Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (23)

Двадесет и първа глава

Джордж паркира колата си и се почуди дали да не извади стиковете си за голф от багажника, но след това се отказа. Отдавна не беше играл и сега го болеше навсякъде. Айла щеше да му се присмее; на него самия му беше забавно. Сякаш тялото му, непривикнало към забавления, се възмущаваше от следобед, прекаран на чист въздух.

Той влезе в къщата. Миризмата на печено говеждо напълни устата му със слюнка. Тя беше прекарала целия ден в домашни задължения: навсякъде се носеше едва доловимата миризма на препарат за мебели, всички месингови прибори блестяха.

— Айла!

Жена му се показа от кухнята. Косата й беше вързана хлабаво на тила, няколко кичура се бяха изплъзнали. Бледата й красота, както винаги, го накара да затаи дъх.

— Сготвих ти любимото — каза тя. — Ростбиф, сос, йоркширски пудинг…

— Какъв е поводът?

— Денят за голф.

— И това е специален повод?

— Специален повод е винаги, когато си вземеш почивен ден, за да направиш нещо за себе си. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Вечерята ще е готова след половин час. — След това Айла се върна в кухнята.

— Някой звънял ли е? — попита той, докато събличаше сакото си и го закачаше в коридора.

— Разбира се, че звъняха — долетя гласът й от кухнята. — Не спряха, но всички се съгласиха да те потърсят утре. С изключение на Пени.

Джордж надникна в кухнята.

— Пени?

— Беше настоятелна. Искаше да говори с теб спешно. Казах й, че няма да се върнеш до късно. — Устата й се стегна. — Ти определено печелиш достатъчно пари, работейки с нея, нали?

След изчезването на Пени Джордж с всички сили се опитваше да държи далеч Ели и Айла една от друга. Айла бе прекарала много време с Пени, можеше да заподозре, че нещо не е както трябва. За съжаление, и без това бе станала подозрителна, чудеше се защо Джордж вече не кани на вечеря младата си попзвезда; може би се чудеше също защо Пени не е толкова дружелюбна и сърдечна като преди.

— Това не е обикновен бизнес — изсумтя той презрително. — Няма почивни дни. — Ели е била настоятелна? Мисълта го обезпокои. — Ще й звънна — каза той.

— Не се бави много. — Тя посочи към печката. — Йоркширски пудинг, забрави ли? Не искам да стане като гума.

Джордж слезе по стъпалата до офиса си и включи осветлението. Набра номера на Ели и зачака тя да вдигне.

— Ало?

— Джордж е.

— Джордж, много ти благодаря, че звънна. Трябва да те видя.

— Сега ли? — Той си помисли за ростбифа на Айла и му стана ясно, че не може да мисли за никакъв бизнес тази вечер. — Не мога.

— Тогава утре сутринта?

— Не можеш ли да ми кажеш по телефона?

— Не. Лично. Имаме да обсъдим някои неща.

— Ели, караш ме да се притеснявам.

— Не бива. Знам какво правя.

Това го накара да се притесни още повече.

— За турнето ли се отнася?

— Да. В известна степен. Отнася се за всичко… Виж, трябва да поговорим очи в очи. Утре рано.

По дяволите тази нейна нервност. По дяволите тази немска селянка, която се правеше на възвишена.

— Свързано е с Дитер, нали? Убедил те е да направиш нещо глупаво. Той е…

— Дитер се върна в Германия — каза тя просто. — Можем да го обсъдим утре.

— Ели…

— Аз ли да дойда при теб? В десет прекалено рано ли ще е?

— Съвсем не е рано. Ще те чакам за закуска. В малкото кафене на ъгъла близо до твоя блок. Нека да е даже в девет.

— Ще бъда там.

Линията прекъсна, но Джордж продължаваше да се взира в телефона, питайки се какво, по дяволите, става. Страхуваше се от най-лошото.

 

 

Тъмнината се събираше в небето, първите звезди блещукаха слабо, когато Дитер тръгна от гарата нагоре по хълма към къщи. Вътре светеше и той си спомни как цял живот се е прибирал, оставял е студената роса на нивите за топлите миризми на готвеното. Не можеше да повярва, че всичко това би могло да се промени.

Но, разбира се, то вече се бе променило. Баща му беше в болница, майка му беше станала сянка на самата себе си, отслабнала от грижи. Колкото и да мразеше Дитер промените, трябваше да ги приеме. Нямаше да има вече миризма на готвено. Тази вечер щеше да вечеря сирене и хляб.

