Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (5)

Четвърта глава

Кокондорф: 1975 г.

— Татко, хайде! Нямаме много време.

Баща й вдигна глава от гърдите си и впери мътни очи в нея.

— Да се упражняваме, Ели? Днес? Днес е рожденият ти ден. Семейство Нойман скоро ще са тук.

— Именно. Тъкмо затова трябва да се упражняваме сега. Преди да са дошли.

Баща й се надигна от стола до печката. Беше подпухнал и зачервен от годините пиянство, и дори и сутрин не можеше да се разчита, че ще остане трезвен. Понякога на разсъмване, когато тя излизаше за мандрата, където работеше за почти без пари, с които едва покриваха наема, тя го заварваше да пие уиски и да се взира към обраслата им в бурени градина, сякаш смисълът на живота се криеше някъде сред камъните и опадалите листа.

Болестта бе засегнала и координацията му. Той вече едва успяваше да свири на пиано, пръстите му сливаха звуците, объркваха клавишите. Но имаше добро ухо за преподаване и успяваше да се превърне в човека, който бе някога, след като тя запееше.

— Не, не… тук, дай още веднъж. Извий езика си, иначе „ми“-то ще излезе прекалено пискливо… Не така мързеливо, Ели. Отвори гърлото си. — Извънредният му перфекционизъм я преобрази през тийнейджърските години в машина за пеене. На двайсетия си рожден ден Ели имаше глас, необичаен за възрастта си. Вече дори Моцартовата „Come scoglio“ не я затрудняваше. Заедно с техническото усъвършенстване, годините притеснения за баща й и бедността, която ги мъчеше, доведоха до рязко емоционално съзряване. Всяко разочарование при продажбата на някоя любима вещ, за да платят дълговете, които трупаха, всяко страдание, когато завареше баща си пиян, проснат на кухненския под, всяка болка в костите от дългото миене на бутилки в млекарницата отиваха за изкуството й. Тя отдаваше всичко на музиката, влагайки в гласа си дълбока тъга и страст, които го правеха уникален.

Точно когато вземаше един висок тон, на вратата се почука.

— Сигурно са нашите гости — промърмори баща й и като се изправи с усилие на крака, отиде да отвори.

Ели сгъна нотите и когато се обърна да поздрави фрау и хер Нойман, осъзна, че с тях има още някой. Висок мъж с пшеничено руса коса и дълбоки кестеняви очи.

— Дитер! — извика тя и внезапно й се прииска да си беше облякла някоя по-красива рокля и да си бе сресала косата.

— Изненада — каза той, приближи се и взе ръцете й. — Ели, изглеждаш чудесно! Последния път, когато те видях, беше малко момиченце.

— Бях на четиринайсет — възрази тя, но Дитер вече се ръкуваше с баща й.

— Хер Франкел, радвам се, че сте добре.

— Така ли? Така ли? Сигурно се изненадваш, че съм още жив — промърмори баща й сърдито и се отправи към кухнята. — Предполагам, че следва да се поднесе торта за рождения ден.

Фрау Нойман й подаде увито пакетче.

— Хайде — каза тя, — отвори го!

Баща й нямаше възможност да й купи подарък, така че Ели бе трогната от вниманието. Тя разви панделката и намери вътре малка сребърна музикална кутийка. Когато я отвори, отвътре се разнесоха звуците на ария от операта „Мадам Бътерфлай“.

— О, толкова е красива! — възкликна тя.

Фрау Нойман се наведе и прошепна в ухото й:

— Независимо от това колко е лошо положението, обещай ми, че никога няма да я продадеш. Тя е твоя, за да я задържиш, а не да му подсигуриш алкохол.

Ели се изчерви от смущение, но беше доволна, че Дитер не е чул.

— Обещавам — каза тя.

Докато ядяха торта и пиеха горещо кафе, Ели без да иска погледна къщата с очите на Дитер. Бяха продали толкова много неща, че сега тя изглеждаше гола и празна: с избеляла покривка на масата, два стъклени свещника, три различни стола, изтъркано кресло. В шкафа не беше останала ни една чиния от китайския порцеланов сервиз, ни една рамка за снимки на полицата над камината, ни една от английските книги на майка й. Дори завесите, които майка й бе ушила, бяха продадени и на тяхно място беше закачено надиплено хасе. Тя не можеше да откъсне очи от Дитер. Не беше го виждала от толкова дълго, но продължаваше да чувства познатото трепкане на сърцето си. Загорялата му на врата кожа изглеждаше толкова топла и привлекателна, дългите му квадратни ръце се движеха толкова спокойно, докато обясняваше нещо на баща й.

