Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (38)

Тридесет и четвърта глава

1993 г.

Анджела натисна звънеца на щанда и зачака Джери да се появи. Той я видя и се усмихна.

— Помислих, че си истински клиент.

— Такава съм — отвърна тя. — Оставих Бо в училище и нямам работа. Питах се дали имаш свободна стая.

В първия момент той изглеждаше изненадан, но след това по устните му се разля усмивка. Взе един ключ от кукичката и отвори вратата зад тезгяха.

— В такъв случай, заповядайте мадам. Мисля, че Любовният апартамент е свободен.

Това бе стара шега между тях. Бяха кръстили шестте стаи на местни растения: Червен жасмин, Бугенвилея, Хибискус и т.н. Но стаята на горния етаж с балкон, който гледаше към безбрежния океан, нарекоха „Любовен апартамент“, защото много младоженци го искаха за медения си месец. Джери го бе обявил за най-секси стаята в Кулъм.

Всички стаи бяха прясно декорирани, дръзките цветове от осемдесетте години сега бяха заменени от тъмновиолетово и деликатно кремаво. Морският бриз развяваше тежките завеси. Двамата се прекатуриха на леглото и тя забрави тревогата от сутринта, която всъщност я бе довела до прегръдките на Джери, обзета от сладостта на момента.

След това той легна на една страна и започна да гали косата й, а тя се заслуша в звуците на морето.

— Е, защо дойде да ме видиш тази сутрин? — Той я целуна по рамото.

Ужасът се върна.

— Имах спомен. Докато оставях Бо на училище.

— Лош ли беше?

— Те всички са лоши, Джери. Още не съм имала нито един хубав.

— И какъв беше?

— Все същото… тъмната стая, мъжът с ножа. Само че този път знаех името му. — Сърцето й заби силно.

— Как се казваше?

Почти й се прииска да не го изрича, сякаш произнасянето му щеше да го направи човек от плът и кръв.

— Бенедикт — прошепна тя.

— Това първото му име ли е? Или фамилията?

— Не знам. Просто име. Изскочи ми в главата… и сякаш се закотви там. Върти се наоколо като лешояд. — Тя затвори очи, но това не донесе облекчение. Тревогата си стоеше, фонов шум. От време на време се надигаше — лош сън, проблясък на памет. И от това нямаше почивка.

Джери я прегърна и тя вдиша топлия му мъжки аромат.

— Защо се захвана с мене? — попита тя с устни върху раменете му. — Не бях такава, когато се запознахме. Сигурно си се изморил от мен да съм луда.

— Нали знаеш какво казват: в добро и зло.

Тя се засмя.

— Но ние не сме женени.

— Не мисля, че си луда, Анджела. Не обичам да те виждам така притеснена, но няма да се откажа от теб. Само ми се иска да намерим някой, който да ти помогне да си възвърнеш паметта. После ще се справиш със спомените и всичко ще приключи.

Доплака й се. Той не разбираше. Не можеше. Имаше спомени, за които не му бе казала, също срамни. Мъжът с фотоапарата, после как обслужва шофьора на камиона на предната седалка, как понася ласките на някакъв дебел бизнесмен… Веднъж си бе помислила, че може би не е имала сексуални преживявания преди Джери, но сега спомените й доказваха обратното. Какви други отвратителни неща за себе си щеше да открие?

Тя седна с въздишка.

— Може би е по-добре да се връщаш на работа.

— Да, предполагам, че трябва.

Тя се пресегна за дрехите си и подаде на Джери панталона му. Видя, че нещо изпадна от джоба му. Писмо. Любопитна, тя го обърна. Джери го грабна, но не и преди да е видяла адреса на подателя в Англия.

— Какво е това?

— Нищо.

— Не е нищо. Ако беше нищо, нямаше да го измъкваш от ръцете ми.

— Това е от… — Той понечи да излъже, после се отказа. — Права си, не е нищо. — Подаде й писмото и тя го извади от плика. Прочете го, докато Джери се обличаше. Беше от една архитектурна фирма в Хаунслоу, предлагаха на Джери работа.

— Не разбирам — погледна го тя. — Защо ти предлагат работа?

— Защото кандидатствах за работа.

— Ти…? Защо? Ние живеем тук. Защо кандидатстваш за работа чак там? — Когато той не отговори, тя го направи вместо него. — Защото искаш да заминеш. Защото винаги искаш да си някъде другаде, не там, където си в момента.

