Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (13)

Единадесета глава

Пени чакаше, седнала върху куфара си на гарата в Монтоя, докато следобедните сенки се удължаваха и неясната слънчева светлина избледня от жълто до златисто. Със самолета от Лондон, с експресния влак от Мадрид и с бавната местна железница от Кордоба, тя бе придружавана от двуметровия бодигард, който не беше особено разговорлив. Но сега той се бе качил на обратния влак, а нейната посрещачка още не беше пристигнала. Беше я яд на Джордж, че не го е организирал по-добре. Разбираше, че има само два влака седмично за Монтоя, но защо да не можеше бодигардът да остане няколко дена? Щеше да е по-добре, отколкото да я остави тук уязвима и незащитена.

Макар да трябваше да признае, че изобщо не се чувства уплашена. Тя погледна към заспалия град, скупчен отвъд гарата. Черен път, който се виеше покрай пощенска станция, дузина магазини, павиран градски площад и красиво боядисани къщи отзад. За първи път от шест седмици не беше готова да си представи, че нещо ужасно ще й се случи. Най-после беше пристигнала в нищото.

В края на пътя се показа лъскава черна кола и Пени разбра, че е за нея. Тя се изправи и зачака, стиснала куфара в ръка и преметнала голяма чанта през рамо. Скоро колата спря и от нея излезе внушителна на вид жена със сребристосива коса.

— Пени? — попита тя.

— Да.

Жената грейна в усмивка и каза:

— Аз съм Естрела. Ще се грижа за вас през следващите няколко седмици. — Акцентът й беше слаб, очевидно беше учила английски от англичанин. Произнасяше думите много точно, почти рязко. Тя посочи към седалката до шофьора.

— Заповядайте, влезте. Аз ще кача куфара ви.

Пени се настани в купето и след миг Естрела седна зад волана и подкара.

— Сеньор Фелоус ми каза всичко за вас — каза тя, спускайки тъмните си очила срещу залязващото слънце. — Надявам се да се наслаждавате на престоя си.

— На колко километра е къщата оттук?

— Не е далече; може би на двайсетина минути. Отпуснете се. Искате ли да включа някаква музика? — Естрела посочи към касетофона, но Пени поклати глава. Вместо това се обърна към прозореца, загледана в златната светлина, която къпеше пътя и дърветата, покрай които минаваха. Внезапно се почувства толкова доволна, че е извън Лондон, че едва не се разплака. Думите на Естрела се върнаха в съзнанието й: „Ще се грижа за вас през следващите няколко седмици“. Няколко седмици ли бяха всичко, на което можеше да се надява? Джордж беше предложил да остане толкова, от колкото се нуждае… Дали наистина го е мислил? Датите на турнето не бяха променени, пускането на албума не можеше да се отлага вечно.

— Ще спрем в селото да купя нещо за вечеря — каза Естрела, прекъсвайки тревожния унес на Пени. — Какво ви се яде?

Пени сви рамене.

— Каквото и да е.

Естрела й се усмихна.

— Какво си готвите обикновено вкъщи?

— Не знам. Рибни хапки и пюре?

Усмивката на Естрела се утаи в ъгълчетата.

— Аз ще реша тогава — каза тя. — Много сте слабичка.

Естрела паркира пред малък магазин встрани от пътя. Пени чакаше в колата. Селото беше малко по-голямо от миниатюрна сбирка от къщи, облицовани с дървени плочки. Универсален магазин, фурна, кръчма. Слънцето се плъзна зад хоризонта и над земята падна мек полумрак. Естрела се върна и остави двете торби с продукти на задната седалка. Потеглиха отново.

Малко по-късно колата спря в дълга алея. Това беше: мястото, което Джордж й беше описал. Измазана с бяла мазилка вила с висока веранда, петна от ръжда, умело скрити зад обраслите с бурени сандъчета на прозорците, тесни прозорци с кепенци, една котка, която спеше на високите перила на балкона, бълбукането на фонтан в далечината. Пени слезе и вдиша мекия есенен въздух. Мястото принадлежеше на стар бизнес съдружник на Джордж. Прекарвал тук по два месеца всяко лято. През останалото време Естрела живеела сама, като се грижела за чистотата и поддръжката.

— Хубаво е — каза искрено Пени.

Естрела се усмихна гордо.

— Нека влезем, да се настаните.

