Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (4)

Трета глава

Южен Йоркшир: 1939 г.

Джордж Фелоус заработи първите си лири в индустрията за забавление, когато беше седемгодишен. Току-що бе открил, че приятелят му Артър Патерсън е в състояние да изригне „Бог да пази кралицата“ по даден знак. Вземайки по едно пени за вход, той направи временна сцена зад бараката на портиера и събра четиринайсет души приятели. По-късно двамата с Артър си разделиха приходите и след училище той си купи хартиен плик, пълен с червени бонбони. Знаеше, че трябва да ги раздели с четирите си сестри, ако се прибере веднага вкъщи, така че си направи дълга разходка покрай канала. След това седна до заблатения край на потока Оукъншоу, и докато наблюдаваше как слънчевата светлина си играе с водата, с наслада се почерпи. Въпреки че по-късно изяде един голям пердах от баща си за това, че е закъснял, това не изтри сладкия вкус от устата му.

Джордж обичаше музиката. Обичаше я почти толкова, колкото дишането, но като пето дете в семейство на методисти в забутано миньорско селце близо до Барнели, случаите, в които наистина чуваше музика, бяха съвсем редки. Радиоапаратите бяха единствено за новини за войната, вкъщи те, естествено, нямаха грамофон, а баща му бе силно подозрителен към местните концерти и представления, дори към духовите оркестри, толкова обичани от останалите миньори. Така че музиката беше едно откраднато удоволствие, слушано в редките изблици от естрадата на открито, разнасящо се тихо от къщите на другите хора или подсвиркването на Том, млекаря, за когото всички разправяха, че навремето е пял в истински хор. Неговите собствени опити да участва, като се мъчи да пее или да извади някой тон от училищното пиано, му бяха доказали единствено, че не притежава дарба, заключение, подсилено от майка му, която нарече неговото тананикане „мучене“. Той го беше приел и реши, че макар това да не е езикът, на който може да говори, все пак е език, от който разбира всеки нюанс дори само от слушане.

Много години по-късно щеше да се пита защо родителите му трябваше да имат толкова много деца. Все пак те не бяха католици. Но един разговор от ранното му детство изникваше отново и отново в съзнанието му. Майка му, за пореден път бременна, пържи наденички в мъждиво осветената кухня, а баща му, лъхащ на сапун, макар и никога да не успяваше да се отърве от мириса на въглища, който изпускаха порите му, мърмори.

— Дано този път е момче. Момичетата са истинско проклятие. Вече ми роди пет дъщери.

Тогава Джордж беше приел този коментар по-скоро като неволна грешка на езика. Разбира се, сигурно баща му е искал да каже: четири дъщери и син. Но по-късно, след бурята от насилие и объркване, която ги погълна всички и ги разпръсна по четирите посоки, той си помисли, че разбира добре. Че за баща си е слаб, мекушав, интересува се от неправилни неща. Единственото му отиване до рудника — баща му го бе предизвикал шеговито, казвайки му, че никога не се интересува от неговата работа — беше истинска катастрофа. Колкото по-навътре отиваше и се отдалечаваше от светлината и въздуха, толкова повече се стягаха сърцето и дробовете му, докато накрая баща му засрамен се принуди да се върне заради него до повърхността и да го предаде на майка му.

Но той беше син, не дъщеря. Сестрите му бяха затворен клуб, в който никога не биваше допускан. Игрите им за него бяха безсмислени; всъщност, той подозираше, че те променят периодически правилата, за да го объркват. Те бяха дива, кикотеща се тълпа със сплъстени руси коси и закърпени чорапи, превключваща мигновено на сериозна вълна с влизането на баща им през входната врата. Бяха като една; споделяха си тайни до късно нощем, ходеха хванати за ръце на училище, бършеха сълзите си една на друга. Бел, Вайълет, Роузи и Ани. Дълго време си бе мечтал да е част от техния свят. Но скоро научи, че няма за какво да им завижда. Откри, че са били свързани толкова здраво не защото са били сестри, а просто защото са се опитвали да оцелеят.

 

 

Кошмарите на Джордж като дете бяха едни и същи: фигура на мъж, тромава и черна, от която лъха на въглищен прах, се промъква в стаята му и го гледа с искрящи очи. Той и сестрите му спяха в една стая. Бел и Вайълет, най-големите, деляха леглото с него; а по-малките момичета спяха на дюшек върху пода. Бел и Вайълет бяха тийнейджърки по онова време и той обичаше да си представя, че топлото, женствено тяло на Бел принадлежи на майка му. Той обикновено спеше добре и когато се събудеше рязко след кошмарите, сънените пръсти на Бел успокоително го погалваха по челото.