— Да — призна той.

Анджела отпусна глава отново върху възглавницата. Един порив на вятъра подхвана завесата, тя изтрака на релсата и вътре нахлу сноп гореща светлина.

— Анджела, не се ядосвай. Не очаквах да се получи. Просто си играех, но интервюто по телефона наистина мина добре и… Боже, това е най-страхотната работа, пътуване из цяла Европа, реставрация на исторически сгради. Заплащането не е кой знае какво, но ще се справим.

Тя го гледаше замислено. Обзе я отчаяние, безутешност. Не можеше да се върне в Англия, той не го ли разбираше? Не искаше да ходи из Европа, където този Бенедикт можеше да я намери. Не знаеше дали има достатъчно смелост да стъпи отново на самолет. Беше се уморила, беше натежала от тъмни спомени. Искаше да остане там, където е. Но той се нуждаеше от движение. Изведнъж тя го видя като птица в клетка; тя и Бо бяха клетката.

— Много съжалявам — прошепна тя и в очите й избиха сълзи. — Много, много съжалявам, но не мога. Просто не мога да отида там.

Изражението, което мина по лицето му, я прониза. Надеждата изчезна и премина в примирение. Ъгълчетата на устата му увиснаха тъжно.

— Всичко е наред, скъпа. Няма да ходим никъде. Ще откажа мястото. Не плачи. Само не плачи. — Той я вдигна и отначало тя изпита облекчение. Беше станало както го иска. Но след това си помисли за всичките дълги години, през които Джери се беше надявал да иде далеч, и си помисли, че не е права.

— Джери. — Тя отметна дългата си черна коса. — Ами ако не е задълго? Какво ще кажеш, ако заминеш за година?

Лицето му светна.

— Да? Тогава ще дойдеш ли?

Тя поклати глава.

— Няма да дойда.

— Искаш да кажеш да замина без теб?

— Да. — Анджела си пое дълбоко дъх. — Ако така ще си начешеш крастата.

Очите му проблеснаха на светлината от прозореца. Тя можеше да се закълне, че го обмисля, макар да поклати глава.

— Ще ми липсваш много. Бо ще ми липсва. Боже, как ще издържа без него?

— Бо може да идва и да се виждате през ваканциите. Лейла ще го доведе. Аз ще остана, ще се грижа за бизнеса. Можем да си позволим да наемем някого да помага. — Вече чувстваше болката от неговото отсъствие.

Той кимна бавно.

— Предполагам, че може да стане. Макар че ще бъде много трудно.

— Няма да бъде толкова трудно, колкото да се опитвам да те задържа тук против желанието ти — произнесе тя с въздишка. — О, Джери. Искам само да си щастлив.

— Но аз няма да съм щастлив без теб и малкото ни момче.

— Ще е само за година.

Между тях легна мълчание, докато обмисляха как ще се справят с раздялата. Навън океанът продължаваше все тъй равнодушно да се разбива в брега.

— Ще се справиш ли? Цялата работа ще легне на твоите плещи?

— Ще се справя. Може би дори ще отида на психолог — излъга тя.

Той се усмихна и сега заприлича на мъж, който току-що си е върнал младостта. Това я накара да си помисли, че е взела правилното решение, независимо колко ще й бъде трудно.

— Добре, тогава — кимна той. — Добре, ще им се обадя да им кажа, че ще започна следващия месец.

 

 

Дитер се прибра от работа в понеделник следобед и завари къщата в хаос.

Ингрид беше на телефона. В коридора бяха струпани куфари. Сара беше надула музиката в стаята си, вадеше дрехи от гардероба и ги хвърляше на леглото. Алекс обикаляше наоколо с едно малко куфарче.

— Какво става? — попита той Сара.

Сара не се обърна.

— Дядо е починал.

Сърцето на Дитер пропусна един удар.

— О, съжалявам — каза тя с извинителна усмивка. — Бащата на мама, татко. Не твоят.

Той си отдъхна, но запази подобаващо скръбно изражение.

— Отиваме в Германия за погребението — добави Сара.

Дитер беше объркан. Отиде в кухнята и докосна Ингрид по рамото. Тя се обърна и му се усмихна измъчено. Говореше раздразнено на немски:

— Ами, няма да го погребат, докато не дойда… Не, ще трябва да изчакат… Разбирам, но отнема време, за да стигна до там от Австралия.

