Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2013)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Кимбърли Фрийман

Заглавие: Островът на пеперудите

Преводач: Диана райкова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-014-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5357

История

  1. — Добавяне

Тридесет и шеста глава

По много неща приличаше на всяка друга семейна почивка. Пристигане на летището, наемане на кола, пътуване по магистралата към Съншайн коуст, докато Сара разглеждаше касетките, а Алекс дремеше в детското столче. Но този път бе различно, защото Ингрид я нямаше.

— Мразя тази песен — промърмори Сара, превъртайки напред.

— Защо тогава си взела касетката?

— Харесвам останалите парчета в нея.

— Всички ми звучат еднакво.

— Та-а-тко-о! Нарочно ли ме дразниш?

Стаите за почивката бяха ангажирани месеци предварително и Дитер се надяваше, че това може да даде на двамата с Ингрид шанс да оправят нещата. Напрежението между тях не стихваше. Понякога, когато той отиваше да види децата, имаше чувството, че въздухът в къщата е по-студен с десет градуса, отколкото навън. Имаше и добри дни, в които Ингрид му говореше любезно, макар и хладно. В лоши дни тя се зъбеше и говореше високопарно. Дитер не можеше да си представи как някога биха могли да се съберат, но тя продължаваше да твърди, че иска раздялата да е само временна. Минаха месеци; той беше започнал да се съмнява в мотивите й. Нещата се влошиха още повече, когато Сара взе неговата страна, щастлива, че е намерила друг начин да манипулира майка си. Не че тя знаеше какво е направил Дитер; Ингрид беше решила заради достойнството си да не казва на никого.

Така че когато трябваше да се подготвят за пътуването, Ингрид студено обяви, че няма да ходи никъде, и че се нуждае от време за себе си. Дитер нямаше избор, освен да се съгласи.

— Татко, пропусна отклонението.

Дитер се откъсна от унеса си.

— Така ли?

Тя извади картата от жабката.

— Отнесе се някъде — промърмори тя. — Обърни на следващия завой. Аз ще ти казвам.

— Благодаря, Сара. — Беше й приятно да го ръководи и той я остави да се радва. Минаха през субтропическия пейзаж, свежа зеленина и сребристи каучукови дървета, изправени под яркото слънце. Той се наслаждаваше на музиката на Сара, караше го да се чувства млад и безгрижен. Щеше да е хубаво да прекара известно време само с нея и с Алекс.

— Различно е без мама, нали? — каза тя, прочела мислите му.

— Да.

— По-тихо е. Няма караници.

— Съжалявам, Сара. Съжалявам, че не съм при вас, съжалявам за цялата ситуация.

— Какво си й направил, татко? Защо ти е толкова ядосана?

— Сложно е. Но не се притеснявай, ще се оправим.

— Притеснявам се.

Той я погледна. Въпреки цялото й тийнейджърско перчене, тя още си беше дете, което се надява, че родителите му ще се съберат. Усети, че го пробожда студена вина.

— След това наляво — произнесе тя с началническия си тон. — А сега надясно. Кулъм Гардънс. Обща баня ли ще имаме?

— Не знам. Майка ти е запазвала стаите. — Той мина под една дървена арка, обрасла с лози и цветя. Чакълестата алея завърши с кръгъл паркинг. Те излязоха от охладения от климатика въздух в колата на влажния морски въздух. Двамата със Сара извадиха куфарите си и ги пренесоха до четирите стъпала на входа. Алекс ги последва, лапнал палец. Когато минаха през двойните входни врати, се чу тиха камбанка. Оставиха куфарите и зачакаха.

— Здравейте, как мога да ви помогна?

Дитер се обърна при чуването на гласа и сърцето му спря.

Последва неловка тишина. Сара го побутна с лакът.

— Татко? — прошепна тя тихо.

— Аз… Имаме резервирани стаи… Нюман… — Той едва успяваше да изрече думите. Застаналата пред него жена беше точното копие на Ели. Щеше да я вземе със сигурност за нея, ако в очите й се бе появил някакъв издайнически блясък. Но в тях нямаше нищо, само предпазливо недоумение заради странното му поведение.

