Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (46)

Четиридесет и втора глава

Сестра й пя на нейната сватба.

Анджела погали ръката на Джери, докато Ели, облечена в свободна, червена рокля, извиси глас в най-прекрасната „Аве Мария“, която Анджела някога бе чувала. Градината на Лейла бе препълнена със сватбари: голям навес, столове, декорирани в бяло и златно, маси, огъващи се под тежестта на сандвичи с хайвер и чаши шампанско. Следобедното слънце огряваше тихо сцената, хвърляйки дълги сенки. Времето беше идеално за градинско сватбено тържество: ясно, топло. Докато Ели пееше, дори птиците в клоните млъкнаха да слушат.

Анджела хвърли поглед към Джери, усетила, че я гледа. Усмивката му още караше сърцето й да тръпне. Тя прехапа устни да спре глупавите, щастливи сълзи, с които се бореше през целия ден. Познаваше го от толкова дълго и винаги си бе мислила, че бракът няма да промени нищо. Но го промени. Това бе пълен, утвърждаващ живота акт. Бо, с дълги тийнейджърски крайници, напъхани в костюм, седеше на съседната маса, изглеждаше толкова горд, сякаш щеше да се пръсне.

Прозвуча последното „Амин“ и събраните гости започнаха да ръкопляскат, да викат, разтърсени от красотата на музиката и щастливия момент.

Анджела потъна в прегръдките на Джери. Той я целуна и двамата сплетоха ръце.

— Толкова се радвам, че се върна — прошепна тя.

— Толкова се радвам, че дойде за мен.

Тя се усмихна тайно, спомняйки си за смелостта, която трябваше да събере, за да се качи на самолета до Лондон и да го изненада в малкия му апартамент. Но след онова, което бе преживяла с Бенедикт, след следствието около смъртта му и справянето с медийното внимание за невероятната история на сестра й, летенето вече бе изгубило силата си да я тревожи. Джери се беше съгласил да се върне в Куинсланд, докато Бо завърши гимназия. След което щяха известно време да пътуват по света. Заедно.

Сега диджеят бе пуснал една стара мелодия и хората се размърдаха, вземаха си питиета от бара, смееха се и разговаряха на висок глас. Анджела се обърна леко, за да види лицето на Джери.

— Мисля, че ни е било съдено да сме заедно — рече тя.

— Да — прошепна той, — и аз мисля така.

Ели си проправи път между масите, спирайки се да получи комплименти от време на време. Анджела видя как Дитер стана и я прегърна. Зарадва се да ги види заедно. Знаеше, че са преживели много след повторното си събиране: враждебност от бившата му съпруга, хладно посрещане от децата му, а след това пък и тревоги около здравословното състояние на Ели. Четирийсет и две години не бяха най-добрият момент за бременност. Ели прошепна нещо на Дитер, след това продължи да върви, спирайки накрая пред Анджела.

— Беше красиво — каза Анджела. — Много ти благодаря.

— Може би един ден ти ще ми върнеш услугата?

— Дори не знам дали още мога да пея.

— Разбира се, че можеш, ти си ми сестра. — Тя разпери ръце театрално. — Ти си дъщеря на Ефимия Ангелис.

Джери се наведе напред.

— Благодаря, Ели. Не се случва всеки ден прочуто сопрано да пее на сватбата ти.

— Едно приятно завръщане към професионалната сцена — каза тя. После погали заобления си корем. — Макар да мисля да си взема още малко отпуска. Не знам как ще се справя да бъда майка на тази възраст. Вече съм толкова изморена.

— Лейла ме е родила, когато е била на четирийсет и две.

— Той посочи към дансинга, където Лейла танцуваше с един много по-млад мъж, косата й се вееше на гърба й, както и полите на роклята й. — Дори съм сигурен, че това я е запазило млада.

Ели погледна към Лейла, а Анджела гледаше нея и продължаваше да не може да повярва. Сестра, близначка. Тя леко се освободи от прегръдката на Джери и хвана ръката на Ели.

— Трябва да говоря с теб.

Ели кимна и те оставиха шумния навес зад гърба си, спирайки под едно мангово дърво на трийсет-четирийсет метра от веселбата.

— Джери има приятел адвокат в Лондон, който се занимава с наследството. — Сред документите, които Джордж Фелоус бе изпратил на Ели, беше завещанието на Мия. В него тя определяше за свои наследници двете си биологични дъщери близначки. — Ще получим първата сума пари в края на годината.

— Много ли са?

— Почти милион паунда.

Ели вдигна вежди.

— Добре ще ни дойдат.

— Така е.

Ели я погледна право в очите. Анджела започваше да свиква със сериозното й изражение.

— А сега ми кажи честно, Анджела, наистина ли си щастлива да живееш така, както предполагам?

— Абсолютно. Имам хубав живот, не се нуждая от много. Като си помислиш само колко хора нямат нищичко. — Двете с Ели бяха създали фонд на името на Мия и Джордж, за да подпомагат образованието на надарени деца в неравностойно положение. Анджела понякога се питаше защо Ели толкова много се стреми да отдаде почит на биологичните им родители по такъв начин: тя никога не бе срещала Мия, а в отношенията между нея и Джордж бе съществувало подозрение. Определено траурът, скръбта за изгубените възможности и неизказани неща не бяха засегнали Ели по същия начин, както Анджела. Но под равната си, практична външност, Ели изпитваше състрадание към тези, които имаха по-малко от нея.

— Добре. — Ели се замисли. Накрая каза: — Знаеш ли, беше време, когато си мислех, че парите са всичко. Бях амбициозна, алчна.

— Не мога да си го представя. — Докато Анджела говореше, един порив на вятъра разлюля клоните над главите им и ги поръси с цвят.

Ели вдигна лице нагоре с изражение на удоволствие. След това върна погледа си върху Анджела и се пресегна към ръката й.

— Имаме още много какво да научим една за друга.

Анджела се усмихна.

— Очаквам го с нетърпение.

След това сестрите се върнаха на сватбеното тържество с преплетени пръсти, Анджела бе отпуснала глава върху рамото на Ели. Косите лъчи осветяваха цветовете на дървото, докато падаха мълчаливи и меки в златния следобед.