Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (11)

Десета глава

Ели се опитваше да не се тревожи от това колко груби и червени бяха станали ръцете й от селския труд. Докато извиваше работните дрехи на хер Нойман през пресата за изцеждане, погледна напуканата кожа над ставите си, стиснали ръкохватката, и си спомни как преди много време се беше гордяла с ръцете си. Силни и добре оформени като тези на майка й. Гладката им белота, розовите полулуни на ноктите. Но след това баща й се бе разболял, тя трябваше да работи и не бе спирала до днес. Сега това бяха ръце на селско момиче. Не ръце на сопрано, каза си тя горчиво, след това се закле за стотен път да престане да сравнява настоящия си живот с един живот, който завинаги щеше да си остане фантазия.

Дълбоко в къщата, тя чу да се чука на вратата. Пресегна се във ваната за още дрехи. След няколко секунди се чу гласът на Дитер:

— Ели?

Тя се обърна. Той беше спрял на прага на пералното помещение, а до него стоеше непознат мъж. Беше към четиридесетте, тъмнокос, с гъсти бакенбарди и големи, немигащи очи. Беше облечен целия в черно — от ризата и черната вратовръзка до сакото и панталоните.

— Този човек е дошъл да те види — каза Дитер.

— Да ме види? Мен?

— Беше трудно да ви намеря — обади се мъжът на толкова лош немски, че Ели едва не се разсмя.

Тя премина веднага на английски.

— И как все пак ме намерихте?

— Известна сте в селото — отвърна той с облекчение. — Аз съм Джордж Фелоус и съм дошъл да поговорим.

Тя предпазливо се избърса в полата си и протегна ръка да се здрависа.

— Да поговорим за какво? — Можеше да види Дитер как със слабия си английски се опитва да следва разговора.

— Може ли да влезем? Да седнем за няколко минути?

Ели кимна и направи знак на Дитер да се присъедини. Хер и фрау Нойман бяха отишли в селото. Кухнята беше препълнена със съдове от закуската, следващото й задължение. Миризмата на бекон още витаеше във въздуха. Тя предложи на Джордж Фелоус стол и седна отсреща.

— Ще премина направо на въпроса. — Джордж отвори служебното си куфарче и извади голяма, лъскава снимка, която побутна по масата към Ели. — Вижте тази жена.

Дитер погледна през рамото й и ахна.

Ели също беше слисана.

— Коя е тя?

— Пени Брайт. Попзвезда в Лондон.

— Ели, тя изглежда точно като теб — каза Дитер на немски.

— Не бих казала „точно“ — отвърна Ели, но не можеше да каже защо точно й се струваше прекалено силна дума. Не бяха само дрехите, косата, гримът. Може би се дължеше на странното чувство за изместване, което я обзе, абсолютното недоумение, че някой някъде в света може да прилича толкова на нея, а тя да не го е знаела досега. Тя върна вниманието си обратно към Джордж. Превключването от немски на английски подлагаше на изпитание съзнанието й. — По-добре ми обяснете какво искате от мен.

— Аз съм мениджър на Пени. Която е болна. Трябва ми някой, който да я замества за известно време.

Ели преработи тази информация, чувстваше се озадачена и малко объркана.

— Какво ви кара да мислите, че мога да пея попмузика, господин Фелоус?

— Чух за вас от Айвън Хемблин, който ръководи отдела за класическа музика в „Ти Ер Джи“. Бил е в журито на прослушването през март. Каза, че пеете като ангел. Каза също така, че английският ви е великолепен.

— Аз съм оперно сопрано — отвърна тя бързо, питайки се дали този човек знае изобщо нещо за музиката. — Техниките, които съм учила, са…

— Ще ви платя пет хиляди марки.

Дитер разбра това изречение. Очите му се разшириха. Ели мълчеше, шокирана, докато мозъкът й препускаше. Пет хиляди марки. Колко неща можеше да направи с пет хиляди марки! В съзнанието си чу звука на стотици врати, които се отварят пред нея, врати, които смяташе, че са завинаги затворени. Преместване в града, блестящ преподавател по пеене, прослушвания за оперни театри…

Джордж наруши тишината.

— Става въпрос само за няколко месеца, най-много три, само за репетиции с банда. Може да се наложи да давате от време на време интервюта, но аз ще ви кажа какво да правите и какво да казвате. Очевидно ще се наложи промяна на прическата, купуването на нови дрехи, както и… ще трябва да свалите няколко килограма. — Тук той леко се изчерви. — Но всичко е съвсем честно, после можете да се върнете вкъщи и да се преструвате, че никога не се е случвало. Ще ви платя половината от парите предварително, а останалите след три месеца.

— Ели? — обади се Дитер, неспособен да се сдържа.

