Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (27)

Двадесет и четвърта глава

Анджела се разрови из кошницата под плота, като мърмореше, че в хотела няма достатъчно място за съхранение: имаше един малък шкаф за чаршафи, една претъпкана лавица за книги във фоайето и друга в трапезарията, огромна ъглова секция в кухнята, в която вечно си удряше гърба докато приготвяше закуска и този тесен плот в антрето, който й служеше за рецепция. Всички неща накрая свършваха в кошницата под него: фактури, изгубени вещи, дребни монети, канцеларски принадлежности, стари списания… всичко наблъскано безредно, защото все нямаше време да го сортира. Пусната бримка на една от плетените кувертюри за легла я беше довела тук да търси ножица. Знаеше, че трябва да е някъде тук.

Звънецът на рецепцията иззвъня и я стресна. Тя си блъсна главата в долната част на плота.

— Съжалявам — произнесе един мъжки глас. — Не исках да ви плаша.

Анджела вдигна очи. Беше Джери. Изведнъж се смути. Косата й беше опъната назад, нямаше грим. Тя се изправи и се опита да се усмихне.

— О, здравейте! С какво да ви помогна? — Предположи, че си е променил мнението и е дошъл да иска стая, и внезапно й стана неловко при мисълта, че ще е толкова близко и ще делят една баня.

— Имах намерението аз да ви помогна — каза той с усмивка. — Началникът ви никога ли не ви дава почивка?

— Сама съм си началник — отвърна тя раздразнено. Винаги ставаше така: смятаха я за прекалено млада, за да върти такъв успешен бизнес.

Джери се засмя.

— Беше шега — каза той. — Началникът ви. Вие. Никога ли не си давате почивка?

Анджела се изчерви.

— О-о-о. Понякога. — Истината беше, че рядко напускаше хотела. Винаги имаше какво да прави. А ако излезеше, то беше, за да отиде до пазара да купи храна за клиентите, или до таверната, за да организира вечеря и обиколки със Силас, или пък да посреща нови гости на кея. Но не го призна. Даде си сметка, че и без това изглежда прекалено праволинейна на Джери. Не искаше да я смята и за скучна.

— Добре. Бих искал да направя една от онези обиколки с мотоциклет. И бих искал да дойдете с мен.

През главата й минаха за миг стотиците задачи, които трябваше да свърши тази сутрин. Но денят беше красив; мотоциклетите бяха свободни; Джери стоеше тук и й се усмихваше, сякаш знаеше някаква тайна, която никой друг не знае.

— Звучи чудесно — каза тя.

Взе кошницата за пикник от плота и двамата излязоха.

Слънцето блестеше върху синьото море, заслепявайки очите й. На върха на скалата Джери спря и тя отби до него. Морският бриз разроши косата й и я развя пред лицето й и тя изведнъж се зарадва, че е излязла.

Джери вдъхна дълбоко.

— Заведете ме някъде, където никой друг не ходи — помоли я той.

— Островът е много малък.

— Все има някое място.

— Съмнявам се, че мнозина ходят до основата на тази скала — каза тя. — Няма прочути плажове, няма пещери, само камъни и вълни.

— Как да стигнем до долу?

— Има пътека, стар рибарски път.

Той свали кошницата за пикник и одеялото от багажника на червения мотоциклет.

— Покажете ми.

Поведе го по края на скалата. Между полюшващите се жълти треви откриха каменната пътека. Тя се спускаше стръмно надолу. Големите камъчета се превърнаха в хлъзгащи се камъни и тя на няколко пъти трябваше да спре, за да запази равновесие. Джери вървеше зад нея с кошницата, избираше пътя си внимателно. Когато наближиха плажа, слънцето остана отвъд скалата и стана студено.

Тя хвърли бърз поглед назад, за да види следва ли я Джери, но кракът й се хлъзна и тя полетя назад.

За части от секундата, докато падаше, я обзе ужас. В съзнанието й изникна някаква сцена и тя бе в нея. Ръцете й бяха вързани, намираше се на тъмно, студено място, скована от отчаяние и страх… Но след това Джери я хвана и не й позволи да се изпързаля надолу.

— Добре ли сте?

Споменът се прибра под сянката, оставяйки само ехо от ужаса след себе си.

— Аз…

Той й помогна да стане и тя се огледа. Синьото небе, блещукащото море, Джери, който я гледаше, великолепната му усмивка. Започна бавно да се отпуска.

— Добре съм. Да продължим надолу.

