Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (45)

Четиридесет и първа глава

Бяха минали почти трийсет години, откак не бе виждала лицето на майка си.

Ели се почувства лека, сякаш излезе от тялото си и се издигна нагоре, съзнаваше, че сънува, но още не искаше да се събуди.

Мамо, произнесе тя мислено. Искаше да разпери ръце и да придърпа жената по-близо до себе си, но установи, че изобщо не може да помръдне.

Искаме да ти покажем нещо. Баща й също беше там, гледката пред очите й се разшири. Намираха се в нива. Обгърна я мирис на влажна пръст. Твоето наследство.

Ели настръхна. Наследство? Вие не ми оставихте нищо. Мъчих се. Нищо не беше лесно за мен.

Но ти оставихме това. Най-отгоре се издигаше планина от кал. Черна, мокра пръст.

Оставили сте ми купчина кал?

Това е плодородна почва, каза баща й, и можеш да отгледаш толкова много неща върху нея.

Ели се събуди. Осъзна, че нещо я побутва отстрани. Седна и опипа наоколо в тъмното. Пистолетът! Металът беше топъл от прекараната нощ до тялото й. Тя се усмихна на съня си, сгрята от спомена за родителите си, от гордостта за постигнатото. Побутна оръжието, сложи една възглавница върху него и отново затвори очи, надявайки се да хване последните късчета от щастливия сън.

* * *

Анджела спря веднъж по пътя, но съвсем за кратко. Зареди гориво и си купи сандвич и силно кафе в „Мичъл“, позвъня отново в полицейския участък в Байуонг и отново попадна на телефонен секретар. Пътят се виеше безкрайно в тъмносивата далечина. Джипът й бе водил привилегирован живот по широки, равни пътища и ограничен трафик в предградията: той не подхождаше на емутата, които пресичаха шосето, така че тя се отклоняваше, за да ги избегне, като поемаше отново и отново по мокрия банкет или в отсрещното платно. Бе предизвикващо смъртта шофиране, но пък я държеше будна. Очите я смъдяха, сякаш имаше пясък в тях, а главата й пулсираше. Но тя знаеше, че няма да се успокои, докато не види Ели Франкел и не й каже за Бенедикт.

Малко след разсъмване тя влезе в градчето Байуонг. Една улица къщи и кръчма. Забеляза надписа „Полиция Куинсланд“ върху облицована с дъски и прилежно боядисана къща близо до кръчмата и спря на тревата край пътя. Изкачи се по стъпалата и почука на вратата.

Никакъв отговор.

Почука отново и едва сега осъзна, че вратата не е заключена. Огледа се. По улицата не се виждаше никакво движение.

— Ехо? — извика тя, като леко натисна бравата. — Полиция?

Озова се във вестибюла на нечий дом. Несъответстваща мебелировка и глуха тишина.

— Ехо? — Анджела се огледа и забеляза малък шкаф за папки в дъното на коридора. Чуруликането на птиците отвън бе заглушено от затворените прозорци. Сърцето й биеше силно в гърдите, но тя не знаеше дали е от страх, или просто от изтощение. Тръгна напред по коридора към една светеща лампа и надникна зад ъгъла.

След което отскочи с вик. Тяло на мъж в полицейска униформа лежеше по очи в локва кръв.

 

 

Утрото пропълзя под щорите на прозореца в спалнята на Ели. Щастливото чувство от съня й още я топлеше и тя стана и си затананика тихо, докато слагаше чайника на печката. Лампичката на телефонния й секретар не светеше: сержант Озбърн още не беше отговорил на обаждането й. Реши днес да отиде до града и да се срещне с него, да му каже колко е разтревожена. Ако не можеше да й помогне, може би щеше да разбере кой му е началник и да се свърже с него.

В този миг чу скърцане на гуми по покритата с чакъл алея и предположи, че сержантът е дошъл да я посети лично. Бързо се върна в спалнята да се облече, оставяйки пистолета в леглото. Почувства се леко смутена при мисълта, че сержант Озбърн може да я види как го прибира в шкафа. Досега единственото, по което бе стреляла, бяха няколко змии и едно диво прасе, които бяха влезли в оградената й ливада. Без успех.

