Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (31)

Двадесет и осма глава

1979 г.

Една студена февруарска сутрин Анджела се събуди и осъзна с шок, че не е виждала Мия повече от два месеца. Укори се, че е била лоша приятелка. Но пък беше заета с други неща. Тя погледна към топлото мъжко тяло, което спеше до нея. Джери, с неговите гладки рамене над чаршафите, с разрошената дълга коса, паднала върху лицето му. Тайният й любовник. Когато Силас предположи, че споделят една стая, стана студен с нея и я накара да обещае да не казва на никого другиго.

— Срамувам се за теб, Анджела — каза той и внезапно суровата му фасада се напука. — Направи така, че никой да не разбере, защото ще си изгубиш репутацията за миг.

И тя се престори, че е назначила Джери и че се е настанил в една от стаите за гости. Ако някой си дадеше труда да преброи с колко стаи разполага и колко хора са в хотела, тайната й щеше да бъде разкрита.

Тя се протегна и стана от леглото. Можеше да отиде при Мия по-късно. Трябваше да се прави закуска, а днес беше вторник, което означаваше, че е неин ред. Джери си плащаше престоя като помагаше в хотела. Приготвяше закуска четири пъти в седмицата, занимаваше се с тежката работа по прането и бавно разчистваше задачите, които Анджела бе отлагала поради липса на време. Смяна на кранчета, драскотини по стените, смазване на пантите и почистване и подреждане на всички рафтове. Тя беше толкова свикнала с трескавото място, с безконечната работа, че сега от време на време се улавяше, че скучае. Но щом настъпеше такъв момент, Джери я извеждаше на разходка на плажа или на питие в таверната.

Джери беше разкрил свой неподозиран талант. Преди да се отправи да обикаля света, той бе завършил архитектура, макар и никога да не бе практикувал. Веднъж погледна плановете за разширение и попита Анджела: „Има ли вероятност някога да поискаш да строиш втори етаж?“. И когато тя отговори утвърдително, той взе молив и начерта плановете, като обясни, че настоящото преустройство ще ограничи всяко бъдещо разширение. За това си мислеше Анджела в полудрямката си тази сутрин, което я подсети за Мия. Мия трябваше да одобри плановете и, разбира се, щеше да го направи. Беше дала ясно да се разбере, че къщата на скалата трябва да бъде променена напълно. Но Анджела не я бе виждала отдавна, още отпреди Коледа, а в нейното нестабилно състояние може би беше по-добре да не я оставя сама за толкова дълго.

Тя взе единия мотоциклет и изкачи хълма до къщата на Мия. Беше малко след два следобед. Денят беше топъл, но Силас каза, че било последният къс от зимния студ преди пролетта. Анджела му повярва. Сякаш зад студения вятър се долавяше обещание за нещо топло, преливащо от живот. Това я изпълни с чувство на надежда и спокойствие и тя се запита за живота си преди и дали някога се е чувствала по същия начин в потъналото си в забрава минало. Не вярваше; ако е било така, мозъкът й нямаше с такава готовност да го забрави.

Тя слезе от мотоциклета и отиде до портата.

— Мия!

Никакъв отговор. Съвсем типично. Тя почака и извика отново, след това си спомни, че Мия обикновено си ляга следобед в южната спалня. Отиде отстрани на къщата и извика пак.

— Мия, аз съм, Анджела. Трябва да говоря с теб! — Изминаха няколко минути, опита пак, но все така без успех.

Бодна я първото притеснение. Не само че не беше идвала да я види, не я бе срещала и на пазара, нито пък беше чула някой да се оплаква от нея в селото… Възможно ли беше да не е излизала изобщо от къщата си? Мия често говореше, че е болна, че Анджела не я взема на сериозно. Ами ако наистина е болна и е нямало кой да й помогне? Или пък е умряла?

