Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (17)

Петнадесета глава

Беше късен следобед, когато корабчето за снабдяване, единственото превозно средство от и за остров Петалудос, най-после зави към кея. Петалудос бе един от групата малки острови между Наксос и Аморгос, югоизточно от гръцката суша. Анджела беше изморена от двудневното пътуване: по суша, по въздух, отново по суша и най-накрая по море. Въпреки умората, обаче, се чувстваше по-добре, отколкото когато се бе събудила в градината на вилата. Главоболието и гаденето бяха преминали и сега можеше да мисли по-ясно, имаше чувството, че тялото й е по-чисто. Спомените още й се изплъзваха, но вярваше, че ще се върнат сега, когато беше по-добре.

Гръцкият й, откри тя, не беше много добър и точен. Но капитанът на корабчето говореше достатъчно добре английски, за да се разберат.

— Петалудос? Няма туристи.

— Аз не съм туристка. Търся някого.

— Кораб — само три пъти седмично.

Тя се беше съгласила и предполагаше, че ще намери къде да отседне — някоя стая над таверна — докато разпитва за семейството си.

— Знаете ли — попита го тя — колко хора живеят на острова?

Той сви устни и помисли:

— Може би двеста. Или по-малко.

Двеста души. Беше убедена, че ще намери някой, който знае коя е тя; можеше да говори с всички тях. Не си позволяваше да разсъждава над вероятността, че неясното й чувство по отношение на Петалудос е въображаемо.

Когато корабът забави и се разтресе, блъскайки се в стълба на кея, тя обхвана с поглед брега. Пристанището беше осеяно с риболовни корабчета. Беше пълно с кози по скалистите хълмове, които се спускаха към все още девствените плажове. Зад тях се виждаха малки, боядисани в бяло къщи, калдъръмените алеи бяха препълнени с рибарски мрежи и кошове.

Капитанът, който стоеше зад гърба й, се усмихна.

— Красиво е, нали?

— Да.

— Пожелавам ви късмет в търсенето. Главното село е горе на хълма: казва се Агиос Манолис. — Той докосна шапката си. — Корабчето ще дойде отново в четвъртък, ако искате да се приберете у дома.

Искаше й се да му каже: „Не знам къде е моят дом“, но той вече се беше обърнал и се отдалечаваше, като раздаваше заповеди на мъжете на кея. Тя преметна сака си през рамо и тръгна по подвижното мостче към сушата. Събираха се сиво-черни облаци. Прокле се, че не си е купила чадър в Атина. Просто не се беше сетила. Откак се бе събудила без памет времето беше хубаво. Възможно ли беше да е забравила за дъжда така, както бе забравила за това коя е и откъде е? Забърза, за да изпревари задаващата се буря.

Кеят водеше до околовръстен път, който се виеше нагоре. На банкета на шосето бяха паркирани няколко стари коли и един ван. Тя тръгна по пътя на юг и се озова на тесния селски площад на Агиос Манолис. Изоставен фонтан, осеян с боклуци, отбелязваше средата на площада. Наоколо имаше магазини и варосани къщи с ярко боядисани кепенци, надвиснали над тесни алеи. Единствената постройка, около която имаше някакво пространство, беше Православната църква с потъмнелия си от времето кръст, който се издигаше високо и дръзко срещу сивото небе. От площада излизаха алеи, каменни стъпала се виеха към къщите и служебните сгради, струпани една до друга. Анджела се опита да прочете табелките наоколо, написани с гръцки букви. Мърлявата бяла сграда със сините врати беше таверна. Тъмният сводест портал водеше към аптеката. Прясната мазилка с вар и небесносините капаци на прозорците на пекарната изглеждаха подканящи. Стомахът й изкъркори и тя реши да се отбие първо там.

При влизането й на вратата пропя звънче. Продавачката, много слаба жена с тъмна коса, вдигна очи от списанието, което четеше, и я погледна с любопитство.

— Ъ-ъ-ъ… здравейте — каза Анджела.

