нужда от тях. После във всекидневната сгъна очилата му и одеялото, с което завиваше коленете му в студените вечери. Очилата бяха огънати, залепени с тиксо и овързани с телчета. Внимаваше да не ги счупи; макар да не знаеше защо.

После пианото. Пожълтялата клавиатура се взираше в нея. Стори й се, че вижда вдлъбнатини, изтъркани от пръстите на баща й и върховете на пръстите й потърсиха топлина в тях. Нямаше такава. Тя сгъна разтворените ноти и ги натрупа прилежно върху близкия стол. Събра старите вестници и ги изнесе заедно с още стари бутилки отвън до задната врата. Разтребена, къщата изглеждаше празна и й се прииска да беше оставила безпорядъка малко по-дълго.

На вратата се почука. Тя се погледна, беше още по нощница. Имаше ли значение?

— Ели? Ели? — Беше Дитер.

— Момент. — Отиде бързо в стаята си и си облече рокля. След това отвори вратата.

Той стоеше на прага с очаквателно изражение. Тя поклати глава, прошепна „Отиде си“, но не можа да издаде никакъв друг звук. Дитер я прегърна, но не й бяха останали вече сълзи. Само беззвучни хлипове, които разкривяваха лицето и тресяха тялото й.

 

 

Дитер прояви практичност там, където Ели не можеше. Той отиде да доведе д-р Фрайбург, който да подготви отнасянето на тялото, отиде до селото да се срещне със собственика на погребалното бюро, после до млекарницата, за да ги уведоми, че Ели няма да отиде на работа, и обеща на Ели да телефонира в операта и да им каже какво се е случило. Тя мълчеше, но знаеше, че има още едно нещо, което той трябваше да свърши.

— Татко имаше дългове, Дитер — каза тя. — Трябва да разбереш колко са. Месаря, универсалния магазин, кръчмата. Може ли да говориш с тях вместо мен? Ще трябва да им платя. — Идеята я разтревожи: надяваше се дълговете да не са повече, отколкото можеше да си позволи.

Денят, когато някой умре, е празен и безкраен. Минутите се нижат и преминават в часове, а скръбта парализира останалите живи. Така беше и с Ели, тя седеше в любимото кресло на баща си и гледаше процесията от хора, които влизаха и излизаха; доктори и санитари на линейка, служители от погребалната агенция и съседи, дошли да поднесат съболезнованията си. Тя не стана от стола да хапне или да пие нещо, пръстите й опипваха отново и отново оръфания ръб на одеялото на баща й, сякаш търсеха нещо, завинаги изгубено. Накрая небето притъмня и настъпи милостива вечер, и Дитер се върна от селото. Изглеждаше разтревожен.

— Положението е лошо, нали? — попита тя, когато той запали огъня и придърпа стол да седне до нея.

След това извади един лист от джоба си. Сред нечетливите му драсканици успя да види цифрите:

— Срещнах се с всички, на които баща ти може да е дължал пари, и говорих с хер Глаубер за цената на ковчега и погребението. Прояви разбиране и намали цената. — Той се поколеба, преди да й подаде листа. — Ели, баща ти е имал много дългове.

— Дай да видя. — Когато стигна до общата сума, изписана най-отдолу на колонката, сърцето я прободе. Притисна челото си с ръце. — О, боже.

— Не се тревожи. Ще говоря с татко и ще ти помогнем, ако можем, ние…

— Тогава ще дължа пари на вас. Не, трябва да намеря някакъв начин. — Тя се опита да се усмихне. — Има ли някакви добри новини? Говори ли с операта?

Той не се усмихна.

— Сега на главата имаш друго… Сигурен съм, че не ти се мисли за това точно сега.

— Де да беше така. Тогава нямаше да се чувствам толкова виновна, че скърбя за него само с девет десети от сърцето си. — Тя поклати леко глава. — Но по очите ти виждам, че новините са лоши.

— Днес са провели интервютата, имали са шест вакантни места, които са били запълнени. Бяха разочаровани, че не си се явила, но нищо не можело да се направи.

