Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (43)

Тридесет и девета глава

Виена, Австрия: 1954 г.

Ефимия Ангелис наистина беше звезда. Макар да бе второстепенна изпълнителка в състава на „Трубадур“, публиката се държеше с нея като със солистка, аплодирайки я шумно при излизането на сцената. Джордж веднага бе очарован от нейната красота. Тя беше дребна, но излъчваше безгранична енергия и самоувереност. В изпълненията й имаше жар и страст, и при спускането на завесата залата продължи да я извиква на бис отново и отново: „Ангелис! Ангелис!“. Тя се усмихна широко, направи знак на диригента и гласът й се извиси в циганския танц от „Кармен“. Джордж може и да не обичаше опера, но различаваше звездата, когато я видеше. Той се обърна към Карл и одобри аванса на място.

— Искаш ли да се срещнеш с нея? — попита Карл.

Джордж трябваше да признае, че е любопитен да я види отблизо.

— Добре — съгласи се той. — Но не мога да остана дълго.

След това се състоя парти в апартамента й в хотел „Албертина“, красива, запазена историческа сграда на пет минути пеша от Операта. Джордж и Карл изчакаха един час, любезно смесвайки се с трупата, докато Ефимия Ангелис се преоблече и се върне на партито. Явно обичаше да се появява церемониално. Накрая тя пристигна, посрещната с бурни аплодисменти. Изпрати въздушни целувки, отметна назад черната си коса и бързо огледа лицата в стаята. Очите й засияха, когато видя Карл, и тя бързо се приближи до него. Гръцкият й произход я бе дарил с превъзходен тен, екзотичните й очи бяха подчертани с черен молив, меката й уста — с ярко червило. Но не очевидната й красота и способността й да я изтъква така изкусно я правеха толкова очарователна. А пламъкът в погледа й, енергията, която пулсираше под кожата й. В началото той си помисли, че прилича на гръцка богиня, но в нея имаше нещо прекалено земно, прекалено сексуално, за да бъде богиня. Тя беше просто вълшебница.

Размениха любезности, говориха за подробностите по договора, за изпълнението. След това някой дойде да я отвлече.

— Трябва да отида — каза тя, — но пак ще си поговорим тази вечер. Не си тръгвайте.

— Разбира се, че няма — отвърна Джордж, забравил, че е обещал на Карл да не се застоява. — Ще е истинско удоволствие да говоря с вас, Ефимия.

— О, приятелите ми не ме наричат така — усмихна се тя. — Наричат ме Мия.

— Добре, Мия, пак ще се видим.

Часовете се нижеха. Очите му я следяха с по-голям интерес, отколкото му се искаше да признае, докато тя обикаляше стаята, говореше, смееше се, оплитайки мъжете в горещия си поглед. Но не се спираше на никого от тях, предпочитайки всички да я обичат по малко. Джордж си помисли колко много се различава тя от Айла. Тенът й, характерът й… Мисълта за жена му го накара да си обещае, че няма да ходи с това изражение на копнеж, с което всички мъже в стаята ходеха.

— Карл, трябва да си вървя.

— Но тя ни каза да не си тръгваме — каза Карл, очевидно попаднал под очарованието на вълшебството й.

Джордж се усмихна.

— Ти можеш да останеш. Но аз съм изморен. Ще се видим утре в офиса.

Мия го хвана на вратата, с чаша шампанско в ръка.

— Не можете да си тръгнете! Имаме още толкова много да се забавляваме.

Той се стараеше да не я гледа в очите.

— Съжалявам. Трябва да се прибирам. Съпругата ми очаква да й се обадя по телефона.

При думата „съпруга“ Мия почти се отдръпна.

— Женен ли сте?

Можеше да прозре играта, която играеше: всички мъже трябваше да бъдат влюбени в нея. Изпита удоволствие, че не участва в това.

— При това щастливо.

— Но вие сте толкова млад.

— Извадих късмет. Намерих правилния човек рано.