Тя се върна до входната порта и я хвана. Ако можеше да се изкачи до най-горната решетка, щеше да се прехвърли на тухления свод и да продължи нататък до стената. После можеше да открие някое дърво, нещо, на което да се изкачи. Тя събу обувките си и се зарадва, че е с дънки. Качи се и стигна до свода. После се спусна по него надолу до стената. Малко по-нататък клонът на един голям чинар се протягаше до стената. Тя го опита, не беше много сигурна дали ще я издържи, но реши все пак да се възползва от шанса. Клонът пропука и тя внезапно бе залята от непознати образи и звуци.

Включените лампи в една голяма къща, бягане от някого, звук от съдрано, падане…

Затаи дъх. Още един спомен беше изпълзял от мрака, за да я тревожи. Под нея клонът започна да поддава. Тя бързо изпълзя до чатала на дървото, след това се спусна до земята с леко одраскан лакът. Спря за малко и се опита отново да набута в тъмното спомена. Но знаеше със сигурност, че е от нощта, когато бе изгубила паметта си. С усилие на волята отряза всички връзки от спомена в главата си, оставяйки мрака отново да го погълне.

Настоящето беше по-важно; Мия беше по-важна.

Входната врата се оказа отворена. Тя я натисна нерешително.

— Мия? Мия, тук ли си? Анджела е.

Къщата беше тиха, само часовникът тиктакаше. Прахът беше плътен и миризмата на котешка урина се усещаше силно. Две от котките веднага се хвърлиха към нея, като мяукаха силно и се усукваха около краката й. Тя леко се освободи от тях и тръгна нагоре. По кожата й преминаха тръпки и сърцето й забърза. Осъзна, че се стяга и очаква да завари най-лошото.

— Мия?

Глухо пъшкане. Анджела се затича и отвори вратата на спалнята. Вътре лежеше Мия, изпита сянка, свита на една страна в леглото.

— Какво е станало? Болна ли си? Да извикам ли доктор?

Тя поклати глава.

— Умирам.

Анджела я погледна внимателно. Беше отслабнала и бледа.

— Какво има? Сърцето ли?

— Чувствам се толкова слаба.

— Откога си на легло?

— От две седмици.

— Защо не ми се обади? Щях да дойда.

— Защото си мислех, че ще умра, преди да дойдеш до тук.

Анджела й помогна да седне.

— Какво си яла?

Мия сви рамене и избегна да я погледне в очите.

— Искаш ли да ти приготвя нещо? Сандвич?

— Не — отвърна тя. — В къщата няма храна. — Тя размаха ръце като крила на птица. — Не съм пазарувала. Не мога да отида до града, пълно е с мръсни хора и бактерии и… — Гласът й изтъня и тя потръпна.

— Но, Мия, трябва да ядеш. Котките ти трябва да ядат.

Очите на Мия станаха кръгли и тъжни.

— Котките! Горките ми бебчета! Но как да им купя храна, като не мога да отида до пазара?

Анджела продължи да я разпитва. Явно Мия беше решила точно преди Коледа, че външният свят вече не е безопасен за нея, и беше изразходвала последната си храна през предишните осем седмици. Което обясняваше измършавелия й вид. Храната беше свършила преди два дни, а тази на котките — вчера. Но нищо не би могло да я накара да излезе и да напазарува.

Анджела въздъхна:

— Искаш ли аз да ти напазарувам?

— Ще го направиш ли?

На връщане от магазина се натъкна на д-р Москопулос.

— Добър вечер, момиче. Не съм те виждал от доста време. Добре ли е вече нашата пациентка?

Анджела знаеше, че Мия не иска проблемите й да се разчуват, но си помисли, че докторът вече е наясно с повечето от тях.

— Всъщност, решила е, че има прекалено много вируси и бактерии навън и се е затворила вкъщи. — Тя вдигна пазарските торби. — Бях избрана да й занеса храна.

Той я докосна по ръката.

— Много си добра към нея, скъпа. Знаеш, че изобщо не е болна. Бучките… измисля си ги.

— Тя беше убедена, че умира.

— Виждал съм го и преди, хората понякога умират само защото вярват, че ще умрат. — Той поклати глава. — Не и Лудата Мия, обаче. Здрава е като кон, така че не се тревожи.

