Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (10)

Девета глава

Джордж излезе бързо от асансьора и скоро се озова на студената улица, прехвърлил през ръка коженото палто на Пени. Беше го оставила зад сцената и той се надяваше да я хване преди Дейвид Престън да я е отвел. Ако трябваше да е честен пред себе си, трябваше да признае, че я проверява. Не му беше приятно да я вижда как си тръгва в тъмното с Престън, който беше долнопробен гадняр. Улицата пред хотела беше празна. В далечината виеха сирени. Той зави зад ъгъла към паркинга и забеляза нещо, което в първия момент не му беше направило впечатление. Дейвид Престън лежеше по гръб напълно неподвижен. Възрастна жена, облечена в изцапано с кръв кремаво палто, беше коленичила до него.

— Какво, по дя…?

— Мисля, че е мъртъв. — Жената вдигна лице нагоре. — Опитах се да му помогна, но…

— Какво е станало? — попита Джордж. — Къде е Пени?

— Мъжът… се появи внезапно. Двамата със съпруга ми станахме свидетели на всичко. Онзи натика младата жена в един бял ван. Съпругът ми отиде да се обади за линейка и в полицията. — Погледът й шареше неспокойно наоколо. — Не видяхте ли съпруга ми? Притеснявам се. Мъжът, който направи това, беше… Кой би сторил такова нещо?

Мозъкът на Джордж препускаше. Онзи натика младата жена в един бял ван.

В този миг се появи съпругът на жената.

— Идват — каза той задъхано.

Тя стана и се облегна на него. Воят на сирените се приближаваше.

— Не се притеснявай — каза той. — Взех номера на колата му. Ще го хванат.

Джордж слушаше размяната на реплики сякаш отдалеч. Това не можеше да е истина. Пени не можеше да е в опасност… Вледеняващият ужас можеше да се сравни само с отвратителната вина. Бяха минали месеци от заплашителните телефонни обаждания и почти бе забравил за тях. Ако само я беше предупредил. Ако само се бе обадил в полицията…

За всичко беше виновен той.

 

 

Никога нямаше да забрави вечерта, когато намери Анджи Смит, която пееше в един опушен ресторант в Сохо. Първо я беше видял един стар негов приятел като солистка на банда с песни от четиридесетте в един занемарен клуб, „Хийт“. Но преди да успее да отиде и сам да види това талантливо момиче, тя неочаквано бе изчезнала. И съвсем случайно четири месеца по-късно я видя да пее в дует с друга млада жена, която свиреше на китара. Гласът на Анджи се носеше над улицата, когато той минаваше, това го привлече и той влезе вътре. Взе си мартини и се заслуша. Този път тя се наричаше вече Пени Брайт, но Джордж знаеше, че това е същото момиче, за което му бяха казали. Видът й не можеше да се сбърка: влажни бадемовидни очи, високо изсечени скули; пълна, чувствена уста с нерешителна усмивка. Съзря потенциала й веднага. Но беше нещо повече. Гласът й събуждаше в него чувства, каквито не бе очаквал, близост. Почти се ядоса, виждайки я толкова ниско: с пияни глупаци, които я оглеждаха похотливо и клюкарки, които я игнорираха. Искаше му се да я вземе и да я сложи на върха на света, искаше да я направи богата.

Между изпълненията отиде при нея.

— Аз съм Джордж Фелоус — представи се и й подаде визитната си картичка. — А вие сте… Анджи Смит?

При споменаването на името й тя се сви и му върна визитката, сякаш беше горещо желязо.

— Защо се интересувате?

Видя, че е уплашена и реши да се държи по-внимателно.

— Много съм впечатлен от гласа ви, госпожице Брайт. Мога ли да ви наричам Пени?

Тя се усмихна неуверено.

— Стига само да не ме наричате Анджи.

Той сложи визитката си в ръката й.

— Аз съм в звукозаписния бизнес.

Тя го погледна със съмнение.

— Не се обиждайте, господин Фелоус, но съм чувала това много пъти и никога не беше истина.