Той разтърка ръката й нежно, прочитайки над рамото й откъслечните бележки, които си бе записала на гърба на един плик. Номерата на полетите и часовете. Осъзна с шок, че беше запазила полет за тази вечер, след четири часа. Той си помисли, че трябва да се обади на клиентите си…

Накрая Ингрид остави телефона.

— Татко е починал — каза тя. Долната й устна трепереше.

Той я прегърна.

— Много съжалявам, Ингрид.

Тя се измъкна, кимайки, и преглътна сълзите си.

— Беше стар. Не съм очаквала, че ще живее вечно. Братовчедка ми е организирала погребението, ще побързаме да стигнем…

— Всичко е наред, ще успеем. Сега ще звънна на няколко клиента…

Тя сложи ръка върху неговата.

— Извинявай, Дитер. Не ме разбра. Отиваме само аз и децата.

Той спря и я изгледа с любопитство.

— Имаш много работа. Не можем да си позволим да те няма и да не изкарваш пари цяла седмица. Освен това той не е твой баща. Никога не си го обичал.

Дитер потисна раздразнението си. Спомни си страха, който бе почувствал, когато Сара му каза, че дядо й е починал. Родителите му бяха възрастни. Кога щеше да има шанс да ги види? А сега Ингрид бе похарчила пари за тримата за билети до Германия, когато би трябвало да отидат всички.

— Искаше ми се да ме беше попитала.

— Нямаше време. — Тя забърза по коридора. Дитер едва не се препъна в един куфар, следвайки я. — А и знаеш, че не можем да си позволим да не работиш толкова време. Искам да ти кажа, че след час трябва да си готов да ни закараш до летището.

Раздразнението му се увеличи. Понякога Ингрид се държеше така, сякаш й беше собственост.

— Понякога се държиш много заповеднически, Ингрид.

— Трябва да стигнем до там по някакъв начин.

Сара излезе от спалнята си. След тринайсетия си рожден ден тя бе започнала да носи изтъркани гуменки, стари, износени дънки и мъжки ризи, прекалено големи за нея.

— Хей, хора, не се карайте, става ли? — Тя поклати глава. — За бога, поне говорете на английски, та да знам за какво е този скандал.

— Всичко е наред, скъпа — каза той и я погали по косата.

— Защо отново си се облякла в това? — попита Ингрид. — Сложи си нещо нормално.

— Така ми е удобно. Татко, кажи й!

Телефонът започна да звъни. Дитер каза:

— Аз ще се обадя.

Разпаленият спор за облеклото на Сара продължи нататък по коридора. Алекс хукна след Дитер и го хвана за крака тъкмо когато той вдигаше слушалката.

— Ало?

— Дитер?

Беше Ели. Алекс мрънкаше, че иска вода. Дитер не чуваше. От месеци не бе чувал гласа й, но го позна въпреки всичко. Той се огледа. Ингрид не се виждаше.

— Здравей — поздрави той предпазливо.

— Татко, казах ти, че искам да пия вода.

— Неподходящ ли е моментът? — попита тя.

Дитер се пресегна за една пластмасова чаша и я напълни от чешмата. Алекс я дръпна от ръката му и веднага я разля на пода.

— О-о-о, татко. Изчисти я.

— Не сега, Алекс. — Той върна вниманието си отново към Ели. — Наред ли е всичко?

— Не. — Гласът й секна. — Не, не е. Получих лоши новини и… Нуждая се от някой, с когото да говоря.

Ингрид и Сара бяха спрели да се карат. Той погледна към коридора предпазливо. Трябваше да бъде бърз.

— По-късно тази вечер. Трябва да закарам семейството си на летището.

— Тате! Изчисти!

— Ще те чакам. — Телефонът изтрака. Главата му се въртеше. Точно когато си беше помислил, че може да я избие от главата си, тя се върна.

* * *

Нещо в това да са в колата заедно винаги караше Джордж и Айла да влизат в спор. Може би тясното пространство. Вкъщи дистанцията между тях се беше увеличила. Беше невъзможно да спориш с някого, който просто не е там.

Трафикът по M3 беше натоварен и Джордж се строи след един камион. Той барабанеше с пръсти по волана и си тананикаше разсеяно. Айла седеше до него, гледаше през прозореца. Беше цялата в бяло, чиста и безупречна. Косата й сега беше почти бяла, когато пепеляворусото се бе изгубило с годините. И все пак, въпреки че честваха шейсет и втория й рожден ден този уикенд, в нея все още имаше някаква свежа мекота. Понякога, в края на дълъг ден в мълчание, когато той бе погълнат от книга, а тя седеше по турски на кушетката в съседната стая, тя се приближаваше и заставаше до него с лека усмивка.

