Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (6)

Пета глава

— Айла! — Джордж хвърли ключовете си и затвори входната врата след себе си. Можеше да каже веднага, че тя още не се е върнала от посещението при сестра си. Къщата беше затворена, лъхаше на застоял въздух и парфюмът на жена му, нежен и цветен, не се усещаше. Той събра пощата и я прегледа, докато слизаше надолу към студиото си на приземния етаж.

Светна лампата, осветявайки дъските на пода, блестящото стъкло, което разделяше пулта за смесване от стаичката за записване. Миришеше на топло и на дърво. Единственото студио с шестнайсет писти за запис бе негово, той и жена му бяха преживели много, а той още изпитваше гордост всеки път, когато слезеше тук. Празни, с петна от чай чаши, стояха в ъгъла на бюрото му. Той остави пощата и събра чашите с намерение да ги занесе горе, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Искам да говоря с Анджи.

Кожата на Джордж настръхна и той мигновено разбра, че е същият човек, който се беше обаждал по-рано на Айла.

— Тук няма човек с такова име — отвърна той хладно. — Мисля, че сте набрали грешен номер.

Пръстите му се пресегнаха към кожения тефтер, искаше да намери номера на охранителната компания.

— Не ми пробутвай тези глупости. — Лек акцент, едва доловим. — Знаеш за кого говоря. Както и да се казва сега, знам много добре коя е всъщност. И каква е.

Джордж реши да прекъсне разговора.

— Довиждане — каза той.

— Не затваряй още. Искам да й предадеш едно съобщение.

Джордж чакаше мълчаливо.

— Кажи й, че не съм забравил какво е направила и че ще я накарам да си плати за това. Кажи й…

Джордж затвори, стомахът му се сви в нерешителност. От една страна искаше да каже на Пени, да види дали тя има някаква представа кой може да е този човек и дали наистина представлява заплаха за нея. От друга страна, репетициите за турнето вървяха с пълна сила. Пени беше като влак, готов всеки момент да дерайлира. Той се сви, припомняйки си как тя едва не напусна в деня преди пускането на първия й сингъл. Наложи се той да седи навън пред апартамента й, да разпръсква страховете й, докато най-накрая — цялата обляна в сълзи и разтреперана — тя отстъпи и го пусна да влезе. Или пък първото й изпълнение в „Топ ъв дъ попс“, когато просто отказваше да излезе от колата петнайсет минути, докато слисаният охранител се пулеше в нея. Джордж беше вложил солидна сума пари в това турне до този момент и не искаше да го види опропастено. Особено ако този, който звънеше сега, беше като останалите фенове и просто искаше да дрънка, а нямаше намерение да действа.

По-късно винаги се бе питал дали ако Айла в този момент си беше вкъщи и беше говорил с нея, щеше да вземе правилното решение. Вместо това, обаче, съсредоточен главно върху опънатите нерви на Пени и собствените си инвестиции, той взе погрешното решение.

Някакъв опасен тип бе решен да навреди на Пени, а тя не знаеше.

 

 

Вместо мизерната стая за репетиции в Крикълууд, в която Пени бе подготвяла албума си, Джордж организира един празен театър в Лейтънстоун за репетициите за турнето. Пени пристигна първа, но Джордж не се виждаше никъде. Тя почака на улицата известно време, загледана в уличния трафик. Периодично от близкото кафене се разнасяше миризма на пържен бекон и кафе и Пени си помисли, че трябваше да хапне някаква по-солидна закуска от препечена филийка с конфитюр. Вратата на театъра се отвори и отвътре се подаде млада испанка с кофа и парцал. Тя се опита да подпре вратата с рамо, но изпусна кофата и залитна. Пени се втурна и я хвана.

— Добре ли сте? — попита я тя, докато й помагаше да се изправи.

— Да, да, аз… — Жената спря и ококори очи. — Пени Брайт? — каза тя със силен акцент.

— Да — кимна Пени.

Жената я гледаше с отворена уста, сълзи изпълниха очите й.

— Обичам ви. Обичам всичките ви песни. — След което замлъкна.

Пени се усмихна мило.

— Как се казвате?

— Глория.

— Радвам се, че бяхте тук. Моят мениджър го няма, а вратата беше заключена. Имате ли нещо против да вляза?

