Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (33)

Тридесета глава

Когато входният звънец иззвъня в събота сутринта, Джордж предположи, че са досадници от някоя религиозна секта и се приготви да ги отпрати безцеремонно. Но вместо това от прага го гледаше познато красиво лице. Сърцето му спря за миг… Пени?

— Джордж, Ели е — каза тя, разчитайки несигурното му изражение.

Той се намръщи.

— Зает съм. — И понечи да затвори.

Тя подпря с крак вратата.

— Събота е.

— Първо трябваше да се обадиш.

— Щеше да откажеш да се срещнеш с мен.

Той не откри недостатък в логиката й и отвори малко повече вратата.

— Няма да те каня да влизаш.

— Не искам да влизам. — Тя посочи лъскавата сребриста кола, паркирана на тротоара. — Минавам пътьом. Можем да говорим и тук. — Хвана го за китката и го измъкна от къщата, като го накара да седне на входните стъпала до нея. Беше студена, ясна утрин и трафикът беше рехав. Миризмата на закуска от близкото кафене беше изкушаваща и правеше безвкусната му овесена каша да изглежда неоправдано аскетична.

Тя не бързаше.

— Как си?

— Добре, предполагам.

— Чух, че сега си мениджър на Чарли Кроуи. Поздравления. По Коледа той стана номер едно.

— Не съм му мениджър. Излязох от компанията преди шест месеца. За което ти си виновна, искаше му се да каже. Чарли искаше да прави турне в Щатите; Джордж беше започнал да мисли, че е прекалено рано, но въпреки това потърси старите си контакти. Половината от тях не бяха много сигурни в Чарли, другата половина казаха, че след като турнето с Пени Брайт е пропаднало, не могат да му имат доверие. Чарли обвиняваше Джордж, Джордж обвиняваше Чарли. Като връх на всичко Айла непрекъснато разпалваше ревността му, но Чарли бързо се измори. Не ми трябва това, шефе, беше казал той, преди да подпише с друга компания за нов коледен сингъл.

— Е, сигурна съм, че ще намериш някой друг прекрасен изпълнител, с когото да работиш.

— Наистина не съм в настроение за любезности — каза той. — Защо не изплюеш камъчето?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Джордж, имам причина да вярвам, че с истинската Пени Брайт сме свързани. Че е моя сестра.

Джордж запази невъзмутимо изражение, скривайки смущаващите чувства, които това изявление възбуди.

— И защо смяташ така?

— Защото една моя братовчедка ми каза, че майка ми е имала и друга дъщеря. Приликата между нас двете… очевидна е, ако се замислиш.

— Доколко си сигурна?

Ели поклати глава и се усмихна.

— Братовчедката ми само е чула родителите й да си шушукат, никакви подробности. А аз не мога да установя коя година е било. Доколкото знам, Пени и аз сме много близки по възраст. Същевременно не мога да повярвам и за миг, че моят баща е и неин, защото той никога не е споменавал за нея. Така че допускам, че майка ми е имала връзка или незаконно дете, преди да се запознае с баща ми, или… Виж, тя трябва да е. Искам да я намеря. Знаеш ли къде е?

Между тях легна дълга тишина, докато Джордж смилаше онова, което му бе казала. Допускането й беше разумно според него, но се съмняваше, че тя някога ще успее да намери Пени… Той така и не беше успял.

— Не. Не съм чувал за нея, откакто започна цялата тази работа.

— Истинското й име е Анджела Смит. Така ли?

— Точно така.

Ели размишлява известно време.

— Смит. Често срещано име.

— Точно така. А тя може да бъде навсякъде по света: Африка, Индия, Америка… Няма да я намериш.

— Никога ли не се свърза с теб?

— Никога.

— А ако го направи… ще ми кажеш ли? Моля те! — Тя сведе очи надолу. — Аз наистина си нямам никой друг.

— Имаш Айвън.

Тя се разведри, но Джордж можеше да се закълне, че това е преструвка.

— Разбира се. Много сме щастливи.

Той вдигна скептично вежди.

— Познавам те достатъчно добре, Ели. Знам защо се омъжи за него.

Тя сви рамене, усмивката й изчезна.

— Мисли си каквото искаш. Мнението на другите за брака ми не ме интересува.