Докато стигне до вратата, чу стъпките на сержант Озбърн по стълбището. Тя отвори.

Не беше сержантът. На прага стоеше непознат мъж, тъмен, с белези, с татуирани ръце.

Приливът на адреналин едва не я събори. Сетивата й застанаха нащрек, погледът й се изостри, кожата й настръхна като от горещ лед. Викът, който излезе от гърлото й беше инстинктивен и я сепна. Тя се обърна да избяга. Едрият мъж изрева и хукна след нея. Ели успя да стигне до кухнята, където чайникът подсвиркваше весело и уютно. Непознатият я събори на пода и изкара дъха от дробовете й.

— Пипнах те, кучко! — изсъска той. — Отне ми двайсет години, но те пипнах.

 

 

Ели не губи енергия да вика повече: знаеше, че никой няма да я чуе. Вместо това съсредоточи всичката си сила в краката и го ритна. Той стегна ръцете си, решен да я прикове с горната част на тялото си. Дъхът му миришеше силно на паста за зъби, което свидетелстваше, че си е дал труд да измие зъбите си, преди да дойде да я убие. Моментът беше сюрреалистичен, тя имаше чувството, че сънува. Но когато лакътят му се заби в ребрата й и изкара въздуха от дробовете й, осъзна, че всичко е съвсем реално. Той опипа със свободната си ръка колана си и в първия момент тя си помисли, че иска да я изнасили. Изви се с всичка сила и освободи коляното си, след което го стовари между краката му. Той извика от болка и се отпусна, а тя използва момента да се претърколи встрани от него, стана и се затича към вратата.

В следващия миг осъзна какво е търсел на колана си. Чу се изстрел, но той още бе на пода, превит на две, така че куршумът отскочи от касата на вратата и тя затича лудо през ливадата на къщата. Но къде щеше да отиде? Имаше един малък заслон, но той беше на мили оттук, затова трябваше да намери къде да се скрие. Жилищата на стригачите на овце бяха заключени, градинската барака се намираше прекалено близо. Спомни си за бараката на стригачите и удвои скоростта си, коленете я боляха, сърцето й биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите. Трябваше да се махне, преди онзи да се е съвзел.

Последва втори изстрел, отеквайки силно и някак плоско в червения пейзаж. Тя се забави в основата на стълбището, после изтича нагоре и отвори вратата. Миришеше на студена пръст и на стари овчи изпражнения. Прекоси верандата, после намери капака в пода, където стригачите пускаха остриганите овце да чакат в кошарата под верандата. Вдигна го, скочи в кошарата, след това го върна обратно на предишното му място.

Задъхана, зачака очите й да се адаптират към тъмнината. Наблизо стояха шест празни бидона от по десет галона. Изтърколи ги един по един и блокира вратата на кошарата, после се изправи да си поеме дъх и да помисли.

Може би не я беше видял да влиза тук. Може би е тръгнал към жилищата на стригачите. И после какво? Ако не я намереше там, щеше да дойде тук. Имаше още няколко места, където да се скрие, но не можеше да се покаже, не и при положение че той имаше оръжие. Кожата й потръпна само при мисълта колко уязвима беше.

Сети се за пистолета, скрит в спалнята й. Ако можеше да се върне и да влезе в къщата…

Хрущене по боклука наблизо. Стъпки. Тя се сви и потисна хлиповете си. Не искаше да умре; животът внезапно й се стори невероятно ценен.

— Анджи? Знам, че си тук. Излез и си получи това, което заслужаваш.

Струваше ли си да се опитва да го убеди, да му каже, че не е онази, за която я взема? Но знаеше, че той няма да повярва, затова остана неподвижна в ъгъла си, като се молеше отново и отново да не я намери.

Вратата към бараката се отвори и през дупките в стената нахлу лъч светлина.

— Къде си, кучко? — извика той. — Подушвам страха ти, нали го знаеш? Останаха ми още четири куршума и всичките са за теб.

Тя се сви, искаше й се да крещи, да плаче, да изчезне. Краката му изскърцаха по дъските горе и тя се запита дали е забелязал капака, дали е разбрал къде е отишла.