— Няма — обеща Анджела, макар да се тревожеше. Върна се до мотоциклета си и остави торбите на багажника. Студен бриз лъхна лицето й. Тя погледна надолу към селото, а после към скалата, където се виждаше хотелът й. Мина й през ума, че хипохондрията на Мия бе започнала със започването на ремонтите. Дали тези неща бяха свързани? Мия често казваше, че не я е грижа, че иска всички следи от къщата да бъдат изтрити. Но дали наистина го мислеше? Дали разрушаването на източната стена имаше нещо общо с някои от най-важните й спомени?

Анджела се обърна и се качи на мотоциклета си, питайки се какво ли се е случило на Мия в къщата на скалата.

 

 

Ели знаеше, че не иска да ходи на партито на Нанси Маккензи по случай приключването на оперния сезон. Беше поканена, разбира се, с половин уста. Когато ръкоплясканията стихнаха и разговорите и смеховете на публиката останаха зад кулисите, Нанси се обърна към Ели:

— Вкъщи има парти. Искаш ли адреса? — Ели отвърна отрицателно. Не само защото нямаше приятели в състава — вината беше колкото нейна, толкова и тяхна: тя бе останала резервирана по време на цялата опера, но също така и защото просто не искаше да вижда къде живее Нанси Маккензи. Къща в Лондон, достатъчно голяма, за да побере целия състав? Това само щеше да я накара да завижда. Нанси беше голяма звезда с малък глас; Ели имаше голям глас, но въпреки това гледаше как звездата й се смалява и изчезва. Операта имаше удължен сезон и тя бе благодарна за стабилните приходи. След тази вечер, обаче, нямаше нищо. Трябваше да започне работа — в бар, може би, или в ресторант. Въпросът беше къде — в Лондон или в Мюнхен. В Мюнхен можеше да се отърси от стигмата „Пени Брайт“, да намери агент и да започне прослушвания. Но в Лондон беше Айвън.

Ели и Айвън се виждаха веднъж седмично във вторник, когато тя нямаше репетиции. Той й купуваше цветя, водеше я на ресторант. Тя хвалеше хубавия му вкус, разпитваше за семейството му. След това той я оставяше пред апартамента й с целомъдрена целувка по бузата и обещаваше да дойде за нея следващия вторник. Така беше и в седмиците след Коледа. Ели установи, че не е трудно да го хареса: той беше мил и представителен, и се интересуваше от музика. Но тя не беше сигурна дали това може да прерасне в нещо друго, а той бе сдържан за това какво бъдеще биха могли да имат. Беше ли й любовник? Предполагаше, че да, въпреки че в отношенията им нямаше много интимност. По-скоро бяха като две деца, които си играеха в училищния двор: негова светлост и оперната звезда, които си подхождаха идеално, но бяха странно откъснати един от друг.

Зад кулисите оживлението и смехът бавно заглъхнаха, когато участниците съблякоха костюмите си, надянаха ежедневните си дрехи и излязоха, за да отидат на партито на Нанси. Ели бавно свали грима и закачи роклята си на закачалката. Андре не дойде да я види, както бе направил вечерта на откриването, за да й предложи още работа. На масичката й в гримьорната нямаше цветя, както на съседните маси. Тя се сети, че още не си е взела програма за спомен и прекоси празния театър, за да отиде до мястото, където се продаваха. После излезе на студената улица и тръгна към автобусната спирка. Стъпките зад гърба й я стреснаха и тя се обърна: видя Айвън да й маха.

— Ели! Спри!

Върна се, изпълнена с любопитство.

— Чакахме те на вратата на сцената — каза той, като пъхна в ръцете й един увехнал букет. Дъхът му образува облачета пара в студения въздух. На светлината на уличната лампа се виждаше, че той е изчервен.

— Ние?

— Аз и мама. Дойдохме да гледаме последното ти представление. Чакахме дълго. — Той я хвана за ръката. — Имаш ли нещо против? Мама иска да говори с теб.

— Разбира се. Но нека отидем някъде на топло.

