Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (8)

Седма глава

Партито на звукозаписната компания вече течеше, когато Пени пристигна. Една от конферентните зали в Гранд Чейнсълър хотел на улица „Излингтън“ беше декорирана като тропически остров. Картонени и каучукови палми се накланяха една към друга върху всяка стена, ярко оцветени ленти кръстосваха тавана, върху една маса в центъра на залата беше натрупан пясък, докато кула от чаши за шампанско в средата трябваше да се превърне във водопад. Беше построена малка сцена: Пени трябваше да представи новия си сингъл. Инструментите и оборудването бяха в готовност. Алис, обикновено закопчаната догоре рецепционистка в Ти Ер Джи Рекърдс, стоеше с неоново зелена пола и горнище от бански костюм до двойните дървени врати.

— Здравей, скъпа! — възкликна тя и увеси пластмасова огърлица от червен жасмин около врата на Пени. — Изглеждаш прекрасно.

Пени се усмихна. Харесваше Алис, която понасяше търпеливо глупостите и беше щедра на похвали.

— Хайде — подкани я Джордж сърдито.

— Опитай един тропически коктейл — каза Алис и му закачи същата огърлица. — Барът е насам.

Пени, вече под действието на стимулантите, реши да си вземе ананасов сок.

— След колко време ще започнем? — попита тя Джордж.

— След час и половина. Мога да ги убедя да те оставят да изпееш една песен. Някой се оплакал, че не можеш да говориш, докато групата свири на живо.

Залата беше претъпкана и въздухът не достигаше. Мъже с коремчета в сафари костюми, елегантни жени с вдигнати и прибрани назад коси под шалове, красиви дългокраки момичета и танцьори, истински попзвезди и мечтаещи да станат такива, облечени в кожени якета и джинси. Всички я погледнаха, когато се приближи, опитвайки се да преценят дали е важна, или не. Очите им бяха лакоми, надяващи се. Повечето я познаха и я възнаградиха с широки усмивки, които бяха почти искрени. Други я игнорираха, не съвсем сигурни коя е. След представянето й щяха да знаят и тогава нямаше да посмеят да я игнорират. Две седмици вече номер едно, а продажбите бяха достатъчни най-малкото като за трето място. Албумът беше смесен набързо, за да се пусне рано, с надеждата да се извлече изгода от успеха на песента. Пени Брайт беше попзвезда, голяма попзвезда сега. Тя вдигна главата си високо, отмятайки косата от очите си, но продължаваше да стои близо до Джордж през цялото време.

Музикантите пристигнаха и след миг щяха да започнат. От сцената музиката пулсираше, настоятелният й ритъм проникна в кръвта й и тя се успокои. Която и да беше — минало, настояще или бъдеще — беше завладяна напълно от Пени Брайт, поп звезда, искряща в сребро и блясък. Усещаше неясно публиката, усмихнатите лица, ревнивите погледи, похотливите изражения. След това песента свърши. Залата избухна в аплодисменти и одобрителни викове, а Джордж се приближи и й подаде ръка да слезе от сцената. Тя неохотно пристъпи към работата си — да се усмихва и да очарова. Музиката беше свята, но огромната скърцаща машина, която я подхранваше, беше скверна.

Запозна се с безброй хора след това, но едва запомни едно-две имена. Те всички искаха парченце от нея, задаваха й въпроси, които смятаха за оригинални, но които бе чувала десетки пъти преди това. Някои бяха мили — харесваха песните й и я гледаха с благоговение, докато други я изпращаха със завистливи очи. Тя се държа любезно с всички, подписваше автографи, водеше незначителни разговори.

— Искаш ли да ти донеса питие? — попита Джордж в една пауза.

Пени осъзна едва сега колко пресъхнало е гърлото й.

— Да, все пак ще изпия един от онези коктейли.

Джордж изчезна към масите с напитки, оставяйки Пени сама. Висок мъж в колосана бяла риза застана до нея.

— Здравейте — каза той.

Тя се обърна към него:

— Здрасти.

— Значи решихте да се прехвърлите към поп музиката? Трябва да кажа, че се справихте добре. — Той беше с бакенбарди, изяждаше думите и сините му очи бяха много ясни.

