Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (16)

Четиринадесета глава

Анджела Смит прекара нощта в една плевня от другата страна на гората. Беше невъзможно да спи. Тя се опитваше да разтегне паметта си, тялото и мозъкът й пулсираха от болка, потъваше и изплуваше отново от кошмарите — безсмислени, диви, докато накрая се събуди в топлината на утрото от някакъв шум навън. Стана и погледна през вратата на плевнята. Наблизо стоеше камион със запален двигател, шофьорът му затвори каросерията и влезе в кабината. Тя грабна чантата си и затича, като махаше с ръце и викаше:

— Почакай!

Камионът спря, тя стигна до него и отвори вратата.

Една много дебела жена, облечена в мъжки дрехи, погледна надолу към нея. За миг следата от стар спомен се наслои върху този образ и Анджела замръзна, опитвайки се да го възстанови в уморения си мозък. Но той се изплъзна. Жената говореше на испански.

Испански. Значи беше в Испания. Концентрира се: тя говореше ли испански? В съзнанието й се промъкнаха думи, но не испански. Гръцки. Неизползваеми тук.

— Говорите ли английски? — попита тя отчаяно.

— Да, малко.

— Трябва да стигна до най-близкия голям град.

— Отивам в Монтоя.

Анджела прехвърли името на града в ума си, проверявайки дали извиква някакво предчувствие.

— Идвате ли? — попита жената.

— Да — отвърна тя решително и се качи в седалката. — Благодаря ви.

Жената кимна и остатъкът от пътуването премина в мълчание. Когато пристигнаха в града, Анджела усети първото безпокойство. Смътно познати гледки проблясваха в паметта й. Скоро пред очите им се разкри фасадата на гарата и тя инстинктивно се сви в седалката си.

— Спрете тук! — успя да каже.

Жената спря. Анджела бръкна в портмонето си и й подаде шепа монети.

— Благодаря, благодаря. — Жената ги взе и ги хвърли на таблото, без устните й да се извият нито веднъж в усмивка. Тя посочи с ниския си дебел пръст към гарата.

— Кордоба или Гренада. Последните влакове за два дена. Тръгват тази сутрин.

Анджела разбра и предпазливо слезе от кабината. Криейки се в сенките на дърветата и сградите, тя тръгна към гарата. Видът на голяма, черна кола, паркирана на обръщалото, я накара да свие в една алея между две сгради. Огледа се. Защо колата я плашеше? Параноична ли беше? Колата чакаше със запален двигател. Анджела също чакаше, опитвайки се да изрови от паметта си някакъв спомен за черната кола. Не се сети за нищо и от отчаяние й се доплака. Такъв ли щеше да бъде животът й отсега нататък? Главата я цепеше и тя се почувства болна. Трябваше наистина да отиде на лекар, но имаше натрапчивото чувство, че трябва да се махне оттук колкото е възможно по-бързо.

Висок мъж, облечен в черно, излезе от гарата и се приближи към колата. Стори й се познат. Едва не му извика, но името му не стигна до езика й. Познаваше го, по някакъв начин беше важен… но приятел ли беше, или враг? Претърси усещанията си, но не откри лоши чувства. Може би той можеше да й помогне да си спомни коя е? Миг преди да излезе от прикритието на алеята и да изтича към него от колата излезе една жена и отиде да отвори багажника. При вида на жената кръвта на Анджела замръзна. Някакъв спомен проблесна през сенките и изчезна, преди да успее да го улови. Но беше неприятен и свързан точно с тази жена. Думата „отрова“ се заби в съзнанието й със смразяваща острота. Анджела се притисна към стената, сега не смееше дори да погледне нататък. Почака няколко минути, сърцето й биеше до пръсване, след това надникна и видя, че колата е тръгнала.

Тя изтича към гарата. Кордоба или Гренада? Нито едното, нито другото име означаваха нещо за нея. На перона чакаше влак. Тя погледна табелката. Тръгваше за Гренада след пет минути. Отиде да си купи билет на гишето. Една дружелюбна жена взе парите й, каза нещо на испански, което тя не разбра, и махна с ръка към перона. На отсрещния перон се плъзна друг влак. Тя осъзна, че трябва спешно да отиде до тоалетната и откри една зад врата с олющена зелена боя точно на перона.

