Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (32)

Двадесет и девета глава

1981 г.

Беше красива нощ за парти.

Септемврийското небе беше чисто и безоблачно, а здрачът още пазеше топлината на деня. Морският бриз караше фенерите около хотела да се полюшват ритмично. Анджела беше заета през целия ден, както обикновено — да подреди платата със сувлаки, пълнени калмари и сосове, да разнесе бутилки узо и рицина, да проведе телефонен разговор, да осигури хавлиени кърпи на ливанеца, който бе употребил за двудневния си престой четири. Но това беше щастлива заетост. Тази вечер беше кулминацията на дълъг период усилена работа.

Бяха довършили ремонтите през слабия сезон и сега „При Мия“ имаше втори етаж. Джери внимателно бе проследил целия процес, до последния боядисан прозорец. Хотелът бе зает през цялата седмица и сега тя разполагаше с екип от трима души на пълен работен ден и готвач на половин ден. През последните две седмици бяха завършени последните щрихи по хотела: обзавеждането на кухнята с нови уреди, открито продължение на трапезарията, което гледаше над скалата към потрепващата синя вода. Идеалното място за празнично парти.

Музика, цветни фенери, смях, гореща храна и морски въздух. Беше опияняващо като шампанското, купено от Джери от континента при едно от многото му пътувания. Способността на Джери да очарова бе пословична и на острова по-възрастните жени бяха започнали вече да шушукат за евентуална сватба между двамата си любимци. Анджела не си позволяваше да мисли за такава възможност. Тя обичаше Джери и той я обичаше. Само че го подозираше, че не е от типа мъже, които се женят, затова не повдигаше въпроса. Нито пък той.

Тя спря за малко от вътрешната страна на сгъваемите врати към терасата. Имаше чувството, че половината остров е дошъл на партито и сега се разменяха клюки, шеги и коментари за шампанското на Джери. Тя отпи от чашата си и затърси с поглед в тълпата Мия. Не очакваше да я види, но въпреки всичко я беше поканила. Мия не беше виждала мястото от години. Тя не напускаше къщата си и Анджела знаеше, че обмисля да засади дърво, за да блокира гледката към нея от прозорците на втория си етаж. Не проявяваше ли поне малко любопитство?

Две топли ръце се плъзнаха около кръста й. Джери я целуна по бузата.

— Наслаждаваш ли се? — попита той.

Тя се облегна на гърдите му.

— Да. Красива нощ.

— Така е. — Той я притисна силно. — Да ти донеса ли още шампанско?

— По-добре не. Какво ще стане, ако някой от гостите спешно поиска?

Джери махна с ръка.

— Хайде, парти е. Твоето парти. Пусни си косата. — Без да дочака отговор, той отиде до дългата маса навън за питие. Тя го проследи с очи и забеляза една тъмна позната фигура в тъмнината отвъд кръга светлини от партито.

— Мия — прошепна на себе си и забърза през тълпата.

Мия стоеше несигурна, очите й бяха огромни на слабото, изпито лице. Анджела я хвана за лакътя и се опита да я привлече навътре.

— Толкова се радвам, че дойде. Влез. Искам да ти покажа какво сме направили.

— Не — отвърна тя с паникьосан глас. — Не мога да дойда, аз… не мога. — Тя вдигна поглед към новопостроения втори етаж. — Изглежда толкова различно. Старата къща… практически я няма.

Анджела се поколеба. Тя звучеше тъжно, но настроенията на Мия се меняха бързо.

— Харесва ли ти?

Мия се обърна към нея с див поглед.

— Не харесвам нищо. Защо трябва да го харесвам?

Анджела я хвана в крачка; беше свикнала с държанието й.

— Да ти донеса ли чаша шампанско? Можеш да стоиш до мен. Мисля, че ще е добре хората да те видят, защото благодарение на щедростта ти всичко това стана възможно.

Мия й се усмихна слабо и издърпа ръката си.

— Момичето ми, аз не съм направила нищо. Ти сама го направи. — Тя потупа ръката на Анджела. — Гордея се с теб.

Анджела погледна зад рамото си хотела, очертан на фона на тъмното небе.

— И аз се гордея — каза тя. Когато се обърна, Мия се отдалечаваше в мрака. — Мия! Ела!

Но възрастната жена не се обърна.

— Довиждане, Мия — прошепна тя на себе си и се върна към партито.

