Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (21)

Деветнадесета глава

След четири дни дъжд калдъръмените улици бяха подгизнали и въздухът беше тежък, напоен с миризмата на мокра пръст и водорасли. Но днес слънцето светеше от чистото, измито небе и Анджела рано-рано се отправи към Лудата Мия с червения си мотоциклет. Бяха минали много седмици, откак за последен път се бе качвала на него. Обикновено го оставяше за туристите, но заради дъжда на острова отдавна не бе идвал никой. Тя пое по хълма, морето блестеше от дясната й страна, а слънцето беше ниско и бяло. Стомахът й се сви от притеснение, когато наближи къщата, образът на вещица се върна в съзнанието й. Тя паркира на тревата и пресече калното шосе до железните порти в дългата, измазана с хоросан стена. Къщата се виждаше през решетките, внушително имение в блестящо бяло, утринното слънце светеше ослепително върху небесносиния покрив. Градината беше дива и буренясала, сякаш никой не е бил тук от дълго време. Приличаше на вълшебна приказка: дворец, в който някой спи, може би, заобиколен от пустошта от стотици години. Беше тихо, почти спокойно. Нищо от това не съвпадаше с описанието на Силас за Мия като за отровителка на кучета и грубиянка. Но все пак тя бе нащрек, когато натисна бравата на портата.

Разбира се, беше заключена.

Анджела се огледа за нещо подобно на звънец, но нямаше. Тя обиколи имота, търсейки начин да покаже на Мия, че е отвън и иска да влезе. Върна се отново до портата и се замисли какво да направи.

Нямаше да се върне и да се откаже.

— Мия! — провикна се тя силно. — Хей! Има ли някой вътре? Мия?

След това зачака. Къщата беше голяма и се виждаше само един отворен прозорец на първия етаж. Тя въздъхна, помисли си да извика още един път, но се отказа. Обърна се и забеляза кутията за писма; може би трябваше да остави бележка. Не беше идеалното, но все пак може би щеше да установи контакт. Или така, или когато излизаше на пазара, щеше да се оглежда за жена с шал и големи слънчеви очила, жена, с която никой не говори.

— Какво искаш?

Анджела се завъртя. На пътеката отпред, зад вратата с решетки, стоеше невероятно слаба жена с дълга черна коса и черни очи. В същия миг Анджела осъзна, че това е същата жена, която бе видяла на скалата в полумрака. Изобщо не беше старица. Беше облечена в халат от коприна в цвят шампанско, краката й бяха боси.

— Вие ли сте Мия? — попита тя.

— Да.

Анджела се окопити.

— Съжалявам. Събудих ли ви?

Мия поклати глава.

— Будна съм отдавна. Птиците му събудиха. Радват се, че дъждът е спрял. — Тя говореше ясно, но бързо и Анджела се затрудняваше да я разбере на гръцки.

Мия не изглеждаше нито враждебна, нито луда, както се разправяше за нея.

— Казвам се Анджела. Може ли да вляза и да поговорим?

— Не.

— Няма да ви отнема много време.

— Имам много време. Просто не искам да говоря с теб. Времето не е нищо, времето е навсякъде и понякога изтича през пръстите ми.

Анджела се затрудняваше да разбере какво точно има предвид, питайки се дали е заради несъвършения й гръцки. Но след това си спомни, че на жената й викаха Лудата Мия и престана да търси дълбок смисъл.

— Довиждане. — Мия се обърна да си върви.

— Почакайте.

— Не обичам да чакам.

— Искам да кажа, спрете. Наистина трябва да говоря с вас.

Мия се поколеба и се обърна, след това продължи на английски:

— Ти си новото момиче, нали? Онова, за което чух да разказват на пазара. Англичанката с големите идеи.

— Аз… да — отвърна Анджела с облекчение, че трябва да говори на родния си език.

— Значи затова си тук. Защото си нова. Защото не знаеш за мен и не се страхуваш.

— Чувала съм за вас — призна Анджела. — Но не знам до каква степен да вярвам. Но наистина не се страхувам.

За пръв път Мия се усмихна. Под това Анджела можа да види ехото на онази усмивка, която бе забелязала на върха на скалата, но днес ъгълчетата на тази уста бяха извити жестоко.

— Може би трябва да те изплаша нарочно? — вдигна вежди Мия.