Лицето й в огледалото й беше познато и тя си даде една-две минути да го разгледа подробно, сякаш очакваше нещо в него да отключи някакъв спомен. Отново ужасното чувство на безсилие.

Не знам коя съм.

Влакът изсвири. Тя преметна чантата си през рамо и излезе на перона. Когато вратата се затвори след нея, едва не се сблъска с висок мъж в синя униформа. Той се отдръпна да се извини, погледна я, сякаш се опитваше да я разпознае. Анджела наведе глава и се отдалечи. Чу бързи стъпки след себе си. Погледна през рамо, очаквайки да го види. Но той беше тръгнал към офиса на гарата. Преди вратата да се затвори след него, го видя, че вдига телефон.

Анджела знаеше, че звъни на жената от черната кола. Беше сигурна. Тя се поколеба дали да се качи на влака за Кордоба.

Не, никой не можеше да знае къде отива. Тя се затича през голямата зала и мина от другата страна, насочвайки се към влака за Гренада.

Мушна се бързо в едно купе и седна в дъното, вдигайки яката си високо до ушите. Най-накрая влакът проскърца и тръгна бавно по релсите. Далеч от Монтоя, далеч от жената в черната кола. Към непознато място.

 

 

Джордж паркира колата на Естрела под неестествен ъгъл пред гарата на Кордоба. След позвъняването на началник-гарата нямаше друг начин. Трябваше да отиде до Кордоба, да изчака влака там и да пресрещне Пени, преди да е избягала още по-далеч.

Той мина бързо през вратата на гарата и пресече голямата зала. На кой перон? Провери разписанието, откри, че влакът от Монтоя ще пристигне след две минути и слезе долу на перона да го изчака. Наоколо хората се блъскаха, мъкнеха куфари, посрещаха близките си, влачеха се с объркани изражения, търсейки влаковете си. Джордж не съзнаваше всичко това, дъвчеше вътрешната страна на бузата си и потропваше с крак. Какво можеше да й каже, за да я накара да промени мнението си? Трябваше ли да бъде настоятелен, дори жесток? Отмяната на турнето, можеше да й каже — би означавала край на кариерата й. А без кариерата й той не можеше да й позволи да остане в досегашния апартамент, без кариера нямаше да има пари за дрехи и за плочи… щеше да се върне отново там, откъдето бе тръгнала. Или пък трябваше да подходи меко — меко? Да й каже да се отпусне, да я увери, че след няколко седмици ще се чувства по-добре, че той ще се опита да направи живота й колкото може по-лесен?

Влакът спря. Очите му сканираха купе по купе, но не я видя. Въпреки това още не беше разтревожен. Чакаше. Отвътре се изсипа поток от хора, едни спираха, посрещнати от близките си, други бързаха към залата на път за следващата си дестинация. От Пени нямаше и следа.

Джордж се намръщи. Изкачи се и надникна в първото купе. Празно. Продължи до следващото. Също празно. Затича се, чукаше по вратите и викаше: „Пени! Пени!“. Един кондуктор се сблъска с него и произнесе нещо неразбираемо на испански.

Джордж се обърна към него, вече паникьосан:

— Млада жена, много красива, с тъмна коса? Виждали ли сте я? Виждали ли сте я?

Кондукторът сви рамене, показвайки, че няма представа за какво му говорят. Джордж стигна до последното купе. Пени я нямаше. Той слезе обратно на перона. Не можеше да повярва. Началник-гарата в Монтоя беше толкова сигурен: Пени си беше купила билет за Кордоба тази сутрин. Но фактите говореха съвсем друго. Или беше слязла по-рано, или изобщо не се беше качила на този влак.

Което означаваше, че няма начин да разбере къде е тя сега.

 

 

След като влакът ускори, Анджела най-после имаше време да обмисли положението си. Повръщаше й се и главата продължаваше да я боли силно. Една възрастна двойка седеше срещу нея, говореха си тихо на испански. Той беше сгънал един вестник в скута си, тя бе извадила торбичка с плетиво. Освен тях в малкото купе нямаше другиго. Анджела вдигна сака на седалката до себе си и започна да го претърсва методично, търсейки следи, които могат да размърдат паметта й.