Но с времето разбра. Черната фигура от сънищата му невинаги е била в сънищата, а понякога и в стаята. Той отваряше очи и виждаше баща му да се промъква вътре, тихо, тихо, като вдигаше едно от по-малките момичета и я повеждаше нежно за ръката… на някъде. Тя се връщаше след половин час, лягаше обратно при сестра си и всички заспиваха. Това породи в него не толкова любопитство, колкото ревност. Защо на тях се отделяше такова специално внимание? С какво толкова го превъзхождаха? Разбра точно преди осмия си рожден ден.

Трябваше да се измъкне внимателно. Бел спеше леко и щеше да го чуе. Той отви краката си и се изтегли по корем до края на леглото, като се спусна леко на пода и прекоси на пръсти скъсаната черга до вратата. Отвори я леко и надникна във всекидневната. На светлината на огъня не можа да схване това, което вижда. Роузи, трепереща на кушетката в нощницата си, с притиснати към гърдите ръце и с очи, вперени в тавана. Мускулестият, гол гръб на баща му, който разкопчаваше токата на колана си.

В този момент една ръка затисна устата на Джордж. Той се задърпа, когато Бел го дръпна обратно в спалнята и затвори тихо вратата. Веждите й бяха събрани строго.

— Лягай си — изсъска тя като го пусна и го бутна към леглото.

— Какво прави Роузи?

— В леглото! — заповяда сестра му. — Веднага.

Джордж се изкатери на дюшека, където Вайълет беше седнала и ги гледаше.

— Той не е виновен, Бел — каза тя.

— Не трябва да си вре носа.

— Просто е любопитен. Трябва да му кажем.

— Не е необходимо да знае.

Джордж беше озадачен.

— Какво? Какво става?

Бел се плъзна в леглото до него.

— Той го направи на всички ни — каза тя. — На мен и на Вайълет, след това беше ред на Ани, а сега е Роузи.

— Направил е какво?

Бел отказа да отговори, но Вайълет подхвана разговора:

— Не трябва да се притесняваш, Джордж, на теб нищо няма да ти направи. А и ще спре веднага, след като Ани и Роуз пораснат достатъчно. Не иска да им направи бебета, някакви бавно развиващи се или с липсващи пръсти.

— Не разбирам.

— Достатъчно! — изсъска Бел в тъмното. — За това не бива да се говори. Хайде да спим.

Да им направи бебета? Джордж не беше съвсем наясно с процеса на правене на бебета, но беше схванал основното от онова, което Развалената Лизи Хоукинс му шепнеше, докато притискаше мършавите си гърди към него долу на каналите един следобед. Макар никой да не му го бе казал, той усещаше инстинктивно, че онова, което баща му прави със сестрите му, е ужасно, ужасно лошо.

През следващите месеци, когато неговата омраза към баща му нарасна, той замисли сложно отмъщение. Това беше мъжка работа. Майка му беше прекалено уплашена, за да възпре баща му, а сестрите му — прекалено слаби. Той броеше дните, нямаше търпение да навърши десет години, вълшебната възраст, която според него щеше да му донесе достатъчна сила и смелост да се заеме с негодника. Нещо тъмно и примитивно се бе събудило в него и той все по-често рисуваше ножове, пистолети и измислени немски военни изтезания. Може би тези въображаеми сцени на насилие накрая щяха да го развратят, да го превърнат завинаги от умно, обичащо музиката момче в смахнат тиранин. Но се случи нещо, което прекрати всичко. Баща му напусна мините и се присъедини към армията. В деня, когато баща му беше изпратен за Италия, Джордж се скри край каналите и отказа да се сбогува с него.

 

 

Останалото от войната беше идиличен сън. Най-близко до германските бомбардировки беше една химическа фабрика по пътя за Шефилд. Звуците от прелитащи самолети и избухващи бомби идваха глухи, сякаш под дебело одеяло. Беше вълнуващо, не плашещо, напомняне, че по някакъв начин той е свързан с един по-голям свят отвъд тесния прозорец на селския живот. Новото бебе се роди, момиченце, което кръстиха Керъл, и Вайълет се грижеше за него, докато Бел и майка им ходеха да перат черги на воденицата. Майка му изглежда не чувстваше липсата на баща му и Керъл растеше весело и обично дете, вечно усмихнато. Беше няма, обаче, като малко горско създание. Може би не говореше, защото нямаше нужда, с всичките тези четири сестри и един брат, които говореха вместо нея и задоволяваха всичките й прищевки още преди да ги е измислила. Сестрите му се смееха бурно, сякаш светлината и въздухът бяха влезли в тъмния им, тесен дом за първи път. Джордж разцъфна в новата среда и започна да се връща към старата си любов, музиката.