Лейди Давъркорт не изглеждаше изобщо впечатлена от интериора на кафенето, което откриха зад театъра: ламинирани маси с олющена повърхност и прашна дървена ламперия по стените. Но лейди Давъркорт никога не се впечатляваше от нищо и Ели се зачуди дали върху лицето й винаги е запечатан този израз на леко презрение. Когато закачиха шапките и палтата си и намериха къде да седнат, тя се усмихна пресилено и каза на Ели:

— Пееш много хубаво, скъпа.

— Благодаря — отвърна Ели. Тя погледна Айвън, но той не отвърна на погледа й. Една келнерка дойде и взе поръчката им за чай и кафе, след което тримата потънаха в мълчание.

— Е — каза Ели, за да запълни тишината. — Май тази вечер е доста студено.

Лейди Давъркорт изпусна нетърпелива въздишка.

— Айвън иска да те попита нещо — каза тя. — Айвън. Хайде.

Ели беше учудена.

— Айвън?

Той й се усмихна колебливо.

— Ели, аз и мама проведохме дълъг разговор днес следобед, и мислим, че е добра идея двамата с теб да се оженим.

Виж ти. Ели щеше да се засмее, ако моментът не беше толкова сериозен. След това си спомни как Дитер говореше за женитбата: не предложението, когато нещата между тях вече се бяха обтегнали; а времето, когато той мислеше, че тя е бременна. Връхлетяха я образи и сцени в червено-кафяво. Късната следобедна светлина, бризът, който развява прострените дрехи, дивите цветя, свели главици срещу есента. Дълбока, неизказана меланхолия я обхвана. След това тя си възвърна спокойствието: онова време беше отминало. Сега трябваше да мисли за бъдещето си. Тя се пресегна и взе ръката на Айвън — вече беше мислила как би отговорила на този въпрос.

— Да, Айвън, идеята е добра.

Той кимна и тя почувства примирение. Но това нямаше значение: те се нуждаеха един от друг, много връзки бяха започнали по необходимост.

Лейди Давъркорт се намеси:

— Ще бъдете сгодени шест месеца, след което ще има малка сватба — каза тя. — Влошеното здраве на лорд Давъркорт означава, че той не може да чака прекалено дълго, нито да преживява прекалени вълнения.

Ели се зачуди дали трябваше да се обиди, че на влизането й в семейството може да се гледа като на вълнение.

— Разбира се. Радвам се, че пасвам на семейните планове.

— Ще трябва да ми дадеш списък с имената на тези, които искаш да бъдат поканени. Само близки роднини и приятели, ако обичаш.

Близки приятели? Ами че тя нямаше никакви. Предположи, че това е недостатък, но беше дошла в Англия като попзвезда, пред която се умилкваха празни хора, на които не можеше да вярва. А след отвратителния прием на оперния й албум недоверието й към тези около нея се увеличи и тя се затвори напълно. А семейството? Това можеше да е повод да покани роднините на майка си. Леля Биа и вуйчо Мъри щяха да са дразнещи до сълзи, каквито бяха вечерта, когато дойдоха да я гледат в операта. Те вярваха в любовта, в семейството, в честността. Тя се сви вътрешно при мисълта, че щяха да са свидетели на женитбата й с Айвън.

— Всичко е наред, лейди Давъркорт. Нямам кого да поканя.

— Добре тогава. Това улеснява нещата. Поздравления скъпа, сигурно си много щастлива.

Ели се замисли. Да, определено в момента имаше голям оптимизъм. Най-малкото щеше да е много, много богата. Щеше да живее в красива къща, заобиколена от красиви неща. Никога нямаше да се притеснява как да осигури покрив за главата си или храна за стомаха си.