Дрехи… съвсем обикновени. Дънки, тениски с дълги ръкави. Означаваше ли това, че е жена, която носи обикновени дрехи? Или просто беше взела тези за бягството от вилата? Тя напрегна съзнанието си, но нищо не излезе. Чантичка с гримове. Дръпна ципа, видя черни моливи, блестящи сенки за очи, тъмно червило. Често ли се гримираше? Тези цветове бяха много драматични; всъщност, направо не можеше да си представи да ги сложи на лицето си. Остави малката чантичка настрани и продължи да търси. Портмонето й беше следващото.

Няколко монети, малко местна валута. Отвори ципа на едно странично отделение и ахна.

Пачка британски лири. Защо, по дяволите, носеше всичките тези пари? Богата ли беше? Или беше изтеглила всичките си спестявания, за да дойде в Испания? В друго отделение видя пъхната чекова книжка. Бяха останали само два чека. Тя внимателно ги прелисти, четейки датите и покупките. Установи, че не е най-добрият пазител на документи. Онези, които бяха попълнени, не казваха много: сметки за електричество, чек за трийсет и три пенса за хляб. Тя стигна до последния и очите й се разшириха, когато видя колко пари й бяха останали според нейните изчисления в колонката за баланс. Името върху последните два чека беше А. А. Смит, сметка 1. С колко сметки разполагаше? Защо имаше толкова много пари?

Облегна се назад, затвори очи и си пое дълбоко въздух.

Спомни си, спомни си.

Но сянката се премести и закри това, върху което бе фокусирала съзнанието си, и тя не видя нищо. Може би беше спестявала за пътуване до Испания? Отвори паспорта си и прелисти страниците, търсейки следи.

Повечето страници бяха празни. Беше пътувала два пъти до Франция, и двата пъти през изминалата година. След това имаше един имиграционен печат при пристигането й в Мадрид. Анджела хвърли поглед по предната част на вестниците на мъжа, отбелязвайки си датата, и я сравни с тази върху печата в паспорта. Беше в Испания от седмица. Защо бе дошла? Защо се намираше в онази вила?

Тя отново се концентрира върху тези въпроси. Този път крайчецът на сянката се вдигна. Но вместо образи и впечатления, единственото, което стигна до нея бе ужасяващ, смразяващ кръвта в жилите, страх. Без причина сърцето й започна да препуска и по гърба й преминаха студени тръпки. Нещо ужасно ми се е случило. Някъде вътре в нея заплаши да зейне черна дупка от паника, затова тя се отдръпна от спомена; за да се успокои, трябваше да погледне през прозореца на влака към хълмовете в далечината, към пейзажа в златно и маслинено, към ясното есенно небе.

Когато почувства, че равновесието й се е възвърнало, се върна отново към паспорта си. Никакво семейство: добре, поне не беше оставила някое дете. Погледна лявата си ръка, внезапно уплашена, че може да носи брачна халка. Нищо. Фактите на последната страница в паспорта й не говореха много. Взря се в снимката. Беше силно гримирана, косата й бе издухана със сешоар, а не висеше отпуснато, вързана отзад като сега. Видът на снимката й даде успокояващо чувство за осведоменост, така че я гледа още дълго. Тя беше някоя важна персона. Макар и сега да не можеше да си спомни коя точно, все някога щеше да се сети. Трябваше да се сети.

Анджела притисна ръка към главата си. Чувстваше се ужасно зле, затова легна на седалката да си почине. По тялото й минаваха тръпки, докато влакът продължаваше да се движи по пътя си. Най-после тя задряма.

Събуди се, когато възрастната жена отсреща я разтърси леко, произнасяйки нещо неразбираемо на испански. Анджела се огледа объркано. Бяха пристигнали в Гренада.