Учителката му, госпожа Фог, свиреше на пиано в местното студио за танци. Джордж се залепи за нея, прекарваше всяка съботна сутрин в студиото, обръщаше й страниците и научи вълшебството на ритъма и мелодията. Тя го канеше на обяд всяка събота в къщата си, където имаше грамофон и плочи, а радиото беше непрекъснато включено на станцията на американските въоръжени сили. В къщата се носеха суинг и джаз, а съпругът й свиреше на китара и пееше с треперлив баритонов глас. Госпожа Фог беше толкова впечатлена от отдадеността на Джордж, че му отправи невероятна покана. От Лондон в Шефилд беше дошла да изнесе концерт истинска група, която свиреше суинг и госпожа Фог и съпругът й щяха да ходят. Дали Джордж не иска да се присъедини към тях?

Майка му се съгласи с радост и те взеха следобедния влак за Шефилд. Когато се стъмни, въодушевлението на Джордж се увеличи. Групата свиреше в лицея. Той никога не беше виждал толкова много добре облечени жени с прически и на високи токчета. Вътре в богато декорирания театър в седалка, която изскърцваше всеки път, когато се помръднеше, той гледаше със страхопочитание как лампите изгасват и завесата се вдига. Магия! Силните светлини и шумната музика го опияниха. Когато господин и госпожа Фог го оставиха по-късно пред къщата му, кръвта му още танцуваше.

Допълнителните ключове бяха разход, който семейството не можеше да си позволи, така че той почука на вратата, докато семейство Фог чакаха. Вратата се открехна, пропускайки светлина и топлина навън. Вайълет се показа.

— Влизай бързо, Джордж — подкани го тя.

Той се обърна да благодари на Фог:

— Прекарах страхотно и…

Вайълет го дръпна за рамото:

— Казах „бързо“.

Озадачен, той се остави да го вкара вътре и вратата се хлопна зад него.

— Какво има? — попита той, но забеляза фигурата, преди да е довършил. Мъж, чиято стойка и профил му бяха ужасяващо познати, седеше прегърбен до печката. Баща му.

— Е? Ще кажеш ли „добре дошъл“, или ще продължиш да стърчиш там и да преглъщаш?

Джордж не можеше да дойде на себе си. Баща му стана и се изплю в огъня, след което изсъска:

— Точно както си мислех. Сигурно щяхте да се радвате повече, ако ме беше застигнал някой италиански куршум. — И с тежки крачки се отправи към спалнята и затръшна вратата толкова силно, че къщата потрепери.

 

 

Напрежението се увеличи след връщането на баща им. Притесненията се бяха фокусирали върху малката Керъл, която въпреки че бе четиригодишна, не беше изрекла и дума. До един следобед, когато я чуха да произнася високо и отчетливо:

— Недей!

Джордж и майка му излязоха тичешком от кухнята, а сестрите му от спалнята, за да видят какво я е извадило от немотата й.

Керъл беше навън на тревата, малкото й, обляно в сълзи личице беше изпълнено с възмущение. Баща му стоеше наблизо до курника и изглеждаше едновременно ядосан и виновен. Всички предполагаха какво се е случило, но никой не каза нищо.

— Хайде, влизайте вътре — каза майка му и побутна Керъл по рамото.

Джордж и сестрите му ги последваха с чувството, че са изтръгнати от хубав дълъг сън.

В полунощ Джордж се събуди от високи гласове. Роузи и Ан бяха вече будни, бяха се качили на леглото, което Джордж делеше с Бел, Вайълет и Керъл. Бяха се сгушили една до друга и слушаха как родителите им си крещят. Кръвта на Джордж кипна. Досега не беше чувал майка му да възразява. Никога.

— Да не си посмял да я докоснеш!

— Тя е и моя дъщеря. Човек има право да прекарва време с децата си.