Крайчетата на устните й се извиха нагоре в пресилена усмивка.

— Ами, много хубаво. Няма да ви задържам. Ще се видим може би офиса?

— Може би. — Той кимна любезно. — Лека нощ.

Прибра се апартамента си, но операторът не можа да го свърже с Англия. Тази нощ усети леглото си много празно. Айла му липсваше, но Мия бе тази, за която мислеше, докато се унасяше в сън, полудрямка, полуфантазия от плът и желание.

 

 

Скоро след това започнаха телефонните обаждания. Първо в офиса му, а след това тя по някакъв начин успя да намери домашния му номер. Мия винаги имаше оправдание, да попита нещо за договора или за датата на плащане, но той знаеше, че е нещо повече. Привличаше я, беше сигурен, и студенината му я подлудяваше. И какъв друг можеше да бъде, освен студен, когато беше женен, когато съпругата му беше в Англия и се грижеше за умиращата си майка? Но тази благовидна причина бе само гладката повърхност на порой от непокорни чувства и гузни фантазии. Той си мислеше, че е в безопасност, стига да се държи хладно по телефона.

Но един ден тя се появи на прага на апартамента му.

— Приятна събота — рече тя, когато той отвори вратата. Беше облечена цялата в черно, с тясна пола и вълнена риза, която само подчертаваше извивките й. Беше с яркочервени обувки на високи токчета. Дори с тях той се извисяваше над нея.

— Здравей, Мия.

— Може ли да вляза?

Той се поколеба, тя забеляза и се намръщи.

— Моля? — произнесе тя. — След няколко дни се прибирам вкъщи. Исках само да поговорим.

Мисълта, че няма да я вижда тук го накара да изпита силно разочарование и той осъзна ясно, че всъщност играе играта й. Обичаше реакцията й на неговото надменно поведение, обичаше да вижда такава красива жена да се върти около него. Джордж отстъпи и я покани.

— Искаш ли чай?

— Ех, вие, англичаните! — засмя се тя. — Не, не искам чай. Никой в Европа не обича чай.

— Кафе?

— Вече е пладне. Нямаш ли уиски?

Джордж сви рамене.

— Имам. Как го обичаш?

— Чисто. — Тя седна на дивана му. — Апартаментът ти е много малък. Бих допуснала, че голяма клечка като теб ще живее по-нашироко.

Той отиде в кухнята и наля две чаши уиски.

— Спестявам — каза и се запита защо ли се наежва така. — Искам да си направя собствено студио, когато се върна в Лондон. — Той й подаде питието и седна внимателно срещу нея.

— Ах, най-после завесата се повдигна ми и се разкри малко от същността на мистериозния Джордж Фелоус — каза тя и се огледа така, сякаш оглежда инвентар. — Той е съзидателен, той е амбициозен.

— Защо си дошла?

— За да се сбогуваме, преди да се прибера вкъщи. Не мога да спра да мисля за теб, Джордж.

Той не отговори и тя се разсмя.

— Понякога се чудя дали умишлено не си жесток към мен.

— Не съм жесток към теб. — Той се размърда, сменяйки темата: — Е, къде е това „вкъщи“?

Тя прехапа устни.

— Всъщност, в момента може да се каже, че съм никъде. Имах апартамент в Атина, но го продадох и купих малка къща на един остров. Малък остров на име Петалудос, много красив. Има формата на пеперуда. — И тя размаха ръце във въздуха. — Заради това го купих. Обичам пеперуди. Те могат да се променят, да се превръщат в нещо съвършено различно. В нещо по-добро, по-красиво.

— Не живеят дълго.

Тя въздъхна.

— Джордж, вечно ли смяташ да бягаш от това?

Той поклати глава.

— Нямам от какво да бягам.

— Просто от живота, от неговото жужене, суетня. — Тя направи жест с ръка, сякаш пчела летеше около слепоочията й. След това вдигна очи виновно: — Не исках да те карам да се притесняваш. Мога да изпълня изискванията по договора ми.