Преметнала сак през рамо, тя слезе от влака и тръгна през залата, където спря да помисли, докато хората се блъскаха покрай нея. А сега накъде? Трябваше да отиде някъде, където да може да намери себе си. Да се върне обратно в Англия? Името й беше Смит. Как, по дяволите, щеше да намери семейството си при тази толкова често срещана фамилия? В Англия живееха милиони хора. Освен това студеният страх, който беше почувствала по-рано, беше свързан по някакъв начин с Англия.

Тогава си спомни за гръцките думи, които бяха изникнали в съзнанието й. Гъркиня ли беше? Тенът й подсказваше, че може да има нещо гръцко в потеклото си, макар паспортът й да твърдеше, че е британка. Фамилия като „Смит“ щеше да изпъква в Гърция.

Нямаше какво да я спре да отиде в Гърция. Определено можеше да си позволи цената на билет за самолет.

В този момент осъзна, че е застанала пред вратата на магазин за вестници и цигари. Вътре откри туристически справочници за различни локации. Този за Гърция беше потънал в прах. Тя го издърпа, кихна и прелисти картата.

Сканира с поглед имената на местата, за да види дали някое няма да й се стори познато. Атина… не. Солун… не. Очите й слязоха надолу към островите. Едно малко петънце привлече вниманието й. Петалудос. Това означаваше „Островът на пеперудите“ и тя забеляза веднага, че той имаше формата на пеперуда, откъдето явно бе произлязло и името му. Нещо в идеята за пеперуди й хареса. Те също губеха контрол върху себе си, подавайки се като нещо напълно различно след дълго време в тъмнина.

Но дали удоволствието от името бе породена от спомен, или от въображението? Беше ли Петалудос място, което познаваше?

Имаше само един начин да разбере.

Тя остави справочника. Може и да не знаеше коя е, но сега поне знаеше къде иска да отиде.

 

 

Ели придърпа един стол до прозореца на апартамента си и седна да погледа небето, което се мъчеше да разсветлее, и лондонския трафик, започващ своя парад. Двойните стъкла спираха голяма част от звука навън, с изключение на редките сирени. Фаровете и стоповете на автомобилите разцъфваха в бяло и червено в полумрака; и когато утрото пукна, се изсипа ужасен ноемврийски дъжд, превръщайки улиците в хлъзгави, мръсни огледала, които отразяваха светлините. Тя беше самотна и отегчена, и Дитер й липсваше. Липсваше й топлата му, гладка кожа. Липсваха й ясните му, лешникови очи. Липсваше й чистият му аромат.

Не трябваше да се чувства самотна, разбира се. Сега беше в Англия, беше добре да се свърже със семейството на майка си, но Ели не се осмеляваше все още да направи тази стъпка. Баща й се беше скарал с тях, имаше омраза. А и не знаеше как да обясни ситуацията: те със сигурност бяха чували за Пени Брайт, а Джордж настояваше да си мълчат за лъжата. Така че тя се отказа, учейки се да живее сама.

Звънецът на вратата я изтръгна от замислеността й. Тя стана да отвори прозореца. Вътре нахлу студ. Погледна надолу. Долу чакаше Джордж, осветен от трепкащата улична лампа. Тя знаеше, че той има ключ, но може би не искаше да я плаши, появявайки се толкова рано.

— Качвай се! — извика тя. Той изчезна и след няколко минути вече сядаше в кухнята. Единствената светлина идеше от спалнята й, така че той беше почти в мрак. Но тя можеше да каже от ъгъла на брадичката му, от начина, по който барабанеше с пръсти по масата, че е разтревожен. Кожата й настръхна леко. В беда ли беше?

Седна срещу него, едва решавайки се да попита.

— Какво не е наред?

— Пени избяга.

Умореният й мозък не можа да схване.

— Какво искаш да кажеш?

— Избягала е. Изоставила ни е. Мен. Тя… не иска повече да го прави.

— Но защо?

— Знам само толкова. Оставила е бележка, съвсем кратка, и е изчезнала. Нямам представа къде е.

Ели мълчеше, опитваше се да осмисли казаното.

— Ели, турнето трябва да се състои — каза Джордж. — Ще бъда честен с теб: ако се провали, ще изгубя много пари. Страшно много пари.