— Моля ви, нека влезем и да поговорим.

— Никой не е бил в къщата ми от много време. — Тя прехапа устни, за миг придобивайки изражението на нервна тийнейджърка. — Вътре е хаос.

— Искам само да поговорим. Няма да ви осъждам.

— О, ще го направиш. Всички съдят. — Докато говореше, тя се приближи до портата и я отключи.

Анджела скри изненадата си: мислеше си, че няма да стигне до никъде.

— Благодаря — каза тя. — Оценявам го. — Искаше й се да бе донесла нещо, може би баклава от пекарната на Лилика или букет диви нарциси от безветрената страна на острова.

Мия отвори вратата и поведе Анджела по пътеката към къщата.

Вътре беше тъмно, прашно и миришеше на котешка урина и стари обелки от картофи. Те минаха през просторно фоайе, двете котки се провираха между краката на Анджела, сякаш се опитваха да я спънат нарочно. Тя спря и ги почеса по ушите.

— Хайде, бързо — подкани я Мия от всекидневната. След това издърпа един стол иззад масата за хранене и й направи знак да седне. Масата беше тежка, покрита с прах и свещникът в средата й беше обвит с паяжина. Мия отиде до щората и я дръпна, пропускайки светлината. Една от котките подскочи на масата и седна в праха, впервайки очи в Анджела.

— Не използвам масата — обясни Мия. — Не ми идват гости.

— Колко котки имате? Само тези двете ли?

Мия вдигна мълчаливо четири пръста, извади втори стол и седна до нея.

— Само че другите са диви. Живеят в градината, не влизат вътре.

Като по знак втората котка скочи в скута на Анджела и започна да пристъпва от лапа на лапа.

— Хубаво е, че дойде да ме посетиш — каза Мия, но тревожното й изражение беше в контраст с любезния й тон.

— Исках да ви попитам нещо за къщата на скалата.

— Да направя ли кафе? Или чай? Вие, англичаните, обичате тази гадост.

— Не се затруднявайте. Може би някой друг път ще дойда за кафе и ще донеса сладкиш.

— Няма да дойдеш. След като получиш онова, което искаш. И ти си като другите.

Анджела се опита да се сдържи; ходът на мислите на Мия беше непредсказуем. Тя внимателно се опита да се върне към причината, поради която бе тук.

— Къщата на скалата, Мия.

— Не съм била в нея от години. Всичко се случи там. — Очите й се стрелнаха към прозореца, сякаш можеше да види къщата, но зад стъклото имаше само обрасла в бурени градина. — О, сега ходя често да гледам лястовиците.

— Красива къща. Много голяма.

Мия изсумтя подигравателно.

— Не е толкова голяма, колкото тази. Знаеш ли, че имам девет спални? Всяка нощ спя в различна, понякога ги сменям посред нощ.

— Бихте ли ми дали под наем къщата на скалата?

Мия върна вниманието си към Анджела.

— Искаш да живееш там?

— Искам да я превърна в хотел за нощувка и закуска.

Мия се усмихна и Анджела се окуражи, разказвайки плана си.

— Ще се договорим и ще получавате процент от печалбата всяка седмица. Аз ще се погрижа за всичко, събрала съм пари за почистване, боядисване и обзавеждане. Единственото, което трябва да направите, е да се съгласите на малък наем в началото, докато отворя.

Все още усмихната, Мия каза:

— Не.

Студеният, равен отказ изненада Анджела.

— Обмислете го…

— Не, не, не. Не. Ти си странно момиче, Андреа. Разсмиваш ме.

— Анджела.

— Такива големи идеи на толкова малък остров.

— Всъщност идеята е скромна. Успях да създам бизнес с пикник — обиколки на…

— Нямаше да молиш, ако знаеше какво се е случило.

— Моля?

— Нямаше да молиш. Ако знаеше какво ми се е случило там. — Тя сведе очи и втренчи поглед във върховете на пръстите си. — Преди много години. Не. Нямаше да молиш.

Анджела си пое дълбоко въздух и си напомни да бъде търпелива. Мия не можеше да се контролира: съзнанието й се стрелкаше около онова място като плашлива котка.

— Какво се е случило?

— Изгубих някого.

Анджела си спомни историята за разбитото сърце, която бе докарала Мия до лудост.