Ели преглътна мъчително. Разочарованието заседна като камък в гърлото й.

— Разбирам. — За първи път в живота си тя не искаше да се примири. Искаше да плаче, да размахва юмруци от гняв и отчаяние; защо трябва да е бедна и да посрещне едно безрадостно бъдеще, докато някой друг с радост е грабнал пропуснатата от нея възможност?

— Толкова съжалявам, Ели — каза Дитер и я хвана за ръката.

Тя го отблъсна.

— Моля те, не ме съжалявай. Ако единственото, което имам, е достойнството ми, нека поне то остане.

— Не те съжалявам. Тъгувам с теб — отвърна той малко остро. След това гласът му омекна: — Какво да направя, за да ти помогна?

— Трябва да се плати за погребението, трябва да се покрият дълговете му — каза тя. — Остана ми само едно ценно нещо, което да продам. Утре можеш да минеш да ме вземеш и да ме откараш до селото, до магазина на фрау Шинклер. Може би ще ми предложи добра цена за пианото.

Очите на Дитер се разшириха.

— Ели, не. Трябва да задържиш пианото.

— Защо? Татко е мъртъв, Дитер. Музиката трябва да бъде погребана с него.

 

 

Ели се скри в кухнята следобеда, когато изнасяха пианото. Те оставиха купчина ноти на пода, а тя взе парите и се отправи към селото. Един по един изплати дълговете на баща си, а останалото използва да изчисти сметката за погребението. Дългите часове между смъртта и прощаването бяха отминали и Ели знаеше, че трябва да се стегне и да хване юздите на живота си. Знаеше, че бедността не разполага с лукса да скърби.

На другия ден след погребението се облече и тръгна към млекарницата, както обикновено. Началничката й, Франи, я изгледа озадачено.

— Ели? Какво правиш тук?

Ели едва не се разсмя. Тя разбра какво предстои с горчивата яснота на човек, преживял много трудности.

— Връщам се на работа — отвърна.

— Ние свършихме работата ти.

— Но Дитер Нойман дойде, нали? Каза ти, че баща ми почина.

— Мога да ти дам няколко часа следващата седмица. Девет или десет. Устройва ли те?

Ели пресметна наум колко ще й платят и веднага й стана ясно, че парите няма да стигнат за наема. Затова си тръгна с мисълта да отиде в селото и да си потърси нещо друго. Навсякъде, където се отби, получаваше съжаление, но не и работа.

Тя отиде при фрау Нойман на улицата до фурната. В голите клони над тях свиреше леден вятър и Ели пъхна ръце в джобовете си, като потропваше от крак на крак. Мина автобус и изпусна облак изгорели газове.

— Ели, как си? — попита фрау Нойман, като свали ръкавицата си и сложи ръка върху китката на Ели.

Нещо в добротата и непрестореността на жеста проникна през дебелата стена от горчивина и докосна Ели. Тя се разплака и разказа цялата си мъка, как няма пари, няма работа и скоро няма да има къде да живее, освен ако някой не й даде работа. Но онова, което не можеше да изрече с думи беше как има чувството, че стои на ръба на тази бездна от несигурност, докато земята се рони малко по малко под краката й. Фрау Нойман я привлече към себе си и я погали по косата.

— Тихо — каза тя. — Не се тревожи. Ще дойдеш да живееш при нас. Има стая за теб, ще си покриваш наема като се грижиш за животните и ми помагаш в кухнята.

— Не мога, не мога — изхълца Ели. — Предлагаш ми прекалено много. Повече, отколкото мога да приема.

— О, глупости. Ти си ни скъпа Ели, на всички ни. Хер Нойман винаги е съжалявал, че няма дъщеря, а с Дитер сте приятели от деца. Ела при нас. Един ден, не след дълго, ще си стъпиш на краката. Знам го. Познавам те. Ти си направена от по-силен материал от повечето от нас, малко врабченце.