Жената се усмихна и лицето й се промени. Сега изглеждаше като момиче, дружелюбна. Анджела забеляза стъклена кутия с баница със сирене и баклавички и ги посочи:

— Едно от тези, ако обичате.

Когато жената взе една баклава и я пъхна в книжна торбичка, Анджела й даде монета и попита:

— Знаете ли дали на острова има семейство с фамилия Смит?

Продавачката я погледна слисано и изстреля нещо бързо на гръцки, което Анджела не разбра.

— По-бавно, ако обичате — помоли тя.

— Не знам такива — отвърна жената. — Трябваше ли да ви очакват?

— Аз… Няма значение. Благодаря ви.

Тя излезе от пекарната и откри, че ръми. Прекоси площада и отиде до таверната, оставяйки дъжда зад себе си. Вътре беше тъмно, приличаше на пещера. Под голяма, каменна арка седяха шумни тълпи, носеше се висок смях, двама мъже се бяха навели над дъска за табла в края на дългия бар. Миризмата — на застояла бира и на цигари — докосна паметта й и тя спря за миг, концентрирайки се, като се опитваше да проследи чувствата си до корените им. В гърдите й нахлуха смущение и паника. Тя ги отблъсна и споменът изчезна.

Една млада жена зад бара я гледаше очаквателно.

— Здравейте — каза тя. — Търся семейство на име Смит.

Беше започнала да си мисли, че гръцкото й произношение е ужасно, защото жената изглеждаше смутена. Тя поклати глава.

— Семейство Смит? — Анджела извади паспорта си, отвори го на последната страница и посочи фамилията си. Младата жена го погледна объркана. Може би не знаеше английски? След това тя посочи един стол на бара и каза:

— Знам с кого трябва да говорите.

— Благодаря — отвърна Анджела и отпусна умореното си тяло. — Много ви благодаря.

Изчака няколко минути. Носеше се музика, отекваха гласове. Тя прехапа устни, питайки се дали не беше глупаво да дойде тук. Пеперуди. Какъв абсурд. В този миг жената на бара се появи отново, придружена от възрастен мъж. Той беше най-малко на седемдесет, дългата му бяла брада контрастираше на загорялото му лице и острите тъмни очи.

— Здравейте — поздрави той на английски с лек акцент. — Казвам се Силас. Внучката ми очевидно смята, че мога да ви помогна.

Анджела изпита облекчение, че може да разговаря с някого свободно.

— Да, аз съм Анджела Смит. Имам чувството, че може да имам роднини тук.

— Смит, казвате?

Анджела извади паспорта си отново и му го показа.

Той го погледна внимателно, мръщейки се. Очите му трепнаха едва доловимо, след това поклати глава.

— Няма хора с такова име на острова.

— Сигурен ли сте? — настоя тя и сърцето й натежа от разочарование.

— Живял съм тук през почти целия си живот. Тук съм от януари 1955 година. Няма никакви Смит. Щях да си спомня. — Старецът докосна леко рамото й. — Защо мислите, че може да са тук? Родителите ви ли ви накараха да дойдете?

Анджела поклати глава. Беше прекалено трудно да обяснява.

— Само се надявах… Беше глупаво. — Тя сви рамене. — Знаете ли къде мога да отседна за няколко нощи? Докато корабчето дойде?

Силас отново се намръщи, очите му се отклониха към внучката му.

— Имаме само една стая тук и тя е заета. Няма друго място.

— Никъде ли? — Беше слисана. — Но къде отсядат хората, когато дойдат?

— Обикновено идват само на гости на роднини или приятели. Отсядат при близките си.

Анджела си спомни думите на капитана: Петалудос? Няма туристи.

— Ако побързате — продължи Силас, — може да успеете да хванете корабчето, преди да е тръгнало.