Много след полунощ, когато всичко бе изчистено и опаковано, и Анджела копнееше за един душ и хубав, здрав сън, Джери я хвана за ръката и я сложи да седне на една от масите навън.

— Браво, Анджела.

— Нямаше да направя нищо от това, ако не беше ти.

— Не, ти беше мозъкът, аз само мускулите.

Засмяха се, след което Джери стана сериозен.

— Анджела, вчера получих писмо от сестра ми. Ще има бебе.

Тя се зачуди накъде бие.

— Прекрасна новина — каза тя предпазливо.

Той не изчака и секунда.

— Искам да се прибера вкъщи. В Австралия.

Студен душ. През цялото това време беше очаквала Джери да си стегне раницата, но все пак да е някъде наблизо, да използва Петалудос за база. Но Австралия? Това беше на другия край на света.

— Но… но… какво ще стане с хотела? Ти вложи толкова много в него.

— Да, ценя всяка секунда, но той е твой, скъпа. Не мой. Липсва ми семейството ми, липсва ми миризмата на евкалипти, звукът на свраките. Просто ми липсва домът.

Сърцето на Анджела се сви.

— Разбирам.

— Ще дойдеш ли с мен?

Почувства как се разкъсва в две посоки. Сърцето я болеше, но успя да произнесе:

— Не мога. Прекарах две години от живота си, за да докарам хотела до това състояние. Не мога да си тръгна сега.

Джери наведе очи.

— Очаквах този отговор.

Дори когато го произнесе, тя се запита дали е наистина така. Можеше да го продаде. Но кой щеше да поеме бизнес заедно с Мия? Не можеше да си представи човек, който би го направил.

— Няма да е завинаги — каза той. — Още не съм готов да пусна корени, знаеш го. Дай ми малко време, година или повече. Мога да се върна.

Анджела се обърна, така че да го гледа в очите. Обхвана лицето му с ръце и го целуна по челото.

— Обичам те. И щом мислиш, че може да се върнеш, мога да те чакам.

Той се усмихна.

— Ще ми липсваш, Анджела.

— И ти ще ми липсваш.

След седмица той тръгна.

 

 

Ели беше чувала за големи пробиви, мигове, в които кариерата на един изпълнител се преобръща и от никому неизвестен, се превръща в прочут с една-единствена роля. Тя не беше преживяла такъв пробив. Вместо това запретна ръкави и започна да работи здраво. Европа нямаше проблеми с миналото й на поппевица: те дори не бяха чували за Пени Брайт. Така че Пинелъпи Брайт нямаше препятствия по пътя си към успеха. Имаше гласа, имаше външността и парите на съпруга си, за да отиде на прослушвания, да отсяда в хотели и да пътува в първа класа между различните държави за едно или друго представление. Европейският й дебют беше „Матеус Пасион“ на Бах за баварската опера. Харесаха я толкова много, че я наеха за целия сезон — играеше малки роли и дублираше главни. Мюнхен беше град от мечтите на нейната младост: широкият, елегантен площад „Мариенплац“ с уличните музиканти; безкрайните галерии с картини на европейски художници; и върховете на бароковите църкви, които пронизваха студените сиви небеса. Този сезон тя разучи Глория от „Тоска“, Жулиета от „Ромео и Жулиета“ и Татяна от „Евгений Онегин“, но не изпя никоя от тях на представление. Нейната Михаела от „Кармен“ бе възторжено аплодирана и доведе до покана за серия летни концерти в Барселона; а след това до рецитал в Дрезден. Луис, агентът й, й осигури прослушване в „Ковънт Гардън“, но те не се бяха свързали с нея. Беше доволна. Европа беше нейният духовен дом… Англия беше просто място, където живееше. През есента тя получи солова роля в „Реквием“ на Верди на сцената на Виенската опера и малко след това й предложиха Памина във „Вълшебната флейта“ на Залцбургския фестивал. Трябваше да се върне в Германия за останалата част от сезона в Берлинската опера. Отседна в луксозен апартамент в Шарлотенбург, винаги на известно разстояние от шумните магазини и с гледка към разрушената църква „Кайзер Вилхелм“ от широките й прозорци. Берлинската стена изглеждаше далеч от богатите и лъскави магазини на прочутия булевард „Курфюрстендам“. Докато беше в Берлин, се обадиха от операта в Сиатъл, но Айвън не искаше тя да ходи в Америка.

— Прекалено е далеч — каза той. — Стой си в Европа.