Глория поклати глава безмълвно, без да откъсва огромните си очи от Пени. Пени се почувства неловко от това неприкрито обожание. Беше й трудно да общува с хората, когато реагираха така. По някакъв странен начин превръщането й в попзвезда я бе осъдило на самота и изолация. Не би могла да се сближи с обикновените хора — като Глория, например, с която може би имаха нещо общо и при други обстоятелства биха се сприятелили — защото те винаги благоговееха пред славата й. Тя бе оставила миналото зад гърба си и нямаше приятели, към които да се обърне. На тези в индустрията не можеше да се довери, тъй като не можеше да е сигурна в техните мотиви. Ако не бяха Джордж и Айла (макар понякога да си мислеше, че Айла изобщо не я обича), щеше да има дни, без да е продумала на един човек.

— Вижте — каза Пени, — ако сте си свършили работата, ще репетираме. Искате ли да дойдете и да гледате?

Глория запелтечи:

— Аз… О, аз… Мислите ли, че е възможно?… Наистина ли нямате нищо против?

— Разбира се, заповядайте. — Пени влезе в театъра. Сърцето й се сви: толкова много стимуланти още от ранна сутрин, но тя се нуждаеше от тях, за да може да изкара репетициите.

Отне й няколко минути, докато очите й се адаптират към тъмнината в мъждиво осветената стая. На сцената инструментите вече бяха подредени. Тя посочи на Глория една седалка, след което се качи на сцената. Подът изскърца, завесите бяха прашни. Следите от последното представление още се търкаляха: боядисан декор на заснежени планински върхове, останки от свод, маса с карирана покривка и изкуствени цветя в задния ъгъл. Пени погледна към седалките. Театърът беше малък, предимно за пантомими и нискобюджетни театрални постановки. Залите за концертите й щяха да бъдат най-малко пет пъти по-големи от тази. Джордж беше обещал екстравагантно шоу със сцена на две нива и много светлини. До този момент тя бе пяла само в кръчми и малки салони, с изключение на едно благотворително представление заедно с още десетина изпълнители в „Роял Албърт Хол“. Докато част от нея се блазнеше от възможността да представи музиката си пред голяма аудитория, да разпери криле и да превземе голямата сцена, друга част искаше да си остане в леглото и да се завие презглава. Джордж беше казал, че това е нормално, че повечето надарени хора преживяват подобно раздвоение. Тя не беше сигурна дали да му вярва.

Вратата към фоайето се отвори, пропускайки сноп дневна светлина. Двамата китаристи. Беше се запознала с тях преди, в офиса на звукозаписната компания в деня, в който Джордж ги нае. Пени се напрегна да си спомни имената им… Тони и Пол? Тя седна на сцената, докато те се приготвят и настроят китарите си. Звукооператорът дойде… Джеф ли се казваше? Пристигнаха и други. Слушаше имената им, докато си говореха един с друг… Всички бяха тук, освен Джордж.

— Може би някой трябва да му се обади? — предложи Пол, когато стана десет часа, а от него нямаше и следа.

— Някой има ли новия му номер? — попита Джеф. — Знаех стария, но той го смени миналата седмица.

Пени беше оставила тефтерчето с адреси и телефонни номера вкъщи. Минутите се нижеха и музикантите започнаха да се питат дали да не прескочат до съседното кафене за по един сутрешен чай. Нервите на Пени бяха опънати: беше се настроила да работи сега и много скоро действието на дрогата щеше да премине и умората да се утаи в костите й отново и всичко щеше да стане много трудно.

— Нека да започнем — каза тя, осъзнавайки, че гласът й звучи пискливо и задъхано. — Няма значение, че той закъснява. Ние можем да репетираме.

Предложението й бе посрещнато с почесване на главите и хъмкане, с още приказки. Брайън, барабанистът, бе излязъл да изпуши една цигара; те я игнорираха напълно. Раздразнението й се усили още повече при мисълта, че Глория е свидетел на всичките тези разговори. Накрая Пени стана и отиде при микрофона, правейки знак на Джеф да включи усилвателя.

— Хайде, момчета, моля ви — изгърмя тя и гласът й отекна в залата.

Настъпи внезапна тишина и всички се обърнаха към нея. Тя се почувства млада и уязвима. Те всички бяха улегнали мъже, отдавна прехвърлили трийсетака. Прецениха я с очи: глупава малка кучка, която се опитва да им каже какво да правят. Пулсът й тупкаше в гърлото, но поне сега се размърдаха, взеха инструментите и започнаха да ги настройват. Тя чакаше, пръстите й стискаха здраво микрофона. В гърдите й се събра гняв към Джордж. Защо я беше поставил в такова положение? Защо просто не можеше да дойде навреме?