Крясъците продължиха, като се усилваха все повече и повече. След това се чу удар и изскимтяване. Вайълет притисна Керъл към гърдите си. Сърцето на Джордж заби силно. Звуците станаха още по-животински, чуваше се пъхтене от борба. Джордж знаеше, че трябва да отиде и да каже на баща си да остави майка му на мира. Но беше ужасен; никога не се бе чувствал до такава степен като малко, безпомощно момче.

След това майка му започна да вика:

— Не, не, не!

Роузи затисна ушите си с ръце. След един силен удар виковете внезапно спряха. Още един удар, после глухо тупване.

Децата чакаха в тъмното. Часовникът върху скрина тиктакаше шумно. Вайълет потисна плача си. Сърцето на Джордж потръпна, изстинало.

— Ще отида да видя — каза Бел.

— Не, Бел — възпротиви се Роузи. — Не бива…

— Мама може да се нуждае от помощта ни.

— Идвам и аз. — Джордж стана от леглото и двамата тръгнаха към вратата.

Всекидневната бе ярко осветена. Бел видя неподвижната, бледа ръка и изтичащата река от кръв иззад дивана, и се дръпна, потискайки един вик? Джордж, неспособен да разбере, извика тихо:

— Мамо, мамо!

Но тя не отговори и не помръдна.

 

 

Непознатите миризми в новия дом на Джордж изглеждаха още по-остри сега, през нощта, когато предметите бяха неясни и той не можеше да си представи точно големината на спалнята, която му бяха дали. Въпреки че имаше радиатори под всеки прозорец, къщата изглеждаше студена и той се почувства много малък под високия, гол таван. Сви се на една страна и се опита да не плаче.

Войната беше оставила след себе си много сираци, а никой не искаше цели шест. Бел и Вайълет бяха достатъчно големи, за да се грижат за себе си, и сега бяха наели малка стаичка над работилницата на главната улица „Барнели“. И работеха здраво, прекалено здраво, за да се грижат и за друг, освен за малката Керъл. Роузи беше взета в семейството на местния проповедник, а Ани бе изпратена при кръстницата си в Уелс. Джордж, предвид факта, че е момче, беше отделен за специално лечение. Директорът на училището познаваше една двойка в Брайтън без деца, след като тригодишната им дъщеря се беше удавила, които искаха да го отгледат. Семейство Люинс бяха много богати, прехвърлили четиридесетте, и достатъчно мили по свой начин. Но за тринайсетгодишно момче, страдащо за майка си и потресено от насилието на баща си, слабите усмивки и поздрави бяха слаба утеха.

Вътре в прашната стая часовникът тиктакаше равномерно. Той беше свикнал с топли тела до себе си и светлина, която прониква отдолу под вратата. Не с тази тиха тъмнина, в която собствените му крайници се размиваха, сякаш той можеше да изчезне в нощта.

Вратата изскърца и се отвори. Чуха се бавни стъпки: господин Люинс. Той се приближи до леглото, оправи завивката с нежен, бащински жест. Беше толкова различно от действията на собствения му баща, че той се ококори от изненада. След миг господин Люинс осъзна, че Джордж още е буден.

— Момче? — попита той. — Не можеш ли да заспиш?

Джордж поклати глава енергично.

— Защо?

— Аз… Всичко е съвсем различно. — Гласът му потрепери. Не плачи, не плачи, не плачи.

— Всичко е различно — каза господин Люинс. Той се поколеба, сякаш се чудеше дали да не седне на ръба на леглото, но после се отказа. Вместо това остана да стои неловко. Гласът му беше благ. — Всичко трябва да бъде различно. Ти дойде от лош дом. Баща ти беше лош човек. Сега можеш да оставиш това зад себе си. Да го забравиш. Да бъдеш ново момче… нов мъж. — При тези думи той сложи ръка на сърцето си и изглеждаше така, сякаш дава клетва. — Голям срам е да имаш баща убиец. Направи така, че всичко да бъде различно и се пази да не повтаряш неговите грешки.

Джордж се бореше с чувствата си. Той наистина се срамуваше заради баща си, но продължаваше да обича майка си, сестрите си… не искаше да ги забравя.

— Знам, че животът може да нанася жестоки удари, момчето ми. Но характерът се измерва по способността да ги оставиш след себе си, да прегърнеш бъдещето и да забравиш миналото.

Последва дълга тишина. Накрая Джордж произнесе:

— Благодаря, господин Люинс.

— Пак заповядай, момчето ми. — Той се обърна и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

Прегърни бъдещето, забрави миналото. Тези думи се превърнаха в новата мантра на Джордж Фелоус.