 

 

Джери беше незаменим в хотела. Беше поел функциите на неофициален технически ръководител на строежа, дори работеше със строителите от време на време. Когато сезонът свърши и ясното небе се стопли, Анджела свикна да го вижда навън гол до кръста, стиснал цигара между устните си, с огряна от слънцето дълга коса. Сега тя се чувстваше спокойна във връзка с разширението, беше сигурна, че е планирано добре и ще се построи както трябва, без да се бои, че ще се налага да се разправя сама на гръцки с работниците. Сградата бе завършена в края на слабия сезон и туристите започнаха да прииждат. Но потокът от тях заплашваше да се превърне в потоп. Една отлична статия за „При Мия“ в популярен английски туристически справочник за Гърция доведе до там, че телефонът на Анджела непрекъснато звънеше. Тя не можеше да настани всички и Силас разчисти още една стая над таверната, за да предложат места за желаещите. Бизнесът се разрастваше бързо. С допълнителните стаи дойде и допълнителната работа. Джери помагаше с всичко, с каквото може, но Анджела скоро реши да наеме една от внучките на Силас, Делиа, за натоварения сезон. Капитан Лианис не би могъл да увеличи броя на курсовете, така че Анджела организира за Наксос — Аморгос ферибот, който да спира в Петалудос веднъж седмично през лятото. Сестрата на Лилика се премести на острова и отвори магазинче за сладолед и кебап с тераса към плажа Халки. Силас, да не остане назад, също построи тераса. Всеки божи ден се събираха повече от двайсет туристи в градчето, които трябваше да ядат нещо.

Броят на мотоциклетите, които Анджела предлагаше, също се увеличи. Джери отиде до Парос да ги подсигури. Освен това поне веднъж седмично двамата излизаха на разходка до някой от плажовете. Би могло много лесно да се поддаде на прекомерната работа и никога да не спре. Но Джери я караше да спира и тя му беше благодарна.

Е, не всичко вървеше по мед и масло. Спомените започнаха да изпълзяват отново от сенките. Не често, но достатъчно редовно, за да я притесняват. Бяха несвързани, само проблясъци на неприятни усещания и сцени, но тя се боеше, че накрая ще се навържат и ще оформят цяла картина. И тогава ужасното й минало щеше да придобие плът и да разруши сегашното й щастие. Беше започнала да си повтаря кратка мантра: „Забрави, забрави, забрави…“ Обикновено това й помагаше да спре спомените, но я плашеше, че не може напълно да ги контролира.

Двамата с Джери също така имаха несъгласия по отношение на Мия. Анджела пазаруваше за нея веднъж в седмицата, след това прекарваше известно време в къщата, за да й готви. Джери смяташе, че е прекалено заета, за да се занимава и с това, че поема допълнително и ненужно бреме.

— Но, Джери — възразяваше тя, — аз съм единственият човек на острова, който я обича. Трябва да се грижа за нея.

— Не й помагаш, като я поощряваш. Тя не е болна. Ако трябва да излезе и да си напазарува, ще го осъзнае.

Анджела не очакваше от него да разбере Мия. Всъщност, тя самата не бе сигурна защо разбира Мия, но дълбоко в себе си знаеше какво е да искаш да избягаш от света, да се страхуваш, да се задъхваш, когато си на открито и сред хора.

Другото, което я притесняваше беше, че колкото повече се влюбваше в Джери, толкова повече се боеше, че ще го изгуби. Можеше да го прочете в очите му: той още не бе приключил с пътуването. Когато разказваше на гостите за местата, които е видял, очите му придобиваха меланхоличен израз и тя знаеше, че копнее да се движи, да продължава да вижда непознати неща. За разлика от нея. Тя обичаше Петалудос, обичаше работата си и хората, които я бяха посрещнали толкова сърдечно. Той може и да беше щастлив сега, но тя знаеше, че накрая нещо ще стане. И се опитваше да не го обича толкова много.

* * *

Ели лежеше гола под тежките завивки и слушаше как се излива водата на душа. Денят беше дълъг. Сватбата бе минала точно по плана на лейди Давъркорт: беше малка, кратка и не причини големи вълнения на лорд Давъркорт, който наблюдаваше със сияеща гордост от стола си. Градината беше декорирана за случая, свещеникът ги беше оженил под бял навес, обточен със златни панделки. Ели носеше бледолилава рокля, а косата й бе вързана свободно отзад. Айвън беше облечен в добре ушит италиански костюм със синя вратовръзка в цвета на очите му. Всички казваха, че са красива двойка и Ели започна да го вярва.