Той влезе през входната врата, където майка му го чакаше с разтворени ръце.

— Съжалявам, скъпи — прошепна тя в ухото му. Беше й телефонирал от гарата в Бремен, беше й разказал всичко. Искаше му се да бе спестил една-две подробности, за да не настрои майка си срещу Ели, както щеше да стане. — Но сигурно ще си по-добре без нея. Тя се е променила.

Дитер се замисли над това, затвори очи и облегна глава на майчиното си рамо. Не вярваше, че ще е по-добре без Ели; но беше сигурен, че тя ще е по-добре без него. Остави я не заради гнева й и детинския й спор, а защото бе осъзнал, че тя е вече друга, бляскаво създание, обитаващо различен от неговия свят. Без него тези връзки към стария й живот щяха да бъдат отрязани; тя можеше да се придвижи напред. И той си обеща, че ако някога сърцето му се възстанови, никога няма да избере жена като нея.

Отвори очи и се огледа. Повечето от нещата им вече бяха опаковани, бяха останали само най-едрите мебели. Сега имаше прекалено много пространство.

Майка му се отдръпна.

— Съжалявам, Дитер, но няма вечеря. Тъкмо излизам, отивам в болницата да видя баща ти. Ще дойдеш ли с мен?

— Пътувам от два дни. Нуждая се от хубава, дълга баня. Кажи му, че ще отида при него утре.

Тя го погали по косата.

— Хер Подолски ще дойде тази вечер да мери прозорците за нови пердета. Има ключ, но ако го видиш, ще бъдеш любезен с него, нали?

Дитер кимна и остана да я гледа, докато тя се обличаше, преди да тръгне. После занесе куфара си в пералното помещение и извади мръсните си дрехи. Не след дълго чу звук на входната врата, хер Подолски идваше.

Само че не беше хер Подолски, беше дъщеря му Ингрид.

Тя се усмихна широко и усмивката й освети цялото й красиво, осеяно с лунички лице.

— Здравей, Дитер.

Той й се усмихна предпазливо в отговор.

— Здравей, Ингрид.

 

 

Ръцете я боляха, от челото й се стичаше пот въпреки студеното, бурно време отвън. Минаваше единайсет вечерта. Смяната й в таверната беше свършила и тази вечер, както всяка вечер от седмицата, Анджела бе дошла право в къщата на скалата, за да търка и чисти.

Тя спря и избърса чело в ръкава на блузата си. В морето се беше разразила буря и вятърът блъскаше капаците на прозорците. Тя работеше на светлината на една стара лампа — първата й грижа беше възстановяване на електричеството и подмяна на ключалките — и жълтата светлина държеше сенките и тътена на гръмотевиците на разстояние. Тя отстъпи назад да огледа резултата от труда си. Почти бе приключила с тази стая, втората спалня. Разбира се, можеше да плати на някого да свърши това вместо нея. Мия беше казала ясно, че няма да жали пари. Но бояджията, с когото се бе свързала, можеше да дойде едва след три седмици, а тя нямаше търпение да започне. Освен това изпитваше радост от работата. Превръщането на тази развалина в нещо чисто и свежо… беше силно удовлетворяващо. Искаше й се да участва във всичко.

Силен тътен разтърси стените и тя отново взе шпаклата. Беше по средата на дълго парче тапет, когато една светкавица озари помещението и лампата угасна.

— По дяволите — изруга тя и зачака очите й да привикнат към тъмното. Електрическото табло се намираше навън, зад кухненската врата, но ако излезеше сега, щеше да прогизне. Може би трябваше да изчака… дори да преспи на старата кушетка тук и да продължи утре.

Но утре сигурно щяха да пристигнат гости за пикник — обиколка. Толкова малко й оставаше да завърши спалнята. Единственото, от което се нуждаеше, беше светлина.

Анджела отиде до задната врата.

Прилепи се плътно до стената, надявайки се, че листата ще я предпазят от поривите на дъжда. Но улуците преливаха и студената вода се стичаше в гърба й, докато отваряше таблото с бушоните и надничаше в него. Едно фенерче би й свършило чудесна работа. В този миг силна светкавица озари небето, но тя трябваше да признае, че няма представа какво търси. Може би електричеството бе прекъснато на целия остров? Върна се вътре и отиде до входната врата, откъдето се надяваше, че се вижда селото. Под козирката на вратата бе по-добре защитена от дъжда. Никъде в селото не светеше. Явно нямаше да свърши работата си тази вечер.