Когато тортата свърши и баща й покани фрау и хер Нойман да седнат с него до камината и да пийнат чаша портвайн, Ели се зае да разчисти чиниите.

— Нека ти помогна — предложи Дитер.

— Те не са много — каза тя, не й се искаше той да вижда кухнята.

— Настоявам. — Той я последва. На перваза на прозореца бяха наредени празни бутилки; баща й ги пазеше, за да може да ги напълни Торстен, но тъй като не бяха изтръскани добре, стаята миришеше на стара кръчма.

Ели напълни умивалника с вода, докато Дитер й казваше, че се е върнал вкъщи завинаги. Беше изкарал военната служба и в армията не му беше харесало.

— Сега искам да си пусна косата дълга — засмя се той. — Искам да мисля за живота, не за смъртта. Така че се върнах да помагам на мама и татко във фермата.

Ели се зарадва, но се опита да не го покаже. Дитер старателно избърса чиниите и ги натрупа на плота, докато й разказваше за Мюнхен, за нещата, които е видял и правил през това време. Мюнхен изглеждаше прекрасен, голям град, където всички прекрасни неща бяха достъпни по всяко време. В сравнение с него техният селски живот изглеждаше изостанал и тя се чудеше защо Дитер е избрал да се върне на място, където минава само един автобус дневно и затварят магазините по пладне за почивка.

Дитер й каза, че е купил музикалната кутийка специално за рождения й ден.

— Мама ми поръча да ти намеря нещо хубаво и аз си спомних, че обичаш да пееш.

Сега музикалната кутийка беше още по-ценна.

— Още ли пееш? — продължи той.

— Най-вече. Завърших училище, грижех се за татко, работех в млекарницата, но последните пет години преминаха главно в пеене. — Тя понижи гласа си до шепот, докато му обясняваше програмата на Западногерманската опера за млади изпълнители и как вече се е записала за прослушване през март. — Татко не знае — додаде тя. — Не съм казала на никого, дори на майка ти.

— Как ще отидеш до Бремен за прослушването?

— Спестила съм малко пари. Ще трябва да хвана влака.

— Задръж си парите, Ели. Аз ще те откарам.

— Имаш кола?

— Стара бричка. Купих я в Мюнхен. Но ще ни закара и ще ни върне от Мюнхен без проблем.

Ели засия. Дитер й се усмихна и между тях премина нещо. Тя не би могла да го опише; беше като електричество, като внезапно осъзнаване на тайна, разцъфнала от мрака. Очите им се срещнаха и тя извърна поглед, объркана и изчервена.

След миг на прага на кухнята застана фрау Нойман.

— Мисля, че е време да си тръгваме, Ели — каза тя. — Баща ти не е добре.

Прониза я познатата тревога. Тя ги изпрати, после се обърна към баща си, който дишаше тежко и едва бе в състояние да вдигне глава.

— Татко? — повика го тя, коленичи до него и го разтърси леко.

— Толкова съм уморен, Ели. Безкрайно уморен.

— Тогава иди да си легнеш. — Помогна му да се изправи и го подпираше, докато стигнат до спалнята. Зави го и седна на ръба на леглото. — Искаш ли да ти изпея една песен, татко?

Той избърбори нещо, което можеше да означава и „да“, и „не“. Във всеки случай сърцето й сега бе много по-щастливо и й се искаше да пее. И тя запя една приспивна песен, докато баща й се унасяше, а снегът падаше тих и мек зад сивите прозорци.

 

 

В първия понеделник на февруари след два дена дъжд, който бе превърнал снега в кални потоци, Ели се върна вкъщи от млекарницата и намери входната врата отворена. Не беше необичайно за баща й да излиза в кръчмата следобед и сигурно бе забравил вратата отключена, но въпреки всичко тя бе предпазлива. Отвън бе паркиран голям бял ван. Когато се приближи още, можа да чуе мъжки гласове в стаята.

Поколеба се на прага, ослушвайки се.

— Хвани този край.

— Прекалено тежи.

След това се чу издрънчаване по клавиатурата на пианото.

Сърцето й замря. Тя изтича вътре и завари двама едри мъже в работни комбинезони, които се опитваха да преместят пианото от ъгъла.

— Спрете! — изкрещя тя. — Не го местете. Ще го разстроите.