Интериорът на къщата беше изцяло от дървени греди, а облицованият с плочки под бе покрит от ярки килими. Естрела отглеждаше по едно листато растение в почти всеки ъгъл. Тя показа на Пени стаята й на горния етаж. Тук подът беше покрит с модерен дебел килим. Голите тухли на стената бяха декорирани с картини, върху леглото имаше мека кувертюра, която се спускаше небрежно до краката му. Двойна стъклена врата извеждаше към застлан с плочки балкон, върху който растяха буйни растения. Пени пое с очи гледката, погледът й мина над върховете на дърветата и продължи към сините планини в далечината. Над главата й изцвърча птица. Вътре Естрела остави куфара й на пода.

— Хайде, Пени. — Тя й показа свързаната със стаята баня. Дълбоката вана мамеше. — Искате ли да се освежите? — прочете Естрела мислите й.

— Да, с удоволствие.

— В шкафчето има соли за вана. Мога да ви разопаковам багажа.

— Благодаря ви.

Пени затвори вратата зад себе си. В банята миришеше леко на белина. Тя се отпусна във ваната и притвори очи. Мускулите й започнаха да се отпускат един по един, а с тях — претовареният й мозък. Само една студена, мъчителна мисъл се връщаше отново и отново. Репетициите за турнето… Трябваше да се върне, и то много по-скоро, отколкото й се искаше. Това й попречи да се отпусне напълно и тя си помисли, че трябва да уведоми Джордж непременно, че има нужда да се измъкне и да си позволи да се възстанови напълно.

Зад стъклата на прозорците нощта се спусна. Когато водата изстина, тя бе принудена да стане и да се облече. Ароматът на сготвена храна се издигна нагоре и стомахът й изкурка. Но трябваше да свърши нещо: намери един бележник на дъното на скрина и като взе химикалка и седна с кръстосани крака в леглото, започна да пише писмо на Джордж.

Скъпи Джордж…

След това спря и задъвка края на химикалката. Как, по дяволите, щеше да изрече това? Знаеше, че трябва да му телефонира, да говори с него, но той беше толкова убедителен. Щеше да й възрази, че няма за какво да се тревожи. Тя почука с химикалката по бележника и опита отново:

Тук съм само от няколко часа, но вече се чувствам много отпочинала.

Не, не беше добре. Не искаше да си помисли, че тя се нуждае единствено от кратка почивка. Трябваше й дълга почивка. Скъса листа и го смачка, след това започна отново:

Скъпи Джордж, не искам да се връщам. Не искам да правя това турне.

Смачка пак страницата и започна за пореден път:

Скъпи Джордж, съжалявам, но няма да се върна.

На вратата се почука. Пени пъхна бележника обратно в скрина и извика:

— Влезте!

— Вечерята е готова — обяви Естрела. — Слезте, когато сте готова.

Писането на писмо беше трудна работа. Може би трябваше да си помисли и да го остави за следващия ден. Тя последва Естрела на долния етаж, където беше сервирано само за един човек.

— Вие няма ли да ядете с мен?

— Аз вече ядох. Никога не се храня с гостите. — След което отново се усмихна с топлата си, лъчезарна усмивка. — Надявам се да ви хареса това, което съм приготвила. Традиционно ястие в моето семейство. Pollo al chilindron.

Храната беше чудесна — сочни пилешки бутчета в домати и каперси, — но Пени се чувстваше много странно да се храни сама в голямата, отекваща трапезария. Със залеза на слънцето топлината изчезна. Прииска й се да си беше облякла яке. Единствената лампа на страничната масичка, която Естрела беше включила, не успяваше особено да прогони сенките, особено тези, събрани високо на тавана.

След вечеря Естрела й даде купчина английски списания и й препоръча да си легне рано.

— Пътуването сигурно ви е изтощило — каза тя. — Ще ви приготвя закуската за осем сутринта.

Естрела беше права, пътуването беше изсмукало силите й. Тя се пъхна в топлото легло и се унесе почти веднага, приспана от спомена за полюшването на влака.

Сънят се промъкна под нейните укрепления в най-студените часове на утрото. Тъмната стая, дупката в пода, горещият дъх на преследвача й. Събуди се с думкащо сърце на странно място.

В продължение на няколко минути не можеше да разбере къде се намира и дезориентацията я паникьоса. Но след това си спомни. Вилата. Беше на почивка. Нямаше от какво да се страхува. Въпреки всичко включи лампата, пресягайки се за шишенцето на нощното шкафче.