В гласа й се прокраднаха метални нотки, което веднага натъжи Джордж и той си напомни, че те и двамата страдат от разрива в отношенията им и че тя сигурно съжалява точно толкова, колкото и той. Но после сърцето му отново се ожесточи: все пак това беше неин избор.

— Джордж? — Беше Айла, стоеше на прага. След това видя Ели и устните й се свиха. — Пени?

— Здравей, Айла — поздрави тя, — отбих се на път към къщи. — Тя стана и оправи полата си. — Радвам се, че се видяхме, Джордж, и ако получиш някаква информация по въпроса, ще се радвам да я споделиш с мен.

На върха на езика му беше да каже: „По-скоро адът ще замръзне, отколкото да ти помогна за нещо“, но присъствието на Айла го възпря. Критиките й за неговия цинизъм напоследък бяха прекалено много и не му се искаше да събужда подозрения за Пени и Ели. Той изпрати с очи Ели, след което се обърна към Айла:

— Какво искаше? — попита жена му.

— По работа е. Нищо важно — промърмори той и се мушна покрай нея през вратата.

Айла го последва с въпроси:

— Защо беше тук? Да не би да иска да я вземеш обратно? Това ли е? Мислех, че всичко е свършило…

Джордж се обърна и изръмжа:

— Казах ти, че не е било нищо важно.

— Не е нужно да ми крещиш.

— Не ти крещя — възрази той, но осъзна, че може би го е направил. Успокои се. — Съжалявам. Знаеш как се чувствам по отношение на цялата тази работа с Пени. Като я видях… се ядосах. Съжалявам. — Той я придърпа и я погали по косата. — Наистина съжалявам.

Гласът на Айла прозвуча глухо срещу гърдите му.

— Наистина не разбирам, лемики. Бизнесът е това: понякога върви нагоре, друг път — надолу. Защо загубата на Пени толкова те наранява?

— Не ме наранява.

Тя отстъпи и го погледна.

— Ти се промени, след като това се случи. Като отровен си. Тази грозна история с Чарли… всичко стана заради това, че изгуби Пени.

Джордж се наежи. Изведнъж желанието му да държи Айла се изпари, не искаше да е притиснат толкова близо до нея. Той внимателно, но решително я отблъсна.

— Въобразяваш си — промърмори. — Трябва да работя. Слизам в студиото.

— Днес е събота.

Но той не й отвърна. Отвори вратата към стълбището и я остави зад себе си, чувствайки как студеният камък в сърцето му се втвърдява още повече.

 

 

Небето беше ясно и чисто, измито от лятната буря предишната нощ и сега горещото слънце пресушаваше локвите и нагряваше покривите на къщите в селото. Анджела остави готвачката си да приготви закуската и тръгна да се разходи до къщата на Мия. Имаше една купчина документи за подписване, а с времето беше установила, че Мия е с по-ясен ум сутрин. Сякаш денят й натежаваше прекалено много и в горещия следобед умът й се замъгляваше.

Бурята бе събудила Анджела, разбира се. Никой, който се тревожи за покрива над главата си, не можеше да спи в такава силна буря. Капаците на прозорците се блъскаха, улуците преливаха, терасата се наводни. Но беше минало без щети и тя накрая се унесе и заспа. Сега, докато се изкачваше по хълма, видя, че все пак има леко пострадали имоти. Разпръснати счупени клони, липсващи плочи на седем-осем от покривите на склона. Тя ускори крачка, притеснена за къщата на Мия. Първият поглед към предната част на къщата й показа, че е пострадала тежко. Голяма част от плочите на покрива липсваха, един от чинарите беше съборен. Бедната Мия. Анджела се запита дали ще я завари свита вътре, все още ужасена, или ще я открие на тавана с фенерче да търси дупки. Всичко беше възможно. Мия й беше дала ключ за входната врата, така че да може да й пазарува, но Анджела обикновено не го използваше. Струваше й се, че ще е като нахлуване, а и Мия винаги си беше у дома и можеше да й отвори. Сега обаче тя бръкна в джоба си за ключа и си отключи.

— Мия! — извика, но гласът й отекна в празната стая. Анджела беше изчистила долния етаж преди няколко месеца, но той отново бе възвърнал прашния си, разхвърлян вид. Котките, дори онази дивата, бяха колонизирали етажа, и я изгледаха презрително, сякаш беше натрапник. Тя се качи по стъпалата. — Мия, добре ли си?