Ели вдиша топлия плодов аромат на фрау Нойман и осъзна, че трябва да приеме предложението. Иначе нямаше да може да се измъкне от този ужас в бъдеще. Щеше да бъде изядена жива.

— Благодаря, тогава, ще дойда — каза Ели. — Но само за няколко месеца, не повече.

— Можеш да останеш колкото искаш.

— Не, няма да е завинаги. Не бива. — Тя се измъкна от прегръдката на фрау Нойман и избърса носа си с опакото на ръкавицата. — Сега съм сама. Трябва да се науча да се грижа за себе си.

* * *

Нойманови бяха мили с нея, оставиха я да се нагоди към живота им без да бърза. Знаейки, че тя не иска милостиня, фрау Нойман и хер Нойман й подсигуриха достатъчно работа. Тя ставаше рано да издои кравите, след това правеше закуска и почистваше кухнята. После идваше времето за нея — сядаше в малката си стая — с едно сгъваемо легло, дебел килим, фризер и стена с рафтове за съхранение — и мислеше или четеше. Понякога, ако снегът не беше прекалено дълбок, се разхождаше дълги часове, докато носът й потечеше и бузите й станеха нечувствителни от студ. След обед имаше пак малко работа, да нахрани животните, да позакърпи износените чаршафи или чорапи, но беше доволна, че има какво да я разсейва. По времето, когато младите листа на липите, редящи се край пътя към селото, се раззелениха, тя започна да се чувства установена. Дори започна да си представя, че един ден — в далечното бъдеще, но все някога — може да спре да тъгува непрекъснато.

Разбираше се чудесно с Нойманови. Тревожеше я само един аспект в новата ситуация: Дитер. Денят, в който я беше целунал на гроба на майка й — и който й се струваше като преди милион години — си мислеше, че той е влюбен в нея. Но след смъртта на баща й се държеше с нея като брат. В началото почти не си даваше сметка, имаше толкова неща на главата. Но постепенно това започна да я безпокои. Проблемът беше, че никога не оставаха сами двамата. Освен това й се струваше, че това се дължи главно на Дитер. Ако фрау и хер Нойман отиваха в селото, Дитер веднага проявяваше желание да отиде с тях. Ако фрау Нойман го помолеше да почисти краварника по времето, когато Ели доеше, той веднага намираше причина да го отложи за след това. Ели се чувстваше отхвърлена, сякаш тъгата й я беше опетнила и той вече не я намираше за привлекателна. Може би щеше да повярва в това, ако не го улавяше да й хвърля крадешком погледи, и тогава си мислеше, че може би, може би… е видяла искрица в очите му. Тъй като нямаше много за губене, реши да го попита направо. Със сърце, достатъчно закоравяло от разочарования, отхвърлянето от Дитер щеше да е болезнено, но поносимо.

И тя зачака подходящ случай. Веднъж, когато фрау Нойман и хер Нойман се приготвиха да ходят в селото, Дитер както винаги изрази готовност да ги придружи.

— Почакай, Дитер — каза Ели и се изправи, като криеше треперещите си ръце. — Нуждая се от помощта ти. Вратата на краварника ужасно скърца.

Дитер замръзна. Майка му и баща му продължиха да се приготвят, загърнати в палтата си.

— Ще я погледна, когато се върна — произнесе той.

— Все забравям да ти кажа, може да се счупи и после ще е по-трудно да се поправи.

Хер Нойман се намръщи.

— Ели е права, Дитер. Трябва да я оправиш, преди да се е счупила. — Той нахлупи шапката си дълбоко. — Ще се върнем след няколко часа.

И те затвориха вратата след себе си.

Ели се усмихна.

— Исках да говоря с теб, Дитер. — Пръстите й сновяха нервно по масата и тя не можеше да се накара да го погледне в очите.

— Можеш да говориш с мен по всяко време.

— Не, не мога. — Тя вдигна глава. — Не и насаме. Избягваш ме. Родителите ти винаги са наоколо. Сякаш се страхуваш от мен. Страхуваш се от онова, което може да ти кажа.