Тя бързо преведе на немски разговора, несигурна каква ще е реакцията.

За нейна изненада той се засмя.

— Ели, трябва да го направиш. Къде другаде можеш да получиш такива пари?

— Ще трябва да отида в Лондон — осъзна тя внезапно. — Ще ми липсваш.

— Не е толкова далече. А и няма да е за дълго.

— Ще ви оставя да премислите до утре — каза Джордж Фелоус и сложи една визитна картичка на масата. — Но трябва да реша бързо проблема. Надявам се, че мога да разчитам на пълната ви конфиденциалност. Отседнал съм горе над кръчмата, написал съм телефонния номер на гърба на визитката.

Ели побутна визитката обратно към него.

— Не ми е нужно да премислям, господин Фелоус — каза тя. Беше завладяна от смесица от чувства — страх и вълнение, сърцето й препускаше, но тя не можа да сдържи усмивката си. — Ще го направя.

* * *

Когато Джордж се прибра вкъщи, Айла рисуваше на закритата тераса.

— Как пътува? — провикна се тя, когато той се опита да се измъкне в спалнята, за да разопакова багажа си.

Знаеше, разбира се, че няма да му се размине. Въпросът беше до каква степен да й каже. Той остави куфара си върху кремавия килим и отиде при нея на терасата. Слънцето хвърляше сребърни отблясъци в косата й. Тя сложи върху платното една многозначителна капка виолетово, след това промърмори тихо:

— По дяволите! — Това бе най-близкото до ругатня, което някога бе изрекла.

— Това е много приятно — каза той, като разглеждаше картината.

— Е, и какво е? — отвърна тя бързо.

— Аз… ами, не знам.

Тя въздъхна и избърса ръцете си от боята с един парцал.

— Трябваше да е зюмбюл. Или нещо такова. Дамите от групата ми по рисуване казват, че трябва да мисля повече като художник, да виждам нещата различно. — Тя се усмихна и се протегна да го целуне. — Но ти не каза. Как беше в Германия?

— Добре. Сключих сделката. — Удовлетворението от това да го изрече беше огромно. Ели Франкел бе казала „да“. И той бе облекчен, разбира се. Макар и да се страхуваше малко как щеше да проработи. И — трябваше да признае — развълнуван от възможността.

— Каква сделка беше?

Това беше шансът да й каже. Но не можа. Прекалено трудно беше за обясняване, щеше да повдигне подозрения, недоверие. Така че излъга.

— Чужди права, много скучно, Айла. Знаеш, че предпочитам да не говоря за работа вкъщи. — Пулсът му се ускори от вината, но тя не забеляза.

Никога не забеляза.

 

 

Тринайсетгодишният Джордж беше взел присърце философията на господин Люинс. Първия ден в новото си, първокласно училище — пълно с богати момчета с плътни гласове — той реши да е нов човек. От страх да не чуят грубия му, северен акцент, Джордж не продума цяла седмица. Вкъщи упражняваше резкия им, нахакан говор. В края на срока говореше като същински южняк.

Животът в семейство Люинс не беше лош. Те бяха добри хора, любящи по свой, непохватен начин. Джордж написа само няколко писма до сестрите си. Редките им повърхностни отговори му напомниха онова, което винаги бе знаел: че не беше един от тях, че никога не е бил. Вместо това създаваше подходящи приятелства в училище: избираше правилното момче за момента, за да продължи нататък. Когато стана пълнолетен, осъзна, че сърцето му е станало студено, че около него се е образувала крехка черупка. Но нямаше представа как да спре процеса. Завърши с отличие, избра правилния път, беше поканен да учи в Колежа на християнската църква в Оксфорд, приет в програма за обучение, която Люинс одобриха веднага: медицина. Щеше да стане доктор; това бе правилният избор за мъж с неговото образование. Надяваше се после да специализира психиатрия, напразно търсейки отговори за странните чувства в сърцето си.

Може би щеше да остане на този път; може би щеше да забрави за музиката, топлината и смеха; може би щеше да стане студен човек, дори жесток. Но в края на първия семестър срещна Айла.

 

 

Люинс планираха новогодишното си парти от месеци. Беше краят на 1949 г., време за откриване на нова ера. Войната беше зад тях, бъдещето изглеждаше пълно с обещания. На настъпващото десетилетие се възлагаха много надежди. Салонът, обикновено заключен и покрит с чаршафи против праха, беше украсен със златни и сребърни ленти, бе нает келнерски персонал и малко след шест следобед заможните гости започнаха да пристигат. Джордж беше развълнуван от приготовленията, необяснимо раздразнен на приемните си родители за глупавата им сантименталност. Всеки път, когато госпожа Люинс кажеше нещо от рода на „Само помисли, Джордж, това е последният път, в който се къпя през четиридесетте“ или „Последния път, в който ще полея цветята си през това десетилетие“, той се изпълваше с неловка смесица от смущение и досада към нея. Хвана се, че изпитва такива чувства много, много по-късно не само към приемните си родители. Малките фобии на хората му влизаха под кожата, раздразваха го, изпълваха го с нежелание да се асоциира с човешката раса. Но беше добре възпитан, така че сложи усмивка на лицето си, за да посрещне гостите с Люинс.