Но нямаше никакво шишенце. Не тя си бе разопаковала багажа. Естрела го беше направила вместо нея. Сигурно бе оставила таблетките в куфара. Пени стана и пребърка куфара. Празен. Може би в чекмеджетата, между дрехите? Обиколи стаята, прерови бельото и ризите, както и старателно сгънатите си поли, но без успех. Пулсът й се ускори. Как щеше да заспи отново без хапчетата? Кошмарът изпълни сърцето й, тя усети, че трепери, неспособна да се концентрира.

Отиде отново до куфара. Джобовете. След това гардероба, пребърка палтото, опипвайки високите рафтове. Надникна дори в банята, макар да знаеше, че Естрела не е влизала там, беше оставила тоалетните й принадлежности, подредени върху шкафчето с чекмеджета.

Имаше само един изход. Трябваше да събуди Естрела и да я попита. Икономката беше виновна, че не си намира хапчетата — важното лекарство, — така че щеше да понесе да я събудят посред нощ.

Пени отвори вратата и се плъзна в коридора, питайки се зад коя от многото врати се намира спалнята на Естрела. В края на краищата се оказа, че не е там, и тя тръгна по стъпалата надолу. Зад всекидневната имаше тъмна дървена врата. Тя я открехна и веднага дочу леко похъркване.

— Естрела! — произнесе тя тихо. — Естрела, аз съм, Пени.

Естрела седна в леглото и се пресегна да светне лампата. Тя изглеждаше объркана.

— Пени? Какво има?

— В куфара ми имаше едни таблетки. Къде си ги сложила?

При тези думи Естрела въздъхна и приглади дългата си сива коса.

— Няма ги.

— Какво искаш да кажеш?

— Изхвърлих ги в тоалетната.

Пени усети пробождане в сърцето. Гняв ли беше, или страх?

— Какво? Защо?

— Сеньор Фелоус беше много ясен в инструкциите си към мен. Никакви хапчета.

— Но те са ми предписани от доктор! Нуждая се от тях…

— Ш-ш-шт! — изшътка остро Естрела и лъчезарната усмивка изчезна, сякаш никога не я е имало. Пени имаше чувството, че отново е осемгодишна и получава поредното мъмрене от майка си. — И ме чуй: грижила съм се за много други млади дами през всичките години, в които работя тук. Върша си добре работата. Трябва да ми повярваш, че знам кое е добро за теб.

— Какво си…?

— Да не съм чула и дума повече! А сега се връщай в леглото!

Категоричността в гласа й накара Пени да си излезе и да затвори вратата. Отдолу се процеждаше светлина. Тя се поколеба, сърцето й биеше до пръсване, краката й започнаха да изстиват на голите плочки. „Грижила съм се за много други млади дами?“.

Що за място беше това, на което я бе изпратил Джордж?

* * *

На закуска Естрела беше възвърнала обичайната си усмивка, шеташе насам-натам и след малко остави една чиния с бекон и яйца пред Пени. Тя започна да се пита дали не си е въобразила острия тон, който бе използвала Естрела през нощта. Пени не беше могла да заспи повторно; просто лежа, докато утринната дрезгавина освети небето и тя най-после можеше да стане. Беше уморена, смъртно уморена и мечтаеше за енергичния тласък на стимулантите. Но стимулантите ги нямаше.

— Тази сутрин ще пера — каза Естрела. — Ако имаш нещо за пране, само го донеси долу.

— Естрела — произнесе Пени бавно, — онова, което се случи нощес…

— О, ще ми простиш, нали? — Икономката се наведе и погали нежно Пени по косата. — Ставам раздразнителна, когато ме събудят.

Пени преглътна следващото си изречение. Това лесно щеше да се уреди. Просто трябваше да отиде до селото и да се срещне с доктора — Джордж й беше дал испански разговорник преди да тръгне — и да получи още хапчета. След това щеше да ги скрие от Естрела и да ги пие, ако има нужда от тях. Канеше се да се откаже от тях, разбира се, че се канеше. Но постепенно. Все още й трябваше помощ, докато свикне с новото обкръжение.

Докато Естрела беше в пералното помещение, Пени обу дънки и удобни обувки, и тръгна към пътя. Не можеше да си спомни да е видяла табелка на лекарски кабинет в селото, но сигурно имаше някакъв. Ако ли пък не, Монтоя беше може би само на час път. За какво друго да оползотвори времето си? Може би трябваше да погледне разписанието на влаковете, докато беше тук, просто за всеки случай…

На сутринта беше още хладно, но слънцето скоро стопли въздуха и тя се скри под сенките. Двойка бекасини, кацнали на ниските клони на едно лимоново дърво, я изгледаха любопитно през падащите листа. Можеше да чуе чуруликането на птиците, тихия шепот на бриза сред клоните и хрускането на собствените си стъпки по чакъла и листата. Лондон беше толкова различен с шумния си, безкраен трафик. Не беше осъзнавала досега колко много не го харесва. Не само заради шума, разбира се. Отчуждението между хората, които се разминаваха ден след ден, непознати въпреки близостта си.