— Ели…

— Преди си мислех… мислех си, че може да си влюбен в мен. — Тя отново наведе глава, сърцето й биеше силно, лицето й пламтеше.

Последва дълга тишина и тя започна да се страхува от най-лошото. Зачуди се колко ли дълго ще трае този момент. Притеснен ли беше Дитер? Или може би ядосан? Чу го да става, столът му изскърца по плочките. Може би сега щеше да излезе, да изтича след родителите си и да продължи да я избягва вечно.

Но той стоеше там, наведен пред нея и се пресягаше към ръцете й. Очите му бяха тъмни и изпълнени с дълбоко чувство, и да гледа в тях бе толкова успокояващо, като да гледа в дълбока, спокойна вода.

Той притисна ръцете й към устните си. След това сложи глава в скута й и ръцете му обгърнаха бедрата й. Прониза я горещо желание. Тя зарови пръсти в косата му. Беше пораснала прекалено дълга и се завиваше над яката му в лениви къдрици.

— Ели — прошепна той в полата й. — Толкова си смела. Аз не събрах кураж да говоря с теб.

— Говори с мен сега. Какво ще стане?

Той вдигна глава.

— Ти беше съкрушена. Смъртта на баща ти, пианото, интервюто за операта. Страхувах се да не изглежда сякаш се възползвам от теб и ти налагам чувствата си в същото време. Затова се стараех да не оставаме никога сами, за да не се изкуша.

— А не си ли помисли, че аз може да те искам? Да се нуждая от теб?

Той се усмихна мрачно.

— Ели, нямаш представа как изглеждаше отстрани. Сякаш тежестта на целия свят е легнала върху теб. Но сега виждам… — Той вдигна ръка и прибра един кичур от косата й зад ухото. — Виждам, че това бреме е започнало да се вдига.

— Дитер, обещай ми… Обещай ми, че никога повече няма да криеш чувствата си от мен, независимо от обстоятелствата.

— Обещавам.

Тя хвана ръката му и я целуна с жар. Той се изправи, привлече я към себе си и двамата впериха очи един в друг. Последвалата целувка беше дълбока и накара бедрата й да отслабнат от желание.

— Ели, Ели — шепнеше той в ухото й. Дъхът му беше горещ, ръцете му бяха силни и твърди. По гърба й сякаш премина електричество. Тя ловеше целувките му с жадни устни, притиснала хълбоци в неговите. Пръстите му започнаха да разкопчават блузата й, а нейната ръка се стрелна и се промуши под ризата му.

— Никога не съм го правила преди — прошепна тя, докато той смъкваше блузата от раменете й.

— Ще бъда внимателен.

Изтракване на входната врата ги накара виновно да отскочат един от друг. Ели бързо се закопча.

В кухнята влетя фрау Нойман, като мърмореше:

— Баща ти си е забравил портфейла. — Тя затърси по плота. — А, ето го… Ели, добре ли си? Изглеждаш зачервена.

— Добре съм.

Фрау Нойман се намръщи.

— Надявам се да не си се преуморила. Дитер, ако ще оправяш вратата на краварника, по-добре се захващай. Иде още дъжд. — След това тя излезе, а Дитер и Ели избухнаха в смях.

Дитер я дръпна отново към себе си, но сега гласът му беше сериозен.

— Трябва да сме внимателни. Мама и татко са старомодни. Ако заподозрат, че сме заедно, доста ще си помислят дали да останеш с мен под един покрив. Мама се притеснява ужасно за хорското мнение.

Ели кимна, отрезвяла. Не обичаше да й се напомня, че е на една крачка от бедността, но той беше прав.

— Това може да е нашата тайна — каза тя.

Той й се усмихна и тя отново се разтопи.

— Ще дойдеш ли с мен, Ели? В леглото ми? Ще ми позволиш ли да те любя?

Тя вкуси с наслада възхитителното чувство на обещанието.

— Да — прошепна задъхано. — Да.