Точно когато се накани да влезе вътре, отново блесна светкавица и тя забеляза една фигура, изправена на скалата, да гледа към къщата. Сърцето й подскочи, но в следващия миг разпозна Мия.

Какво, по дяволите, правеше в тази буря?

— Мия! — провикна се тя, като размаха ръце. — Махни се от дъжда!

Фигурата не помръдна и тя започна да се съмнява, че е видяла нещо. Направи две стъпки напред и впери очи в тъмното. Поредна светкавица. Да, определено беше Мия.

— Ела ту-у-ук! — опита се Анджела да надвика вятъра и гръмотевиците. — Ела вътре, на сухо.

Фигурата се размърда. Бавно, сякаш още не бе забелязала, че е мокра. Анджела потръпна и когато Мия се приближи достатъчно, тя я хвана за ръцете и я придърпа в тъмната къща.

— Прогизнала си — каза Анджела. — Сигурно си измръзнала.

— Какво правиш тук всяка нощ?

Анджела се опита да се фокусира върху лицето й в мрака. Очите й бяха диви и блестящи.

— Всяка вечер идвам тук.

— Какво правиш през всичкото това време?

Анджела се поколеба. Беше ли забравила Мия уговорката им? Договорът, който бяха подписали?

— Изстъргвах тапетите — каза тя просто. — Подготвям къщата за бояджията.

— Може ли да ми покажеш?

Анджела я хвана за лакътя.

— В спалнята. Хайде.

Тя поведе Мия към спалнята, с която почти бе свършила. Остърганите спирали тапети лежаха на пода като призрачни свитъци. Мия се наведе и взе една.

— Аз избрах този десен — каза тя.

— Съжалявам. Не искам да кажа, че не го харесвам, но…

— Не, не. Казах, че искам всичко да се промени, наистина. Бях различна жена, когато избрах тапетите. Имах различни мечти… — Тя стисна хартиените лентички здраво и ги притисна към гърдите си. Анджела схвана едва след няколко секунди, че тя плаче.

— Мия?

— Животът е толкова жесток…

— Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило тук? За какво си толкова тъжна?

Мия поклати глава. Тихото й хълцане продължи и Анджела не знаеше какво да прави, освен да я прегърне.

— Ето — каза тя. — Ето че всичко мина.

Мия притисна лице в рамото на Анджела и се разплака.

— Виж, ако това да си тук ти идва прекалено много…

— Да, но исках да видя.

— Можеш да видиш, когато е завършено. Това минало, което те прави толкова нещастна, ще си е заминало. Всичко ще бъде наново боядисано, ще е напълно различно.

Мия се отдръпна, очите й се стрелнаха към бурята зад прозореца.

— Като теб. Миналото е изтрито. Има само нови неща.

— Да, нещо такова.

— Добре, добре, ще дойда, когато е готово. Но ти се отбивай веднъж седмично да ми казваш как върви. Тя продължаваше да стиска парчето тапет и Анджела се пресегна да го измъкне.

— Хайде тогава — каза тя. — Пусни го.

Мия го пусна и Анджела я хвана за лакътя.

— Мисля, че трябва да те придружа до вас.

— Бурята… ще се измокриш.

— Ще се измокрим заедно. Когато се прибера, ще си взема един горещ душ. Няма да мога да работя нищо повече в тази тъмница.

Мия кимна и позволи на Анджела да я изпрати до къщата й.

 

 

Ели чакаше в едно сепаре до прозореца в кафенето. Сутринта беше празна, лишена от цвят. Дитер го нямаше и този път нямаше да има дълги телефонни разговори през нощта, които да облекчат болката от отсъствието му. Беше се събудила със съжаление в стомаха, без малко да вдигне телефона и да му се обади…, след което си спомни какво беше казал за баща й. Освен тази ужасна обида бе показал колко малко я разбира, колко малко е в състояние да я подкрепя в амбициите й. Тя се беше заклела да не позволява никой да застава на пътя й; как можеше да продължи връзка с човек, който би я подценявал, съзнателно или несъзнателно?