Той изреди имената на своите „Топ десет“ певци и тя бавно започна да омеква към него. Остана да изслуша следващото й изпълнение, след което поиска телефонния й номер, за да й се обади за пробно прослушване.

Тя размаха визитката:

— Защо аз да не ви се обадя?

— Ще го направите ли?

— Ще си помисля.

Това го изненада: не се доверяваше веднага; какво ли беше преживяла, та да я направи толкова предпазлива на такава млада възраст, да приеме друго име и да се плаши само от чуването на предишното. Седмица по-късно — беше си отделила достатъчно време, за да го „проучи“, както му каза — Пени Брайт се обади. Изостави стария си живот и прегърна новия. Записаха сингъл и той стана номер едно веднага. Колебливият старт в продажбите беше подплатен от Джордж в инвестирането на известни пари в класациите: той нае двайсетина души из цяла Англия да обикалят всеки магазин в радиус от двайсет мили и да купуват записа в големи количества. Тактиката проработи, Пени стигна до „Топ ъв дъ попс“ и те не се обърнаха назад. Всичко изглеждаше розово.

Дори и през ум не му беше минало, че в бъдеще ги причаква такава тъмна сянка.

 

 

Бенедикт вкара Пени в къщата, опрял нож в меката плът отстрани на шията й, за да не се дърпа и да не вика. Прекосиха смърдяща кухня с покрити със стари вестници плотове, мръсни чинии и тенджери със застояла храна. Той отвори с ритник една врата, която водеше към тъмно стълбище, и Пени се поколеба. Върхът на ножа натисна по-силно; тя изпъшка и продължи да върви. Не можеше да повярва, че тялото й е способно все още да функционира. След две стъпала той светна една лампа и тя видя, че се намира в мазе, натъпкано с влажни кашони и стари мебели. На пода имаше чувал. Накара я да седне върху него, докато я връзваше към канализационната тръба.

— За какво е всичко това, Бенедикт? — попита тя, като се опитваше гласът й да не звучи уплашено.

— Добре знаеш.

— Виж, ако е заради куфарчето под леглото ми преди всичките тези години…

— Баща ми е мъртъв.

Това я накара да замълчи.

— Себастиан е мъртъв?

Той затегна последния възел и клекна срещу нея. Тя го изгледа внимателно и бе ужасена от това, което вижда. Кожата му беше бледа, потеше се. Зениците му се бяха свили. Смърдеше на животно.

Той заби пръст в рамото й.

— Ти го уби. Ти уби баща ми.

Обвинението беше абсурдно, но Пени осъзна, че Бенедикт не е в състояние да се контролира. Как можеше да спори с луд човек?

— Не съм го виждала от три години. Това няма никакъв смисъл.

Той се усмихна и изражението му беше толкова ненормално, че накара сърцето й да изстине.

— Онези дойдоха за куфарчето, но ти го взе и избяга.

— Не съм го взела. Те го взеха.

— Боя се, обаче, че разказаха съвсем друго нещо, Анджи, и знам на кого съм склонен да вярвам. Така че докато ти си продавала собствеността на баща ми, за да можеш да си живееш нашироко…

— Не съм!

— … те го наритаха в главата. Докато стигне до болницата, мозъкът му се увреди. Продадох почти всичко, което имахме, за да платя за лечението му и той започна да се подобрява. Бавно. Но едва говореше и тъй като мразеше да е зависим от другите, през март взел един пистолет и си пръснал мозъка. — Той се изправи в пълния си внушителен ръст. — Сега разбра ли? Може да си поп звезда, може да те дават по телевизията, но аз знам какво си направила. И ще те накарам да си платиш за това.

— Не съм направила нищо. Не съм взела проклетото куфарче, дори не знам какво е имало в него!

Само че той се отдалечи, изгаси лампата и тръгна по стълбището нагоре.

— Какво се каниш да правиш с мен? — простена тя, неспособна да скрие ужаса в гласа си. Когато той не отговори, тя извика: — Имам пари! Мениджърът ми има пари! Ще ти даде каквото поискаш, само не ме наранявай.