— Искаш ли нещо специално за вечеря?

Той поклащаше глава, неспособен да се отърси от киселото си настроение. Веднага след излизането й омекваше, мислеше за изпълнените й с надежда сини очи. Тя беше още тук заради него. Над десетилетие битка с тежката депресия, и не го беше оставила. Страданията му бяха слаби по повечето стандарти: загубата на успешния му бизнес не го бе лишила от богатството му, нито от доброто здраве. Коктейл от вина, съжаление и гняв заради рухването на мечтите му тровеше неговото сърце. Сега беше затворен в собствения си капан и с всяка година като че ли върху него се наслагваше нов леден слой. Той се отдалечаваше все повече и повече от нея, отдалечаваше се от светлината и надеждата.

— Моля те, не забравяй — каза Айла и се извърна от прозореца. — Татко е вече почти на деветдесет и не ни вижда много често. Така че бъди мил.

— Аз винаги съм мил с него.

— Последния път му се ядоса, доколкото си спомням. Нарече го стар глупак.

— Не и в лицето му.

— Не, но той усеща, че проявяваш нетърпение към него.

— Той няма представа от политика. Щеше да гласува за нацистите, ако се бяха явили на избори.

— Той е стар. Не можеш да го промениш сега. За бога, Джордж, бъди търпелив с него. И ти ще остарееш един ден.

За бога, Джордж. Някога го наричаше лемики. Джордж беше запазено за спорове. Сега галеното име бе останало в по-щастливото минало. Колите от съседната лента тръгнаха и той бързо даде мигач и се опита да излезе. Една кола излетя покрай него и камионът наби спирачки внезапно. Джордж също трябваше да спре и остана в блокираната лента.

— По дяволите! — изруга той и натисна клаксона.

— На кого свириш?

— На никого. На всички! — Той се намръщи и стисна волана. — Съжалявам, че съм човек и понякога излизам от нерви.

Тя се обърна отново към прозореца.

— Да, добре. Познавам много хора, които не излизат толкова бързо от нерви, Джордж.

Мълчание. Заваля дъжд. Трафикът започна да се движи. Скоро се отклониха към къщата на бащата на Айла. Пътят се виеше нагоре и надолу, с дървета от двете страни.

— Сети ли се да сложиш фотоапарата? — попита тя небрежно.

— Да го сложа?

— В куфара си.

— Защо трябва да нося куфар?

Очите му бяха върху пътя, но той видя с ъгълчето на окото си раздразненото й изражение.

— Защото ще останем през целия уикенд, Джордж.

— Така ли? Защо?

— Защото днес е петък, а рожденият ми ден е в неделя, и сме поканени от татко за моя рожден ден, който не е днес, следователно трябва да останем през уикенда.

— Защо не каза така?

— Помислих, че сам ще се сетиш. Наистина! — Тя се размърда в седалката си. — Значи не си взел нищо. Дрехи за преобличане? Четка за зъби?

Той не призна за двете бутилки уиски, които бе сложил в багажника.

— Не, нищо.

— Сигурна съм, че те видях да слагаш нещо в колата тази сутрин.

— Беше твоят куфар. Беше го оставила до вратата.

— И не ти хрумна тогава, че трябва да останем?

— Не знам. — Почувства се неловко и се ядоса. — А на теб не ти ли хрумна да ми кажеш плановете си?

И това продължи отново и отново. Джордж смътно си спомни един друг път, когато самата мисъл да си говорят така остро би го ужасила. Какво ужасно разочарование беше животът. Започваше пълен с обещания, а после реалността злобно хапеше. Провалени кариери, пропаднали бракове и години разклатено благосъстояние. Въпреки ранните му надежди, животът му бе доказал, че е безсмислен, напълно безсмислен. Не че му бе позволено да изразява подобни чувства. Ако го направеше, Айла щеше да започне да говори, че трябва да отиде на лекар, че не е нормално да мисли по такъв начин. Джордж беше сигурен, че всеки шейсет и няколко годишен човек, който не мисли по такъв начин, е глупак или лъжец.

Той внезапно си даде сметка за зареденото с очакване мълчание. Айла го беше попитала нещо, а той нямаше представа какво…

— Е? — каза тя. И после, когато той продължи да не отговаря: — Не ме слушаше, нали?