В шест и половина на вратата се позвъни и Джордж покорно стана от тапицирания си стол, и отиде до входното антре. Отвори вратата и видя на прага трима души. Висок, възрастен мъж с тъмна коса, дребната му русокоса съпруга с пълни устни и щастливия резултат на техния съюз: висока дъщеря с бледа коса и алабастрова кожа.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесе Джордж. — Аз съм Джордж Фелоус.

Със силен акцент, който Джордж не можа да определи, мъжът произнесе:

— Аз съм Еско Кивели. А това са съпругата ми Ванска и дъщеря ми Айла.

Джордж се ръкува последователно с тях, но Айла все още не го бе впечатлила особено.

— Има ли къде да оставим палтата си? — попита тя.

— Позволете. — Той се наведе да й помогне да се освободи от огромното си палто. Тогава внезапно мерна отражението си във високото огледало до стойката за шапки; в този момент забеляза себе си до нея. Той беше тъмен — почти по цигански с черните си очи и гъста коса — и облечен изцяло в тъмни тонове. Тя беше пълната противоположност. Носеше кремава рокля, украсена с перли; косата й беше неописуемо фина и руса, отразяваше светлината; кожата й беше безупречна като на мраморна статуя, но когато пръстите му докоснаха ръката й, усети, че тя е топла, не студена. Напомняше му на паднал ангел и контрастът във външния вид на двамата раздвижи нещо дълбоко в него. Той се нуждаеше от нея. Мисълта беше колкото внезапна, толкова и категорична.

През цялата вечер я наблюдаваше очарован от дистанция. Нямаше опит с жените, така че не знаеше как да се държи с нея. Успя да изкопчи някаква информация от госпожа Люинс. Семейството беше финландско, но Айла беше израснала в Лондон. Баща й беше инвестиционен банкер и — госпожа Люинс понижи глас тук: — „имали повече пари, отколкото можели да броят“. Джордж пи прекалено много шампанско, въпреки настояването на госпожа Люинс, че трезвеността е по-подобаваща за младеж на неговите години. Въздухът в салона стана горещ и задушен от толкова електрически печки, любезен смях и скъпи парфюми. Той изгуби Айла от поглед, но накрая я откри. Отвън на терасата, на студа. Помисли си за палтото й, но преди да се разубеди да стои далеч, забърза към антрето да го намери и да й го занесе.

Студеният въздух го удари в лицето. Усети, че главата му започва да пулсира.

— Госпожице Кивели?

Тя се обърна. Едва сега той осъзна, че до нея в сенките стои друг мъж. Не си спомняше името му. Робърт? Родни? Беше син на един от най-старите приятели на господин Люинс. Той усети, че го бодва сърцето при мисълта, че Айла е навън с него; и в този момент от смущение езикът му се върза.

— Палтото ви — подаде й го той. — Аз… помислих си, че може да ви е студено.

Робърт — Родни се усмихна покровителствено:

— Аз щях да й го донеса, ако госпожицата искаше — каза той. — Само че тя твърди, че не й е студено.

Айла се усмихна слабо на Джордж.

— Всъщност казах, че скоро трябва да вляза вътре — поправи го тя. — Сигурно не сте ме чули правилно.

— Но вие обещахте да изслушате историята ми. Докъде бях стигнал? О, да. Механикът ми каза, че колата щяла да струва сто паунда, за да бъде ремонтирана. Сто! — повтори той. — И че нямало да мога да платя такава тлъста сума.

Джордж се опита да се възползва от ситуацията. Мъжът… Родерик, така се казваше. Родерик изтърси една цигара на перилата и я пъхна в ъгълчето на устата си. Айла погледна умолително Джордж и леко наклони глава.

Той прочисти гърлото си:

— Госпожице Кивели? Донесох ви палтото, защото… майка ви ме помоли да ви кажа…, че е време да си тръгвате.

— О? Толкова скоро? — Тя обърна престорено натъжените си очи към Родерик: — Съжалявам, ще трябва да отложим този разговор за друг път.

Родерик присви очи, несигурен в искреността й.

— Но още е едва полунощ.

— Трябва да ходя и на друго парти. Джордж — обърна се Айла към него, — бихте ли ме завели до алеята?

Джордж кимна. Тя се сви в палтото си.

— Довиждане, Родерик.