Селото се показа в основата на следващия хълм. Тя се разгорещяваше все повече от ходенето и изпита благодарност, когато влезе в универсалния магазин. Звънчето на вратата прозвъня. Тя вдигна слънчевите очила на главата си, забелязвайки, че ръцете й леко треперят.

Като тътреше крака, от дъното зад щанда се показа възрастен мъж с гърбав нос, и я изгледа с любопитство.

— Здравейте — изрецитира Пени ограничените испански фрази, които беше научила. — Търся medico? Aqui? En poblado?

Той поклати глава и изстреля скоростно поток неразбираеми думи на испански. Тя сви рамене и разпери ръце, за да покаже, че не е разбрала. Мъжът произнесе бавно на английски:

— В селото няма доктор. Доктор в Монтоя.

Пени излезе заднишком, усмихвайки се.

— Благодаря. Благодаря ви. Gracias.

Мъжът не се усмихна в отговор, само я изгледа с подозрително свъсени вежди. Вратата се затвори след нея и тя отново се озова под горещото слънце.

Монтоя. Имаше много за вървене. Усети гадене и по кожата над ребрата и дланите й изби пот. Наистина ли беше излязла чак толкова от форма, че от малко повече вървене да й прилошее? Гледа в пътя няколко минути. По-добре да продължеше да се движи, преди летаргията да я обхване. Няколко таблетки стимуланти щяха да й дойдат добре сега, ако Естрела не ги беше изхвърлила…

Пени продължи да върви, позволявайки си за първи път да се ядоса истински на икономката. Широката усмивка на Естрела, майчинското й отношение бяха много мили. Но тя нямаше право да се бърка в делата на Пени. Джордж щеше да се ужаси, когато чуеше. Но още щом си го помисли, се усъмни. Джордж й бе дал ясно да разбере, че иска тя да се отърве от хапчетата. Само че беше реагирал пресилено, всички бяха реагирали пресилено. Тя използваше хапчетата, защото се нуждаеше от тях. Когато един ден престанеха да й бъдат необходими — когато тишината на вилата свършеше работата си и изпитанието в Лондон бъдеше забравено — щеше да ги откаже. В края на краищата не беше някоя отчаяна наркоманка, пристрастена към улична дрога. Тя притисна ръка към челото си, повдигайки бретона от потната си кожа. Определено се чувстваше зле. Гаденето се засили, главата й започна да пулсира и в мускулите й пропълзя изтощение.

Зад нея се чу шум на кола. Тя погледна през рамо. Беше Естрела.

— Какво, по дяволите…?

Естрела спря до нея и излезе.

— Влизай в колата, Пени — каза тя.

— Разхождам се.

— Сеньор Рамос от универсалния магазин ми се обади. Каза, че изглеждаш зле и виждам, че наистина е така. Ти сериозно ли мислиш, че можеш да вървиш до Монтоя?

Пени се поколеба. Не, не мислеше, че можеше да стигне до Монтоя. Всъщност, искаше да намери някое хладно и тъмно място, да легне с мокър компрес на главата и да изчака гаденето да премине.

— Но аз трябва да отида на лекар.

— Трябваше да ме помолиш — каза Естрела и нещо от строгостта и неумолимостта от предишната нощ се прокрадна в гласа и в изражението й. — Тръгнах да те търся. Докторът може да дойде при нас, нужно е само да му телефонирам.

Пени продължаваше да стои край пътя. Изпитваше отчаяно желание да влезе в колата, да я откарат вкъщи и да се погрижат за нея в приятната й, тиха стая. Но вече се пазеше от Естрела.

Икономката сви устни.

— Ще броя до десет. Ако не влезеш, ще тръгна и ще се наложи да вървиш пеша. Едно… две…

Пени разсеяно си спомни как майка й използваше подобен метод да я възпитава, когато беше малка. Но имаше чувството, че мускулите й са станали на каша и не искаше да върви повече. Тя отвори вратата и влезе.

Миг по-късно Естрела седеше зад волана и й се усмихваше.

— Добро момиче. Хайде да се прибираме. Ще се почувстваш по-добре.