— Теб какво те засяга дали е разстроено? — сърдито попита единият. — Няма да свириш на него. — Той извади лист хартия от джоба си и й го даде да го прочете. Бяха се натрупали неплатени сметки, а дългът на баща й беше по-голям, отколкото си мислеше. Мъжете бяха получили заповед да вземат всичко ценно от къщата.

— Казах да спрете — повтори тя по-силно, когато те се опитаха да повдигнат пианото.

— Разкарай се от пътя ми, малка госпожице — избоботи другият. — Не можеш да направиш нищо.

Ели сложи ръка на пианото, опитвайки се да печели време.

— Не можете да го изнесете оттук, това е желязна рама, прекалено е тежка. Нужни са ви още четирима души.

— Добре, ще се върнем утре с още четирима — отвърна първият мъж, доволен, че не се налага сега да се напъва.

Тя мислеше трескаво.

— Няма да е необходимо. Ще изплатя дълга на баща ми веднага. Ей сега се връщам. — Тя изтича в спалнята си. Малката сребърна кутийка беше единственото лъскаво нещо в стая, в която всичко бе износено и изгубило цвета си. Бялата някога покривка на леглото сега изглеждаше сива, розовите възглавници — на петна и закърпени с избелели конци. Тя отвори музикалната кутийка и арията от Пучини изпълни пространството. Само че не с кутийката възнамеряваше да се раздели. Кутийката нямаше да стигне, за да покрие големия дълг. Ели щеше да даде това, което се криеше в нея.

Тя извади венчалния пръстен на майка си. Когато майка й умря, баща й го носи на кутрето си две години, докато го изгуби в снега един януари. След това го намериха и той го даде на Ели да го пази на сигурно. Тя го пусна в шепата си сега, несигурна и изпълнена с вина. Думите на майка й се върнаха в паметта й. Тя винаги сваляше пръстена, преди да започне да пере, като го оставяше високо на перваза над ваната. „Пръстенът е кръгъл, двата му края са свързани. Като семейството. Като нашето семейство — обичаше да казва тя. — Не мога да позволя водата да го отнесе в канала.“

Ели стисна пръстена в юмрука си. Не можеше да позволи да вземат пианото. Как щеше да се упражнява тогава? Пианото беше нейното бъдеще, този пръстен — миналото й. С болезнена яснота тя осъзна, че не трябва да излага на опасност бъдещето си, като се държи за миналото.

— Съжалявам, мамо — прошепна тя на английски, родния език на майка й. Целуна юмрука си и се върна във всекидневната. — Ето — каза и подаде халката. — Вземете го.

Вторият мъж, по-любезният, го дръпна от ръката й.

— Златен ли е?

— Да. Венчалната халка на майка ми.

— Вземаме го, но ако не се окаже златен, ще се върнем за пианото.

— Няма да се върнете.

Той се засмя горчиво.

— При скоростта, с която баща ти увеличава дълговете си, мисля, че ще го направим.

Те си тръгнаха и Ели затвори вратата след тях. Прокара пръсти по клавиатурата, проверявайки интонацията. Добре беше. Тя запя първите тонове от песента за прослушването. Оставаха само пет седмици. Ако не я одобряха, нямаше да има друг шанс. Събирачите на дългове имаха право: накрая щяха да се върнат и да вземат и пианото.

Сега, след като беше дала венчалната халка на майка си, нямаше място за провал.

 

 

Ели стоеше под клоните на ясена в основата на хълма, като потропваше с крака в разтопения сняг, а дъхът й образуваше малки облачета от пара. Беше отказала да си облече тежкото палто. Беше проядено от молци и грозно, а днес беше важно как ще изглежда. Не само заради прослушването, но и заради пътуването дотам. Дитер щеше да я закара. Тя погледна часовника си. Трябваше да я е взел преди пет минути и тя започна да се тревожи. Всичко трябваше да стане тайно. Беше излязла от къщи тази сутрин както обикновено, казвайки на баща си, че отива на работа, скрила красивата си синя рокля под грозното палто. След това се скри зад църквата, сложи си малко червило и спирала на миглите, приведена на студения сутрешен въздух, като се оглеждаше в малко пластмасово огледалце. Надяваше се, че ги е сложила правилно, докато стоеше под ясена. Досега никога не бе отделяла толкова време да мисли за външността си. Знаеше, че извивките на тялото й са малко по-сочни, като на майка й. Имаше по-тъмни очи от баща си и хубава, чиста кожа с мургав тен. Как Дитер я виждаше и какви момичета предпочиташе, беше загадка. Може би продължаваше да гледа на нея като на малко момиченце и не я вземаше на сериозно. Днешният акт на любезност може би беше проява на братско отношение и може би той щеше да се смути, виждайки я с червило. Помисли си да го изтрие, когато далечно бибипкане на кола я извади от замислеността й.