Скоро стигнаха края на пътеката. Миризмата на водорасли тук беше по-силна и Анджела започна да се пита дали това е най-подходящото място за пикник.

— Пфу! — изсумтя Джери. — Каква воня!

— Водорасли — каза тя. — И скални езера.

Но той не се обезсърчи.

— Ей там има един голям плосък камък, на който можем да седнем.

Отидоха до него и Анджела постла одеялото — половината на слънце, половината на сянка — и седнаха. Вълните се разбиваха в скалите само на няколко крачки от тях.

— Не е толкова хубаво, колкото на плажа — каза тя, — но си има своя чар. — Може би можем да отидем да видим плажа Халки след това. Той е много красив. Малко по̀ на север е.

— Трябва да видите плажовете в Австралия. — Джери обърна очи към морето, сякаш можеше да види отвъд него. — Бял пясък в продължение на километри.

— Откъде сте?

— Живял съм навсякъде. Израснах на място, наречено Съншайн коуст. Родителите ми още са там, но не съм ходил отдавна. — Той я погледна. — Знаете ли, тук хората казват: слънчево е, а аз си мисля: човече, не си виждал слънчева светлина, ако не си ходил в Куинсланд. Небето е толкова синьо и голямо, че очите те заболяват; всичко е пропито със светлина, а дърветата са искрящо зелени, примитивно зелени. Това е истинска красота!

Тя му се усмихна, изненадана и очарована от страстната му тирада.

— Ами вие? Откъде сте?

Анджела се поколеба, не беше сигурна какво да му каже. Нямаше представа откъде е.

— Нека позная — каза той, спестявайки й отговора. — Прекарах една година в Англия и съм доста добър в разпознаването на акцента. Не сте от север, сигурен съм.

— Не — каза тя.

— Ходили сте в добро училище, бих казал, макар и не в наистина луксозно.

— М-м-м…

— Прекарали сте много време в Лондон, но на запад, не на юг. Определено не на юг.

— Много ви бива наистина — каза тя. — Наистина съм от Лондон, но предпочитам да съм тук. — Когато каза това, едно твърдение, което бе измислила само за да задоволи любопитството му, осъзна, че е много важна истина за самата нея. Не искаше да продължават по тази тема. — Да хапнем ли? Храната на Лилика е много вкусна.

— Да, страхотно. Умирам от глад.

Тя махна кърпата върху кошницата и започна да разопакова печивата на Лилика. Няколко секунди по-късно една огромна вълна се разби в брега, опръсквайки храната им със солена вода.

— О! — възкликна Анджела и се изправи. Водата бе намокрила крачолите на дънките й.

Джери се засмя.

— Извинявай, ти си мокра, а аз се смея — премина той неочаквано на „ти“.

— Нямаш вина.

— Анджела — каза той, като се опитваше тонът му да бъде спокоен. Взе ръцете й и понижи глас, най-после успявайки да потисне смеха. — Анджела, може би трябва да бъда уволнен заради всичките тези романтични глупости и да ти кажа това. Напускам острова в четвъртък. Но мисля, че си красива и искам да те целуна, преди да си отида, ако разрешиш.

Тя си помисли, че не знае дали е целувала някого преди. Предполагаше, че би трябвало, но ако не беше?

Той разчете погрешно колебанието й.

— Съжалявам, прекалено ли съм директен? Вие, англичанките…

— Да — каза тя бързо. — Искам да кажа, не. Не си прекалено директен. Да, от друга страна…

Той се усмихна. Прегърна я през врата и я привлече по-близо. Устните му бяха горещи, твърди, но омекнаха срещу нейните. Тя простена. Топлата му, леко груба мъжественост беше силно успокояваща и събуди дълбок копнеж в нея. В този момент връхлетя друга вълна и заля обувките им.

— По дяволите! — Той се отдръпна със смях.

— Хайде — подкани го тя. — Да се върнем в хотела и да се изсушим. Ще ти направя обяд. Експериментирам с традиционните манджи и съм станала доста добра.

— Можеш дори да готвиш? О, боже, направо си перфектна.

Тя скри глупавата си доволна усмивка, мислейки същото за него.

* * *

— Става, Чарли. Изкарай я до края и ще я изслушаме пак.

Чарли Кроуи, новият проект на Джордж, кимна и свали слушалките си. Джордж се обърна към Айла, която седеше тихо на един стол в контролната стая, и вдигна вежди.

— Е? Според теб заслужава ли си главоболието?

Тя кимна ентусиазирано.

— Тази песен ми харесва.