— Не се притеснявам. — Той я изучаваше, за първи път от толкова близко. Изглеждаше изморена, очите й бяха леко безумни. — Значи отиваш на острова?

— Не знам. Може би. Не съм живяла там все още. Ами ако не харесам хората там?

— Сигурен съм, че ще ги очароваш.

Тя се усмихна и той осъзна, че току-що й е дал точно това, което е искала. Самоувереният блясък се върна в очите й, умората се изпари.

— И аз така мисля.

След това настъпи тишина и той се запита дали не трябва да се извини и да я помоли да си тръгне. Но не го направи. В тези двайсет секунди колебание той бе изгубен.

— Мога да бъда склонена да остана във Виена — каза тя.

Той сви рамене.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се наведе напред и притисна пръсти в коленете му.

— Знаеш.

— Мия, недей. — Прозвуча толкова нерешително, че го досмеша. Беше си фантазирал за момент като този, винаги смятайки тези фантазии за безобидни. Но те не бяха, сега го виждаше. Те го бяха тренирали прекалено добре. Сърцето му биеше до пръсване, кожата му настръхна и една жилка електричество започна да пулсира вътре в него. Айла никога не го беше карала да се чувства така, никога. Караше го да се чувства грижовен, уязвим, дори тъжен понякога. Но никога не бе събуждала в него такава първична реакция; той не просто искаше да прави любов с Мия, искаше да я смаже.

Мия задоволи желанието му; в края на краищата получи онова, което бе провокирала от три седмици. Тя се плъзна напред, той я хвана и в следващите няколко минути се превърнаха в горещ възел от страст, толкова силна физическа страст, че Джордж за първи път в живота си се почувства така, сякаш наистина изпълваше всеки милиметър от тялото си. Нямаше време дори да стигнат до леглото; облада я на пода, изливайки страстта си в нея, докато тя стенеше и викаше. Не го интересуваше дали това е удоволствие, или болка.

После, веднага след това, изпълзя отвратителната вина. Тя беше самодоволна, лежеше до него на килима, без да прави опити да се прикрие.

— Ти спечели — каза той и си пое дъх. — Накара ме да отстъпя.

— Не съм те карала да правиш нищо — каза тя. Усмивката й говореше обратното: Накарах те, накарах те!.

— Няма да се повтори.

Тя се засмя.

— Познавам те. Познавам те по-добре, отколкото сам се познаваш. Пак ще отстъпиш. Отново и отново.

Мия беше права.

 

 

Мия започна да се уморява от него след месец. Но на този етап той беше хванат от нейната магия още по-здраво. Колкото повече я искаше, колкото повече я молеше да дойде при него, толкова повече тя се дърпаше. Аферата водеше към неминуема катастрофа, когато Айла се обади рано една сутрин.

— Тя почина, Джордж. Мама си замина.

В този миг сякаш се вдигна завеса и той видя горещата, ясна светлина на реалността. Айла, неговата съпруга. Какво си беше мислил? Задушаван от разкаяние и съжаление, той уреди да се върне в Англия за погребението, а след това двамата с Айла да дойдат заедно във Виена. Аферата с Мия беше приключила дори без последен телефонен разговор. Той и не й се обади, тя не го потърси. Бизнесът с нея сега се ръководеше чрез агент, не беше нужно пътеките им да се пресичат. Той обвиняваше за цялата работа безразсъдството на младостта и се молеше Айла никога да не научи. Да я нарани, да я загуби щеше да е най-лошото, което можеше да се случи.

 

 

Листата на брястовете във Фолксгартен изглеждаха уморени и кафяви, когато чу отново за Мия. Двамата с Айла се бяха сгушили на тясното двойно легло, заспали мирно, когато телефонът позвъня.

Джордж стана. Айла се обърна по гръб и го погледна в тъмното.

— Кое време е? — попита тя.