Никакъв отговор. Отиде право в любимата спалня на Мия и я намери да стои като статуя до прозореца и да се взира в нещо.

— Мия?

Тя се обърна. Беше много бледа, с тъмни кръгове под очите. Все още беше с копринения си халат. Анджела разбра веднага, че не е спала.

— О, Мия! — Анджела се приближи и я хвана за ръката. — Трябваше да ми позвъниш. Щях да дойда. Разтревожи ли се?

Мия поклати глава мълчаливо и пак се обърна към прозореца. Анджела протегна шия да види какво привлича погледа й. Разбра. Липсата на дървото откриваше гледка към къщата на скалата. Без да казва нещо, Анджела я дръпна и затвори капаците на прозореца. Сякаш магията беше нарушена, Мия се обърна и седна на ръба на леглото.

Анджела приклекна срещу нея.

— Хайде — подкани я тя, — да слезем долу. Нося нещо, което трябва да погледнеш.

— Не може ли да го погледна тук? — попита тя. — Уморена съм. Прекалено уморена да слизам и да изкачвам стъпала.

Разбира се. Анджела седна до нея.

— Всичко е много просто — каза тя. — Имам една табелка, направена за хотела. Един художник от Парос ми направи няколко варианта и искам да избереш този, който най-много ти харесва. Ето. Мисля, че вторият е най-сполучлив. Какво мислиш?

Мия прехвърли листовете, като движеше беззвучно уста. След това й ги върна.

— „При Мия“ — произнесе тя. — „При Мия“. „При Мия“.

— Харесваш ли някоя от табелките?

— Не ми харесва, че се казва „При Мия“.

Анджела беше смаяна.

— Но хотелът винаги се е казвал така.

— Това място вече не е мое. А твое. Всичко, което е било мое, е изтрито. — Тя стана и отвори капаците, отправяйки очи отново към хотела. — Ще трябва да промениш името.

Анджела изведнъж се почувства уморена. Години и години едно и също…

— Мия, не мога да променя името. Във всички туристически справочници съществуваме като „При Мия“, така че трябва да запазим името.

Мия се обърна, очите й блестяха от внезапен гняв.

— Не, това не е мое място, не искам името ми да стои върху него. Моето място го няма. Ти го премахна.

— По твое настояване — каза Анджела. — Ти ме накара да променя всичко.

— Не е вярно. Ти дойде тук и започна да ме притискаш, но аз трябваше да ти откажа. Не си ми плащала от години!

Анджела запази гласа си спокоен.

— Плащала съм ти всяка седмица. Ти не ходиш да осребряваш чековете.

— Погледни го! — извика тя, удряйки с кокалчета по капаците толкова силно, че Анджела се уплаши да не се нарани. Това не е „При Мия“. Това е „При Анджела“. Ти го открадна от мен!

Анджела си пое дълбоко дъх и си напомни да се успокои. Мия не беше спала. По-късно, може би утре сутрин, щеше да се чувства различно. Тя взе скиците за табелката и стана тихо.

— Ще дойда утре. Опитай се да поспиш.

— Не се връщай — произнесе Мия с безизразен глас, но не я накара да й даде ключа и не се обърна да види дали Анджела си е тръгнала.

 

 

Анджела скоро забрави разправията, потънала в ежедневни грижи. Късно през нощта обаче, към два часа, когато трябваше да спи, се събуди от настойчива тревога. Мия не беше осребрявала чековете от години, нещо, което трябваше да се очаква. Не знаеше какъв е законът, но както Мия се беше разгневила напоследък, ако отидеше в банката и се опиташе да ги осребри наведнъж, това щеше да е значителен удар върху нейните финанси. Знаеше, че няма да може да заспи, докато не провери сметките и не разбере точно колко дължи на Мия и колко има в банката, за да покрие задълженията.

Призори седна в дневната със счетоводните документи и прехвърли колонките с цифри. Прозя се широко. Очите я смъдяха и главата й тежеше, беше почти невъзможно да се съсредоточи. Тя се облегна на масата и отпусна чело върху ръцете си, затваряйки очи за миг…

Нещо я стресна. Какво беше? Тътрене на стъпки? Може би някой от гостите е отишъл в тоалетната? Но преди да е разбрала, усети загадъчно пропукване и скърцане, полъх на дим.

Пожар.