По някаква тъпа, инатлива причина, той не можеше да си признае, че е така. Може би защото тази отнесеност беше знак за старост.

— Разбира се, че те слушах. Просто мисля, че въпросът не заслужаваше да му се отговаря.

Шокираното й мълчание го наведе на мисълта, че това беше възможно най-погрешното нещо, което можеше да каже.

— Айла?

— Аз… Как можа да го изречеш? — Гласът й беше ужасно обиден. Това го разтревожи. Какво, по дяволите, го беше питала? Обърна се да я погледне, да види дали плаче.

— Само не започвай със сълзите — предупреди я той.

— Джордж! — изкрещя тя и посочи право напред.

Очите му се отместиха към пътя. Една кола се приближаваше. Лентата бе прекалено тясна за двете, а Джордж се беше отклонил в средата. Той наби спирачка и изви волана, за да пропусне другата кола, но излезе от платното, губейки контрол. Храстите се чупеха с глух звук под колата. Към предното стъкло главоломно се приближаваше едно дърво. Дръпна волана.

Оглушителен трясък. Смачкан метал. Заваляха стъкла като дъжд.

После тишина.

— Айла? — Той разкопча предпазния си колан и се наведе над нея, забеляза, че ръцете му са нарязани и кървят. — Айла? — Разтърси я и тя се залюля като парцалена кукла. — Не, не, не… — Не можеше да измисли какво друго да каже. — Айла? Айла?

— Добре ли сте? — Беше шофьорът на другата кола, млад мъж, който бе дошъл да провери как са.

— Съпругата ми — каза той. — Не ми отговаря.

Младият мъж мина откъм смачканата страна на колата.

Наведе се през счупения прозорец и провери пулса на Айла.

— Жива е — обяви той. — Ще изтичам до най-близката къща и ще се обадя за линейка.

След което изчезна. Джордж се опита да помръдне, но изведнъж усети жестока болка в десния крак. Хвана ръката на Айла и я зацелува лудо.

— Дръж се, скъпа, дръж се — прошепна той. Изведнъж видя голата реалност: видя онова, което има най-голямо значение и се презря за това, че е бил толкова немарлив към него. Спомни си баща си, мъж, който бе позволил неговите гневни чувства да убият съпругата му. И му се прищя да вярва, че няма да страда от същата съдба.

 

 

Ставаше късно, а Дитер още го нямаше.

Ели се чувстваше по-скоро смутена, отколкото разтревожена. Жена, наближаваща четиридесетте, наконтена с очертана по тялото рокля и старателно гримирана, чака женен мъж. Искаше й се да го бе накарала да каже точен час, тогава щеше да знае дали закъснява, или изобщо няма да дойде. Тя изпи чашата вино сама, след това легна на дивана и затвори очи, борейки се със сълзите.

Беше се колебала дали да му звънне, разбира се. Но на кого друг да се обади? Имаше приятели, но никой не я познаваше толкова добре, колкото Дитер, а тя не се нуждаеше от ничие успокоение толкова много, колкото от неговото. Беше ходила на доктор днес и той веднага я препрати на специалист по уши, нос, гърло. В гласа й се прокрадваше упорита дрезгавина. Беше опитала лекарства против киселини, дехидратация, пост назално възпаление… нищо не помогна. Специалистът спусна малка камера до гърлото й, намръщи се и й съобщи ужасната новина. „Възли — каза той. — Малки възелчета по гласните струни.“

Всеки певец знаеше какво представляват възлите и повечето бяха достатъчно умни, за да не допускат образуването им. Но Ели работеше по-упорито от повечето певци. Не беше излизала в отпуск повече от десет години, работеше сезон след сезон по целия свят. И ето че това я сполетя. Имаше два лека против възли. Хирургия, каквато тя не би позволила. Носеха се прекалено много ужасяващи истории за хлъзнали се скалпели и завинаги съсипани гласове. Другата опция беше почивка. Почивка. В момента предоговаряше с Австралийската опера, беше подписала договори за работа в Сан Франциско, Бейджин и Уелингтън. Почивката можеше да унищожи кариерата й. И все пак трябваше да си почине, иначе рискуваше да изгуби гласа си завинаги.