— Пет часа — намръщи се той. — Надявам се новините да не са лоши.

Отиде във всекидневната и вдигна телефона.

— Джордж Фелоус — произнесе той с дрезгав от съня глас.

— Здравей, Джордж.

Сърцето му изстина. Айла сега беше наблизо, любопитна. Той покри слушалката с длан и й каза:

— По работа е.

— В пет сутринта?

Усмихна се и сви рамене, и тя се върна в спалнята.

— Какво искаш? — попита той Мия.

— Искам да те видя.

— Не.

— Трябва да кажеш „да“. Иначе ще продължа да звъня. Може би следващия път госпожа Фелоус ще вдигне телефона?

Джордж потръпна.

— Добре. Кога?

— Сега.

— Ти сериозно ли? Още не се е съмнало.

— Пред Операта.

— Това е абсурдно…

— Нямаш избор. — Телефонът изтрака.

Джордж прокара ръка през косата си, не знаеше какво да прави.

— Кой беше? — попита Айла.

Той се облегна на касата на вратата.

— Имам една изпълнителка, оперна певица. Тя е много… трудна. Неуправляема. Трябва да изляза и да се срещна с нея веднага.

Айла поклати глава с примирение.

— Този бизнес… Предполагам, че трябва да направиш каквото трябва.

Идеше му да се разплаче. Тя му вярваше, беше сигурна, че й казва всичко.

— Да, така е. Върни се да поспиш. Ще се прибера за закуска.

Навън първите лъчи на утрото бяха още далече. Уличните лампи светеха. Той чуваше трополенето на камионите за зареждане по Рингщрасе, тракането на трамваите. Улиците бяха празни, но готови да се напълнят отново. Тежкото му черно сако го пазеше от ранния есенен студ, но ръцете му бяха гладки и ледени. Той тръгна към сградата на Операта. Видя я да седи на една пейка отвън, с дълга черна коса, загърната плътно в голямо палто.

Приближи се до нея. Тя не се усмихна, нито пък той.

— За какво е всичко това, Мия?

— Седни.

— Не мога да остана.

— Не те карам да останеш. Карам те да седнеш.

Подчини се. Тя се обърна към него:

— Чакам бебе — каза тя. — Твое е.

В първия момент имаше чувството, че му говори на друг език. Нищо от онова, което каза, нямаше смисъл.

— О, недей да стоиш с отворена уста — сопна се тя и той осъзна, че е ядосана. Може би друга на нейното място би била уплашена, дори тъжна, когато съобщаваше такава новина. Но тя му беше бясна. — Не го искам. Ако бях разбрала по-рано, нямаше да го задържа досега. Но съм в петия месец, датите съвпадат, от теб е.

— Не знам какво да кажа, Мия — отвърна той. Годините с Айла, опитите тя да зачене, невъзможността да износи детето…, а после няколко лекомислени седмици с Мия и ето я бременна.

— Няма значение. Не искам прегръдки и чаши английски чай. Искам да ми помогнеш да се освободя от проклетото нещо.

— Да се освободиш…?

— Прекалено късно е за аборт. Трябва да го дадем за осиновяване.

В този момент, в сивата предутринна светлина, Джордж се изправи пред жесток избор. Трябваше ли да признае на Айла какво е направил и да й даде детето, за което толкова копнееше? Знаеше, че тя ще му прости и че отчаяно иска бебе: но какво щеше да стане, ако той бъркаше, ако тя решеше да го напусне? Или пък трябваше да държи в тайна аферата си и да дадат детето за осиновяване на непознати?

Негово дете? Започваше да става сантиментален.

— Добре — кимна той. — Ще уредя всичко.

* * *

Част от всеки ден в офиса отиваше за това да се занимава с Мия и детето, което растеше в нея. Той рационализира това като част от работата си в компанията — тя все пак беше една от техните изпълнителки — и по този начин можеше да остави цялата тази срамна работа в офиса и да се върне при Айла, сякаш това няма никакво значение, сякаш не беше нещото, което можеше да разруши всичко между тях.