Родерик издаде хъмкащ звук, дръпна здраво от цигарата си и насочи поглед към градината. Джордж поведе Айла по стъпалата и около къщата до покритата с чакъл алея, където тя спря и въздъхна дълбоко.

— Благодаря ви, спасихте ме. Той ме отегчаваше до смърт.

— А как ще…? Искам да кажа, че той ще забележи, че не сте си тръгнали.

Тя поклати глава.

— Няма значение. Скоро ще си намери друга жертва. Може би по-благоразположена. — Тя му се усмихна. — Защо продължавате да ме наричате госпожица Кивели? Забравихте ли името ми?

Страните му пламнаха.

— Не, казвате се Айла.

— Тогава ме наричайте Айла. „Мис Кивели“ звучи толкова като от деветнайсети век, сякаш от роман на Джейн Остин. — Тя обърна лице срещу студения бриз. — Далече ли е морето оттук?

— В края на улицата.

— Харесва ми този мирис, морския въздух. Щастливец сте, че живеете тук.

— Знам — кимна той. След това, обхванат от внезапна пиянска самоувереност, каза: — Искате ли да се разходим до кея?

— Няма ли да е прекалено студено?

— Може би — отвърна Джордж и лицето му придоби колебливо изражение.

— Е, аз съм с палто. Но вие?

Искаше му се да каже: „Не усещам студа, когато сте до мен“. Вместо това, обаче, произнесе:

— Няма да се бавим. Само една кратка разходка.

Беше опияняваща комбинация: шампанското, меката красота на Айла, морският студ — и кратката разходка се превърна в дълга вечер, под навеса на една автобусна спирка, скрити от студа, си разказваха истории и споделяха мислите си. Когато наближи полунощ, тя вече го бе омагьосала напълно. В някои моменти му се струваше, че забелязва нещо познато в усмивката й или в начина, по който накланя главата си и тогава си спомняше за сестрите си и за непринудения им смях. По някакъв начин тя откри вътре в него момчето, което беше преди. Той й разказа за любовта си към музиката, за мечтата си да работи с музиканти, да организира представленията им и да си възвърне онази наслада, която бе изпитвал, докато слуша концертите преди толкова години. Тя му зададе един прост въпрос: „Защо, по дяволите, следвате тогава медицина?“. Беше толкова проницателен въпрос, че в първия момент не можа да отговори. Фойерверките в далечината им напомниха, че започва ново десетилетие. Той гледаше ярките цветове, отразени върху лицето й. По-рано вечерта тя се беше пошегувала, че я е спасил; но всъщност тя го беше спасила.

Едно нещо, обаче, не й каза: истината за родителите си. Беше по-лесно да каже, че баща му не се е върнал от войната, че майка му се е разболяла и умряла, че сестрите му сега са му чужди. Може би трябваше да й повярва, че няма да го съди за престъпленията на баща му, но не се реши; не и ако това означаваше да я загуби. В деня на сватбата им, година по-късно, той се питаше за лъжата, върху която лежеше бракът им, за това дали един ден няма да го застигне. Но това никога не стана.

А междувременно той си навлече друга, още по-опасна лъжа.

 

 

Ели крачеше край вратата на къщата на Нойманови и чакаше таксито. Хер и фрау Нойман не знаеха нищо за плановете й. Беше им казала, че Джордж е стар приятел на майка й, и че е организирал пътуване до Англия, за да се запознае с роднините си. Дитер знаеше всичко, но тя не се реши да го прегърне, да открадне онази последна целувка от устните му, преди дългата раздяла. Родителите му не подозираха нищо за отношенията им.

— Спри да обикаляш, изнервяш ме — каза хер Нойман добродушно.

— Май забрави, когато ти се разболя от нерви, преди да летиш за първи път със самолет — присмя му се фрау Нойман.

Тя не можеше да им каже, че не се страхува от полета. Имаше далеч по-важни неща, за които да се притеснява.

Таксито се показа, катереше се по хълма.

— Ела да те прегърна. — Фрау Нойман я притисна силно към гърдите си. — Ще ми липсваш, малко врабченце.

— И ти ще ми липсваш — каза Ели. Тя изпитваше огромно чувство на удовлетворение като знаеше, че при връщането си ще може да им се отплати за тяхната щедрост и добрина. Който казваше, че с пари щастие не се купува, явно никога не е бил беден.

Хер Нойман я прегърна нерешително, а след това дойде ред на Дитер — тя се опита да не се притиска прекалено силно към тялото му.

— Ще ти пиша всеки ден — прошепна в ухото му.

— Ще те обичам вечно — отвърна й той и горещият му дъх я накара да настръхне.

Таксито спря, тя се овладя, взе куфара си и тръгна по пътеката.

Очакваше я нов живот.