Джордж беше изумен. Тя обикновено не слизаше в студиото, но беше проявила интерес към Чарли. Наистина, младият мъж беше много очарователен и забавен с подчертания си кокни акцент и безкрайния поток от анекдоти; но обикновено Айла оставяше бизнеса на него. Той си помисли, че тя сигурно се опитва да се включи по-дейно, за да не се повтори последното бедствие.

Предателството на Ели го бе възмутило дълбоко и още не му даваше да спи нощем. След скъсването на отношенията им той се затвори, охладня. Айла го молеше да прости на Ели и да продължи. Но всеки телефонен разговор, който трябваше да проведе с организатори на концерти, с чужди звукозаписни фирми, маркетингови екипи и реклами му причиняваха болка. Чувстваше се объркан и глупав. Провален. Укоряваше се, че не я е накарал насила да остане. И когато първите намеци за новата й музикална посока станаха известни на пресата и първите подигравателни коментари тръгнаха, той изпита необикновено удовлетворение, разкривайки за себе си няколко детайла: тя беше егоистка, представяше си, че ще изпълнява грандиозните роли, мислеше си, че всичките й фенове ще я харесват и че ще привлече хиляди нови. Айла му беше казала, че започва да става жесток.

После, година след това, той се събуди в една задимена кръчма близо до станцията на метрото „Кингс Крос“ и намери Чарли. Само с китара и микрофон, той хипнотизираше малката публика със синеок чар и дрезгав от бърбън глас, който караше сърцето да се свива. Джордж не разбираше защо този талантлив двайсет и осемгодишен младеж не е подписал договор с някоя компания.

Шест седмици след началото на работните им взаимоотношения го разбра. Чарли беше мързелив, не отиваше никъде навреме, държеше се грубо с медиите и залиташе към пиенето. Но Джордж се нуждаеше от нова звезда, която да му помогне да забрави старата, така че по настояване на Айла се свърза с Чарли. Сега, след като първият сингъл бе станал номер единадесет, двамата работеха по втория; а Айла ги държеше под око.

Чарли се дотътри, затвори вратата на кабинката за записи зад себе си.

— Е? Как звучах?

— Мисля, че беше чудесно — пропя Айла със сладка усмивка.

Той й намигна.

— Благодаря, скъпа. Ами ти, шефе? На теб хареса ли ти?

— Казах, че става — промърмори той. — Щях да те накарам да я изпееше отново, ако не ми харесваше.

— Такъв си е той, моят Джордж, винаги „щедър“ на похвалите. — Чарли бръкна в джоба си за тютюн и хартия и си сви цигара. — Кажи ми — попита той с цигара между устните, — прекалено рано ли е да го отпразнуваме със скоч?

— Да — отвърна Джордж. — Имаме още много работа, преди да стигнеш до питието. Бек вокалите, като начало.

— Ще направя чай — предложи Айла и се плъзна от стола си.

— Не се затруднявай, скъпа — каза Чарли, но Джордж знаеше, че не го мисли.

Лентата се превъртя обратно. Джордж натисна бутона и те заслушаха песента, опитните пръсти на Джордж танцуваха по смесителния пулт, регулираха нивата; и през цялото време умът му работеше: може би тук малко ехти, като че ли там пианото е малко по-силно, може би трябва да наемат още някоя бек вокалистка… Чарли дърпаше от цигарата си, изпълвайки малката стая с дим. Прозвуча краят на песента, Джордж постепенно намали звука и Чарли се ухили самодоволно.

— Не е лошо, не е лошо, а шефе? Предполагам, че тази може да стане и номер едно.

Неговата самоувереност раздразни Джордж, въпреки че той самият искаше да стигнат до номер едно в класациите.

— Ще видим. Много фактори играят. Ще трябва да направиш турне, да бъдеш любезен с медиите.

Чарли махна с ръка, случайно изтръсквайки пепел върху пула.

— Знам, Джорджи. — Да го нарича „Джорджи“ беше само един от отвратителните му навици. — Баба ми беше врачка, знаеш ли. Когато бях четиригодишен, каза на майка ми, че знаела, че един ден, когато порасна, снимките ми ще са по всички вестници.

Джордж не изтъкна, че престъпниците също са по страниците на вестниците.

Айла се върна с подноса за чай.

— Вярно ли? Баба ти е била врачка?

Чарли се усмихна с безочливата си усмивка.

— Ами, вземаше по пет паунда да предсказва бъдещето, но дали е казвала истината, или измишльотини… — Той разпери ръце театрално. — Кой знае?

Айла се засмя любезно и потупа Джордж по рамото.