Той отвърна рязко:

— Ще те нараня и още как. — И вратата горе се затвори.

Пени се опита да се измъкне от стегнатите въжета около ръцете й. Пръстите й започнаха да се схващат от липсата на циркулация. Съзнанието й бе обхванато от ужас и невяра. Сигурно всичко това беше кошмар и тя скоро щеше да се събуди в леглото си, в безопасност. Но усещанията бяха прекалено живи, за да е сън. Въжето се впиваше в кожата й, миризмата на пара и миша урина, студът на цимента се просмукваха през зеблото на чувала, а сърцето й биеше толкова бързо, сякаш щеше да се пръсне. Беше я вързал ужасно стегнато, възлите не помръдваха.

Хваната като пеперуда в мрежата на паяк.

 

 

Минаха часове, може би бяха минути. Времето се разми, тя изгуби всякаква представа, обляна в ярката, студена светлина на страха си. Напрягаше се известно време, след това спираше да плаче, започваше отново да се мъчи с въжетата. Крещя в празната тъмнина, докато не прегракна. След това започна да ругае и да вика Бенедикт. Осъзнаваше смътно, че трябва да държи главата си ясна, че трябва да се фокусира, ако иска да избяга. Но ужасът й беше непоносим, пречеше й да мисли, късаше от съзнанието и паметта й, докато накрая остана единствено студен, животински страх. Всяко пропукване, всяка капка, всяко подобие на шепот караше сърцето й да подскача и да се чуди дали Бенедикт не се връща. Опита се да диша бавно, да успокои пулса си, така че да чува ясно. Ушите й пищяха.

След това, когато тишината се проточи прекалено дълго, започна да се тревожи, че той изобщо няма да се върне, че е оставена тук да умре сама, заровена жива в едно лондонско предградие.

Тупване. Глас. Бенедикт ли викаше нещо? Кожата й настръхна, когато се ослуша в мрака. Дали щеше да я измъчва, преди да я убие? Трябваше да се махне. Тя отново напрегна въжетата, но възлите се стегнаха още по-здраво, а кръвта й кипна.

Чуха се стъпки. Бързи стъпки по стъпалата. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Неясни сенки изпълниха полезрението й. Явно това беше краят. Пени простена и изгуби съзнание.

 

 

Джордж закрачи по улицата пред къщата си в „Излингтън“, където го беше завела полицията. Той благодари на бога за възрастната двойка, които бяха записали номера на колата; и прокле начина, по който полицията го държеше на разстояние и той не можеше да вижда всичко. Проблясваха фарове, линейките бяха паркирани под всевъзможни ъгли. Бяха се събрали съседи по пижами и чехли. Нямаше да могат да удържат настрани и пресата. Той се надяваше полицията да действа бързо. Беше решен това да не стигне до вестниците; и Пени да не се превърне в експонат от рекламно шоу.

Тревогата, която го бе обзела, беше силна и той си спомни случаите, когато Айла смутена го беше питала какво изпитва към тази млада звезда. „Това са само бизнес отношения“ — отговаряше той винаги. Отчаяният страх да не я изгуби, който го бе обхванал сега, доказваше достатъчно красноречиво съвсем друго.

До този момент бе чул полицията да разбива вратата на малката, тъмна къща. Беше чул виковете и борбата отвътре. Но нямаше представа дали Пени е вътре, дали още е жива…

Чуха се звуци отвън. Крясъци. Джордж се приближи, доколкото можеше. Четирима полицаи извеждаха огромен мъж. Онзи се опитваше да се освободи и псуваше.

— Къде е Пени? — извика Джордж. Никой не му отговори. Едрият мъж беше натикан в полицейската кола отзад. Фаровете светнаха в тъмното, няколко полицаи разпъдиха тълпата, така че колата да излезе. След това всичко утихна. Някои от съседите започнаха да се разотиват, като клатеха глави и цъкаха.

Джордж се приближи към една възрастна жена в розов халат.