Гостите в по-голямата си част й бяха непознати, мъже със самоуверени гласове и жени, които миришеха на лак за коса и скъпи парфюми. Те й честитиха сърдечно, някои дори я разпознаха като Пени Брайт и проявиха силен интерес към промяната на музикалната й кариера, кариера, от която сега всички очакваха да се откаже. Ядоха печена патица, малки бели картофки и изкусно аранжиран зелен боб. След това имаше сладкиш със сметана и плодове, а пандишпанът бе толкова напоен с бренди, че Ели бе сигурна, че може да се напие. Двамата с Айвън седяха един до друг, разменяха си конспиративни усмивки и благодаряха на гостите.

Най-после вечерта настъпи, късно и неохотно, както става през август, и гостите си отидоха вкъщи. Само братовчедката на Айвън, Корнелия, и лукавият й съпруг Бърни още се мотаеха тук, когато персоналът дойде да демонтира навеса и да изчисти. Айвън бъбреше с тях дружелюбно, докато Ели — изморена от натоварения ден, — наблюдаваше чистачите и се питаше кога най-после ще си легне.

— Щастлива ли си, скъпа? — обърна се Корнелия към нея и докосна китката й със студената си ръка.

— Да — отвърна тя и погледна крадешком към Айвън. Той бе потънал в дълбок разговор с Бърни.

— О, не се тревожи за тях. Все намират за какво да дрънкат. — Корнелия вдигна чашата си с шампанско, забеляза, че е празна и пак я остави. Лицето й беше зачервено и лъскаво, строгата й прическа я караше да изглежда почти като мъж.

— Предполагам, че скоро трябва да си тръгваме. Но искам да ти кажа нещо, скъпа.

— Какво е то?

— Любовта е толкова ценна — каза тя. — Бъди мила към него.

— Разбира се, че ще бъда.

— Знам, че той ще е мил към теб. Малко доброта дълго трае.

— Какви глупости говориш на жена ми, Нели? — каза Айвън добродушно, прекъсвайки разговора им.

— Женски работи — отвърна тя с палава усмивка. — Много по-интересни от мъжките, за които си говорите с Бърни.

Ели се прозя, спомни си за добрите маниери и се спря.

— Ах, време е да си тръгваме — каза Бърни.

Когато се сбогуваха, Ели прехвърли през ума си думите, които Корнелия беше казала за добротата. Това беше нещо просто, но толкова силно. Да, ако тя и Айвън можеха да бъдат мили един с друг, може би това щеше да замести липсата на истинска страст. Тя се стопли при тази мисъл, когато последва Айвън вътре.

На път към спалнята двамата бяха повикани във всекидневната от лорд Давъркорт, който беше в жизнерадостно настроение, дължащо се както на брендито, така и на историите от младостта му. Към единайсет лейди Давъркорт го подкани да си лягат, оставяйки младата двойка сама за първи път този ден.

Настъпи глухо мълчание. Айвън се обърна към Ели:

— И ние трябва да си лягаме.

Тя кимна. До този момент не бяха споделяли нищо повече от целувки, и то не особено страстни. Но тази вечер бе сватбената им нощ и всичко щеше да се промени. На Ели й се искаше това, което я тласка нагоре по стълбището към красиво подредената спалня, да е нещо повече от дълг. Каза си, че у хората желанието един към друг може да се засили, че неловкостта от непознатото може да бъде заменена от сърдечното утешение от взаимното опознаване на телата си. Докато Айвън си вземаше душ, тя се съблече и се пъхна под завивките и остана да чака Айвън, докато той влезе с хавлиена кърпа, превързана през кръста.

Единственото осветление бе тънка ивица светлина от банята. Той свали кърпата и се качи в леглото до нея, придръпвайки я нежно към бледите си космати гърди.

— Добър вечер, госпожо Хемблин — каза той.

— Добър вечер, ваша светлост.

Той се усмихна.

— Все още не.

Тя го погледна в очите, опитвайки се да открие следа от желание в себе си. Кожата му беше студена, крайниците — дълги и жилести. Прокара пръсти по гръдния му кош и той потръпна. Това я накара да се спусне дръзко по корема и надолу между краката. Той продължаваше да е мек. Погали го нежно. Нищо не се случи.