— Много съжалявам.

— Не си виновна.

— Искам да кажа: съжалявам за вас. Трудно е да изгубиш близък.

— Наистина ли знаеш? — Изражението на Мия стана отбранително. — Губила ли си някога близък човек?

Анджела заекна:

— Аз… не знам.

— Какво имаш предвид?

Нещо в уязвимостта на тази жена, в разбърканите й мисли и вехнещата й красота накараха Анджела да каже истината.

— Не знам. Събудих се преди шест месеца без никакъв спомен за преди. Не знам дали съм изгубила някого. Не знам дори дали съм имала кого да губя.

Мия мълча дълго, вперила очи в нея без да мига. Устните й се движеха, но думи не излязоха. Анджела се опита да не се разстройва. Накрая Мия произнесе тихо:

— Голяма си късметлийка, че си забравила. Искаше ми се и аз да можех. Нямаше да се чувствам, сякаш… сякаш не съм направила достатъчно… — Тя стана и сложи ръка върху стола на Анджела. — А сега си иди.

— Ще обмислите ли предложението ми?

— Не, няма.

— Моля ви.

— Не ме моли. Върви си.

— Може ли пак да дойда? Да поговорим?

— Не, не искам да те виждам. Трябва да си вървиш. — Тя потропа по стола. — Хайде, ставай. Върви си.

Тази жена тук сега приличаше повече на Лудата Мия, за която й бяха казвали. Но това не ядоса Анджела. Тя имаше чувството, че се е срещнала с истинската Мия там, на скалата — красотата й, доброжелателната й усмивка — и си даде сметка, че може да бъде търпелива към нея.

Мия застана на входната врата и изпрати Анджела до портата. След което резето изтрака.

— Ако промените мнението си — опита Анджела, — или ако просто искате да поговорим… — Но Мия вече беше влязла вътре и затворила вратата.

 

 

В някои дни, докато работеше в офиса на първия етаж в ъгъла на студиото си, Джордж се чувстваше клаустрофобично. Нямаше прозорци, през които слънцето да влиза, така че разчиташе само на светлината на флуоресцентни лампи. В края на деня, седнал на бюрото си, измъчван от главоболие и досада, мечтаеше да свърши час по-скоро.

Това беше шестият му телефонен разговор за деня: сключваше сделка с дявола. Е, с Пакенхам и Пауъл, които след успеха на турнето с Пени Брайт, бяха склонни да отпуснат пари за обиколката в Щатите. Джордж се вълнуваше за това турне; пазарът беше доходен и до този момент беше вкарал в действие няколко от връзките си, предлагайки пари, статии или ефирно време. В Америка вече се говореше за Пени Брайт. Двамата с Джордж щяха да направят много пари. Не че го беше казал до момента на Пени. Избягваше я. Още й се ядосваше, че е ходила при Айвън Хемблин. С какво удоволствие само щеше да й каже за шейсетдневното турне в Щатите. Да я види тогава дали щеше да напира още за уроци по оперно пеене.

Телефонът звънна и той протегна ръка към слушалката.

— Джордж Фелоус.

— Здравейте господин Фелоус, обажда се Натали от „Барнс банк“ на площад „Лейчестър“. Имам информация за вас.

— Кажете.

— Парите, които депозирахте в онази сметка, стоят непокътнати.

— От колко време няма движение по сметката?

— От шест месеца. Искате ли да ви извадим чек за сумата по депозита?

Джордж помисли. По онова време това му се беше видяло правилното нещо. Когато хонорарите от авторските права от първия албум на Пени започнаха да се трупат, бе отделил един малък процент, който депозира в сметка на името на истинската Пени — Анджела Смит. Очакваше тя да го види, да разбере за какво е и откъде е и да го използва. И може би — в най-хубавите му мечти — да му телефонира и да му благодари. Но недокоснатата банкова сметка можеше да означава само едно: че тя не искаше да бъде намерена в никакъв случай; че не искаше парите му. Явно наистина бе приключила с него.

И никога нямаше да се върне.

— Да — отвърна той накрая. — Да, извадете ми чек. Няма да внасям повече. Не е необходимо да следите вече тази сметка.

С натежало сърце Джордж призна пред себе си, че това е краят. Сигурно никога повече нямаше да види Пени.