Капакът се отвори. Тя се притисна съм вратата, парализирана от страх.

— Излизай, Анджи. Писна ми от тази игра.

Пръстите й се стегнаха около резето на вратата. Тя бавно го премести, колкото се може по-спокойно. Ако го дръпнеше силно, щеше да предизвика шум, а трябваше да излезе тихо.

Беше почти отворено. Нетърпението й нарасна, резето изскърца. Тя затръшна вратата, като се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да я задържи затворена. Имаше още бидони. Пренесе един срещу вратата и подскочи ужасена, когато един куршум прелетя през вратата и избръмча покрай ухото й. Затича се, знаеше прекрасно, че бидонът няма да задържи достатъчно дълго вратата затворена. А дори да го направеше, имаше други врати. Насочи се към къщата, но имаше чувството, че разстоянието е безкрайно голямо. Междувременно криволиците на малка рекичка, заобиколена от група дървета от дясната й страна, привлякоха погледа й. Нападателят й би очаквал от нея да се върне обратно в къщата; нямаше да допусне, че ще се скрие край реката.

Тя смени посоката, сви към водата, прецапвайки през калта, приведена между корените на две големи чимширови дървета. Зачака с биещо сърце. Той се появи и тръгна към къщата, точно както беше предположила. Тя си отдъхна и подпря гръб на корените с облекчение. Но то не трая дълго. Мъжът щеше да открие, че я няма в къщата и щеше да се върне да я търси. И колкото по-близо се намираше до къщата, толкова по-бързо щеше да я намери. Същевременно колкото по-далече от къщата се намираше, толкова по-трудно щеше да оцелее. Речицата представляваше по-скоро серия кални локви, не ставаше за пиене; най-близките й съседи бяха на шейсет километра оттук. Ако беше по залез, можеше да успее, но при това ярко утринно слънце щеше да рухне от горещина и изтощение, преди още да е минала външната ограда на Мануния.

Парализирана от нерешителност, Ели се сви в калта и се разплака.

* * *

Като притисна с ръка устата си, Анджела се опита да успокои сърцето си. Главата й пулсираше, очите я боляха от липсата на сън. Гледката на тялото беше сюрреалистична. Тя клекна до него и провери пулса. Нищо.

Бенедикт вече бе идвал тук, знаеше го, и това я ужаси, но отказа да се подчини на страха. Пистолетът на полицая още беше в кобура на кръста му. Тя го разкопча и го взе. Тежестта му в ръцете й я накара да си даде сметка за реалността на ситуацията. Кръвта замръзна във вените й. Трябваше да стигне до Ели. Бенедикт вече се бе отправил нататък.

Върху стената зад бюрото висеше избеляла карта на района. Тя потърси името Мануния, намери го и бързо начерта маршрута, знаейки, че Бенедикт е направил същото преди нея. Усети адреналина. Не си позволи да мисли повече. Върна се тичешком до джипа си, включи на скорост и се понесе по пътя.

 

 

Ели знаеше, че има само един начин да излезе от ситуацията и той бе да се върне до къщата и да вземе онзи пистолет. Опита се да не мисли за ужаса на смъртта. Но ако някой трябваше да умре днес, щеше да направи всичко възможно да не е тя. Знаеше, че ако следва пътя на реката, ще излезе близо до четвъртия изход на алеята към къщата си. Оттук можеше да стигне до сградата. Да, щеше да е на открито, но разчиташе непознатият да я търси в задния двор на къщата, а не отпред. Тя се изправи и започна да се провира покрай хлъзгавото корито на реката, уплашена както никога в живота си.

Усети горещината на слънцето върху гърба си, врата и ръцете. Умираше от жажда. Най-накрая трябваше да изостави укритието на дърветата край реката. Това я накара да се почувства ужасно уязвима, замаяна от ярката светлина. Заобиколи, като се придържаше към отводнителния канал, така че ако види нападателя си, да се отпусне на земята, преди да я е забелязал.

Или да избегне куршумите му.