Тя се подчини, покорна съпруга. Но не заради старомодни схващания за брака… Не, тя просто беше съпруга, която не забравяше как се е борил за кариерата й съпруг, когото виждаше веднъж месечно. Отплатата й беше да е на линия, ако семейството му поиска доказателство, че е женен. Беше нещо като проституция, предполагаше тя, само дето те още не бяха консумирали връзката си. Щеше да е забавно, ако имаше достатъчно близки приятелки, на които да каже. Но не се нуждаеше от обичта на околните. Не и на този етап от живота си. Любовта на многолюдната, анонимна тълпа и ласкавите критици й беше достатъчна. Тя беше на ръба. Имаше големи роли в малки компании и малки роли в големи компании. Единственото, което й трябваше, беше онази едничка роля — Виолета или Чо Чо Сан — в една от главните опери — Ла Скала или Парижката опера, — за да бъде както го иска. Може би тогава нямаше да има нужда вече от парите на Айвън… Което породи в нея противоречиви чувства. Тя отпъди мисълта.

След сезона в Берлин сега летеше за почивка в Англия. Седеше в седалката си в първа класа и отпиваше от водата, когато един добре облечен мъж се приближи.

— Извинете, вие ли сте Пинелъпи Брайт? Оперната певица?

Ели се стегна. Несъмнено беше английски оперен критик, който е решил да й каже какво точно мисли за нея.

— Да — кимна тя.

— Аз съм Дейвид Уолъс. — Той протегна ръката си и Ели осъзна, че акцентът му изобщо не е британски. Във всеки случай не и такъв, който беше чувала. — И съм от Австралийската опера.

Австралия. Където Дитер беше избягал. В мига, в който тази мисъл се появи, тя я потисна. Дитер сега имаше нов живот — съпруга, дете. Да се свърже с него щеше да е грешка. Като върна мисълта си обратно в настоящето, тя пое изискано ръката на Дейвид Уолъс.

— Приятно ми е.

— Гледах ви в Залцбург през лятото. Красиво, красиво. Защо не обмислите да дойдете да пеете при нас? Имаме чудесна поредица от летни концерти, които съвпадат със северната зима. Може ли да се обадя на агента ви?

Ели не знаеше какво да каже. Австралийската опера беше една от най-добрите компании в света, но както и „Метрополитън“ беше прекалено далеч, за да се хареса на Айвън.

— Дайте ми визитната си картичка — каза тя. — Не мога да обещая нищо, но ще говоря със съпруга си. Може би той ще иска да прекара известно време в чужбина. — Може би тя можеше да го убеди да си вземе отпуска. Изкушаващите слънце и плажове сигурно щяха да го убедят.

Тя взе визитката на Дейвид Уолъс и я пъхна в чантичката си.

Айвън я посрещна, както винаги, на летището. Обикновено само я целуваше и вземаше куфара й. Но този път я прегърна сърдечно, вдигна я и я завъртя.

— За какво е всичко това? — каза тя и се засмя, когато той я пусна.

— Е, лейди Давъркорт — произнесе той тържествено. — Татко почина.

 

 

15 май, 1982 г.

Скъпи Джери,

Благодаря за снимките. Племенницата ти е красавица! Колкото до теб, виждам, че след като си заминал, си подстригал косата си и сега не съм сигурна, че ми харесва. Винаги си бил дългокос пещерен човек. Заради новата работа ли е? Дори не мога да си представя, че носиш риза и вратовръзка, макар че е хубаво, че най-после използваш дипломите си.

Тук нищо не се е променило. Аз винаги съм заета, докато всички останали са на „островно време“, гостите винаги се нуждаят от чисти чаршафи в три след полунощ, а Силас се оплаква непрекъснато. Знаеш ли, той онзи ден ми каза, че нещата тук били много по-прости, преди аз да се появя. И това от устата на човек, който пуши хавански пури, защото е смъкнал сто кожи от туристите! Напомних му го, и разбира се, той се опита да го обърне на шега, старият му мърморко с мърморко. Колкото до Мия, тя е добре, макар тази седмица да си е въобразила, че има рак на панкреаса. Не знам откъде й идват тези идеи, но се опитвам да прекарвам колкото се може повече време с нея. Една от котките й умря миналата седмица и това наистина я натъжи. Плака като малко момиченце и единственото, което можех да правя, беше да я галя по косата. Чувствах се толкова безполезна. Винаги се чувствам безполезна около нея. Не издържам да я гледам толкова нещастна, но няма как да оправя нещата. Както и да е, изкопахме малка дупка в градината и погребахме котката, а аз я заварих на следващия ден там да сади цветя, което е окуражаващо. Когато върши нещо разумно, си поемам дъх с облекчение.