Обърна се и видя стария опел на Дитер да се носи към нея. Усмихна се и помаха, и няколко минути по-късно се скри от студа в затоплената кола. Точно навреме, защото заваля дъжд.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Колата не искаше да тръгне. Ти лесно ли успя да се измъкнеш от баща си?

— Да, мисли си, че съм на работа. Имаше нещо почти сладко в споделянето на тази измама с Дитер, макар да си напомни, че се е измъкнала за прослушване, а не за среща.

Дитер й каза, че не разбира напълно защо не е казала на баща си за прослушването, мислеше си, че за баща й може би е важно да има нещо, което да очаква, което да го държи. Не беше лесно да му отговори. Много пъти през изминалите няколко години си беше мислила да му каже точно по тази причина. Но винаги се възпираше, представяйки си най-лошото: ако се провалеше, това можеше да го хвърли в такова отчаяние, от което нямаше да може да се измъкне. Дитер мълчеше, сигурно си мислеше, че той и без това вече е толкова западнал. Може би беше прав. Може би дори новината, че Ели е минала успешно прослушването, че е подписала договор с операта, нямаше да стигне до съзнанието му.

Не, не биваше да позволява да си мисли така. Ако минеше прослушването, щеше да го спаси, толкова е просто. Напрежението, което тези мисли причиняваха, беше огромно, но Ели се бе научила да се справя. На колкото по-голям натиск беше подложена, толкова по-хубаво пееше.

Пътуването беше чудесно. Да, колата тракаше и пушеше, една пружина в седалката непрекъснато се забиваше в бедрото й, а в един момент дъждът толкова се усили, че не се виждаше нищо. Но тя беше с Дитер. Само те двамата, ръцете му твърдо хванали волана, носещи се в сивото утро по пътя към града.

Прослушването се проведе в малък театър на четири пресечки от Марктплатц. Искаше й се Дитер да я хване за ръката и да я заведе дотам, но той не го направи. Тя се движеше плътно до него. Бремен беше толкова различен от селото: претъпкан от хора и тракащи трамваи. Въпреки целия този шум хората бяха много по-отпуснати, отколкото у дома. Едно момиче и едно момче бяха седнали на стъпалата на един музикален магазин и се целуваха лениво. Никой дори не ги поглеждаше.

На вратата към сцената беше сложен надпис за прослушването. Дитер я остави там с усмивка и й пожела късмет, и тя влезе. В добре осветена гримьорна една привлекателна млада жена с дълга светла коса на плитки записа името й и листовете с ноти, за да ги даде на пианиста. Младата жена носеше дълга дантелена рокля с жилетка и високи до коленете ботуши, и Ели се почувства безнадеждно старомодна със закопчаващата се отгоре до долу синя рокля на цветчета. Тя застана до стената, за да бъде фотографирана с апарат за мигновени снимки. Младата жена въртеше дръжката, докато снимката не се показа и я закачи върху една бланка. Докато я попълваше, Ели чуваше прослушването на един тенор. Годините упражнения я бяха направили способна да долавя всеки погрешен тон, който той вземаше. Гласът му беше прекалено глух, напомняше мучене на крава. В бланката се съдържаха въпроси като „Защо искате да пеете в Западногерманската опера?“ и „Искате ли да се преместите в Мюнхен?“. Разбира се, беше обмислила тези въпроси преди, особено този за преместването. Знаеше, че оперните певци не живеят в Кокондорф, както и това, че смяната на обстановката ще повлияе добре на баща й. Тя отговори на въпросите колкото можа, след това затвори очи и се съсредоточи, представяйки си какво ще направи. Влиза, установява зрителен контакт и се усмихва, избира един член от журито с дружелюбно лице, за да се фокусира в него, ако се почувства нервна, напомня си да диша и запява като ангел…

— Фройлайн Франкел?

Тя вдигна очи. Тенорът беше спрял да пее и си излизаше. Младата жена й се усмихна:

— Ваш ред е.

Ели стана, младата жена я насочи през кулисите и към мястото, където трябваше да застане на сцената. В очите й светеше ярка светлина, тя едва различи редовете и празните седалки, и трите силуета. Колкото до установяването на зрителен контакт и избирането на приятелско лице, трябваше да се задоволи да се усмихва и да се надява да й се усмихват в отговор.