Зъбчетата и колелцата в мозъка на Ели се завъртяха. Предположи, че той знае какво цели с това, затова си помисли, че трябва да е съсредоточена.

— Какво искаш да направя? — произнесе тя бавно. — Да остана малко по-дълго?

— Искам да останеш. За неопределено време.

Тя се облегна в стола си и обхвана с поглед обстановката. Харесваше й да живее в луксозен апартамент в Лондон. Харесваше й да е на сцената, дори бе започнала да харесва — съвсем малко — някои от песните на Пени. И мисълта за голяма тълпа от хора, които я аплодират… не беше съвсем както във фантазиите й. Без Пучини, без извисяващ се глас, който отнася покрива на луксозно декорираната опера. И все пак това беше вариант на фантазиите й.

Но най-много от всичко на Ели й харесваше да има пари. Да се събужда сутрин без надвисналия над нея призрак на бедността беше едва ли не благословия, с която тя бързо беше свикнала.

Знаеше, че трябва да се пазари с Джордж много внимателно. Не можеше да му позволи да се възползва от нея. Беше казал, че ще загуби много пари, ако турнето се отмени, което означаваше, че е готов да плати висока цена, за да я задържи.

— За неопределено време? — каза тя. — Какво точно искаш да кажеш? Докато тя се върне?

— Дори не знам дали някога ще се върне.

— Ами ако се върне?

Джордж стисна устни, от което обичайното му строго изражение стана почти раздразнително.

— Това зависи изцяло от нея.

Ели беше предпазлива.

— Но, господин Фелоус, да кажем, че съм Пени Брайт за… да кажем, година. Да кажем, че направя турнето, че запиша следващия сингъл, че моят глас, моите изпълнения са тези, които носят успеха, честно ли ще е спрямо мен просто да се отдръпна, ако тя се върне?

Видя, че го е ядосала, въпреки че той се опитваше да се владее.

— Разбирам те, Ели, но не трябва да забравяш, че първо на първо Пени — истинската Пени — е свършила цялата работа, за да сме тук. А не ти.

— На мен ми се струва, че истинската Пени се е отказала от всички облаги, които може да са й се полагали. — Гласът на Ели прозвуча равно, спокойно.

— Добре тогава — призна Джордж. — Тогава да не говорим за „неопределено време“. Ще ти платя още пет хиляди марки, за да направиш турнето, а после ще преразгледаме ситуацията.

— Сигурен ли си, че искаш да рискуваш това, господин Фелоус? Ами ако тя не се върне?

— Тогава можеш да останеш.

Тя сви рамене, преструвайки се на равнодушна.

— Може да не искам. Тогава няма да имаш изобщо Пени Брайт.

Между тях надвисна дълга тишина. Джордж се намръщи, Ели не трепна.

После той се усмихна, засмя се невярващо.

— Ели Франкел, гръбнакът ти е от стомана.

— Просто се защитавам.

— Кажи ми какво искаш? — попита я той.

В този момент, когато знаеше, че той ще отстъпи, я обхванаха съмнения. Дитер, фермата, родината. Тя се поколеба. След това продължи. С достатъчно пари всяка трудност можеше да се преодолее: беше го изпитала на собствен гръб.

— Отсега нататък аз ще съм Пени Брайт — заяви тя. — Ще ми се плащат нейните хонорари, а не само част от тях. Това ще е моята кариера и искам да участвам във вземането на решения — с твоя помощ, като мой мениджър, разбира се.

Джордж кимна.

— Както разбираш, при тези условия ти ще споделяш с мен не само успеха, но и провалите.

— Няма да има провали, господин Фелоус.

— Престани да ме наричаш „господин Фелоус“ — прекъсна я той. — Казах ти, Пени ми викаше Джордж.

Тя млъкна за малко, мислейки си за Пени. Правилно ли постъпваше? Побърза да прогони съмненията. Пени беше заминала. Ели реши, че се възползва от открилата се възможност точно както някой го беше направил с нея, след като баща й умря. Тя протегна ръка.

— Имаме ли сделка, Джордж?

Той се пресегна и хвана ръката й, разтърсвайки я.

— Да, Ели. Имаме сделка.