След като музиката започна, Пени се отпусна. Изпяха новата песен, тя не установи зрителен контакт с никого. Но на третото парче забеляза, че Пол и Тони свиреха нещо различно от написаното.

Тя спря.

— Какво свирите?

Те се спогледаха, потискайки веселите си изражения.

— Свирим песента.

— Звучи различно.

— Не, не. Звучи си както трябва. Нали, Пат?

Бас китаристът извърна поглед и кимна, скривайки усмивката си в яката.

Тя се прокле, че не знае повече за музиката, че не познава нотите, за да може да ги обвини, че й се подиграват. Трябваше да учи по слух, по чувство.

— От втория куплет — промърмори тя и музиката започна отново. Те отново взеха погрешна струна, този път всички, включително басът и йониката.

Вбеси се. Обърна се с микрофон в ръката и им нареди да спрат, ненавиждайки се за това, че звучи капризно и детински. Те се разсмяха неприкрито и първият й порив бе да избяга, да се скрие в някой ъгъл и да плаче, докато Джордж не дойде.

Точно в този миг вратата се отвори и Джордж влетя, извинявайки се.

— Съжалявам, съжалявам, задържаха ме. Случи се нещо неочаквано. Аз… — Той спря и се огледа. Пени срещу музикантите, във въздуха витаеше враждебност. — Наред ли е всичко? — попита той.

Пени скочи към сцената и се втурна към него, като се бореше със сълзите.

— Какво е станало? — попита той с разтревожено изражение, задържайки я на разстояние.

— Аз… — Тя погледна през рамо към бандата. Тони я гледаше без да мига, сякаш я предупреждаваше: „Да не си казала и думица!“.

— Всичко е наред. — Тя се усмихна с усилие. — Просто се притеснявах за теб. Това е.

Той се усмихна, явно трогнат.

— Не се притеснявай за мен, само се грижи за себе си. Хайде отново на сцената, ако обичате.

Репетицията продължи. Пени решително гледаше към празните редици, отказвайки да срещне лицата на музикантите. Не можеше да им позволи да видят колко са я разстроили. Не можеше да им позволи да мислят, че е слаба или глупава.

Не беше понесла всичко, което й се бе случило, за да бъде смятана за глупачка.

 

 

Първия свободен уикенд Джордж реши да каже на Пени новините, които бе получил преди първата репетиция: новините, заради които беше закъснял, карайки я да се притеснява за него. Нежната й грижа за него го бе трогнала онзи ден. Той я бе изчакал, докато й се освободи време, за да може да си поеме дъх.

Дойде в апартамента й преди обяд и спря на прага, преценявайки го. Апартаментът на Пени, който гледаше към улицата и площада отвъд, беше триетажен: прекалено висок, за да се изкачи човек. Защитните врати бяха от солидно дърво, с двойно заключване. Улицата беше оживена, вероятно засиленият трафик дори нощем правеше невъзможен опитът за евентуално проникване вътре. Беше доволен, че тя е на сигурно тук. Онзи натрапник не беше звънял повече, но съмнението не спираше да гори в дъното на съзнанието му и той искаше да се увери, че прави правилното нещо. Безпокойството щеше да превърне живота на Пени в мъчение; затова се налагаше да си мълчи. А и онова, което трябваше да й каже, щеше да й е достатъчно.

Той натисна звънеца и миг по-късно отгоре се чу глас:

— Джордж!

Вдигна очи. Тя надничаше през прозореца и му махаше радостно. Сърцето му трепна тревожно.

— Ей сега слизам. — Тя изчезна вътре. Няколко минути по-късно — асансьорът беше много бавен — му отключи вратата.

— Каква приятна изненада. Тъкмо гледах телевизия. Скучаех. — Беше безупречно гримирана, както винаги, със сини сенки върху клепачите. Косата й, с кестеняви кичури, паднала леко върху едното око, беше извита назад в изкусна къдрица.

Той я последва вътре.

— Първо се оплакваш, когато те товаря с работа, а после, когато ти дам почивка, се оплакваш от скука.

— Мисля, че ми трябва хоби — каза тя, докато отваряше асансьора. — Какво мислиш? Плетене? Макраме?

— Нямаш ли приятели, с които да прекарваш времето си?

Тя поклати глава, когато асансьорът се разклати и потегли нагоре със скърцане.