Без да разбира напълно значението на думите му, тя отвърна бавно:

— Да, много съм доволна.

— Кое ви накара да направите промяната?

Сърцето на Пени пропусна няколко такта. Дали този човек не бе някой от миналото й, някой, когото не беше познала и който знаеше разни неща за нея?

— Аз… съжалявам, не разбирам напълно. За каква промяна става дума?

— Последния път, когато ви видях… — Той се засмя малко стеснително: — … Не пеехте по такъв начин.

Джордж се върна, без питиета. Сигурно я беше видял притеснена и бе решил да й помогне.

— Пени, това е Айвън Хемблин от отдела за класическа музика.

— Ние се запознахме — каза Айвън. — По-рано тази година.

Пени поклати глава с облекчение.

— Не, никога не сме се срещали преди. Мисля, че ме бъркате с някого другиго.

Той я огледа преценяващо с ясните си очи.

— Съжалявам — произнесе накрая. — Помислих си… Но сега, като се вгледах, виждам, че съм се объркал. През март слушах едно момиче да пее. Не тук в Лондон. — Той се усмихна стеснително. — Извинете ме, приликата ме е заблудила.

Пени не знаеше какво да каже, така че отклони поглед от Айвън Хемблин към водопада от шампанско, който сега се лееше. Около него се бяха събрали група вряскащи жени.

— Във всеки случай, радвам се, че се запознахме — каза той с брилянтна усмивка и се отдалечи.

Джордж стисна ръката й.

— Ще ти донеса питие.

— Идвам с теб.

— Не, стой тук. Връщам се веднага.

Отново беше изоставена. Един по един присъстващите идваха да й се представят. Сякаш центърът на привличане се беше преместил и сега Пени бе станала точката, около която всички се събираха. Тя се усмихваше, хвърляше очарователни погледи, флиртуваше с два пъти по-възрастни от нея бизнесмени, винаги с едното око към Джордж. Той беше спрял и говореше с Айвън Хемблин. Още не бе стигнал до масата с напитки. Какво го задържаше толкова дълго?

Вечерта се проточи и Пени започна да се изтощава. Джордж предложи да я закара вкъщи, но тя виждаше как се забавлява и го успокои, че ще си вземе такси. Дейвид Престън, мазен търговец с малки бели ръчички, който в този момент разговаряше с тях, си предложи услугите. Той живееше недалеч от блока й и беше готов да си тръгне. Наложи се да го чака двайсет минути, докато се сбогува, но накрая тръгнаха. Големите двойни врати се затръшнаха след тях, заглушавайки звуците на партито.

— Вие бяхте звездата на вечерта — каза й той, докато чакаха асансьора.

Тя изобрази очарователна усмивка още веднъж, но мускулите на лицето й бяха уморени.

— Благодаря.

Вратата на асансьора се отвори и те влязоха.

— Знаете ли, че в офиса имаше облог? Може би вие ще ми разясните… Вие и Джордж…? — Той й намигна.

Отне й известно време, за да смели думите му. Това я ужаси.

— Защо някой ще си мисли подобно нещо?

Той разхлаби широката си раирана вратовръзка, несъзнаващ факта, че я е обидил.

— Скъпа, двамата сте като залепени един за друг. Вие сте красавица, той е влиятелен… — След което сви рамене и приключи темата.

Асансьорът се отвори и тя го последва през фоайето на студената улица. Беше прекалено заета, за да осъзнае, че не си е облякла жакета. Прехвърляше коментара на Дейвид в съзнанието си. Наистина ли тя и Джордж бяха такова клише? Красиво младо момиче и влиятелен… освен това добре изглеждащ, трябваше да признае тя — мениджър. Такива клюки бяха опасни; какво щеше да си помисли Айла? Дали Джордж знаеше, че хората шушукат за тях?

— Паркирах отзад — каза Дейвид и пъхна ключовете за колата в джоба си.

— М-м-м-хм — отвърна Пени, потънала в мислите си. Чувстваше се обидена, но беше изминало прекалено много време от коментара, за да каже нещо. Джордж непрекъснато й повтаряше, че трябва да стане дебелокожа. Те минаха покрай една възрастна двойка, излязла на вечерна разходка. Мъжът докосна ръба на шапката си за поздрав, но тя не забеляза.