— До-бре-е — каза тя с лек английски акцент, докато отваряше книгата с резервации. — Казвам се Анджела Смит, аз ръководя хотела. На кое име казахте?

— Нюман. Като на актьора.

Тя прегледа книгата.

— Записала съм резервация за четирима души.

— Трима сме. Съпругата ми… не можеше да дойде.

— Може ли да плуваме на плажа отвъд пътя? — попита Сара жизнерадостно.

— Стига да няма забранително флагче — отвърна Анджела Смит. Тя извади една карта и започна да обяснява разположението на различните плажове на Сара. Алекс намери един щанд с туристически брошури и се зае да ги пренарежда съсредоточено.

Дитер я гледаше зяпнал. Тя беше малко по-слаба от Ели, кожата й бе виждала малко повече слънце. С изключение на това приликата беше пълна и Дитер разбра веднага коя е. Но как да я попита пред Сара, без да спомене името на Ели и Ингрид да научи?

— Бихте ли ми дали кредитната си карта, ако обичате? — обърна се тя към Дитер.

Той й я подаде, прочиствайки гърлото си. След това каза:

— Извинявайте, Анджела, нали?

— М-м-м… — Тя набираше цифрите на апарата.

— Вие… през седемдесетте пеехте, нали? Попмузика?

Тя замръзна, после вдигна бавно очи към него. Поклати глава.

— Не — отвърна, — сигурно ме вземате за някоя друга. — Той видя, че я е разтревожил и си спомни, че истинската Пени Брайт беше избягала от онзи живот. Може би продължаваше да се крие.

Сара се протегна и прошепна в ухото му:

— Татко, толкова си странен.

Той я целуна по бузата.

— Съжалявам. — Касовият апарат заработи. Той погледна крадешком към Анджела Смит. Помисли си за Ели, как говореше пламенно, че някъде в света има сестра, която не може да намери. А тя беше тук, скрита в малко хотелче в Куинсланд.

Анджела му подаде ключовете на стаята и го заведе по коридора до вратата.

— Съжалявам, но ще тръгвам — каза тя. — Трябва да заведа сина си на тренировка по крикет. Ако ви трябва нещо, асистентката ми ще ви помогне. Направете си чай и кафе в кухнята, барбекюто в задния двор също е на разположение на туристите. Приятен престой.

— Благодаря — промърмори той.

Сара отвори вратата и пусна куфара си, след това се отпусна нацупено върху леглото. Дитер включи телевизора за Алекс и започна да разопакова дрехите си. След това забеляза, че Сара не е помръднала.

— Какво има? — попита я.

— Държа се толкова странно с тази жена.

— Заприлича ми на някого. На една жена, която беше известна, когато бях млад.

— Ти направо флиртуваше с нея.

— Не съм флиртувал.

— Не спираше да я гледаш. Затова ли ти е ядосана мама? Че се заглеждаш по чужди жени?

Дитер беше смаян. Седна до нея на леглото и я прегърна. Тя се притисна към него.

Алекс спря да гледа телевизия и се втренчи в тях.

— Татко? Сара?

Дитер потупа мястото до себе си, Алекс се покатери до него и се сгуши под другата му ръка.

— Наистина, Сара, тя толкова много ми прилича на една друга жена. Трябваше да попитам.

— Нужно ли беше да я зяпаш така? Сигурно си е помислила, че я харесваш. — Тя вдигна лице към него. Имаше очите на майка си, големи и сини, с дълги бледи мигли. — Татко, не се влюбвай в друга, става ли? Искам да се сдобрите. Искам всички да сме заедно.

Той ги прегърна още по-силно.

— Няма, Сара. Ще бъдем заедно.

* * *

Анджела се върна от аптеката, като хвърляше по едно око към буреносните облаци, които се събираха. Беше оставила прозореца отворен в стаята за закуска, а й се струваше, че ще завали всеки момент. Тя остави покупките на една от масите и започна да затваря прозорците. Силен гръм я увери, че се е прибрала навреме. Първите капки дъжд закапаха. Тя седна на една маса до прозореца, загледана в дъжда, като прехвърляше опаковките отново и отново в ръцете си.