Най-накрая видя стълба на вратата, на който висеше голямата пощенска кутия. Това означаваше, че къщата е на километър оттук. Дали беше излязъл да я търси, или я причакваше вътре? Тя се усъмни в плана си за хиляден път и се прокле, че не отива да потърси помощ. Но малко повече от половин час в утринната жега и тя вече бе дехидратирана и замаяна: още няколко часа можеше да я доведат до смърт.

Неочакван шум зад нея я накара бързо да потърси прикритие зад стълба на портата. Кола. Не можеше да е неговата; тази идваше от друга посока. Сержант Озбърн, беше сигурна! Тя се огледа, но бе изненадана, когато видя към нея да се носи син джип. Скри се отново уплашена, не знаеше какво да прави. Не познаваше колата; ами ако беше някой приятел на нападателя й? Ако беше повикал подкрепление?

Колата забави край мрежата за говеда, след това отново ускори. Ели си пое дъх и погледна. Хвърли поглед към шофьора.

И замръзна.

Сигурно халюцинираше. Жената в колата изглеждаше точно като нея.

Но не беше халюцинация; беше видяла добре и знаеше кой е. Сестра й. Жената, която непознатият търсеше.

А тя се носеше право към него.

Ели размаха ръце бясно, но колата се движеше прекалено бързо. Въпреки горещината и изтощението, Ели се затича. Сега залозите бяха по-големи от всякога.

* * *

Анджела паркира пред спретната фермерска къща с добре поддържана градина, малък оазис в еднообразния червен пейзаж. Тя изключи от скорост, но не можа да се накара да помръдне. Адреналинът се бе оттекъл, оставяйки след себе си само страх. Ръцете й бяха замръзнали върху волана. Излизането от колата и изминаването на краткото разстояние до входната врата й се струваше непосилно. Бенедикт можеше да е там. Пред къщата стоеше паркиран бял седан. Дали беше негов?

Радиото продължаваше да свири глупава кънтри мелодия. Някъде животът продължаваше. Песента свърши и започна друга, а тя все още не можеше да се застави да помръдне. Просто гледаше към верандата и й се искаше да може да изпрати на Ели психологическо послание, вместо да отиде до там и да види, че Ели вече е мъртва и че Бенедикт я чака.

Тя взе пистолета. Нямаше представа как да го използва. Просто го насочва и стреля? Или първо трябваше да направи нещо друго? Тя го обърна да го изследва.

Внезапно се чу силен гръм и предното стъкло на колата се пръсна на парчета около нея. В първия момент не можа да разбере какво се е случило, но само след миг осъзна. Някой стреля в мен. Тя извика и вдигна пистолета. Паниката я заслепи. Насочи оръжието напосоки и дръпна спусъка. Нищо не стана.

Втори куршум, този път горещината му близна рамото й. Изведнъж се появи много кръв и тя си даде сметка, че трябва да излезе от колата, че тук е много лесна мишена. Наведе се, отвори вратата и се сви зад нея. След това чу гласа му и ужасът стисна гърлото й.

— Не мърдай, за да мога да те убия, кучко! — извика той. Стъпките му идваха все по-близко. Левият ръкав на ризата й прогизна от кръв и раната започна да я смъди. Тя провери пистолета отново, опитвайки се да разбере как се работи с него. Върху нея падна сянка, тя вдигна поглед и срещна очите на Бенедикт Мартин. Той се прицели и тя също насочи дулото на оръжието си в него. В тази секунда той потрепери, тя се дръпна встрани, дърпайки безполезно спусъка. Чу се изстрел. Но не беше нейният пистолет, от което следваше, че трябваше да е мъртва.

Но не беше. Куршумът беше изплющял в калта, оставяйки дупка. Тя се плъзна по корем и изпълзя под колата. Можеше да чуе кратките животински звуци, които издаваше, докато някаква малка, отдалечена част от нея се чудеше на това колко отчаяно се държат за живота човешките същества. Вече нямаше начин да избяга. Колата отдолу беше гореща, затова внимаваше да не се изгори в тръбата на ауспуха. Устата й беше пълна с прах, рамото я болеше жестоко и оттук можеше да види краката му пред колата. Двигателят угасна. Ключовете бяха хвърлени далече. Той се наведе, усмихна й се, насочи оръжието и дръпна спусъка…

Нищо не се случи.