Излязоха от ярко осветената улица и тръгнаха по тъмната алея, която водеше към паркинга. Пени чу стъпки зад тях, но съзнанието й беше другаде. Сигурно възрастната двойка се връщаше, или беше гост на хотела. Внезапното нападение над тях беше изненадващо, но непонятно. Защо някакъв мъж в черна риза ще я събаря? Докато се опитваше да стане, тя забеляза Дейвид Престън да лежи на земята и да притиска гърдите си с ръце, пъшкайки. На бялата му риза беше цъфнало и се разширяваше черно петно. Какво ставаше, по дяволите? Тя отвори уста да извика, но устата й бе запушена с парцал. Агресивността на непознатия беше шокираща, тя не можеше да повярва. Той дръпна главата й назад и допря нещо студено и метално до гърлото й, докато я вдигаше на крака.

— Мълчи, иначе ще ти прережа гърлото — каза мъжът, докато я влачеше към един бял ван.

Тя се дърпаше, върхът на острието бе притиснат в меката плът на шията й.

— Прави каквото ти казвам, Анджи — прошепна той в ухото й.

Анджи?

Пени замръзна, в съзнанието й се надигна вик и отекна като кошмар, когато мъжът я набута в дъното на колата.

 

 

Въпреки всичко Анджи Смит загуби девствеността си на седемнайсетия си рожден ден.

От апартамента на Алън тя отиде право на работа да се срещне с шефа си. „Вятърната мелница“ беше ревю — бар, което показваше шоу с оскъдно облечени жени в каубойски шапки и кобури, или ветрила от перушина, с които те танцуваха, умело прикривайки голите си гърди. Анджи сервираше напитки, но само осем часа седмично. Само че сега се нуждаеше от повече, тъй като нямаше къде да живее.

Барът беше затворен, чистачката миеше пода, но шефът й беше в офиса в дъното, занимаваше се с някакви документи. Каза й, че не може да й даде повече работа, но имал приятел, който държал бар в „Сохо“ и който си търсел персонал. Не отваряли преди седем. Той й написа името и й го даде. Себастиан Мартин.

Анджи запълни деня в ходене по пекарни и магазини за дрехи да пита за работа. Нищо не излезе. В седем вечерта се оказа пред клуб „Хийт“. Той се намираше над китайския ресторант в южния край на мръсно, бохемско „Сохо“. Лъхна я силна миризма на пържена мазнина и подправки, докато се изкачваше по вътрешните стълби, спомняйки си, че единственото, което е изяла днес, е една поничка на площад „Лейчестър“. Боядисаните в зелено стени се белеха и отдолу се носеше миризма на цигари и бира. Вътре клубът беше дълъг, тъмен и тесен, с билярдни маси в дъното, сцена отпред и кръгъл бар в средата. Една група музиканти настройваха инструментите си, но се виждаха да седят само пет-шест клиенти, които си купуваха питиета. Анджи се приближи към бара.

— Търся Себастиан Мартин — каза тя на една млада руса жена, която вадеше чаши от миялната машина.

Жената й посочи боядисаната синя врата в дъното.

— Почукайте. Вътре е.

Анджи тръгна нататък, като си казваше, че не бива да се надява прекалено много, че Себастиан ще й помогне. Тя можеше да преспи една-две нощи на автобусната спирка, но наистина се нуждаеше от пари за квартира.

Почука, вратата се отвори. На прага стоеше висок, жилав мъж. Беше много по-възрастен от нея, може би наближаваше четирийсетте, с ниско подстригана руса коса и високи скули. Кожата му беше сипаничава, очите му бледи и студени.

— Себастиан? — попита тя.

— Да — отвърна той с надменен тон, който я уплаши.

— Аз съм Анджи Смит — успя да изпелтечи. — Търся работа.

Мъжът я изгледа отгоре до долу и в ъгълчетата на устните му трепна усмивка. Отпуснатото изражение преобрази лицето му. Сега видът му бе почти момчешки, като на палавник. Анджи не се сдържа и се усмихна в отговор. Той отстъпи и я покани в офиса си.

— Сядай — каза той като се премести встрани от безукорното си бюро. — Идваш в подходящ момент. Набирам персонал.