Успокоението трая прекалено кратко. Лошите сънища и спомени я измъчваха почти всяка нощ. Така че трябваше да взема рецепти за успокоителни. От трима различни лекари.

— Колко пъти седмично изпитвате затруднения със съня? — бе попитал последният.

— О, един-два пъти — излъга тя. Ако му кажеше истината, че е всяка нощ и че не е необичайно да се налага да пие втора таблетка към три след полунощ, той щеше да е неотстъпчив като предишния си колега. Да откаже кафето и алкохола, да излиза да се разхожда, да медитира, да отиде на психолог… Нямаше да може да я разбере. Проблемът й не беше обикновен. Нямаше обикновено решение. Но таблетките валиум я отпускаха, а като вземеше достатъчно от тях, можеше да спи без сънища.

Разбира се, ако Джери беше тук, ако имаше рамо, на което да се облегне, може би нямаше да се нуждае от помощ. Но той беше далеч и отговаряше неохотно всеки път, когато станеше дума за връщане.

— Само още шест месеца, скъпа. Задават се няколко страхотни проекта, не искам да ги изпусна. Единият е в Прага. Знаеш, че винаги съм искал да видя Източна Европа.

Тя не знаеше как е възможно той да иска да е някъде другаде, да е далеч от сина си. Бо го беше посетил два пъти и Лейла нямаше нищо против да го води при баща му. Детето бе започнало да свиква и се връщаше от пътуването щастливо и пълно с истории за екзотичните места, които бяха посетили с баща му. Тя често се питаше дали Джери се среща с някоя друга, но той всеки път отхвърляше идеята обидено: „Как можеш изобщо да го допуснеш? Аз съм твой“.

Само че не беше неин. Някои връзки завършваха шумно и със скандали, а други с едва доловимо възмущение. Не можеше да настоява той да се върне, още повече че би могъл да й каже тя да отиде. Чувстваше се безкрайно самотна, той й липсваше. Но доколкото разбираше, тя на него не му липсваше. И продължаваше да се преструва, че всичко е наред, да се самозалъгва, че един ден той ще се върне.

— Извинете?

Анджела вдигна очи и раменете й веднага се стегнаха. Отново мъжът с лекия акцент и тъмните лешникови очи, онзи, който й бе казал, че му приличала на някаква поп певица.

— Да?

— Синът ми… много съжалявам, но е изгубил една от хавлиените ви кърпи на плажа.

Тя се усмихна.

— Всичко е наред. Не му се карайте.

— Ще я платя, разбира се. Само че… сега му трябва за банята.

Тя се надигна, пъхайки опаковката с приспивателни в джоба си.

— Елате с мен.

Дъждът се усили и силна гръмотевица разтърси къщата. Тя го поведе по коридора към шкафа със спално бельо, отключи го и му подаде кърпа.

— Заповядайте. И не се безпокойте за плащането. Губя по половин дузина всяка година, а повечето хора дори не си признават. Вие явно сте прекалено честен. — Тя му се усмихна, но той не отвърна на усмивката й и тя се стегна.

— Анджела — произнесе той тихо. — Знам коя сте.

Кръвта й изстина.

— Спрете. Не казвайте нищо.

— Но…

— Казах ви, спрете! — Тя затисна ушите си с ръце. — Моля ви, моля ви, не ми казвайте нищо.

Челото му се набръчка.

— Всичко е наред, всичко е наред — каза той и разпери ръце. — Съжалявам, не исках да ви тревожа.

Над главите им протътна нова гръмотевица. Тя отпусна ръцете си. Гледаха се един друг в тесния коридор. Сърцето й биеше оглушително.

— Не знам нищо за себе си — каза тя задъхано. — И взех решение да си остане така.

Той се намръщи.

— Не знаете нищо?

Тя поклати глава.

— Изгубих паметта си. Случили са ми се лоши неща. — Той отвори уста, но тя го прекъсна, преди да е успял. — Не, не казвайте и дума. Дори нещо малко може да предизвика лавина.