— Ели Франкел? — попита единият от тях.

Тя устоя на порива да засенчи очите си с ръце.

— Точно така.

Пианистът засвири интродукцията към „Se una pudica vergine“ от „Травиата“ на Верди. Тя изтласка всички мисли от главата си и се съсредоточи върху музиката и върху гласа си. Когато изпя първите няколко ноти, знаеше, че всичко ще е наред. Влезе в музиката с лекота, развивайки високите тонове така, че те потрепериха със сребърни обертонове, съживявайки обърканите емоции на сърцето й, за да придаде на последната ария на Виолета емоционална дълбочина. Всяка фраза я правеше по-уверена за следващата. Тя пееше, наслаждавайки се на самия акт на пеене. Когато арията свърши, тя зачака в последвалото мълчание, като тайно се ободряваше, че изпълнението е минало много добре. Можеше да чуе шепотите, прелистването на документи.

— Ели — произнесе накрая един глас в тъмното, — откога пееш тази песен?

— Упражнявах я за прослушването преди пет години — отвърна тя.

Последва доброжелателен смях.

— Това е доста време — обади се друг глас, този път женски. Тя не беше осъзнала досега, че има и жена.

Засенчи очите си с ръка и се взря в тъмното. Неясни лица.

— Чух за тази програма, когато бях петнайсетгодишна. Наложи се да чакам доста.

— Тогава значи си голяма късметлийка. Тази година за последен път провеждаме такова прослушване — каза жената. — Имаме нов директор и той иска да съкрати разходите.

Обади се друг глас, този път със силен английски акцент:

— Какви други езици говорите, фройлайн Франкел?

Тя превключи с усмивка на английски:

— Всъщност говоря английски. Майка ми беше англичанка. — След това тя премина пак на немски: — Но владея също така малко италиански и френски.

Първият глас се намеси:

— Благодаря ви, Ели. Ще ви се обадим.

Ели се обърна да си тръгне, но англичанинът заговори отново:

— Фройлайн Франкел, виждам, че не сте оставили телефонен номер. Как можем да се свържем с вас?

Беше минало много време, откак баща й прекъсна телефона.

— По пощата?

— Ще направим списък с избраните кандидати за входящото интервю тази вечер и ще го проведем вдругиден. С пощата ще стане много бавно.

Умът на Ели препускаше. Трябваше да дойде отново в Бремен? Как щеше да се измъкне за втори път от работа? Но в края на краищата какво толкова, ако имаше неприятности в млекарницата? Тя щеше да стане оперна певица, знаеше го. Остави им телефонния номер на семейство Нойман и името на Дитер за контакт, и се върна зад кулисите.

Младата жена я поздрави за пеенето й, след това я изведе на улицата. Някъде в далечината един часовник удари десет пъти. Трябваше да се срещнат с Дитер при статуята на Роланд в десет и петнайсет, така че тръгна по улицата към павирания Марктплатц с чувство на съдбовност, пулсиращо топло и сладко във вените й.

 

 

Следващия следобед баща й не беше добре, оплакваше се от гадене и болки в гърба. Заради плътните сиви облаци, които покриваха небето, мръкна рано. Ели му сготви задушено зеле и картофено пюре — можеха да си позволят месо само три пъти в седмицата, — но той почти не хапна. Тя го сложи да седне и го зави с одеяло. Изчистването на кухнята й се стори върховна досада. Сърцето й препускаше. Не можеше да задържи съзнанието си върху най-простата работа. При всеки шум отвън се питаше дали не е Дитер, който носи добри новини… или пък лоши. Баща й дремеше в един стол до камината, когато на вратата се почука решително.

— Кой може да е? — промърмори баща й.

— Ще отида да видя. — Тя хвърли кърпата за бърсане на чинии и хукна към входната врата.

На прага стоеше Дитер и се усмихваше предпазливо. Тя допря пръст до устните си, след това се обърна назад и извика:

— Татко, Дитер Нойман е. Ще изляза малко да се разходя.

Той издаде одобрително сумтене и Ели взе палтото си, преди да излезе навън. Искаше да се наслади на момента, но искаше също така да разбере веднага.

— Е? — попита тя, когато се отдалечиха от къщата.

— Обадиха се преди десет минути — каза той. — Искат утре да отидеш за входящо интервю.