Тя се усмихна мрачно на себе си. Сега оставаше да се справи с Джордж. Бъди спокойна, Ели. Правеше правилното нещо, Джордж просто трябваше да приеме решението й. Това беше нейният глас, нейният живот. Не беше негова собственост и накрая — надяваше се — той щеше да разбере, че е права. Нямаше бъдеще в попмузиката: тя бе нещо мимолетно, днешните звезди бързо потъваха в мрак и забрава. Истинската пътека към растяща стабилност и успех беше в тази форма на изкуството, където можеш да развиваш кариера и трийсет, и четирийсетгодишен. И тя бе вперила поглед в най-трайната от всички кариери.

Миризмата на пържен бекон изпълни въздуха. Ели барабанеше с пръсти по масата, но в един момент осъзна, че това издава безпокойството й и спря. Джордж се появи на вратата, целият в черно, със съответното изражение. Закачи палтото си и очите му се присвиха едва доловимо, когато я поздрави.

— Добро утро, Джордж — поздрави тя, когато той се плъзна на седалката срещу нея.

Той взе менюто, сканира го за миг и направи знак на келнера.

— Да си поръчаме първо кафе. Съгласна ли си?

— Съгласна — кимна тя и си помисли, че може би това ще е единственото, за което ще са на едно мнение тази сутрин.

Поръчаха си и Джордж се облегна назад.

— Е, за какво искаше да говорим?

Ели си пое дълбоко въздух и се хвърли с главата напред.

— Не искам да идвам в Америка.

Той запази хладнокръвие.

— Трябва да дойдеш в Америка.

— Докъде сме с подготовката?

— Силно напреднали. Имам организатори, датите на концертите са подписани. Трябва да дойдеш.

Тя се стегна. Разбира се, че нямаше да е лесно.

— Финансово. Колко от нашите пари са вътре?

Той вдигна вежди при израза „нашите пари“.

— На стъпка съм от заковаването на сделката с финансистите.

— Не сключвай сделката.

Джордж поклати глава, бледата му кожа се зачерви.

— Ели…

— Няма да го направя. Едва не съсипах завинаги гласа си на последното турне, при това беше много по-кратко.

— Не си съсипала гласа си. В края на турнето дори звучеше по-добре, отколкото в началото.

— С повече придихание? По-дрезгаво?

— Това е секси. Попмузиката трябва да е секси.

— А когато вече не съм секси? Когато остарея, когато загубя вид, какво ще правя с гласа си тогава?

Келнерката дойде с каничката кафе и двамата млъкнаха, докато не останаха отново сами.

Джордж се намръщи.

— С операта ли е свързано?

— С най-дълбоката ми страст, Джордж. — Тя остави думите й да останат да кръжат във въздуха, преди да добави: — Знаеш, че не можеш да ме спреш.

— Можем да обмислим турнето — каза Джордж. — Ще наема специалист за гласа ти. Ще се концентрираме върху записите.

— Не, Джордж. Никакво турне. Никакъв албум. Най-малкото: никакъв попалбум. Пени Брайт сменя посоката. Знам, че Айвън Хемблин ще подпише с нас, знам, че ще успеем.

Джордж обхвана главата си с ръце и изпъшка отчаяно. Когато я погледна пак, тя можеше да види усилието, което му струваше да държи гласа си спокоен.

— Не знаеш нищо за този бизнес.

— Уча се всеки ден.

— Сега имаш огромна публика. Тя няма да иска да те слуша да пееш опера.

— Мисля, че ще иска. Мисля, че оперната публика също ще ме хареса. Добра съм, Джордж. Дори не знаеш колко съм добра.

— Не ми пука, дори да пееш като ангел. Ти си Пени Брайт. Пени Брайт пее попмузика.

Ели стисна долния ръб на масата и гласът й прозвуча твърдо и студено:

— Аз съм Ели Франкел. Каквото и абсурдно име да ми е било прикачено, Ели Франкел пее опера.

— Това ще е краят на кариерата ти. Мой морален дълг е да те предпазя да не тръгваш по тази пътека.

— Не можеш да ме предпазиш от нищо, Джордж. Аз не съм твоя собственост. Не съм Анджела Смит. Не съм някоя пристрастена към дрогата глупачка, която прави каквото й кажеш.

Веждите му се свъсиха.

— Не намесвай Пени. Не я познаваш.

— Накрая и тя не искаше да те познава. И сложи край.

— Ти това ли правиш?

Ели поклати глава, като си напомни да го държи на своя страна, ако можеше.

— Искам да продължиш да си мой мениджър. Ти си добър бизнесмен и искам да работим заедно.

Джордж се изсмя невярващо.

— Проявяваш ли интерес? — попита тя с умишлено неутрален глас.