Естрела я сложи в леглото със студен компрес на главата и й даде чаша вода с лимон. Пени я попита кога ще се обади на доктора, но икономката отвърна уклончиво. Не била сигурна дали работел в петък. Щяла да изчака да види дали Пени ще се оправи след обяда. Пени прехапа език, за да не изригне: „Няма да се оправя, докато не си взема хапчетата!“. Трябваше да се прави обаче на спокойна. Ако Естрела откажеше да извика доктора, тогава Пени щеше да телефонира на Джордж, за да уреди нещата. Запита се дали се е върнал вече от Германия. За момента беше благодарна да лежи тихо и спокойно, понесена върху нахлуващите вълни от гадене и болка.

Тя задряма, унасяше се и се събуждаше отново, с прекъсван от видения сън. Не обичайният кошмар, не толкова разбираемо и подредено. Само някакво неопределено безпокойство и тревожни мисли: възел, който треперещите й ръце не могат да развържат; разширяващо се черно петно върху килима до леглото й, което съска и шепне; стар шкаф, пълен с боклуци от векове, грозни кукли и прашни кутии, криещи зловещи тайни. След няколко часа се събуди с толкова остър пристъп на гадене, че трябваше да стане веднага и да изтича до тоалетната да повърне.

След това седна на хладните керамични плочки на пода в банята и се разплака. Главата й пулсираше, ръцете й трепереха, всяко мускулче в тялото я болеше. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова зле. Реши да слезе долу и да накара икономката да извика лекар.

Изми се, доколкото можеше, наплиска лицето си с вода и облече друга риза. След това отиде до вратата на спалнята си. Тя не помръдна.

Бяха я заключили вътре.

 

 

Ели се опита да не се пули толкова. Никога не бе виждала подобно нещо като Лондон. Улиците гъмжаха от трафик, движение, променяйки се непрекъснато. Градската сивота бе прекъсвана от яркочервените автобуси, лъскавите черни таксита, преминаващи толкова шеметно покрай прочутите сгради — Биг Бен, Катедралата Сейнт Пол, — че изглеждаха направени от мъгла и пара, като творения в сънищата. Дори Бремен нямаше тази гъстота на сгради и хора, чудати форми, трафик… Успоредни редици от къщи и магазини, заобикалящи колата на Джордж — черен мерцедес с лъскави хромирани лайстни, — докато напредваха през града към нейния нов дом: апартамент в Челси, където тя щеше да живее сама. В началото се бе сепнала, предполагайки, че трябва да остане у Джордж за три месеца. Щом щеше да става Пени Брайт, трябваше да живее живота на Пени Брайт от сутрин до здрач, всеки божи ден. Беше объркана, но нямаше да позволи Джордж да забележи. С дълбоко чувство за самосъхранение тя си напомни да пази самообладание на всяка цена. Лоши неща се случваха на селските момичета в големите градове, пълни с богаташи; Ели Франкел се закле да не губи контрол.

Джордж имаше записи на Пени Брайт, така че тя можеше да научи песните. Но не беше необходимо. Беше ги научила през двата дни от идването на Джордж до тръгването им. В интерес на истината, не се беше затруднила. Парчетата бяха прости, лирични мелодии. Най-трудното беше да ги накара да звучат в стила на поп музиката. Беше се упражнявала малко, извън краварника, когато беше сигурна, че никой не може да я чуе, и бе установила, че това не й носи и далечно подобие на удоволствието от пеенето на опера. Налице бе само предизвикателството да копира интонацията на истинската Пени, несъзнателните модификации на гласните, начина й на дишане; но не и случайния неточен тон. Пени Брайт можеше и да фалшиви някъде, но Ели Франкел отказваше да го направи.

Всичко се бе случило толкова бързо, че все още й се виждаше нереално. Шокът от замяната на селския живот за този в Лондон, бедността за финансова сигурност, беше силен, но вълнуващ. Тя едва ли не очакваше да се събуди и да види разочарована как тази възможност се стопява и изчезва в страната на мечтите; както се бе случило при първата й среща със Западногерманската опера. Единственото нещо, което й казваше, че не сънува беше къркоренето на червата й и стягането в стомаха: болката от глада. Пени Брайт беше много по-слаба; Ели почти не беше яла през последните три дена.

— Ще паркираме тук — каза Джордж, вкарвайки умело автомобила в тясното пространство. — Апартаментът е зад ъгъла, но е невъзможно да се паркира пред сградата.