Тя долови акцент, датски или шведски, но не попита. Пусна сака си на пода до краката си.

— Имам малък опит — започна тя, — но искам да работя здраво. Джон Робъртс от „Вятърната мелница“ предположи, че вие…

— Работила си при Джон? Двамата сме стари приятели. — Той стана и се наведе над нея. — Покажи ми ръцете си.

Анджи се сепна от близостта му.

— Аз…

Мъжът щракна с пръсти нетърпеливо, властният му тон се върна.

— Ръцете — пресегна се той.

Анджи ги подаде, с дланите надолу. Той ги стисна силно, обърна ги с дланите нагоре и ги изгледа с присвити очи.

— На ръка ли се опитвате да ми гледате? — избъбри тя с нервна усмивка.

Шегата не сполучи. Себастиан Мартин я фиксира с бледите си очи и неодобрението му я накара да се свие в стола. След това той върна поглед обратно към ръцете й.

— Топли са, което ми говори, че имаш студено сърце. Така ли е, Анджи?

— Аз… не мисля така.

Той разпери дланта й отново и върхът на пръста му мина по дължината на средния й пръст, Анджи сдържа дъха си, прекалено разгорещена от внезапно желание, за да мисли за поведението му. Пръстите му се дръпнаха, когато стигнаха китката й и тя изтръпна.

— Казваш, че ще работиш здраво — каза той, — но това не са ръце на човек, който работи здраво.

Върната обратно в реалността, отчаяна за работа, тя заговори бързо:

— Мога да работя, кълна ви се. Няма да ви подведа, ще правя каквото трябва.

Себастиан кимна бавно.

— Знаеш ли, вярвам ти. Сигурен съм, че добре ще паснеш тук. — Той стана и започна да рови в чекмеджето си. — Можеш ли да започнеш тази вечер?

Анджи беше объркана, но облекчена.

— Да, мога.

Той побутна листите и една писалка към нея.

— Попълни ги. Ще се върна след няколко минути.

Тя го изпрати с поглед. Движеният му бяха грациозни, почти змиевидни. Той затвори вратата след себе си, а тя се върна към документите. Разтърси глава, за да я прочисти. Написа името си и фалшива възраст, но се поколеба за адреса. Какво трябваше да направи? Да му каже истината и да му позволи да види, че е отчаяна? Отвън чу музиката да започва, думкащите звуци на баса, тракането на барабани. Остави писалката и прехапа устни. Не адреса на майка й, не този на Алън…

Вратата се отвори отново и Себастиан се върна с чиния храна и чаша лимонада. Остави ги до лакътя й.

— Какво е това? — попита тя.

Той посочи пълния й сак.

— Това ли е всичко, което имаш?

— Ами… да.

— И аз така си помислих. Бягаш от някого? Трябва ли да се притеснявам?

Тя поклати глава.

Той погледна непопълнената бланка.

— На горния етаж има една стая. Ще трябва да я споделиш с няколко кашона и мебели, които се нуждаят от поправка. Но има легло и то е топло. Ще си удържам наема от надниците ти.

Той седна на бюрото срещу нея и тя изведнъж осъзна остро близостта му, дървесния му аромат, топлината на тялото му. Той я фиксира с поглед и през нея премина електричество. Изведнъж й се стори, че ще я целуне, но той не го направи. Вместо това се усмихна отново с онази палава момчешка усмивка и й каза, че смяната й започва веднага, след като се нахрани. Тя изгълта храната бързо.

Анджи хареса работата. Обичаше да слуша групата, барът беше оживен, другите от персонала се държаха дружелюбно. Но скоро установи, че не може да откъсне поглед от Себастиан. Всеки път, когато той минаваше покрай нея, го усещаше с тялото си, което я караше да се чувства недодялана и уязвима. Това я объркваше. Той не беше красив; всъщност, беше почти грозен. Но котешката му грациозност и арогантното му хладнокръвие я привличаха като магнит.

И той го знаеше. Разбира се.

След смяната й я заведе на горния етаж в малка стаичка. Цигареният дим от бара беше проникнал през дъските на пода и се бе утаил в завесите и килима. Въпреки студа Себастиан отвори прозореца, за да пусне свежия зимен въздух вътре. Анджи пусна сака си и се огледа. В единия ъгъл бяха струпани три счупени стола и дузина неотворени кашони с вино. Имаше мивка, стара рамка на легло с жълта кувертюра и кухненски плот с котлон.