Мия беше склонна бременността й да остане в сянка от публиката, така че Джордж й уреди да роди във вилата на един колега в Испания, в компанията на млада икономка на име Естрела. Той довери тайната само на няколко души. На Естрела, разбира се. И на един адвокат от Лондон: немският му не беше достатъчно добър, за да търси виенските агенции за осиновяване, освен това с частно осиновяване имаше по-голям контрол върху това кои ще са родителите на неговото дете. Мия каза, че не я интересува къде ще отиде бебето, но него го интересуваше. Трябваше да има музика в техния дом и когато адвокатът намери един немски учител по музика и съпругата му, живеещи в Западен Бъркшир, Джордж беше доволен и си отдъхна. Бланките бяха подписани пред съответните свидетели и препращани напред-назад между Лондон, Виена и Монтоя. Сега единственото, което трябваше да прави, беше да чака обаждане от Естрела и да каже на двойката да отиде веднага след раждането и да си получи вързопчето радост. А междувременно той стоеше в постоянна тревожна готовност, очаквайки нещата да се усложнят.

 

 

Нещата се усложниха.

Първият намек беше, когато Карл почука на вратата на офиса му една дъждовна ноемврийска сутрин с горчива усмивка на лицето. Ставало въпрос за Мия, каза той. Датите й за запис били отложени поради „болест“ и всички се били примирили, че тя ще изпълни задълженията си по договора следващата година. Но Карл се съмнявал.

— Натъкнах се на стария й мениджър в „Ди Джи“ — каза той. — Пошегувах се, че ще открадна най-печелившата му певица, а той ми се изсмя. Ще я изхвърлят, Джордж. Разправят, че е луда.

Джордж сви рамене.

— Знаем, че е трудна за работа.

— Не, Джордж. Луда. Не метафорично, буквално. Имала е три нервни кризи за двете години, докато е била при тях. Може изобщо да не е болна в момента. Знаем ли изобщо какво точно й е? И къде е? — Той поклати глава. — Трябваше да знам това. Не биваше да вземаме толкова рисков изпълнител в компанията.

Джордж го успокои, но себе си не можа да успокои. Видя нещата, които Мия беше правила и казвала, в съвсем нова светлина. Случаите, когато действията й не му изглеждаха разумни, когато я заливаше тежка умора. Знаеше, че е непредсказуема, но ако тя загубеше способността си да мисли разумно, какво можеше да се случи? Какво можеше да каже или да направи, за да разстрои внимателно организираните му планове?

Един снежен ден през януари Естрела му се обади.

— Тя избяга.

— Какво искаш да кажеш? — Думите на Мия от първата им нощ заедно се върнаха в съзнанието му: „Джордж, мислил ли си някога да избягаш от всичко това?“.

— Искам да кажа, че избяга. Миналата вечер говореше безсмислени неща, разхождаше се и си говореше сама на себе си. Заминала е рано тази сутрин, преди да се събудя. В бележката, която е оставила, пише, че не иска детето да е испанче. Че иска да е гърче, да има връзка с корените си. Излизам веднага, за да видя не мога ли да я хвана на гарата.

— Недей. Знам къде е отишла. „Малък остров, наречен Петалудос, толкова красив“. — Вземи си билет за Атина. Ще ти звънна след десет минути, за да ти дам името на хотела, където ще се срещнем.

Той нахвърля дрехите в куфара си, като се оправда пред Айла със спешна работа в Атина. Тя беше спокойна, доверчива, както винаги, и той се проклинаше отново и отново по пътя към летището.

 

 

Джордж и Естрела се засякоха с Мия на летището „Пиреос“ до Атина. Това беше единственото място, от което можеше да се пътува със самолет до Петалудос. Тя седеше, огряна от сноп слънчева светлина, огромният й корем издуваше тъмносиньото й палто. Изглеждаше тъжна, съкрушена. Той я докосна нежно.