Тя изписка от радост, прегърна го и притисна тялото си в неговото. Осъзна в миг какво прави и се дръпна засрамено. Неговото лице също беше зачервено. В този кратък миг топлото му, твърдо тяло заплашваше да изтласка всички мисли от съзнанието й. Тя успя да се стегне и те продължиха да вървят.

— По кое време е интервюто?

— В девет часа. Ще те закарам. Ще кажеш ли на баща си?

— Не още — отвърна тя. — Не и докато не съм сто процента уверена, че влизам.

Той се усмихна.

— Знаеш, че влизаш. Нали?

— Пях толкова добре — кимна тя. — Имам нужда да споделя с някого. Какво ще кажеш за мама?

Очите му светнаха.

— Хайде — каза той и я хвана за ръката.

Като се смееше, тя го последва надолу по хълма и по пътеката край селото. Небето се намръщи и Ели осъзна, че не си е взела чадър. Само че не се канеше да се връща за чадър вкъщи, не и докато топлите пръсти на Дитер стискаха нейните.

Снегът в гробището се беше стопил и Ели видя първите смели вейки на липите в горичката. Намериха гроба на майка й и Ели каза една тиха молитва. „Всичко ще се оправи, мамо. Аз ще се грижа за татко. Получих най-прекрасната възможност, вълшебна възможност. Ще стана певица“. Когато вдигна очи, видя, че Дитер я наблюдава в здрача. Косата му беше вече пораснала и се навиваше непокорно около ушите. Тя изпита желание да докосне кичурите с пръсти, да прокара ръка по силните линии на челюстта му.

— Толкова много ми помагаш. Не мога да ти се отблагодаря, Дитер — каза тя и смело срещна дълбоките му, тъмни очи.

Всичко се завъртя в бавен каданс. Той вдигна ръка и погали бузата й. Дъхът й спря.

— Не искам друго, само да ми обещаеш, че като станеш оперна звезда, няма да ме забравиш — каза той.

Тя бе прекалено развълнувана, за да може да му отговори.

— Аз никога няма да те забравя, когато заминеш, Ели — продължи той и гласът му премина в шепот. — Никога не съм ти го казвал, но ти си една от причините да се върна тук.

Дъждът се засили; Ели бе прикована от погледа му. Ръцете му отидоха на кръста й, хванаха я здраво и той я дръпна към себе си. Сърцето й изпърха като птиче, тя усети, че гърбът й се изпотява. Той я притисна отново към себе си и горещите му устни докоснаха нейните страстно и нетърпеливо. Тя обви топлия му врат, докато той разтваряше устните й с език, въздишайки дълбоко в гърлото й, целувките му се трансформираха от нежни в настоятелни. Не беше предполагала, че една целувка може да отключи такава силна реакция в тялото. Кръвта й звънеше, плътта й потръпваше, краката й трепереха, но той я притискаше към себе си.

Най-после дъждът ги накара да се пуснат.

— Ще прогизнеш — каза той. — Гласът ти… Не искам да настинеш.

Тя успя само да се усмихне.

— Хайде, ще те придружа до вас.

Те тръгнаха бързо по обратния път, като правеха планове за утрешния ден. Дитер я остави пред входната врата, като я погали нежно по косата. Тя затвори и влезе при баща си.

Но баща й не беше в стола си.

— Татко! — извика тя и надникна в спалнята. И там го нямаше. Възможно ли беше да е излязъл в дъжда? Със сигурност не.

— Татко?

Откъм банята се чу охкане. Сърцето й подскочи. Тя изтича и го намери в голяма локва лепкава кръв. Беше толкова много, че я обърка. Защо кървеше? Да не би да се беше порязал? След това осъзна. Кръвта капеше по брадичката му и по ризата. Той беше повърнал кръв.

— Татко! Боже мой! Татко! — Тя се наведе над него и коленичи в кръвта.

Клепачите му потрепнаха, той отвори очи и отново изпъшка. Ели си спомни за биковете, които беше виждала да колят, и страхът я парализира. Тя изтича към входа и извика на отдалечаващия се Дитер.

Той се обърна с учудено изражение.

— Извикай доктора. Татко е много зле!

Дитер хукна към селото, а Ели се върна при баща си и взе главата му в скута си. Беше изпаднал в безсъзнание, но тя не спираше да му говори.

— Дръж се, татко, ей сега ще дойде помощ — повтаряше тя, знаейки през цялото време, че вълшебната възможност се изплъзва през окървавените й пръсти.