— Ще стане ли? — попита той, като се облегна на рамката на вратата, докато тя оглеждаше наоколо.

— Да. — Едва се насили да срещне очите му, беше толкова уплашена от присъствието му.

— Лека нощ, тогава.

Той се обърна да си тръгне, но тя му извика:

— Почакай.

Той се обърна и я изгледа студено.

— Благодаря ти — каза тя, срещайки очите му. — Много съм ти благодарна.

Очите му се заковаха в нейните и тя усети топъл прилив на желание. Желанието сигурно бе изписано върху лицето й, върху устните, върху стойката й. Той изпусна лека въздишка: покровителствено изражение, което полураздразнени родители заемат точно преди да отстъпят пред прищевките на разглезено дете. След това затвори вратата и тръгна към нея.

Анджи занемя. Опитът й с мъжете беше малък. Една целувка с Джейми Грийн зад училищната ограда, гадното преживяване с онзи шофьор на камион и опипването на Алън. Себастиан застана пред нея, внимателно разкопча блузата й и я съблече. Погали ръцете й — от раменете до китките, — карайки я да настръхне. След това я хвана здраво за кръста и палците му се впиха в меката плът над ребрата й. Тя усети, че всичките й сетива пламват.

— Искаш ли го? — попита той. — Сигурна ли си?

Тя едва накара устата си да се раздвижи. Кожата й беше настръхнала.

— Да — отвърна. — О, да.

Себастиан се наведе и я целуна. Езикът му имаше вкус на ром и на цигари. Тя се разпадна в прегръдката му.

От този момент нататък бе негова.

* * *

Нападателят на Пени я блъсна на пода на вана. Подложките бяха твърди и миришеха на нефт и на остатъци от храна. Той върза ръцете й стегнато и тя изпъшка в парцала. След това вратата се затръшна и колата потегли. Напразно се опитваше да се освободи. Парцалът се разхлаби, така че тя го изплю и изкрещя, но си даваше ясно сметка, че виковете й не проникват навън. Опита се да седне, но ръцете й бяха вързани отзад под неудобен ъгъл и при всяко размърдване я болеше. Тя протегна врат и можа да види само един човек във вана. Лицето му беше скрито от мрака.

Обзе я сюрреалистичен ужас.

— Кой си ти? — извика. — Какво искаш?

— Знаеш кой съм — отвърна той. — А щом знаеш кой съм, със сигурност се досещаш какво искам.

Пени отпусна глава към пода. Сега гласът й прозвуча познато и тя вече знаеше коя част от миналото й я е застигнала.

— Не — прошепна и усети как сърцето й бие в гърлото. — О, боже, не!

* * *

Връзката на Анджи със Себастиан никога не стана връзка между двама равни, любящи партньори. От самото начало те бяха собственик и собственост. Тя си мислеше, че го обича, затова никога не постави това под въпрос. Всяка вечер след работа той я завеждаше горе и използваше тялото й както му е приятно. След това се прибираше у дома в луксозния си апартамент в Излингтън и я оставяше в мрачната дупка, а после й удържаше наем от надницата. Никога не я погали, нито й каза, че я обича, никога не й каза една мила дума. Напротив, скоро след началото на връзката им започна да й подхвърля подигравателни коментари. Че очите й били прекалено малки, за да ходи без спирала. Гърдите й не били с правилната форма. Бедрата й били прекалено тежки. Носела неподходяща прическа. Анджи се опитваше напразно да задоволи желанията му и някоя дребна похвала от него я караше да лети в облаците.

Всяко снизхождение приемаше като знак за любовта, която той таи дълбоко в себе си, но е неспособен да изрази. Когато му призна, че обича музиката и иска да пее, той я окуражи и й позволи да пее безплатно с бандата два пъти седмично. Когато я отстъпи на Уолтър за едно важно бизнес събитие, тя смяташе, че е защото се гордее с нея и иска да я покаже. А когато понякога скриваше купчина пари или дрога в спалнята й и я предупреждаваше да не я дава на никого, независимо с какво я заплашват, приемаше това като знак за неговата вяра в нея. И почти й се искаше да се отдаде случай да му покаже лоялността си.