Тя скочи и изтича в коридора. Кухнята беше пълна с дим, но пламъци не се виждаха. Изтича към антрето и отвори вратата. Блясъкът на пожара, силната миризма на керосин… Новото източно крило на хотела гореше.

— Събудете се! — развика се тя, като се върна вътре и тръгна по спалните. — Всички! Събудете се! Пожар!

Шум, стъпки. Тя затърси резервния ключ и започна да отваря вратите. Намери една от гостенките си — млада английска работничка — обхваната от дим в стаята си. Пламъците си проправяха път навътре. Анджела се закашля, сякаш дробовете й щяха да се разкъсат на парчета. Като подхвана момичето под мишниците, тя го измъкна навън. В коридора се чуваха викове. Пушекът пареше очите й, давеше я. Стъклото на прозореца изпука и падна, пръскайки се на малки парчета. Тя не знаеше какво да прави, освен да продължава да се движи. В коридора чакаше един мъж, братът на Лилика, който бе дошъл за една седмица. Извика й нещо на гръцки, но тя бе прекалено шокирана, за да разбере. Предаде му момичето и забърза към следващата спалня. Вратата вече беше отворена, хората бяха излезли. Анджела изтича до телефона, за да се обади в полицията. Никой не вдигна.

Гъркът отново й извика нещо и този път то стигна до съзнанието й.

— Излизай! Излизай! Всички стаи са опразнени!

Ужасен пукот я накара да осъзнае, че покривът на източното крило е рухнал. Тя замръзна: цялата й работа, бизнесът, животът й бяха тук.

— Хайде! Излизай! — Той я хвана грубо за рамото и я бутна напред, и тя изтича от горящата сграда навън в изпълнената с дим нощ.

На триста-четиристотин метра гостите й се бяха събрали и гледаха в шок хотела. Анджела ги обходи с очи. Всички бяха тук, никой не беше умрял. Младата американка правеше изкуствено дишане уста в уста на едно момиченце. Една италианка тичаше към селото и викаше за помощ. Но вече нищо не можеше да спаси сградата. Горният етаж, онзи, който Джери бе проектирал и обзавел с такава любов, бе погълнат от горещи оранжеви пламъци. Звукът на счупени стъкла и на пропукващи греди беше смазващ. Братът на Лилика се втурна обратно към сградата.

— Почакай! — извика му тя. — Какво правиш? Всички гости са тук.

— Имаше една жена. Видях я в пералното. Слаба жена в копринен халат.

— Не, всички са тук. — Но докато го казваше, я прониза студена тръпка. Мия! Спомни си миризмата на керосин и в този миг осъзна какво се беше случило.

— Идвам с теб — забърза тя след него.

— Не, стой тук.

— Тя ми е приятелка! — извика Анджела и разбра, че плаче. — Тя ми е приятелка.

Някой я хвана — един от другите гости — и я задържа, докато братът на Лилика се отправи към сградата. Той направи само няколко крачки, преди да се чуе оглушителен трясък и горният етаж да се срути. Пожарът обхвана новата дървения на разширението. Каменните стени още стояха, но никой вече не би могъл да оцелее там под тежестта на горящите греди. Анджела се отскубна от ръцете, които я държаха, и падна на колене, като се държеше за стомаха и плачеше.

— Мия! — извика тя. — Мия!

Две топли ръце я хванаха за рамената и Силас я вдигна и я прегърна.

— Спокойно, момичето ми, спокойно — каза той. Бяха дошли полицаят и д-р Москопулос. Към скалата нагоре пълзяха тълпи, да видят ставащото. Анджела зарови лице в пропитата с миризма на тютюн риза на Силас и се разхълца още по-силно.

 

 

Париж през лятото представляваше горещ водовъртеж от цветове. Мулен Руж бе отпуснал криле мързеливо под топлия бриз, проститутките на булевард „Клиши“ бяха облекли красивите си летни рокли, а испанските и гръцките художници работеха на площад „Тетр“, пушеха цигарите си и спореха за политика. Ели седеше на малката тераса на взетата си под наем стая в Монмартр и гледаше над покривите към Сакре Кьор, която блестеше на фона на спокойното синьо небе. Беше петият ден от поредицата летни концерти и първи почивен ден за нея. Цялата й енергия беше концентрирана в това да не й е горещо. Реши, че ако не се движи, няма да се изпоти.