Е, успях да избегна големия въпрос досега, като те занимавах с дреболии. Иска ми се да ме беше попитал преди да купиш земята от чичо си, защото не ми харесва да мисля, че си похарчил толкова пари за въздушни кули. Да, знам, че ти я е продал евтино, но все пак това е голяма покупка. Впрочем къде е Кулъм бийч? Близо до мястото, където живеят родителите ти? Разгледах снимките и, разбира се, теренът изглежда прекрасен за строеж на хотел, но не виждам как мога да имам нещо общо с това. Отдадена съм напълно на бизнеса си тук и все си мислех, че може да се върнеш някой ден. Сега ми се струва, че искаш нещо друго и това ме кара да се чувствам наистина неспокойна и несигурна. Продължавам да мисля за теб като за мое гадже (боже, каква глупава дума, тя почти не означава нищо… като нещо, което някой тийнейджър би казал); но като че ли ти си правиш някакви други планове там в Австралия. Не знам какво да кажа, може би трябваше да се откажа от теб преди много време, но не можах. Ти си „човекът“ и така ще си остане завинаги. Само те моля да бъдеш честен: ако не дойда там (което аз не мога), ще се върнеш ли тук?

По-добре да свършвам и да отида да пусна писмото в пощата, че иначе ще тръгне чак другата седмица. Само ме избави от това страдание, става ли?

С много, много любов,

Анджела

 

 

Ели грижливо сгъна полите си в един голям куфар, но този път не отиваше да пее за оперния сезон в Европа. Този път отиваше само до Съсекс, до имението Давъркорт. Айвън вече беше там, под предлог да успокои лейди Давъркорт; макар че тя според Ели не изглеждаше да се нуждае от успокоение. Изглеждаше по-скоро доволна, че съпругът й е умрял. Ели неохотно опаковаше нещата си от лондонската градска къща, без да бърза. Айвън беше казал, че може да останат почти месец и мисълта, че ще живее с лейди Давъркорт толкова дълго не беше никак приятна. Надяваше се, че имението е достатъчно голямо за нея и за свекърва й, за да се избягват една друга. Като връх на всичко, Ели бе принудена да анулира два ангажимента в Италия, но в Париж в края на третия месец я чакаше летен фестивал за награда.

Входният звънец иззвъня, но тя се надяваше това още да не е колата. Погледна часовника си. Не, имаше още половин час. Проправи си път между куфарите по пода в спалнята. Останалата част от къщата беше празна и тиха. Айвън бе покрил мебелите с чаршафи да не се прашат, а картините бяха прибрани в хранилище. Тя отвори вратата. На прага стоеше братовчедката й Линда.

— О — успя да каже Ели смутена. — Не те очаквах.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Бях на конференция съвсем наблизо. Беше срамота да не се отбия. Опитах се да ти звънна…

— Току-що изключихме телефона. Местим се. Временно. — Тя отвори вратата. — Влизай.

— Донесох сладкиш — каза Линда и остави една кутия върху масичката за кафе, като зави червената си коса зад ушите. — Ще пием ли чай?

Ели не можеше да разбере английската мания по чая и пиеше кафе винаги, когато можеше. Но Айвън бе опаковал кафе машината, така че щеше да се прави чай.

Ели бе виждала Линда само два пъти след Уилингъм, когато беше отишла да посети семейството. Линда, от своя страна, се беше опитвала да направи тези срещи по-редовни. Ели отказваше всеки път под различни предлози — била заета, нямало да е в страната, — но знаеше, че истинската причина е, че се чувства неловко. Семейството на майка й беше учудено, че не е поканено на сватбата, а тя нито веднъж не бе завела Айвън при тях. Беше достатъчно трудно, че трябваше да се преструват, че се обичат пред лейди и лорд Давъркорт. Да го прави и пред роднините си, хора, които наистина вярваха в любовта, щеше да я накара да се чувства като истинска измамница. Истината беше, че тя ги харесваше и се опитваше да компенсира, като им изпращаше скъпи подаръци за рождените дни и за Коледа. Особено обичаше Линда и се радваше, че тя проявява упоритост въпреки смесените сигнали, които Ели изпращаше.

Те седнаха върху покритите с чаршафи мебели във всекидневната и Ели наряза сладкиша.