Една нощ, когато обещанието за лято целуна въздуха отвън, а Себастиан гол и изтощен се беше свил до нея на тясното легло, тя го попита кога ще я заведе да види къде живее.

— Много ми е мъчно, че трябва да ти казвам „довиждане“ всяка вечер. Искам да се събуждам до теб.

Той не отговори и в продължение на няколко минути тя си мислеше, че спи. След това изсумтя:

— Тук ти е мястото. Нямаш работа в дома ми.

Анджи се изправи седнала, дългата й коса падаше върху гърдите й.

— Не е ли възможно? Някой ден…?

Той отхвърли завивките, стана и се пресегна за дрехите си.

Познатият страх.

— Себастиан? Сърдиш ли ми се?

— Искаш прекалено много. Виж какво ти дадох — работа, място за спане, възможност да осъществиш мечтата си да станеш певица.

— Съжалявам — каза тя, макар да не беше съвсем сигурна за какво се извинява. — Съжалявам, Себастиан. Не си отивай още.

Той седна отново и въздъхна.

— Анджи, много ми се насъбра. Не исках да бъда жесток към теб. — После взе ръката й и я притисна към устните си.

Това я изненада и тя не знаеше какво да каже.

— Имам проблеми — въздъхна отново той. — Големи проблеми.

— Кажи ми, може би мога да ти помогна.

Той се усмихна мрачно.

— Можеш да помогнеш, но е прекалено да го искам.

— Нищо не е прекалено — възрази тя. Безразсъдно.

Той заговори откровено, без да се колебае.

— На Уолтър много му е харесала компанията ти. Иска да те опознае по-добре.

Анджи беше объркана.

— Какво означава това?

— Той ми е много близък съдружник и аз… имам дългове към него. Дългове, които ми е трудно да изплатя. Може да загубя клуба. И тогава няма да има къде да работиш и да пееш. Но той ми предложи оферта. Ще опрости дълговете. Единственото, което трябва да направиш, е да му позволиш да сподели леглото ти.

Последва мълчание, след което той добави:

— Само веднъж.

Разбира се, че го направи. И не само веднъж.

През следващите месеци спа с Уолтър три пъти, с един приятел на Себастиан от Холандия и с още един мъж, за чието име дори не попита. И при всеки следващ път се научаваше да се мрази по-малко, така че следващият път бе по-лесно. Себастиан се оправдаваше непрекъснато с дългове, но Анджи не беше глупачка и се досещаше, че той сигурно получава пари за услугите й. Но когато се случи седем-осем пъти, вече не й пукаше толкова. В продължение на седмица след това той беше много доволен от нея, идваше да я гледа как пее, казваше й, че един ден ще я направи звезда. И добрината му почти й стигаше.

Почти.

Така можеше да продължи вечно. Все пак бе издържала побоите на майка си цели шестнайсет години. Но развръзката дойде една вечер, когато Анджи отиде на работа. Някакъв млад мъж на нейните години стоеше зад бара и раздаваше заповеди. Беше висок, месест, с татуировки по двете ръце и студени като речни камъчета очи. Себастиан го представи.

— Анджи, това е синът ми. Бенедикт.

Тя беше толкова слисана, че този огромен, подпухнал мъж може да е потомък на жилавия, грациозен Себастиан, че не се сети да попита дали това означава, че Себастиан има съпруга, за каквато не бе споменавал. Но съпруга нямаше. Бенедикт бе резултат на разпаднала се връзка от младите години на Себастиан. Сега Себастиан се опитваше да навакса за изгубените години, учейки сина си на правилата в бизнеса, така че да го поеме един ден. Началото не беше обещаващо: Бенедикт показваше по всякакъв начин на персонала кой тук е шефът. Разкрещя се на Анджи, когато тя изпусна една чаша, заплаши да уволни друга келнерка за сбъркана поръчка. Жестокостта му се усещаше още по-силно от удоволствието, с което я проявяваше. Анджи си помисли, че никога не е срещала по-неприятен човек и бе потисната, че Себастиан не се намесва.