— На входа чакат с доставка, лемики. Искат да отидеш и да подпишеш.

Джордж се зарадва, че може да се откъсне. Когато излезе, Айла наля чай, а Чарли изгаси фаса си във вчерашния пепелник. На горния етаж въздухът беше чист. На входната врата един куриер в червена униформа търпеливо чакаше с голям кашон, оставен между краката му. Джордж се подписа, след което го внесе вътре. Любопитен, той махна лентата и го отвори.

Касети в големи сиви кутии. Бяха надписани на ръка. Пени Брайт, звукозаписна сесия, юли, 1973 г.: оригиналните записи на истинската Пени, върнати от спешната служба с бележка, че нямат място за съхранение. Джордж седна на дебелия килим с една от касетките в ръка. Тази първа звукозаписна сесия… имаше чувството, че е била преди цяла вечност. Пени, изпълнена с надежда, но предпазлива, беше свирила и пяла пред него собствените си песни. Спомняше си ясно изненадата и възхищението върху лицето й, когато тя излезе от кабинката и седна да изслуша записа. Не безочието на Чарли Кроуи, нито доволното равнодушие на Ели. Пени беше шокирана.

— Наистина ли звуча така? — беше попитала тя.

— Наистина.

— Но това е… хубаво.

Беше му се приискало да протегне ръце и да я прегърне, трогнат от наранената й невинност, от несигурността й, въпреки красотата и таланта, които имаше…

Джордж стана и пусна касетката в кашона. И той нямаше къде да дене всичките тези кашони. Дали да не ги унищожи? Но сърцето му каза „не“. Може би Айла нямаше да забележи, ако останеха в един ъгъл в гаража за известно време?

Замислен, слезе в мазето. Отвори вратата и очите му се разшириха при гледката. Чарли беше взел дланта на Айла в своята и прокарваше пръсти по нея. Айла го гледаше като омагьосана, а той й се усмихваше по начин, който не можеше да бъде описан другояче, освен като съблазняващ. При влизането му двамата отскочиха един от друг. А Айла не се осмели да го погледне в очите.

— Чарли ми предсказваше бъдещето, лемики — произнесе тя бързо. Някак прекалено бързо.

— Нещо, което съм наследил от баба си — изрече Чарли без следа от вина или извинение в гласа си. — Тя, госпожата ти, ще има дълъг живот.

Обяснението ни най-малко не го успокои. Ако заниманието им беше толкова невинно, тогава защо тя се изчерви? За повече от двайсет и пет години брак никога не я бе виждал да изглежда така.

— Ами, радвам се, че ще има дълъг живот; но ние имаме малко време, за да довършим този запис — промърмори той мрачно. — Няма време за глупости, Чарли. Днес ни чака още много работа.

— Естествено, шефе. — Чарли се протегна, намигна на Айла и се върна в кабината за записи. Джордж отново превъртя лентата, борейки се с чувството на ревност, като си обеща никога повече да не оставя Айла насаме с Чарли.

 

 

Притиснала чело в прозореца, Ели чакаше в музикалната стая на мадам и гледаше към улицата. Беше потвърдено, Андре Андерсон й предлагаше ролята на Анина в продукцията на Уестминстърската опера на „Травиата“. Айвън смяташе, че трябва да я приеме; тя бе казала „не“. Сега се чудеше дали да каже на мадам, или не. Дали възрастната учителка щеше да одобри решението й, или щеше да я нарече глупава снобка и да й каже да приеме работа където и да е. Винаги бе трудно да се предвиди мадам, която бе непостоянна като времето.

Вратата се отвори и Ели се обърна, пускайки прашната завеса. Мадам се затътри по дървения под и седна пред пианото. Обичайният й начин да започва един урок беше да свири гамата и Ели да я пее, без да кима одобрително. Днес тя седеше много неподвижно и разглеждаше Ели, стиснала устни.

— Какво има? — попита Ели накрая. — Не искате ли да пея?

— Опитвам се да реша дали си заслужаваш труда.

Ели беше изненадана.

— Не знам какво искате да кажете.

— Последният ти чек е отказан. Не можеш да си позволиш повече да учиш при мен.

Паника стисна сърцето й.

— Отказан? — Следеше толкова педантично банковите извлечения; как е могло да се случи? Наистина ли финансите й се бяха стопили?

— Мисля, че може би си заслужаваш труда, Пинелъпи, но аз остарявам. Не бива да се възползваш от мен.