Телефонът звънна, точно по плана й.

— Ало? — произнесе тя, като го взе и опъна кабела колкото можеше, за да се върне под прохладата на бриза.

— Айвън е — каза той, звучеше мрачно.

— Какво не е наред? — попита Ели несигурно.

Той въздъхна.

— Първо ми кажи ти как си.

— Добре съм. Какво не е наред?

Тонът му беше примирен, изморен.

— Адвокатите… татковото завещание. Ели, положението е лошо.

— Колко лошо? — Кабелът на телефона не стигаше до терасата, така че Ели седна на края на леглото си. Между гърдите й се стичаха капки пот. Тя така и не можа да се научи да приема лошите новини, като човек, рано понесъл много загуби.

— Нещата не са толкова ясни, както се надявахме. Сложно е…

— Спри да увърташ. Кажи ясно. Всичко ли загубихме?

— Може би. — Той се засмя нервно. — О, Ели, докъде си готова да стигнеш, за да бъдеш лейди Давъркорт?

Тя се замисли и си даде сметка, че може да стигне много далеч. Бързо бе привикнала да живее в луксозни апартаменти в екзотични градове, да си се представя като господарката на имението.

— Ние сме отбор, Айвън — каза тя. — Ще стигна до там, докъдето искаш.

— Женитбата не е била достатъчна. Татко ще ни предаде титлата — и имението, — ако имаме дете. — Последва нервен смях. — Предполагам, че е бил по-наблюдателен, отколкото сме си мислели. Продължението на рода никога не му е излизало от ума.

Дете. Ели усети, че й се завива свят.

— Минаха две години от смъртта му. Ако… няма дете, всичко отива у Реймънд. Разбира се, той вероятно ще ни остави градската къща в Лондон. Няма да мизерстваме, но… имението, Ели. Имението.

По гърба й минаха студени тръпки въпреки горещия въздух. Брак по сметка беше едно, когато ставаше дума за съгласие между двама възрастни, но да се замесва и дете…

— Виж, ще поговорим, когато се прибереш вкъщи. Според завещанието една седмица имаме право да мислим какво да правим. — Той въздъхна. — Смятам, че трябва да го направим, Ели. Може пък да е хубаво.

— Може — повтори тя, като се насили гласът й да звучи ведро. — Ще се справим с това, сигурна съм. — Но когато остави телефона, никак не беше сигурна.

 

 

Отне два дни, докато пепелта от пожара в хотела изстине достатъчно, за да може да се влиза.

Анджела стоеше в онова, което някога бе кухня, само сега беше отворена към небето. Търсеше нещо, нещичко, което да вземе за спомен от прекараното време тук. Но нямаше нищо. Изкривени, почернели тигани и тенджери, счупена бъркалка за яйца. Собствената й стая с всички писма на Джери и снимки беше напълно унищожена. Тя погледна към синия свод на небето. Тъгата отново я обзе. Защо Мия бе направила това? Сега, като си мислеше, може би цялата онази хипохондрия е била знак не че иска внимание, а че иска да умре. Сърцето на Анджела се сви, когато си представи колко ли голямо нещастие трябва да е било, че да доведе до такива драматични действия. Но тя бе единствената на острова, която съжаляваше за Мия. Унищожаването на хотела, туристите, които едва не бяха умрели… Мия в смъртта бе дори по-мразена, отколкото като жива. Анджела разбираше гнева им, но не можеше да го сподели. По много неща приличаше на Мия: и тя се страхуваше от света, криеше се тук на острова, не можеше да се справи с миналото си…

Очите й забелязаха нещо в пепелта и тя се наведе да го вдигне. Лъжица с полепнали по нея сажди. Беше сувенирна лъжичка с малка рисунка на хотела върху дръжката. Поръча да ги направят миналата година, но бе продала едва три-четири. Внезапно й се видя ценна, притисна я към гърдите си, сякаш бе изработена от чисто злато.

— Анджела! Излез от там. — Това беше гласът на Силас.

Тя си проправи път между боклуците и се изкачи върху останките от стената. Старецът изглеждаше раздразнен, както винаги.

— Не трябва да влизаш вътре, опасно е.

— Не е останало нищо, което да падне — отбеляза тя, след което протегна лъжичката. — Виждаш ли? Нещо за спомен.