На Ели й се видя забавно, че хората в Лондон имат коли, които не могат да паркират близо до домовете си, и си помисли за ръждясалия трактор във фермата на Нойманови, в който се прибираха да спят кокошките. Джордж й помогна да излезе и взе куфара й, като я поведе към нов тухлен жилищен блок. Влязоха вътре и се качиха в асансьор до третия етаж. След това Джордж й подаде връзка ключове и я остави да отключи вратата към новия си дом.

— Моята фирма плаща наема за апартамента — каза й той, докато тя отваряше вратата. — Така че не бива да имаш чувството, че влизаш в нейната собственост.

Ели пристъпи в обикновена, чиста всекидневна с дебел килим, голям телевизор и лъскава музикална уредба. Думите на Джордж провокираха въпрос, който й се беше мяркал в съзнанието един-два пъти, но който още не бе посмяла да зададе.

— Знае ли Пени Брайт, че аз съм тук?

Джордж се усмихна.

— Не съвсем. Всъщност, не. Но Пени не е добре и аз бих искал да се съсредоточи върху по-бързото си възстановяване.

— Какво искате да кажете с това, че „не е добре“?

Той подбра думите си внимателно.

— Наскоро Пени имаше травмиращо преживяване. И започна да разчита прекалено много на рецептите за лекарства.

— Хапчета? — Значи нещата, които говореха за английските поп певци бяха истина?

— Нищо незаконно — каза бързо той. — Тя е добро момиче. — Той отиде до уредбата, като й извика през рамо, че може да разгледа останалата част от апартамента: спретната спалня със скъпи чаршафи, малка баня с чисто ново обзавеждане, кухня с пералня в ъгъла. Всичко миришеше на ново. Тя си помисли за нейната преобразувана от склад в спалня стая у Нойманови, за миризмата на дърво и на прясно изпрано пране в нея и почувства първия пристъп на носталгия.

Чу се музика: Джордж беше пуснал касетата на Пени отново. Тя се присъедини към него във всекидневната.

— Помислих си, че трябва да чуеш това пак. Трябва да научиш песните много бързо.

— Вече съм ги научила.

Веждите на Джордж отскочиха нагоре.

— Говоря за всичките.

— Научих ги. Научих всичко, което е записано на касетата.

— Вече?

— Да.

Устните му се извиха весело нагоре. Той изключи касетата и кимна към нея.

— Хайде тогава. Да чуем една.

Бодването от напрежение беше успокояващо познато. Тя знаеше какво да прави с напрежението, насочвайки съзнанието си със стоманена решителност към задачата в момента. И като подхвана фразата от мястото, където касетата бе изключена, тя запя.

Това беше техника за Ели. Да вземе нота тук, да съкрати гласната там, да добави леко носов тон, да поеме дъх в средата на фразата. Всички компоненти на лошото пеене според нея, но в резултат на което тя прозвуча точно като Пени Брайт.

Джордж слуша до края на песента, с леко разтворени от удивление устни.

— Това беше наистина… забележително — каза той.

— Татко винаги ми е казвал, че имам добър слух — отвърна Ели и мисълта за баща й и за това какво би направил той в тази авантюра, хвърли лек облак върху вълнуващия ден.

Джордж погледна часовника си.

— Уредил съм след половин час да се отбие една фризьорка — каза той. — Направил съм място в стаята на Пени за нещата ти, ако искаш да си разопаковаш багажа.

Той й помогна да си пренесе куфара, след това се върна във всекидневната да проведе някакъв телефонен разговор. Ели имаше малко неща, само няколко избелели дрехи, напълно неподходящи за поп звезда. В гардероба бяха оставени шест костюма от тези на Пени: предположи, че са от по-скъпите. Докато подреждаше бельото си, тя намери кафява хартиена папка на дъното на чекмеджето. Надникна: вътре имаше просрочена сметка за електричество, гаранция за музикалната уредба, шофьорска книжка и плик с прозорче, и написан отгоре адрес на адвокат. Затвори папката и я занесе на Джордж, който тъкмо бе приключил разговора си.

— Намерих това — каза тя. — Някои от документите изглеждат важни, не бих искала да се изгубят.

Джордж ги прегледа. Като се намръщи, той отвори плика, извади писмото от него и му хвърли бърз поглед. Ели отиде в кухнята и потърси чаша за вода. Умираше от глад, но не посмя да хапне. Вместо това изгълта водата, за да потисне болката в стомаха си. На входната врата се позвъни и Джордж извика, че ще слезе до долу, за да отвори. Останала за първи път сама, Ели си пое дълбоко дъх. Скоро в коридора се чуха гласове и Джордж въведе възрастна, силно гримирана жена с голяма чанта през рамо. Тя погледна към Ели и спря в изумление.