— Не, не съм го направила — отвърна възмутено Ели. — Толкова съжалявам; ще ви напиша друг…

— От опит знам, че когато една банкова сметка е празна, тя си остава празна, докато в нея не влязат повече пари. Спечелила ли си някакви пари от вторник насам?

Ели поклати глава.

Мадам вдигна четири съсухрени пръста.

— Ще продължа да ти давам уроци, но ако продължаваш да нямаш пари, това ще е краят на отношенията ни.

Искаше й се да се разплаче, искаше й се да се развилнее. Но вместо това наведе глава и каза:

— Да, мадам. Благодаря ви за щедростта.

Гласът на мадам омекна.

— Хайде, дете — каза тя и потупа стола до себе си. — Трябва да ти кажа нещо.

Озадачена, Ели се приближи до стола. Мадам никога не й бе предлагала да седне до нея; тя винаги яростно пазеше личното си пространство. Ели се отпусна на стола, като внимаваше ръката й да не докосва тялото на мадам. Отблизо можеше да подуши пудрата и шампоана на старата жена. Увехнали рози.

Мадам спокойно посрещна погледа й.

— Вчера имах късмета да обядвам с един мой скъп стар приятел. С когото не се бяхме виждали петнайсет години.

Последва кратко мълчание. Приглушената слънчева светлина иззад завесите беше неподвижна.

Мадам продължи:

— Казва се Франц Ауербах. Знам, че името му ти е известно. Първия път, когато дойде при мен, ти ми каза, че е обучавал баща ти.

Силна тъга прониза сърцето й. Татко. Вече не мислеше за него всеки ден, но когато се сетеше, я обземаше чувство за загуба.

— Да — отвърна Ели. — Татко говореше с голям възторг за него.

Мадам се усмихна със свити устни и Ели си помисли, че долавя сянка на съжаление в изражението й.

— Пинелъпи, ти ми каза, че баща ти се казва Каспер Франкел. Нали?

— Да.

— Съжалявам, но Франк твърди, че не познава човек с такова име.

Шокът беше като светкавица; устните й започнаха да се движат без разрешението на мозъка.

— Значи е забравил. Било е преди толкова години.

— Спомням си много ясно, когато ми каза, че баща ти е бил от звездните ученици на Франц. Франц не би го забравил.

— Той е възрастен… той… — Ели осъзна, че е груба и се спря. — Сигурно е сбъркал. Трябва да е сбъркал.

Мадам я потупа по коляното. При други обстоятелства жестът щеше да е изненадващ, но Ели бе прекалено заета да се бори с разкритието за баща си, за да го забележи.

— Знам, че сигурно си разочарована — каза мадам.

— Но защо татко го е казал, ако не е било истина? — Тя не очакваше мадам да й отговори. Баща й винаги имаше нужда да мислят за него като за специален, като за по-добър от другите. — При кого е учил тогава, ако не при Ауербах?

— При някой компетентен, предполагам — отвърна мадам с недоволно свиване на раменете. — Ти беше добре обучена, предал ти е добри умения.

Ели потъна в мисли. Ако баща й бе лъгал за това, за какво ли още бе лъгал? Дали наистина е имал обещаваща кариера? Дали провалът му се е дължал на болест? Или просто е бил аматьор, един от милионите стремящи се към операта певци с големи мечти, човек, който е бил толкова огорчен и объркан от провала си, че е трябвало да каже на дъщеря си една неистина? Очите й се напълниха със сълзи, тя стана бързо и се отдалечи.

— Не мога да приема предложението ви за безплатни уроци — каза тя, изправи рамене и взе нотите си от пианото. — Ще ви потърся, когато имам пари.

— Пинелъпи, не бива да се срамуваш.

— Да срамувам? От какво?

— От баща си. Или от себе си.

— Не се срамувам — отговори Ели, макар че не беше вярно. — Татко беше изискан човек и ми преподаваше добре. Може би е имал основателни причини за онова, което е направил.

Мадам изсумтя.

— Предполагам, че е било гордост. Може би и на нея те е научил.

Гняв прониза стомаха на Ели. Без да каже и дума повече, тя излезе.

Едва когато беше вече на улицата със светлината върху страните и слънчевия бриз в косите си, осъзна, че гневът й може да е предизвикан от това, че мадам е открила истината. Тя беше прекалено горда; а на това определено я беше научил баща й.

— Проклета да е! — промърмори тя и бръкна в джоба си. Извади няколко монети и отиде да намери уличен телефон. Трябваше да звънне на Айвън; трябваше да провери дали предложението на Андре е още валидно. Трябваше да започне отнякъде.