— Ти си единственият ми приятел, Джордж — каза тя и той не можа да разбере дали се шегува, или е сериозна. — По каквато и работа да си дошъл, няма да откажеш да изпиеш с мен един чай.

Малко по-късно двамата пиеха чай на дивана под светлия прозорец. Апартаментът й винаги миришеше на лак за коса и на препечени филийки. Беше го обзавела за себе си, с пъстри тапети и дебел, пухкав килим. Беше странно, лишено от индивидуалност място, лишено от книги и дреболийки, сякаш обитателят беше предпазлив, готов да избяга във всеки момент. Над телевизора стоеше нейна рамкирана снимка, взета от списание.

— Е, какво те води насам? — попита тя накрая.

Той остави чашата си и се обърна към нея.

— О, скъпи, сега ме плашиш — засмя се тя нервно. — Случило ли се е нещо?

— Пени, майка ти е починала.

Гледаше лицето й, докато тя се опитваше да проумее новината. Не беше сигурен какъв може да е следващият й въпрос, но не се изненада, когато го попита:

— Как, по дяволите, разбра?

Джордж си пое дълбоко дъх, съзнавайки, че трябва да разкрие една отдавна пазена лъжа.

— Съжалявам, че не съм ти казвал преди, но държах връзка с майка ти и се чувахме от време на време. Когато в началото започна да работиш с мен… обадих й се да й кажа, че всичко е наред.

Тя наведе глава и косата закри лицето й. Той се запита дали плачеше.

— Знам, че това бе против желанието ти, Пени. Знам, че не искаше да имаш нищо общо с нея…

— Казах ти какво ми е причинила.

— … но все пак ти е била майка. Направих, каквото смятах за правилно. Дадох й адреса си, в случай че някога поиска да се свърже с теб.

— Но тя не поиска, нали? — Пени вдигна очи, отхвърляйки косата си назад. Тя сви рамене, равнодушие, за което Джордж предположи, че е престорено. — Е? Как е умряла?

— Не знам точно. След боледуване. Преди шест седмици. Писмото на адвоката беше неясно. Но нямах представа, че е болна. Щях да ти кажа, за да можеш да отидеш, ако искаш.

— Какво те кара да мислиш, че бих искала да отида? — Тя стана и закрачи, гризейки ноктите си. — Странно, нали? Че е умряла преди шест седмици, а аз не съм подозирала. Човек би предположил, че би трябвало да почувствам нещо.

Джордж мълча известно време. След това извади едно писмо от вътрешния си джоб.

— Това писмо е за теб.

Пени спря. Изражението върху лицето й беше смесица от надежда и тревога.

— От нея ли?

— От адвоката й.

Тя протегна ръка да го вземе.

— Предполагам, че ми е оставила нещо в наследство.

— И аз така предполагам.

Тя остави писмото на телевизора до антената.

— Пени — каза той бавно, — сигурна ли си, че не искаш да ги видиш? Имам предвид роднините си? Сигурно имаш братовчеди, лели, чичовци…

Тя поклати глава яростно.

— Не. Там за мен няма нищо.

— В Силкфийлд ли?

— В миналото. Оставих го зад себе си, сега имам нов живот. Анджи Смит вече не съществува, знаеш го.

Джордж стана и я стисна за рамото.

— Ти решаваш. Съжалявам, че не ти казах, че държа връзка с нея.

Тя се усмихна с усилие.

— Много гадно, Джордж. Няма други тайни, надявам се?

Той усети бодване на вина, като се сети за телефонното обаждане.

— Не, няма други тайни. — Посочи писмото. — Оставям те. Обади ми се, ако имаш нужда.

— Ще се обадя.

 

 

Животът на улицата не беше за Анджи и й отне само седмица, за да го осъзнае. Заслонена под хлътнали кашони срещу отвратителния лондонски дъжд, ругана от преминаващите пешеходци, които я мислеха за просякиня (а понякога още по-обидена на онези, които й подхвърляха по някое пени от съжаление), ядяща остатъци от контейнерите до една пекарна на Комптън стрийт. Не, това не беше за нея. Тя се почисти и изми, доколкото можеше, и отиде да търси работа. Точно тогава откри онзи фотограф.

Казваше се Алан и работеше почасово в едно фотографско ателие на главната улица, продаваше фотоапарати и изпращаше някъде негативите за проявяване. Но в сърцето си, каза й той, бил художник. И искал да я фотографира. Лицето й било изваяно сякаш от ръката на Бог. Можела да мине след работа, той имал студио. Щял да я вземе от къщи. Анджи го прецени: наближаващ четиридесетте, оредяваща руса коса, причесана грижливо над лъскавия скалп, нови дрехи, но негладени и с петна по маншетите на ръкавите. Самотен, необвързан мъж с пари, но с ниско самочувствие.