— О, боже! — извика и подаде дебелата си ръка на Ели. — Пени Брайт! Обожавам песните ви!

Джордж изглеждаше впечатлен. Явно не бе допускал, че жена на тази възраст ще е чувала за Пени Брайт, камо ли пък да я разпознае.

На Ели също й отне няколко секунди, за да разбере, че я вземат за поп звездата. Обхвана я странно, объркващо чувство за това коя всъщност е. Потисна го бързо и се усмихна спокойно, поемайки ръката на жената.

— Вие знаете името ми, но аз не знам вашето.

— Барбара Мъри — отвърна тя весело. — Нямам търпение да разкажа на дъщеря ми. Тя току-що си купи билети за вашето шоу. Искаше да отида с нея, но си помислих, че съм прекалено стара за поп концерт.

— Съвсем не — възрази Ели. — Според мен трябва да отидете.

Джордж се намеси:

— Госпожо Мъри, Пени и аз имаме друг ангажимент след малко. Дали можем да започваме?

Тя кимна решително.

— Разбира се. Как да направим косата?

Джордж й подаде същата лъскава снимка, която бе показал на Ели в Кокондорф.

— Точно като тук.

Барбара Мъри огледа снимката, след това дългата черна коса на Ели. Явно чак сега схвана несъответствието и сърцето на Ели пропусна един такт.

— Но аз ви гледах в „Топ десет“ не много отдавна… косата ви е израснала прекалено бързо.

— О, това беше снимано преди години — каза Джордж. — Така е в телевизията.

Тя изглеждаше поласкана, че получава някаква вътрешна информация за живота на една поп звезда и закима ентусиазирано, докато разопаковаше чантата си на масата за хранене.

— Разбира се. И, трябва да кажа, че изглеждате по-добре малко закръгленка, както сте сега. — Тя извади една ножица. — Хайде, да започваме.

 

 

Тялото на Пени се разпадаше. Трепереше и се тресеше. Имаше чувството, че скалпът й е изтъркан като с шкурка и мозъкът й не се побира в него. Тя седеше на един стол от ковано желязо на балкона си и се надяваше, че вечерният въздух ще я облекчи. Бяха изминали три дена, откак Естрела я бе заключила, и всеки ден се чувстваше все по-зле от предишния. Почти свикна с главоболието и гаденето, но безсънието беше непоносимо. Сънят идваше на периоди от по няколко часа, но когато дойдеше, я захвърляше в някакви безпросветни дълбини, където никой не би могъл да издържи. Сънищата й представляваха объркани ужасии, като трескавите сънища, които сънуваше в детството си. Мъчеше се да се събуди, да остане будна, страхувайки се да заспи отново, докато накрая се предаваше.

Времето минаваше. Един ден беше седнала на балкона и гледаше група птици, кацнали на близкото дърво. Мислеше, че е седяла пет-шест минути, но се оказа, че е минал цял час. Друг път се опита да се разсее със списанията, които Естрела й беше дала и реши, че са изтекли няколко часа. В действителност се оказаха десет минути и дългата празнота от време я паникьоса. Колко щеше да мине, преди Естрела да я пусне?

Пени се молеше непрекъснато да й позволи да телефонира на Джордж и да говори с него. Естрела й отказа, обясни й, че бил в Германия и че не можела да се свърже с него. Защо му е на Джордж да ходи в Германия? Нямаше ли да й каже, че се кани да ходи в чужбина? А може би й беше казал… предишните им разговори се смесиха и объркаха с разговорите от сънищата й. Объркани, безсмислени.

А най-лошият аспект от затворничеството й беше, че нямаше представа, защо й е толкова зле. Естрела й повтаряше, че това се дължи на факта, че дрогата напуска организма й, и че след ден-два ще започне да се чувства по-добре. Пени, обаче, не й вярваше. Разбира се, не беше глупачка: знаеше, че разчита прекалено много на стимулантите и успокоителните. Но те й бяха предписани от лекари.

Сигурно беше превишила дозата, но дозата беше предвидена за средностатистически човек. Тя имаше повече проблеми от един средностатистически човек. Средностатистическите хора не са поп звезди, които трябва да бъдат блестящи във всяка своя проява. Рязкото спиране на опиати беше за пристрастените към хероина, за отчаяните загубеняци. Не, тя беше убедена, че е пипнала някоя болест, нещо, което изисква незабавна лекарска помощ. А Естрела я отказваше, излагайки живота на Пени на опасност.