Бенедикт изпсува и пусна пистолета на земята. Анджела си пое дъх отново. После свали пистолета си. После спусна предпазителя.

 

 

Ели гледаше двете фигури сякаш бяха актьори във филм. Непознатият беше на верандата, Анджела — в колата. Изстрелите. След това той се затича към колата. Сърцето на Ели биеше. Тя забави. Ако се приближеше още, той щеше да я види, но ако останеше тук, Анджела щеше да бъде убита. После двамата се оказаха на земята, наполовина под колата. Не можеше да има по-подходящ момент да изтича до къщата. Тя спринтира, опитвайки се да се придържа зад градината, макар че ниските храсти бяха ненадеждна защита. Тя се стрелна настрани и се намери зад къщата. На водния резервоар бе облегната една стълба, взе я и я премести под прозореца на спалнята си.

Прозорецът й беше затворен, но не и заключен. Докато го отваряше, счупи нокътя си до живеца. Бликна кръв. Дишаше тежко, чувстваше се замаяна. Изпълзя по боядисания перваз, претъркулвайки се на пода до леглото си. Ароматът на рози от чинията с потпури върху тоалетната й масичка се сблъска с миризмата на машинното масло на пистолета. Стисна го. Вдигна ударника и излезе на предната веранда.

 

 

Безмилостни ръце я стиснаха за глезените. Тя изкрещя, опитвайки се да докопа пистолета. Раненото й рамо се блъсна в долната страна на колата и тя извика от болка. Бенедикт я измъкна на открито, тя вече бе взела пистолета, но той стовари тежкото си тяло върху нея и започна да се бори да го вземе от ръцете й. Анджела изви ръката си назад, хвърли го под колата и го чу да се плъзга по праха.

Той стана от нея и се претърколи под колата. Тя се изправи и изтича от другата страна. Сега предстоеше да се реши една сложна математическа задача: кой щеше да стигне пръв до оръжието. Дали слабичката Анджела, която трябваше да измине по-дълго разстояние, за да заобиколи колата, или тежкият, пълзящ по корем Бенедикт, който обаче бе по-близо?

Пръстите им стиснаха пистолета едновременно. След това той го дръпна. Стреля, но не можа да уцели и тя успя да отскочи. Сега той трябваше да се измъкне изпод колата. Тя се опита да тича, но той я хвана за глезена със свободната си ръка и се наложи да пусне пистолета, за да хване и другия. Анджела падна. Бенедикт се измъкна от колата, прикова я с тялото си и започна да опипва наоколо за оръжието.

Анджела вдигна очи към небето и си помисли колко е красиво. Щом трябваше да умре, щеше поне да гледа небето.

* * *

Сестра й се бореше на земята, ръката на нападателя й бясно опипваше наоколо за пистолета. Ели изтича, стомахът й се сви, но тя се опита да направи движенията си силни. Той не я чу, но видя сянката й да пада върху него. Вдигна поглед, очите му се разшириха.

— Коя, по дяволите…?

Анджела обърна глава, видя Ели и затвори очи от облекчение.

Ели натисна спусъка. Някой изскимтя, животински звук: може би беше тя, а може и да е била Анджела. Но не беше непознатият. Той не помръдваше, мълчеше. Ели смъкна оръжието, сърцето й биеше лудо.

— О, боже, о, боже — произнесе тя, с ръце върху коленете. Позивът за повръщане беше толкова силен, но успя да го преглътне и подаде ръка на Анджела да се изправи. Сестра й беше цялата в кръв и прах, трепереше неконтролируемо. Инстинктът ги хвърли в прегръдките им.

— Ти спаси живота ми — задъхано каза Анджела.

Ели се разплака. Беше спасила живота на сестра си и нямаше съмнение, че непознатият щеше да ги убие и двете, ако не беше действала. Тя се стегна. Да, беше убила един човек, но не съжаляваше. Обзе я странно спокойствие.

Протегна ръка да махне един кичур коса от очите на Анджела, впила поглед в бледото й, изцапано с прах лице, удивена от приликата. Чувствайки за първи път в живота си, че притежава нещо безценно и трайно. Усмихна се нежно.

— Радвам се да се запознаем, сестричке.