— Кой беше този човек? — попита той.

— Вечно създаваше проблеми. Той и баща му. Все се забъркваха в нещо.

— Как се казва?

— Бенедикт Мартин.

Името не говореше нищо на Джордж. Кой беше този Бенедикт Мартин и защо искаше да нарани Пени? Той осъзна, че още носи нелепата гирлянда от червен жасмин около врата си и я хвърли на земята с раздразнение.

Вик на облекчение и ръкопляскане откъм къщата привлякоха вниманието му. Той бързо се озова до млада полицайка, която подкрепяше едно треперещо момиче. Едно одеяло върху косата й криеше лицето, но той знаеше, че е Пени.

— О, боже, благодаря ти, благодаря ти! — възкликна Джордж. — Пени! Пени!

Тя го чу и се откъсна от полицайката, изтичвайки до ръба на полицейския кордон. Хвърли се в ръцете му и се разрида като малко дете. Сърцето му биеше силно, когато я притисна към себе си.

— Сър, трябва да я заведем в болницата — каза полицайката.

— Джордж трябва да дойде с мен — отвърна Пени.

— Много добре. — Тя вдигна лентата, за да го пропусне. На ъгъла чакаше линейка.

Джордж стисна ръката на Пени.

— Всичко свърши.

Тя поклати глава, като продължаваше да хлипа на гърдите му:

— Това никога няма да свърши.

 

 

Джордж беше нервен. Ризата, която Айла му беше изгладила тази сутрин, беше влажна и залепваше под мишниците му, вратовръзката му беше прекалено стегната, дланите му лепкави. Сутрешният понеделнишки трафик беше бавен и се наложи да смъкне стъклото на мерцедеса си, за да пропусне вътре свеж въздух. Когато паркира и тръгна към мястото на срещата, си напомни да прикрие тревожността си. Избърса длани в панталоните си и вложи енергичност в стъпките си. Опита се да не изглежда като човек, прекарал последния месец, раздирайки се на три: да успокоява Пени, която се беше сринала; да умиротворява Айла, която не знаеше нищо за инцидента, но усещаше, че Джордж е разстроен от нещо; и по някакъв начин да се справя с административната машина, съпътстваща подготовката на турнето. Когато пристигна в офиса на „Пакенхам и Пауъл Ентъртейнмънт Файнънс“, той си сложи широка усмивка на лицето и се ръкува уверено.

— Джордж, радвам се, че можа да дойдеш — каза Хари Пакенхам, като го отведе отвъд претрупаното фоайе в една заседателна зала. Джеймс Пауъл, другият партньор във фирмата, ги чакаше в края на дълга маса. Големината на стаята и очаквателната тишина в нея увеличиха опасенията на Джордж. Той седна, като внимателно подпря куфарчето до крака на стола си.

Заговориха за незначителни неща. Време, съпруги, футболни резултати. Но след това Хари, мъж към шейсетте, с остър поглед и с ум като бръснач, се наведе напред, преплете пръсти и облегна брадичка върху тях.

— Чувам неща, които ме правят нервен, Джордж — каза той, приковавайки поглед в Джордж.

— Нервен? — повтори невинно Джордж. — Какви неща?

Джеймс Пауъл седеше отпуснато в стола си, преплел ръце зад тила си.

— Че албумът на Пени Брайт бил отложен, че се била пристрастила към дрога и не може да ходи на репетиции, че турнето е несигурно.

— Мога да те уверя, че нищо от това не е истина — каза Джордж. — Пени беше болна и затова задържахме пускането на албума, така че да не се налага да прави промоции, докато не се оправи напълно. Но сме напълно в график за турнето и ще го започнем в рамките на четири месеца.

Хари се усмихна, но това беше студена усмивка.

— Сигурен ли си?

— Ще ти напомня, че половината от парите за турнето излязоха от собствения ми джоб. Трябва да съм сигурен. Имам да губя толкова, колкото и ти.

Джеймс плъзна една папка с документи по бюрото. Цифри в колонки.