Късно вечерта, когато се беше прибрала в стаята си, на вратата се чу познатото почукване. Тя отвори и усмивката замръзна на лицето й. Беше Себастиан. С Бенедикт.

— Знаеш какво трябва да правиш — каза й Себастиан.

Бенедикт се ухили. Анджи си помисли за големите му месести ръце, за избухливия му нрав, за обидите и крясъците му. Гърбът й се вдърви.

— Не.

Себастиан се намръщи.

— Не?

Сърцето й биеше до пръсване.

— Не — повтори тя, този път по-твърдо.

Бенедикт се обърна към него.

— Татко? Тя не е ли малката ти курва?

— Щом момичето казва „не“, Бенедикт, ще трябва да го послушаме. — И Бенедикт сви рамене с престорено безразличие.

Момичето. Незнайно как бе изгубила името си. Почти бе готова да отстъпи, но не можеше да понесе мисълта, че Бенедикт ще я докосва. Преди поне Себастиан измисляше някакви причини. Но тя не беше курва; или поне си мислеше, че не е…

— Аз… съжалявам, Себастиан. Просто…

— Довиждане — произнесе той като дръпна Бенедикт от прага и затвори вратата.

Оттогава вече не дойде в стаята й. Избягваше я на работата, не я наричаше по име и отношението му бе като към всяка друга келнерка. Терорът от страна на Бенедикт продължи, избухванията му станаха нещо редовно и Анджи започна бавно да разбира, че той е не само обикновен гадняр: имаше нещо дълбоко сбъркано в него. Някаква повреда в мозъка му, някаква откачена жичка. Нещастието й беше пълно. Тя се измъчваше, умираше за любов. Когато Себастиан най-после дойде при нея три седмици по-късно с отчаян блясък в очите, тя едва не се разплака от радост.

— Себастиан, толкова съжалявам. Не исках да те разстройвам, аз…

— Ш-ш-шт — прекъсна я той. — Няма много време. — В ръката си държеше черно куфарче. — Пъхни това под леглото си.

Объркана, Анджи пое куфарчето.

— Хайде, бързо. — Той погледна зад рамото си. — Трябва да вървя. Не бива да съм тук, ако дойдат.

— Кои?

Той изобрази усмивка и я погали по бузата.

— Просто го дръж под леглото си и каквото и да се случи, не казвай на никого, че е у теб.

Анджи кимна доволна, че може да помогне. Но нишките на нейната преданост бяха изтънели през последните седмици и в сърцето си го подозираше. Подозираше го ужасно.

После той си тръгна. Тя пъхна куфара под леглото и го покри с хавлиени кърпи. На долния етаж клубът утихна. Анджи се пъхна под завивките и се унесе в неспокоен сън.

Посред нощ се събуди от звук на счупено стъкло. Седна, сърцето й биеше до пръсване. Ослуша се. Чуваха се мъжки гласове, прекатурване на мебели. Разбиваха клуба. Които и да бяха те. И не след дълго щяха да се качат тук и да потърсят куфарчето.

Сякаш събудена от дълъг сън, я връхлетя внезапна яснота. Тя скочи от леглото и започна да пъха нещата си в сака. Дрехи, гримове, пакет бисквити. Стъпките вече громоляха по стълбището. Тя си обу едни дънки, топло горнище и отметна косата си назад. Вратата се отвори с трясък, ключалката пропука и излетя към пода. Светлината от стълбището освети силуетите на двама мъже в черни пуловери и панталони.

— Под леглото е — каза тя. — Само не ме наранявайте.

Пуснаха я да излезе. И тя избяга, спасявайки се.

 

 

Ванът спря. Пени беше парализирана от страх, питаше се какво ще последва. Дали щеше да я убие веднага? Или първо щеше да се забавлява с нея. Вратата на вана се отвори и тя видя, че е в тухлен гараж. Дървени рафтове върху метални подпори обикаляха стените, по тях имаше кашони, инструменти, резервни автомобилни части. Той се пресегна и включи осветлението във вана, и тя го видя за първи път след три години. Не се беше променил много.

— Здрасти, Анджи.

Анджи събра целия си кураж, решена да не му позволи да види колко е уплашена.

— Здрасти, Бенедикт — отвърна.