Той отмести ръката й и я обърна по гръб, като я притисна. Устните му бяха върху нейните, езикът му изследва устата й. Тя хвана ръцете му и ги сложи върху гърдите си, но продължаваше да го усеща отпуснат. Минутите минаваха, но не се случваше нищо.

— По дяволите! — Айвън се дръпна рязко от нея.

— Айвън? — произнесе тя колебливо.

Той се обърна отново към нея и отмахна косата от лицето й.

— О, Ели, съжалявам. Просто не съм добър в тази работа. Ти нямаш вина. Ти си много красива, скъпа, и аз се безпокоя за теб много.

Тя не знаеше какво да каже, затова си замълча.

— Нека да се прегърнем и да заспим. Беше изморителен ден.

— Щом това искаш…

— Ели, знам, че и ти го искаш. — Той я придърпа по-близо и я целуна по челото. — Ще се справим с това по-късно.

 

 

След закуската Айвън изчезна за час, за да проведе няколко служебни разговора, а Ели излезе на разходка в гората сама. Слънцето грееше силно и по ръба на вълшебната пещера бяха нацъфтели сладък грах, сини камбанки и нарциси. Тя се облегна на ствола на плачещата върба, плъзгайки пръсти по грапавата кора. Един ден щеше да притежава това дърво. Мисълта й се видя странно нелепа тази сутрин. Дистанцията между сега и момента, когато щеше да е собственичка изглеждаше безкрайна, невъзможна за преодоляване.

— Ели? — Беше Айвън, викаше я отдалеч, гласът му се носеше от бриза.

Тя излезе на пътеката.

— Тук съм! — извика му в отговор.

Той тръгна към нея. Слънцето хвърляше кестеняви отблясъци в косата му и той й се усмихна, когато се приближи. Наистина изглеждаше сякаш я обича, което правеше снощното фиаско да изглежда още по-озадачаващо.

— Свърши ли си работата? — попита тя.

— Да. Всъщност проведох много важен разговор с един стар приятел, Луис Деко. Надявам се няма да се разсърдиш, че говорихме за теб.

— За мен?

Той кимна, но не я погледна в очите. Тя стана подозрителна. Листата на дървото се раздвижиха на вятъра.

— Да, Луис е агент в развлекателния бизнес. Занимава се с оперни певци. Намира им работа из цяла Европа.

Ясно накъде биеше.

— Разбирам.

— Не се наложи дълго да го убеждавам. Иска да се заеме с теб. Мисли, че може да ти намери работа веднага, макар и не в Англия. А ти ще трябва да се задоволиш с малки роли. Разбира се, ще направя така, че да си на хубаво място и да се чувстваш приятно, където и да отидеш.

Тя не поиска да знае защо Айвън не я е запознал с Луис досега. Подозираше, че Луис не е никакъв „стар приятел“, а познат, когото търси по време на нужда. Познат, който сигурно играеше по свирката на Айвън, по-скоро на парите и влиянието му. Спомни си наблюдението на Андре, че в този бизнес по-важно е кого познаваш, а не как пееш.

— Но ако аз замина… това няма ли да създаде проблеми със семейството ти?

— Те няма да знаят, скъпа. Стига да се връщаш за Коледа и за рождените дни, няма да разберат.

Ели обмисли практичността на предложението на Айвън и му се възхити. Тя спонтанно разтвори ръце, прегърна го и го целуна по устата. Той трепна изненадано, но после отвърна на целувката.

— Благодаря ти, Айвън. Ти се оказа чудесен съпруг.

— Мисля, че нашите гости бяха прави за нас, Ели. Ние сме красива двойка, само че не такава, каквато те си мислят. — Той хвана ръката й. — Хайде, да кажем довиждане на мама и татко. Трябва да се връщаме в Лондон.

Тръгнаха назад по пътеката. Главата на Ели бе пълна с мечти и надежди, и тя не съжаляваше, че се е омъжила за Айвън. Ни най-малко.