Той се подпря с две ръце на бастуна си и въздъхна.

— Съжалявам, миличка.

Тя се обърна и огледа отново руините. Морският бриз развя косата й пред лицето. Вдигна се пелена от пепел, след това се слегна кротко на земята.

— Силас, какво според теб се е случило на Мия тук? Защо мразеше толкова много това място?

Силас поклати глава.

— Сигурно знаеш нещо. Цял живот си живял тук.

— Имаше една яхта — каза той неохотно. — Мислехме, че е пристигнала с нея. Луксозна яхта, която остана на котва в пристанището две нощи. Мисля, че видях двама души на гумена лодка, които гребяха към нея на третия ден. Имаха прекалено много багаж, страхувах се, че лодката може да потъне, но тя не потъна. После яхтата отплува. Четирийсет дни по-късно Мия дойде в църквата да бъде благословена. Имаше любопитство, признавам. Тя реагира като сипеше злобни думи към всички… Ей така се запознахме с нея.

Анджела прехвърли всичко това в съзнанието си. Ако и тя беше като Мия, колко ли време щеше да мине, преди страхът й от миналото да превземе ума й?

— Всъщност няма значение — подзе Силас. — Нея вече я няма. Сега трябва да гледаме бъдещето, не миналото. Какво смяташ да правиш? Ще възстановяваш ли?

Анджела поклати глава.

— Не тук. Но ще възстановя бизнеса си.

Силас я погледна озадачено.

— Какво имаш предвид?

— Чувал ли си за място, наречено Кулъм бийч?

Силас завъртя глава, изражението му беше тъжно.

— Далече е оттук, нали?

Тя го целуна по съсухрената буза.

— Ще ми липсваш, Силас.

— Ти ще липсваш на всички ни. Не ни забравяй.

Анджела се усмихна, като си мислеше за всичко, което вече е забравила.

— Няма. Обещавам.

* * *

Беше последният ден на Ели в Париж и тя се улови, че се ужасява от връщане в Лондон. Времето застудя, небето беше мътно сиво, а тя продължаваше да върви и върви, като се опитваше да запълни времето до тръгването си към летището и да не мисли за нищо. Концертите бяха минали блестящо и сега си даде сметка, че й е трудно да свикне с идеята за връщане в Лондон за няколко месеца, прекалено дълго време до началото на репетициите за „Хензел и Гретел“ в Стокхолм. Голямата пауза я правеше нервна; а тази специално още повече заради новия проблем, който трябваше да разреши. Какво трябваше да направи по отношение на Айвън, на бъдещето им? По отношение на бебето?

По ленивата и замислена Сена се носеха туристи в малки корабчета; миризма на кафе изпълваше въздуха; дърветата бяха яркозелени; по пейките седяха двойки и се целуваха. Ели се шляеше между сергии с книги и антикварни предмети.

— Пинелъпи?

Тя вдигна поглед от купчината черно-бели картички, които разглеждаше. Беше Шантал Верон, французойката сопрано, с която бе участвала в летните концерти. Жената винаги се бе държала много сърдечно с Ели, но Ели — както винаги — я подозираше и я държеше на любезна дистанция.

— О, здравей!

Шантал вдигна слънчевите очила на главата си.

— Толкова се радвам, че те засякох. Надявах се да се видим след последния концерт, но ти изчезна толкова бързо. Скоро ли се прибираш у дома?

— Този следобед.

— Жалко. Исках да те поканя на вечеря със семейството ми.

— Семейството ти?

Шантал погледна през рамо към един тъмнокос мъж, който бе коленичил до две момиченца на около четири и шест години. Мъжът забеляза, че ги гледат и им помаха.

Ели се слиса.

— Успяла си да направиш кариера с две малки деца?

— О, да. Често ги вземам на участия. Не мога да издържа дълго да съм далеч от тях. — Шантал се обърна отново и я погледна в очите. — Ти нямаш ли деца?

Ели поклати глава.

— Не. Все още не.

— О, прекрасно е. Децата те правят човек. — Шантал се засмя. — Предполагам, че това звучи глупаво.

— Съвсем не.

— Мамо! — Беше по-голямото момиченце, което махаше усилено с две ръце.

Шантал отново сложи тъмните си очила.

— Довиждане, Пинелъпи. Радвам се, че така добре работихме с теб.