— Разгледахме внимателно какво може да се случи, ако турнето не мине точно по план. Както можеш да видиш, с осемдесет и четири процента продадени билети и направени вече значителни инвестиции в изграждане на сцена и декори, хонорари на музикантите и екипа, спомагателните разходи… не искаме да връщаме билетите на спекулантите, Джордж. Претърпяхме значителна загуба.

— Нито пък искаме отлагане — добави Хари. — Слуховете за изпадане от класациите са отрова. Също така законово сме длъжни да възстановим взетите суми при такива обстоятелства и ако спекулантите си мислят, че получават долнопробно шоу от безотговорна певица, която не може да се опази…

— Пени не взема никакви забранени вещества — каза Джордж твърдо. — Прекара вирусна инфекция, която засегна гласа й, но вече е добре. Всъщност, след като си тръгна оттук, ще се срещнем за репетиция. — Той почука по часовника си. — Момичето работи здраво. Няма да ни подведе. — Джордж имаше съвсем същите опасения като съдружниците си: ако се проваляха сега, щеше да изгуби много пари. Ако те решаха да предприемат законови действия, щеше да загуби много повече, отколкото изобщо имаше. Той отново изтипоса усмивка, фалшива увереност, каквато всъщност нямаше. — Не се тревожете.

 

 

Пени е в тъмна стая. Не може да различи формите и знае, че някъде наоколо има дупка в пода. Ако стъпи в нея, ще пада вечно. Тя се движи колебливо, като внимателно протяга пръсти напред. Но след това чува, че той е зад нея. Усеща горещия му дъх. Трябва да върви по-бързо, той не бива да яхваща. Трябва да се изкачи по стъпалата и да излезе навън. Стаята се издува и уголемява, тя не може да се ориентира. Усеща го, че се приближава, ужасът стяга ребрата й, тя се затичва. Кракът й се плъзва в празното, земята изчезва под нея и тя полита напред и започва да пада и да пада в нищото…

 

 

Пени се събуди със силно сърцебиене. В основата на косата й се стичаше пот. Тя стисна чаршафите, намираше се в собственото си легло, в собствения си апартамент. Сиво-синият цвят на спокойното небе, преди утрото да проникне през завесите. Далечен и заглушен, шумът от трафика се процеждаше през двойните стъкла. Тя остана да лежи дълго, като отпускаше бавно юмруците си, заслушана в собственото си накъсано дишане. За осми път сънуваше този сън през месеца, след като това се бе случило, но така и не можа да свикне. Сякаш ужасът от онази нощ бе отворил пролука в реалността и сега тя пребиваваше там през цялото време. И най-лекото безпокойство пронизваше сърцето й със студено електричество.

Пени се претърколи, пресягайки се за успокоителните на нощното шкафче. Отдавна беше спряла да се тревожи колко е изпила: правеше каквото трябва, за да държи тези чувства вътре в себе си. Докторите се съгласяваха един след друг, че се нуждае от тях. След като глътна две, тя се обърна по гръб и се втренчи в тавана, чакайки да се отпуснат схванатите й мускули и напрегнатия й мозък. Меката светлина се прокрадваше под завесите, когато тя най-после се унесе в сън.

Много часове по-късно я разбуди настоятелен, жужащ шум. Отначало не можа да разбере какво е, но след това се събуди напълно, осъзнала, че се звъни на вратата й. Седна замаяно на ръба на леглото, обхванала главата си в ръце.

Звънецът отново иззвъня. Кой можеше да е? Сигурно беше Джордж, винаги беше Джордж. Само Джордж знаеше къде живее, само Джордж си даваше труда да дойде и да я види. Но преди да погледне и да види познатия му силует на улицата, сърцето й отново бе завладяно от леден страх. Ами ако беше някой друг, непознат, някой, който е намерил адреса й, който иска да я нарани? Знаеше, че е ядосала не само Бенедикт Мартин в миналото. Някои от тези хора можеха сега да се върнат, да искат отмъщение. Алън, фотографът. Или някой от онези мъже, с които Себастиан я караше да спи. Или пък някой от църквата на майка й… възможностите бяха безкрайни, стигаха далече назад в миналото й. Понякога сядаше и се опитваше да направи списък на всички възможности — хора, събития, — но когато редовете се разкривяваха и пресичаха, тя ставаше толкова неспокойна, че трябваше да вземе антидепресанти и да легне.