Тя наведе очи.

— Аз нямам дом, Алан. Майка ми ме изгони.

Само след минути допълнителната му стая й бе предложена срещу разрешението да я снима.

Апартаментът му се намираш на Гринуич и не би могъл да е по-различен от жилището на майка й. Вместо бели повърхности и мирис на белина, апартаментът бе мъждиво осветен и мрачен. Той имаше повече грамофонни плочи, отколкото беше виждала през живота си, натрупани хаотично до една стереоуредба с огромни усилватели. Каза й, че бил наследил пари от родителите си, и двамата починали преди да навършат четиридесет години. Жилището беше негово, не плащаше наем. Художниците не би трябвало да плащат наем, каза й той, докато я развеждаше. Анджи трябваше да признае, че снимките му са добри. Те бяха закачени в неравни редици по стените на всички стаи. Черно-бели портрети, части от тела под необичайни ъгли, снимки на бели голи силуети в празни стаи. Имаше нещо почти зловещо в тях, лишено от индивидуалност.

Алан й показа стаята й.

— Не е нещо кой знае какво — каза той. — Мислех да взема квартирант, но прекалено много обичам собствената си компания. И да правя каквото си искам. — Той се усмихна, разкривайки два реда неравни зъби.

— Няма да ви преча — каза тя. — Ще се радвам да имам място, където да остана. И щом си намеря работа и си стъпя на краката, ще се изнеса и няма да ме видите.

— Ами, ще видим… — Той поглади рядката си коса смутено.

Тя пусна чантата си на хлътналото метално легло, погледна полуобеления тапет, голите прашни дъски. Да, беше различно от къщата на майка й и й пасваше идеално.

През следващите месеци Анджи научи много за греха. Тя отхвърли религията в момента, в който отхвърли майка си, но идеите, че ще гори във вечен огън бяха влезли здраво под кожата й. Когато Алан свали гарда, стана нежен към нея и призна най-съкровените си мисли, чувството за вина стана по-студено и по-тежко и легна като камък върху стомаха й.

Веднъж бяха излезли заедно до магазина за плодове. Той я хранеше с грозде. Една висока жена с тежки клепачи се приближи и подхвърли подигравателно:

— Май си я откраднал от люлката, Алън? Предполагам, че това е единственият начин, по който можеш да си хванеш момиче.

Алан замръзна, не каза нищо. Жената се обърна и си тръгна. Той я изчака да се отдалечи, след което промърмори:

— Гледай си твоята работа, шибана кучко! — И се изплю. Един възрастен човек, който избираше пъпеши, се обърна възмутено.

— Алан? — погледна го Анджи.

Той я хвана за ръката и я изведе от там така яростно, че ръката й пламна. Най-накрая той спря и се облегна на тухлената стена.

— Коя беше тази?

— Работех с нея. Надменна крава. Помолих я да я снимам. Тя каза „не“, разбира се. Което беше добре за мен. — Изражението му стана тъжно и я хвана за ръката, този път нежно. — Ти също си прекалено добра за мен, Анджи. Знам го. Понякога не мога да повярвам, че си реална. И ако и ти можеше като мен… Ами… ти ме обичаш, нали, Анджи?

— Разбира се. — Тя го погали по косата. — Разбира се, че те обичам.

— Много? Колкото аз теб?

— Повече.

Той се усмихна, успокоен за момента. Нуждаеше се от убеждаване, а тя бе станала веща в това. Помисли си, че един ден сигурно ще бъде наказана, макар и не непременно от Бог, за когото отдавна бе решила, че не съществува. Но в някакъв далечен момент в бъдещето несъмнено трябваше да бъде платена някаква цена за тази измама.