Тази вечер повече от всякога се нуждаеше от Дитер. Това, че го чака, без да знае дали изобщо ще дойде, я накара още по-силно да осъзнае, че не е неин, че й е даден само назаем. Ако не можеше да пее и не можеше да има Дитер какво друго можеше да прави? Сепна я, че такъв изпълнен с ангажименти живот може да бъде толкова празен.

Беше ветровита нощ и стъклата на прозорците тракаха. Тя задряма и засънува, че търси нещо жизненоважно, за което знае, че се намира в златна кутийка, но хората непрекъснато й пречеха да я отвори. Примига и се събуди. Лампите светеха. Часовникът показваше единадесет. На вратата тихо се почука.

Тя стана, кръвта изведнъж се оттегли от главата й. Кратко замайване. След това се стегна и забърза към вратата.

— Дитер.

— Здравей. — Той се усмихна несигурно. — Съжалявам, че идвам толкова късно. Полетът на Ингрид имаше закъснение.

Ели не можеше да мисли ясно, в съзнанието й още се въртяха части от съня.

— Заповядай.

Отдръпна се и го пусна да влезе. Сега гримът й беше размазан, а роклята измачкана. Засмя се на себе си; той не беше забелязал.

Дитер седна и хвърли поглед към празната чаша. Беше облечен в свободна бяла риза и черни панталони от рипсено кадифе, които бяха една идея по-къси за дългите му крака. Обясни й, че бащата на Ингрид е починал и тя и децата са тръгнали незабавно за Германия.

— Идвам направо от летището. Надявах се да те заваря будна.

— Бях задрямала — отвърна тя. — Сънувах лош сън… сега не мога да си спомня какво точно. — Срещна бездънните му лешникови очи и сърцето й запърха. Копнееше за него. Лошите новини се върнаха в съзнанието й и я заля чувство на отчаяние.

— Ели? Добре ли си?

— Беше отвратителен ден — опита се да се усмихне тя. След което му разказа за посещението си при доктора; въпреки усилията, не се сдържа и се разплака. Това го обърка. Ето, караше го да се чувства неловко. Тя се опита да спре.

— Съжалявам, Дитер. Сигурно ме мислиш за глупачка.

— Не. Не. — Той стана и отиде да седне до нея, като колебливо я прегърна. — Ако ти олеква, поплачи си. Не мога да разреша проблема ти, но мога да те изслушам.

Ели усети тежестта на ръката му, топлата му кожа. Физически контакт, който толкова дълго си беше отказвала. Почувства се замаяна и сълзите й изчезнаха. В главата й нямаше една рационална мисъл, тя се наклони към него и го прегърна с две ръце.

— Ели… — В гласа му прозвуча несигурна нотка.

— Моля те… — Мразеше се, че се моли. — Моля те, просто ме прегърни.

Той се подчини и тя вдиша опиянена чистия му, лъхащ на сапун аромат. Секундите отминаваха и тя знаеше, че той скоро щеше да я пусне и този успокоителен миг ще свърши. Но той не я пусна. Изпълни я желание; почти се страхуваше да го погледне.

— Дитер — прошепна срещу гърдите му, — не се прибирай тази нощ. У вас няма никого. Остани с мен.

Тя обърна лице към него. Устните им се срещнаха. Припламна искра. След това той я притисна, горещите му устни се раздвижиха срещу нейните, дишането му стана остро и накъсано. Стъклата изтракаха на вятъра, навън се разразяваше буря. Тя се притисна към него, уплашена от себе си. Езикът му беше в устата й, ръцете му се плъзгаха по гръдния й кош, сякаш искаше да я смачка и трескавата топлина между телата им прегази всичко останало: благоразумие, дълг, чест. Не съществуваше нищо друго, освен желание. Дрехите полетяха към пода, кожата срещна забранена кожа. Докато студеният вятър вилнееше навън, те се изгубиха един в друг, предавайки се на изкушението, сякаш то бе единственото нещо, което имаше смисъл на земята.

 

 

Несигурната дрезгавина на утрото се промъкна под транспарантите в спалнята на Ели. Тя се събуди, вчерашната изненада още беше тук. Дитер спеше в леглото й. Гледа го известно време и сякаш усетил погледа й, той се размърда и отвори очи.

— Ели… — усмихна й се.

— Не си отивай. Остани с мен.

— Нали съм тук?

— Остани цяла седмица. Докато ги няма. — Тя не можа да се накара да изрече името на Ингрид, това щеше да отрови мечтата.

Той я притисна силно към себе си.

— Добре. Ще остана.