Пени отиде до прозореца и вдигна завесата. Разбира се, беше Джордж.

— Джордж! — извика тя.

Той погледна нагоре.

— Пени, опитвам се да те събудя от десет минути. Добре ли си?

Що за въпрос. Не беше добре от онази вечер, в която Бенедикт я беше отвлякъл. Животът й се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. Ръководеше я единствено страхът, всичко останало чувстваше неясно.

Пени взе ключовете от скрина и ги пусна през прозореца.

— Влизай — извика тя и се върна обратно в леглото. Мерна отражението си в огледалото: немита коса, подпухнало лице, тъмни сенки под очите. Изглеждаше ужасно, но какво значение имаше? Седнала с кръстосани крака на матрака, тя зачака Джордж.

Вратата долу се отвори. Чу го да я затваря след себе си, после приближаващи стъпки. След това той влезе и протегна ръка да й даде ключовете.

— Задръж ги. Имам друг комплект.

— Пени, почти пладне е — каза той.

— Спях.

— Трябваше да си на репетиция в десет. Обеща ми.

Разговорът от предишната нощ оживя в съзнанието й. Репетиции. Не беше ходила от месец, но беше поела задължение днес да отиде. Опита се да възстанови в съзнанието си как е дала обещанието, но не можа. Това я обърка. След това си спомни, че когато снощи говори с Джордж, беше на декседрин.

— Забравих — каза тя.

Той седна на леглото до нея.

— Това не си ти.

— Дори вече не знам коя съм, Джордж.

— Знаеш, че Бенедикт вече не може да те нарани. — Той изнесе обичайната си дълга реч. Бенедикт е в затвора, искането за гаранция е отхвърлено. Обвинението се опитваше да образува дело и да го обвини за убийството на Дейвид Престън. Срещу значителна сума Джордж беше наел адвокати, които да убедят прокуратурата да се откаже от обвинението в отвличане. Не искаше Пени да се травматизира от съдебни процеси или медийните циркове, които щяха да последват, а те не се нуждаеха от нейните свидетелства. Двама очевидци бяха видели наръгването на Джордж Престън. Едно обвинение в убийство можеше да държи Бенедикт в затвора за дълго време, особено предвид плашещото му криминално досие. Що се касае до Джордж, той бе убеден, че това е минало; че няма да се случи отново.

Но то се беше случило и Пени се страхуваше не специално от Бенедикт, страхуваше се от всички.

— Не мога да репетирам днес — каза тя.

Можеше да се закълне, че Джордж едва успя да направи гласа си спокоен.

— Кога мислиш, че ще си в състояние да репетираш?

— Утре? — отвърна тя, макар да знаеше, че и утре няма да е възможно.

— Какво ще кажеш да опитаме следващия понеделник? Ще дойда да те взема и ще те закарам до залата. Дотогава ще успееш да се подготвиш психологически.

Тя кимна благодарно.

— Да, звучи добре. Сигурна съм, че дотогава ще се оправя.

 

 

Айла седеше на кушетката, подвила босите си крака, и четеше дълго писмо. Джордж я докосна по косата.

— Излизам — каза той.

Тя вдигна очи и се усмихна напрегнато.

— Пак ли ще отидеш до апартамента й да я вземеш?

— Не се отклонявам много. — Той не й беше казал за изпитанията на Пени. Чувстваше се виновен, защото знаеше, че ще го обвини, задето не я е предупредил. — Не беше добре напоследък.

— Не може ли да пътува с такси?

— Прекалено е известна за таксита.

— Може би трябва да използва най-после шофьорската си книжка. — След това Айла поклати глава и вдигна писмото. — Съжалявам, ядосана съм. Ти нямаш нищо общо с това.