— Колко красива къща — възкликна Линда, колкото да каже нещо. — Сигурно си щастлива?

— Щастлива съм — предпазливо се съгласи Ели.

Линда изглеждаше развълнувана, но изчака търпеливо да седнат по английски маниер с чаши в скута, преди да разкрие причината за посещението си.

— Ели, Малкълм е в болница.

Ели замръзна.

— Сериозно ли е? — От всичките трима братовчеди Малкълм изглеждаше най-малко вероятно да се разболее с гърмящия си глас и здрави рамене.

Линда кимна и сви устни, за да не се разплаче.

— Има тумор в белия дроб. Оперират го днес, може би дори в момента. Може да издържи операцията, може и да не…

Ели остави чашата си и погали ръката Линда по ръката.

— Много съжалявам. Как приемат майка ти и баща ти новината?

— Мама се опитва да изглежда бодра, но татко е съсипан. — Линда погледна надолу и въздъхна.

Ели изпита желание да я прегърне, но й беше неловко.

— Можеш да си поплачеш, не се притеснявай.

Линда извади смачкана кърпичка от джоба си и попи носа си. След това изправи рамене и погледна Ели в очите. Остана така известно време. Ели усети нещо в нея да се раздвижва; никой не я бе гледал така, откакто скъса с Дитер. Сякаш се опитваше да проникне до сърцето й. Заля я чувство на самота, съжаление и носталгия. Тя отмести очи.

— Ели — произнесе най-накрая Линда, — трябва да ти кажа нещо, което може да е шок за теб.

— Какво? — Сърцето й спря. Тя се стегна в очакване на някаква ужасна новина, всичките й стари, забравени страхове за бедност и загуба се върнаха.

Линда наведе глава.

— Имаш сестра.

Това бе последното нещо, което Ели бе очаквала да чуе и то я свари неподготвена. Тя не можеше да говори, устата й се затваряше и отваряше като риба на сухо.

Линда вдигна отново поглед и Ели видя, че тя вече съжалява, че й е казала. Думите й потекоха като поток.

— Имаш сестра. Подочух мама и татко да си говорят за това преди шест-седем години. Ще ме убият, ако разберат, че съм ти казала. За това именно е станал онзи разрив между татко и майка ти. Баща ти е направил нещо… Не знам. Но ти имаш сестра и си помислих, че трябва да знаеш.

Милион въпроси изскочиха на езика й едновременно.

— Къде е? Коя е? — Но докато питаше, тя внезапно осъзна коя е сестра й. Разбира се. Това обясняваше изключителната прилика във външния им вид и в гласовете им: и внезапно й се стори толкова абсурдно, че тя и Пени Брайт не са били свързани.

Линда вдигна ръце в успокояващ жест.

— Съжалявам, не знам много. Нито пък знам къде е и как се казва. Съмнявам се, че мама и татко знаят. Баща ти не им е казал и дума, а сигурно не е позволил и на майка ти да говори за това.

Ели се облегна в стола си, потънала в мисли за миг. Сестра, нейна плът и кръв. Запита се дали и двамата им родители са общи, или само единият. Мама беше тъмнокоса; може би е родила Пени, преди да се омъжи за баща й. Може би затова баща й не е искал да се говори за това. Да, сигурно беше така.

Най-после Линда стана.

— Трябва да вървя.

— Искам да знам нещо. — Ели излезе от замислеността си. — Защо ми го казваш? Родителите ти не искат да знам…

Линда въздъхна.

— Защото този момент, когато мога да изгубя брат си, е най-тъжният в живота ми. Защото човек го е грижа за братята и сестрите му. И защото си мисля, че трябва да знаеш. — Тя сви рамене безпомощно и в очите й избиха сълзи. — Моля те, моли се за Малкълм тази нощ, Ели.

Ели, която никога не се беше молила — баща й беше заклет атеист и не понасяше църквата и свещениците, — хвана ръката на Линда и кимна:

— Ще се моля.

Линда излезе със сведени рамене. Чаят и сладкишът останаха недокоснати на масата. Ели затвори вратата и се облегна на нея. Как щеше да се съсредоточи и да опакова багажа си? Светът й се беше обърнал с главата надолу. Тя имаше сестра.

Звънецът иззвъня. Този път беше колата. Точно навреме, но не за Давъркорт. Първо трябваше да отиде другаде.

Нямаше значение, че Линда не знаеше къде е сестра й. Защото Джордж Фелоус сигурно знаеше.