Почти четеше мислите му. Проявяваше интерес, разбира се, че проявяваше. Но част от него искаше тя да се провали, искаше го толкова силно, че не би бил в състояние да се заеме със следващия етап от кариерата й.

— Не знам какво да кажа — отвърна той. Наведе се напред, притискайки показалци в масата. — Чуй ме: това ще бъде провал. Правиш най-голямата грешка в кариерата си. Няма да спечелиш пари от това, а знам колко важни са парите за теб.

— Сигурен си, така ли? Имаш интерес да ме държиш там, където съм.

Той поклати глава, жестока усмивка изкриви устните му.

— Не те предупреждавам заради личния си интерес. Предупреждавам те за твое собствено добро.

— Не ти вярвам.

Той разпери ръце.

— Може би трябва да говоря с адвоката си.

Беше празна заплаха и Ели го знаеше.

— Джордж, ние сме съучастници в голяма измама, измислена от теб, намесени са много пари. — Тя се облегна в стола си и отпи кафе. — Не ме плаши със закона.

Яростта в очите му бе толкова силна, че тя изпита страх. След това изчезна, заменена от студенина.

— Има някои непокрити разходи — каза той. — Парите, похарчени в ранните етапи от организирането на турнето.

— Разбира се. — Температурата на кръвта й спадна с няколко градуса. За колко пари говореше той?

Джордж явно видя безпокойството й.

— До края на седмицата искам да освободиш апартамента. Като се има предвид, че не си се изявявала като Пени Брайт повече от месец, ще си удържа всички печалби от този период. И, разбира се, всички текущи печалби.

Той отчаяно се опитваше да я сплаши, затова Ели се опита да остане спокойна, да не му позволи да види тревогата й. Напомни си, че от самото начало е знаела, че има финансов риск, но не беше изгубила. Банковата й сметка беше достатъчно дебела.

Той стана.

— Ще погледна какво друго евентуално ми дължиш и ще ти изпратя сметката. — Той остави петдесет пенса на масата. — За кафето. Довиждане.

Взе палтото си и излезе. Ели впери очи в недокоснатото му кафе и стомахът й се сви от страх и вина.

След това се поздрави. Край. Бе приключила друга връзка, която я дърпаше назад. Ако щеше да остава вярна на себе си, на призванието си, на паметта на обичния си баща, тогава това решение беше правилно.

Това беше единственото решение.

 

 

От много отдавна Джордж не беше изпитвал такъв гняв.

Той мина покрай Айла без думи, търсейки убежище в звукоизолираното си студио. На бюрото му бяха документите за турнето. Запрати ги яростно на пода. Вбесен от шумоленето им, започна да хвърля след тях празни чаени чаши. Това в известна степен помогна. Ръцете му докопаха един афиш на Пени Брайт на стената и той понечи да го разкъса, когато се спря, неспособен да си спомни дали това е истинската Пени, или е Ели. В този момент Айла почука на вратата и влезе, без да чака.

— Какво има, по дяволите?

— Тя ме напуска.

— Моля?!

— Пени. Слага край.

Айла вдигна вежди.

— Джордж, звучиш така, сякаш сте били двойка.

Той нямаше време за нейните прояви на ревност.

— Знаеш какво имам предвид. Разтрогна бизнес отношенията ни. Иска да прави нещо друго. Иска да пее опера.

Айла потисна изблик на смях.

— Не знаех, че Пени обичала опера.

Джордж едва не разказа на Айла всичко за Пени и Ели Франкел, но се възпря. Щяха да възникнат прекалено много подозрения.

— Тя може да пее — призна той. — Айвън Хемблин й е намерил учителка.

Айла поклати глава.

— Защо тогава й е нужно да те уволнява? Пак ще й е нужен мениджър.

— Айла, ще й е нужно истинско чудо. — Той стъпи на парче порцелан.

— Стига, лемики — каза тя, навеждайки се да вземе парчето. — Да ти кажа, по-скоро се радвам, че си е заминала. Беше капризна, нали?

Меко казано. Първо Пени с нейните страхове и наркотици, след това Ели: инатливата, вероломна Ели… Поне щеше да има удоволствието да наблюдава провала й.

При тази мисъл усети първата нотка на съжаление да се примесва с гнева му. Откъде такава жестокост? Защо не можеше да бъде по-опрощаващ? Особено спрямо Ели?

Особено при положение че той самият имаше толкова много грехове за опрощаване.