— Мия?

Тя се обърна, полуусмихната.

— Ти дойде?

— Какво правиш?

— Отивам на малкия си остров, у дома. Днес няма полети, така че наех яхта. Тръгва след час.

Джордж не възрази, че Петалудос още не е станал неин дом. В очите й се четеше умора.

— Мисля, че трябва да дойдеш с нас. Ще те закараме до Атина. Ще получиш най-добрите медицински грижи.

— Не. Отивам на острова. Там е тихо. Уморих се от този шум. Уморих се от всичките тези ръце и крака, които се гърчат вътре в мен.

Естрела седна до нея и обви ръка около раменете й.

— Искам само най-доброто за теб.

Мия я изгледа презрително:

— Изобщо не ви е грижа за мен.

— Мен ме е грижа — възрази Джордж и беше изненадан, когато осъзна, че е вярно. Виждайки я тук толкова уязвима и смазана, в душата му се надигнаха чувства, каквито не бе изпитвал от месеци. Той обичаше Айла и никога нямаше да я изостави, но си даде сметка, че двамата с Мия споделят една и съща тъмна енергия и са свързани от нея.

— Щом те е грижа, тогава ще ме пуснеш на острова. — Тя сложи ръка на корема си. — Моля те.

— Добре — отстъпи Джордж. — Ще дойдем заедно с теб, ще ти намерим лекар, ще те настаним.

Тя се усмихна, той съзря блясък на триумф и усети студено безпокойство.

 

 

Два часа след пристигането им в къщата на скалата, Мия призна, че е имала контракции от сутринта. Естрела я сгълча, че не е казала по-рано, но Мия се сопна, че ако са знаели, нямало да й позволят да дойде „вкъщи“. Джордж предложи да отиде до селото и да извика доктор.

— Не! — извика Мия. — Изпрати Естрела. Не ме оставяй, Джордж, страх ме е.

Естрела кимна:

— Ще се върна бързо.

Джордж се опита да настани Мия на дивана, но тя отказа да седне. Естрела се забави цяла вечност; раждането напредваше. Мия крачеше, спираше на всеки няколко минути, подпираше се на стената и стенеше. Джордж беше ужасен, изправен пред суровата реалност, до която глупостта му го бе довела — създаването на бял свят на човешко същество с мисли и чувства, със свои нужди и желания. Той я следеше с очи, без да знае какво да прави.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита я.

— Само не си отивай. Поне докато…

— Няма. Ще стоя до теб.

— Те идват, Джордж. Идват.

Джордж се обърна към прозореца.

— Да, сигурен съм, че Естрела и докторът скоро ще са тук.

— Не. Бебетата. Бебетата идват.

— Бебетата?

— Две са. Усещам ги.

Джордж замръзна. Мия бе обхваната от контракция и млъкна, хващайки се за облегалката на стола. Той си напомни, че тя не е с всичкия си, че греши… но ако беше права? Беше уредил осиновяването на едно дете, какво щеше да прави с второто?

Входната врата се отвори и Естрела влезе с един млад доктор, когото представи като Тео Москопулос. От този момент всичко се случи много бързо. Естрела и докторът заведоха Мия в една от спалните. Тя извика и Джордж да дойде, но той бе парализиран. Седна на ръба на дивана, стисна ръце и подпря глава на тях. Естрела непрекъснато влизаше и излизаше. Кърпи, одеяла, кани с вода. Мина един час, започна втори. След това от другата стая виковете внезапно спряха и се чу слаб, задавен плач. Той стана. Мия отново започна да крещи. Д-р Москопулос й се развика в отговор, казвайки й да се концентрира и да напъва. Естрела излезе с малко бебе с червено личице, увито в одеяло.

— Има още едно — каза тя с разширени очи. — Близнаци.

 

 

Последва миг на тишина, тъжна пародия на щастливо семейство.