На вратата се почука. Пени не знаеше защо Естрела си дава този труд. Ключовете потракаха на веригата, вратата се отвори, през процепа вътре се приплъзна поднос с храна и вратата отново се затвори.

Навън нощта беше приятна и прохладна. Свиреха щурци, сърпът на луната се спусна ниско. Стомахът на Пени изкъркори. Тя стана трепереща и отиде вътре, взе подноса и го занесе до леглото си. Храната миришеше чудесно и устата й се напълни със слюнка. Гребна си ориз с вилицата и понечи да го поднесе към устата си, когато я прониза внезапна мисъл.

Тя те трови.

Пени замръзна. Оризовите зрънца се отрониха в скута й. Тя захвърли вилицата в чинията, отблъсна подноса и се изправи. Разбира се! Точно затова й беше лошо. Как не се беше досетила преди? Естрела слагаше отрова в храната й и всеки ден състоянието й щеше да се влошава все повече и повече, докато накрая не умре. Бенедикт може и да я заплашваше, че ще я убие, но Естрела я убиваше тихомълком. А може би Бенедикт беше забъркал в това Естрела. Или пък някой от другите й врагове?

Може би Джордж й беше враг.

Може би цялото това пътуване е било начин да се приключи безшумно онова, което Бенедикт бе заплашил да направи бързо.

Сърцето й биеше в гърдите толкова силно, че тя се уплаши да не изхвръкне. Което я паникьоса още повече. Дали това не беше симптом? Тя изтича до банята и изгълта една голяма чаша вода. Трябваше да отмие отровата от организма си. Водата стигна до стомаха й и започна да се издига. Добре, трябваше да повърне. Наведе се над тоалетната и изхвърли съдържанието на стомаха си, чувствайки удовлетворение, че планът на Естрела не е сполучил. След това се изправи и се погледна в огледалото.

— Трябва да се измъкнеш оттук. — Опита се да подреди мислите си. Единственото, което трябваше да стори, е да излезе от тази стая и да отиде до Монтоя. Имаше достатъчно пари за хотел, докато влакът дойде, след това можеше да се върне в Лондон и да разкаже на Джордж всичко…

Джордж. Беше ли и той набъркан? Беше я оставил беззащитна в тази къща. Не й се беше обадил нито веднъж. Тя поклати глава. Разбира се, че не би искал да я нарани. Той я обичаше.

А може би не? Може би я обичаше дотолкова, доколкото му докарваше пари. Турнето беше застрашено… може би беше направил някаква застраховка „живот“ на нейно име. Джордж беше хитър бизнесмен, в това имаше смисъл.

Тя се наведе към огледалото и в очите й бликнаха сълзи.

Предадена. Беше предадена от единствения човек в света, с когото беше близка. Сълзите преминаха в хлипане, гръдният й кош се разтресе, лицето й пламна. Самотата я притисна, смаза я и тя се сплеска под нея, като се свлече на пода на банята и се разрида.

Мина време. Минути или часове.

Знаеше, че трябва да направи нещо. Не можеше просто да стои тук и да чака Естрела да приключи с нея. Тя се изправи с усилие. Намери чантата си, портмонето и паспорта си. Преброи парите. Имаше достатъчно кеш, а и чекова книжка. Взе си няколко неща за преобличане. Джинси, тениски с дълъг ръкав, чорапи и пуловер. Поколеба се, но накрая хвърли в торбата и чантичката с гримовете. Имаше цветове, които наистина обичаше и можеше да намери само в Лондон. Обу си маратонки, облече яке и преметна около врата си шал. След това излезе на балкона.

Във високите клони на дърветата прошумоля хладен бриз. Тя потрепери. Погледна надолу.

Беше прекалено високо, за да скочи, и невъзможно да се спусне. Остави чантата и се върна в спалнята. Смъкна чаршафите, върза ги на възел един след друг. С полученото от тях въже се върна на балкона и завърза единия му край за желязната решетка. Достатъчно стегнато.

Преметна чантата си през рамо и прехвърли крака през перилата. Върховете на обувките й докоснаха външния ръб на балкона. Тя клекна и хвана въжето. Опита тежестта му. Щеше да я издържи. Започна да се спуска бавно, а сърцето й биеше до пръсване в гърдите.

Чу се звук на съдрано. Нещо поддаде. Ръцете й стиснаха плата и тя сподави един вик. Докато висеше, прекалено далеч както от балкона, така и от земята, внезапно й хрумна, че бягството й е много лоша идея.

Пореден звук на скъсано. Въздухът се сгромоляса под гърба й. Преди да има време да извика, земята се надигна и я посрещна.