— Да, аз също. — Тя осъзна прекалено късно, че би искала да е приятелка с Шантал, да разговарят за неща като балансиране на живота и представленията, за деца, за това как те правят „човек“. Гледа ги дълго, докато се отдалечаваха, особено двете малки момиченца. Сестри. Сцената се пренареди в съзнанието й. Айвън беше този, който любовно и небрежно обгръщаше раменете на съпругата си. А Ели тази, която се приведе към него и му прошепна нещо тайно в ухото. Всеки от тях държеше ръката на малко момиченце: слабички крачета в чорапогащи на весели шарки, цветни шноли, които придържаха непокорните косички, вързани на опашки.

Айвън беше добър човек и тя го обичаше по свой начин. Историята бе пълна с разкази за уредени бракове, прераснали в голяма любов. Макар и никога да не бе имало страст между тях, все пак можеха да изградят съвместен живот. Настояването на починалия лорд Давъркорт да имат деца може би не беше неуместно; може би той знаеше от собствен опит, че децата циментират съюза. Появата на едно бебе можеше да събуди любов.

Ели затвори очи. Беше повлечена от вълна, с която повече не можеше да се бори. Щеше да е по-лесно да престане да плува срещу нея и да се остави да бъде носена от нея. Тя беше взела решение.

 

 

Айвън не я чакаше на летището, което бе странно. Може би беше объркал датите или часовете. Ели си взе такси.

Пред градската им къща в Мерилбоун тя плати на шофьора и се изправи на пътеката, поемайки си дълбоко въздух. След това влезе и чу водата под душа. Това й напомни за сватбената им нощ в имението, как беше чакала в леглото. Може би този път нямаше да го чака, този път щеше да се съблече и да скочи под душа с него. Усети как нервите й се опъват, но се усмихна на себе си.

Но когато влезе в спалнята, спря объркана. Айвън лежеше в леглото гол.

Той седна рязко, събирайки чаршафите върху себе си.

— Ели! Мислех, че се връщаш утре.

Водата от душа продължаваше да се лее. Айвън пребледня. Отне й пет секунди, за да разбере.

— Ти? — произнесе тя смаяна. — Ти се срещаш с друга?

Душът спря. Айвън се обърна ужасен към прага; Ели не знаеше дали да се чуди, или да се ядосва. Кой беше пробил здравата му защита? Кой го беше накарал да прояви интерес към „всичките тези глупости“? Вратата към банята се отвори и на прага, увита в хавлиена кърпа, застана братовчедката на Айвън, Корнелия.

Ели затвори очи и въздъхна, проклинайки се за глупостта.

— А! — възкликна Корнелия.

— Мога да обясня — запелтечи Айвън. — Корнелия и аз… ние имаме връзка. Винаги сме имали, но мама и татко не искаха да чуят… — Те и двамата заговориха, но Ели не искаше да ги чува. Тя намери едно тихо местенце в себе си и се скри в него за миг. Колко близко бе да извърши ужасен грях: да роди дете, което да бъде отгледано от родители, които не се обичат. Дете, което не можеше да промени нищо. И макар че той беше толкова добър с нея и не можеше да го обвини, че се опитва да намери щастие другаде, бе дълбоко наранена, че той щеше да я остави да забременее, да има дете, знаейки през цялото време, че бракът им завинаги ще остане празен.

Най-после тя отвори очи.

— Напускам те, Айвън.

— Не, Ели. Завещанието…

— Ще се оправиш. Хората като теб винаги се оправят. Ти не знаеш какво е да те оставят. Ти никога не си ме обичал… нито дори… — Чувстваше се като идиотка. Фантазиите й да има деца с него се стопиха като захар в дъжд. Шок, гняв, разочарование от себе си: беше забъркала такава каша. Беше се оженила за пари: да, признаваше го. Как, по дяволите, бе очаквала нещата да се оправят? Започна да плаче.

Корнелия се върна в банята, Айвън се облече в халата си и дойде да я успокоява. Тя се освободи от него и изтича навън, на улицата. Следобедните сенки се бяха удължили и когато се озърна, се оказа на един зелен площад, ровейки в чантата си за кърпичка.

Вместо нея откри стара визитна картичка.

Дейвид Уолъс. Австралийската опера.

Стисна я здраво, решена да се отдалечи колкото се може повече от бъркотията, в която бе превърнала живота си.