Д-р Москопулос се върна обратно, за да превърже гърдите на Мия. Той подписа свидетелствата за раждане, обяви, че двете малки момиченца са достатъчно здрави за пътуване, и си замина. Естрела слезе в селото за зеленчуци, за да зареди празните шкафове в кухнята. Джордж измъкна две чекмеджета от скрина, застлаха ги с одеяла и сложиха в тях момиченцата. Очите на Мия гледаха трескаво, сякаш е преживяла кошмар и не може да повярва, че е оцеляла.

— Колко ще останеш на острова? — попита Джордж.

Тя вдигна рамене.

— Докато се почувствам по-добре. За записите ли се тревожиш?

— Малко. Най-вече се тревожа за теб. Не бързай, трябва да се възстановиш напълно.

Тя погледна към бебетата и долната й устна се разтрепери.

— Бих искала да задържа едното.

Пулсът на Джордж забърза.

— Не можеш, Мия.

— Защо?

Защото аз съм женен, а те са доказателство за моята изневяра.

— Това ще е краят на кариерата ти. Как ще се грижиш за нея и ще продължиш да пееш? Ами скандалът: незаконно дете?

— Остани при мен, Джордж. Ще останеш ли?

Той направи гласа си студен:

— Аз съм женен, Мия.

— Но тя къде ще отиде?

— Ще се обадя на адвоката ми в Лондон веднага щом стигна до материка. Той може да се свърже със семейството за осиновяване, ще я вземат. Никой няма да раздели две сестри близначки. Сигурен съм.

Тя започна да плаче.

— Толкова съм самотна.

Естрела се върна и надникна в спалнята.

— Сеньор Фелоус, време е да тръгваме.

Всеки от двамата взе по едно бебе. Джордж никога досега не бе държал бебе, не бе подготвен за това колко силни и здрави са крачетата и ръчичките им. Мия хлипаше, но сърцето му беше на камък. Той нямаше друг избор, освен децата да изчезнат.

 

 

Само че Джордж сбърка по отношение на семейството за осиновяване. Адвокатът му телефонира в паника на сутринта, когато се бе върнал с Естрела в Монтоя.

— Мъжът не иска да вземат двете — каза той.

— Но защо?

— Казва, че не може да си позволи две деца. Съпругата му изпаднала в истерия, не иска да делят близначките, но той е дяволски инат.

Дяволски инат. Джордж искаше да каже на адвоката да развали сделката, да не дава нито едното от момиченцата на такъв инат, на човек, който намеква, че има финансови проблеми. Но след това се смъмри, че мисли за момиченцата като за „свои“ деца. А те не бяха. Бяха злополучен резултат от няколко луди седмици на слабост. Ако не направеше сърцето си непреклонно, щеше да позволи тази слабост, тази лудост да съсипе целия му живот. С пресилена студенина в гласа поръча на адвоката да намери още една семейна двойка. Леко умилостивен, той изрази желание тази двойка евентуално да са гърци, така че надеждите на Мия детето да има връзка с корените си да бъде уважено. След това остави двете бебета на грижите на Естрела, докато новите им родители дойдат да ги вземат.

Имаше чувството, че са минали месеци, но всъщност бяха само няколко дни, откак беше оставил Айла във Виена. Той плати на шофьора на таксито и се качи в апартамента. Можеше да подуши миризмата на готвено, да чуе музиката по радиото. Където и да отидеше, Айла превръщаше къщата в дом. Той отвори вратата. Тя седеше на дивана и четеше книга. Вдигна поглед, очите й блеснаха, когато го видя.

— Толкова се радвам, че си си вкъщи — каза тя.

Вината вгорчи посрещането. Той я прегърна и я притисна към себе като усещаше уязвимостта й толкова силно, че стомахът го заболя. Но всичко беше свършило, беше зад него и можеше да го остави там. Затова той продължи да я държи, оставяйки нейната невинност, нейното доверие да го измият и пречистят.