Намери си работа на половин ден като келнерка в един нощен клуб на площад „Пикадили“, след като безцеремонно излъга за годините си. Изкарваше малко пари, но не й трябваха много; Алан й купуваше всичко. Тя прекарваше по цял ден в слушане на колекцията му от записи. Майка й така й не й бе позволила да си купи уредба и това бе един нов свят за ушите й. Колкото повече се влюбваше тя в музиката, толкова по-дълбоко се влюбваше в нея Алан. Рядко минаваше ден да се прибере от работа, без да й донесе някакъв малък подарък: обикновено дрешка или грим. Тя, в отчаянието си да оцелее, го окуражаваше в чувствата му и се преструваше, че са взаимни, позволявайки му да я прегръща и да я целува в началото, а накрая и да споделят леглото всяка нощ. Късно нощем, след като се бе прибрала от работа в клуба с последния автобус, той обичаше тя да го събужда и да му пее. Гледаше лицето й, сякаш искаше да го запомни за времена, в които няма да е толкова щастлив. За да се спаси от сексуалните му аванси, обаче, тя се оправдаваше с девствеността си, с желанието си да изчака още малко. Обеща му, че на седемнайсетия си рожден ден той ще притежава тялото й, както притежава сърцето й. Но не и преди това.

С бавното приближаване на деня домогванията му към нея като фотографски модел ставаха все чести и по-интимни. Дрехите, които й носеше, за да позира в тях, скоро трябваше да бъдат свалени, сякаш искаше да запечата всеки сантиметър от тялото й в обектива, да компенсира неспособността си да го вижда и докосва извън студиото. Анджи нямаше нищо против. Пък и имаше ли избор? Разполагаше с покрив над главата, с дрехи и храна, топло местенце, където да спи. Установи, че е способна да отделя съзнанието от тялото си, докато той я снима, да превърта музиката в главата си, абстрахирайки се от ръцете, гърдите, краката и мястото между тях; точно както Алан ги отделяше едни от други в снимките си. Може би това беше най-лошото, което понасяше, може би в деня за разплата греховете й щяха да бъдат сложени на една везна с унижението, което трябваше да изтърпи и да бъдат в известна степен опростени.

Утрото на седемнайсетия й рожден ден беше адски студено. Той беше станал още преди нея, за да бъде на работа в десет. Тя се преструваше на заспала, докато той излезе, след това се дотътри до кухнята, където намери бележка, оставена от него.

Довечера, любов моя.

Анджи едва сега разбра смисъла на израза „да изстинеш“. Тя усети, че настръхва. Знаеше, че няма да може да понесе това. Сакът й беше стегнат за двайсет минути и тя отвори вратата на фотографското му студио. Зад завесата имаше метален шкаф, всичките й снимки бяха натъпкани в безпорядък в долното чекмедже. Откри там и негативите в найлонов плик. Една-две снимки бяха закачени и още съхнеха. Събра ги, занесе ги до камината и седна на пода. Бавно, без да бърза, ги хвърли в пламъците. След това излезе в студената, ясна сутрин, без да се обърне назад.

 

 

Три часа и две успокоителни бяха нужни на Пени, за да се подготви да отвори писмото. Беше раздразнена на себе си, че се е развълнувала от новините за смъртта на майка си, от нахлуването на една изоставена отдавна част от живота й. Ами ако беше наследила къщата? Трябваше ли да се върне и да я види? Идеята я изпълни с ужас. Дали вътре щеше да мирише по същия начин? Дали религиозните картинки още висяха по стените над масата за хранене?

Напразно се беше притеснявала. Писмото на адвоката беше недвусмислено. Имуществото на майка й щеше да бъде ликвидирано и дарено на църквата. Пени не наследяваше нищо. Хубаво: не й трябваха парите, не й трябваха грижите. Но последното изречение прикова вниманието й.

Моля обърнете внимание, че във Финансово-застрахователното дружество „Бейли“ на Хей стрийт №14А в Силкфийлд, Уилтшир, се държи сейф на името на Анджела Анет Смит. В този сейф се пазят отнасящи се до вас документи, включително важна информация, която майка ви искаше да научите на двайсет и първия си рожден ден. Така че трябва да отидете до там и да вземете документите не по-късно от 21 януари 1976 г.

Под замаяността от хапчетата в душата й се надигна неясна тревога. Какви документи? Каква важна информация? Това беше прекалено мистериозно, стомахът я стегна. Ами ако документите съдържаха нещо ужасно? Неясни, неопределени страхове проблеснаха в съзнанието й: ужасно семейно проклятие, убийство или лудост? Покосяваща болест? Фотографските тайни на миналото й с Алан неизвестно как попаднали в ръцете на майка й? Тя не искаше да чака до следващата година, искаше да знае сега.

При други обстоятелства сигурно щеше да се разсмее. Майка й беше мъртва от шест седмици — и нещо по-важно: Пени не я беше виждала четири години, — но кой знае как старата жена продължаваше да намира начин да кара дъщеря си да страда.