Дитер примигна.

— Добре. Оставям ви.

— Съжалявам, знам, че е натовареният сезон. Но… можете ли да се махнете? Да намерите някое друго място? Ще ви платя разликата.

— Не искам да ви гледам така разстроена. Първото нещо, което ще направим утре, е да напуснем.

Той си тръгна и Анджела се затвори в банята. Изсипа две таблетки в шепата си и ги глътна. След това седна на капака на тоалетната и заплака безгласно, питайки се дали е осъдена на това страдание за цял живот.

 

 

Дитер остави децата вкъщи след почивката, неспособен да се съсредоточи върху сериозния тон на Ингрид. Тя изпрати децата до магазина за хляб и заговори за развод. Явно докато е била сама е решила, че така ще е по-добре. Той не отговори веднага, което я разяри. Но единственото, за което можеше да мисли в този момент, бе да се свърже с Ели и да й каже за Анджела Смит.

Върна се в апартамента си, сега ергенска бърлога със сгъваемо легло за децата, когато дойдат. Нямаше нищо общо с лъскавото, обзаведено с вкус място от времето на аферата му с Ели. Ингрид бе унищожила писмото с адреса й и той реши да позвъни на оператора. В указателя не фигурираше нито Пинелъпи Брайт, нито Ели Франкел. Предположи, че съзнателно не се е вписала. Опита се да си спомни имената на приятелите, които бе споменавала, но не се сети за нито едно. Напрегна си мозъка за агента на Ели, но и неговото име не си спомни. Връзката им беше толкова изолирана, толкова откъсната от подробностите на реалността. Накрая звънна в офиса на Австралийската опера и попита за нея.

— Съжалявам — отвърна рецепционистката, — молбата ви е доста странна. Не даваме телефонните номера на нашите артисти.

— Разбирам. Мога ли да помоля тогава да й предадете едно съобщение? Много е важно.

— Не съм сигурна… Трябва да попитам някого. Бихте ли изчакали?

— Добре.

В слушалката се чу тиха музика. Той чакаше. Как да я открие? Да телефонира във всяко училище в Западен Куинсланд и да пита за учител по музика на име Стивън? Нали така се казваше приятелят й? Или беше Саймън?

— Господин Нюман? — прозвуча отново гласът отсреща. — Съжалявам, но изглежда не мога да ви помогна.

— Но ако само оставя съобщение за нея…

— Не е това. Нямаме никакви подробности за госпожа Брайт. Нито телефонен номер, нито адрес. Тя не иска да бъде безпокоена.

— Има ли някой, който би могъл да знае къде е? Който и да е? Агентът й? Или… — Той осъзна, че звучи отчаяно. — Аз съм неин стар приятел. Би искала да се чуе с мен.

— Съжалявам, но не можем да ви помогнем — каза жената. — Изчезнала е.

 

 

В някои дни Ели имаше чувството, че живее на края на света.

Горещината трепкаше на далечния хоризонт. Тя седеше на верандата и се наслаждаваше на следобедния бриз. Тишината бе нарушавана единствено от крясъка на някоя птица, която прелиташе отгоре. Ели не бе разговаряла с никого от седмица, не беше издала и звук. Тишината бавно проникваше вътре в нея. Дълбоко, спокойно. Сякаш бе открила допълнителни десет процента пространство в дробовете си.

Продължителното спокойствие можеше да помогне да се излекува, знаеше го. Не само на увредения й глас, но и на разбитото й сърце. Нямаше вест от Дитер. Бяха изминали месеци. Колкото по-скоро се научеше на самота, толкова по-добре. Суетнята и крясъкът на градския живот сега изглеждаха толкова далечни. Може би изобщо не трябваше да се връща. Може би трябваше да продължи да крачи в това беззвучно пространство като призрак, сама. Имаше някакви хора наблизо, ако й се приискаше компания, във всекидневната имаше пиано, ако закопнееше за музика, но засега я интересуваше единствено тишината. Тишината, която се простираше далече напред в непознатото бъдеще.