— Какво има?

Тя въздъхна.

— Писмото е от сестра ми. Джулия е бременна.

Джулия беше племенница на Айла.

— Това са добри новини, нали? — попита той предпазливо.

— Разбира се. Новините са хубави. Само че тя трябва да роди през март. Знаели са го от месеци и не са ми казали. Мълчали са си… Съжалението може да е толкова обидно.

Той се наведе и я целуна по хладното чело, опитвайки се да не я съжалява.

— Приемаш го прекалено емоционално. Сигурно просто са забравили да ти кажат.

— Може би си прав. — Тя се усмихна слабо. — По-добре тръгвай. Ще закъснееш.

Трафикът беше много слаб и той стигна по-рано до апартамента на Пени. Тя се разхождаше във всекидневната. Сърцето му се изпълни с надежда. Беше облечена: дънки, широка бяла риза, гердан от мъниста около врата. Беше гримирана, тъмни сенки и тъмно червило. Приличаше на предишната Пени. Но неспокойните й крачки го разтревожиха.

— Готова ли си, Пени?

— Да, да, напълно. Още преди да дойдеш. Ти ли закъсня, или аз съм подранила? Трябва аз да съм подранила, събудих се още на разсъмване. Още не съм яла, обаче. Смяташ ли, че първо трябва да хапна? Може би да си взема една ябълка? До залата има кафене…

Джордж я хвана за рамото и я спря. Зениците й приличаха на топлийки.

— Вземала ли си нещо?

— Нямаше да мога да изляза — каза тя. — Не и без стимуланти.

— Колко хапчета изпи?

— Докторът ми ги предписа. Каза, че се нуждая от тях. Не ме карай да се чувствам гадно, не е честно. — Тя се отскубна от него. — Ще си взема якето и излизаме.

Тя влезе в спалнята си. Джордж чакаше тревожен, безпомощен. Часовникът до телевизора тиктакаше шумно. Пени не се връщаше. Той отиде до вратата на стаята й и надникна.

Тя лежеше свита на леглото си и хлипаше тихо. Джордж седна до нея и я погали по гърба.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога. Евентуално утре, Джордж? Може ли утре?

Слуша я дълго как плаче. Беше напълно объркан. Златната му кокошка отказваше да работи и това беше дразнещо, но той не бе човек, лишен от съчувствие, особено когато се касаеше за Пени. Пени се нуждаеше от истинска почивка, трябваше да излезе от Лондон и да види малко слънце, да се отърве от хапчетата, които изпиляваха нервите й. Имаше още четири месеца до концерта. Музикантите можеха да репетират без нея… макар че ако Пакенхам и Пауъл разберяха, щяха да си изтеглят парите.

Изведнъж го осени идея. Може би можеше да даде на Пени почивката, от която се нуждаеше, и въпреки това да не възбуди подозрения. Идеята не дойде без притеснения, но в нея имаше известна доза справедливост; сякаш съдбата го беше наредила по такъв начин. Стига да успееше.

— Пени — каза той, като й помогна да се изправи. — Не искам да репетираш утре. Искам вместо това да си направиш ваканция.

Напрежението се оттече от раменете й.

— Наистина ли? Ваканция?

— Знам едно малко място в Испания. Собственост на един приятел. Там има слънце, дебела котка, икономка, която ще се грижи за теб толкова, колкото ти е необходимо. Но трябва да ми обещаеш, че ще се опиташ да се откажеш от тези хапчета.

Тя вдигна към него огромни, насълзени очи. Гримът й се бе разтекъл надолу по страните, носът й беше мокър. Изглеждаше дванайсетгодишна и той усети угризение.

— Ще се откажа. Обещавам.

— Ще уредя всичко тогава — каза той.

— И ти ще дойдеш, нали?

Той поклати глава.

— Не, не мога да дойда в Испания. Имам неотложна работа, за която трябва да се погрижа. — Усмихна се. — В Германия.