— Да… благодаря. — Тя преметна сака през рамо и се затича. Дъждецът продължаваше да ръми, карайки кожата й да потръпва от студ. Цялото пътуване дотук, всичките тези надежди се разпаднаха с няколкото думи на Силас. Няма хора с такова име на острова. Всичко се оказа напразно. Петалудос не означаваше нищо за нея, освен едно красиво име. Стана й болезнено ясно, че няма представа какво да прави след това, къде да отиде и с кого да говори. Но знаеше, че трябва да хване корабчето, затова бързаше. Прекоси селския площад и продължи надолу по пътя, като почти се блъсна в един ван, идващ от пристанището. Сърцето й биеше силно, беше останала без дъх. Зави зад ъгъла, колкото да види, че корабът се отдалечава и мъжете навиват въжетата.

— Хей! — извика тя. — Хей, почакай! Върни се!

Гласът й се изгуби на това разстояние. Корабчето се плъзна по водата.

Анджела спря, наведе се и подпря ръце на коленете си, като дишаше задъхано. След това се изправи и го видя да изчезва. Дъждът се усили. На кея не останаха хора. Тя отметна мократа коса от очите си.

Ами сега? Трябваше да остане тук за най-малко два дни, а Силас й беше казал, че няма къде да спи. Беше измръзнала, мокра, разстроена…

Обърна се и тръгна обратно по кея. Облаците слязоха ниско, дъждът заплющя по дъските. Пустият път се разкаля, стана хлъзгав. Този път тя зави на север, където пътят бе в по-добро състояние. Тогава видя къщата да се издига на склона.

Беше стара, изоставена на произвола. Голяма, с пристройки; варосан камък; олющена боя по первазите и капаците на прозорците; заобиколена с провиснала ограда от бодлива тел. Шосето минаваше покрай нея, сякаш я избягваше, по пътя си към селото. Вратата стоеше отворена. Изглеждаше празна, напусната.

Но покривът беше невредим, а тя се нуждаеше от място, където да се подслони.

Тръгна нагоре по хълма, като се плъзгаше по мократа трева. Внимателно се провря през една дупка в двете редици тел, успявайки да закачи ръба на дънките си. Запита се виновно дали бодливата тел не беше знак, че не трябва да влиза, но оградата беше доста занемарена. Съмняваше се, че някой е бил тук от години.

Най-накрая стигна заветния подслон и затвори вратата зад себе си. Къщата беше тъмна, лъхаше на мухъл. Тя стисна здраво сака си, докато влизаше по-навътре. Огромна кухня, с паяци в умивалника. Голи, прашни дъски на пода. Малка всекидневна с облицована в дърво камина. Малко по-нататък полусчупена кушетка с дамаска на цветя, оставена да събира прах. Трапезария, разделена от кухнята с коридор. Пет празни стаи, вероятно спални навремето. Обезцветените места върху тапетите показваха къде може би са висели картините. Баня, почти черна от мухъл, в дъното на коридора. Анджела остави влажни отпечатъци от стъпки зад себе си, когато се върна във всекидневната. Погледна камината. Ако измъкнеше дъските, можеше да ги изгори… Не, ако коминът не бе използван от години, като нищо щеше да напълни къщата с дим. Освен това нямаше кибритени клечки, с които да запали огън, а не искаше да ходи до селото, преди дъждът да е спрял. Вместо това реши да опита да се изсуши.

Съблече се, остана по бельо и използва непраните си дрехи от предишния ден, за да се избърше с тях. Окачи мокрите в кухнята и облече чисти дънки и пуловер. Уви се в якето си, седна на старата кушетка и изяде баклавата, която си бе купила по-рано от пекарната.

Навън се спусна нощ. Още й беше студено, но поне беше суха и сита. Като използва сака си за възглавница, тя легна на кушетката и се опита да премисли събитията. Постепенно започна да се успокоява. Поне тук, в напусната къща на малък гръцки остров, жената от черната кола нямаше да може да я намери. Почувства се уютно. Изтощението завладя сетивата й, мислите й примигнаха и угаснаха, и тя се унесе в дълбок сън.

 

 

— Не виждам защо трябва да се уча да танцувам — изпухтя Ели, когато Джордж я поведе нагоре по стъпалата към едно студио за танци в Сохо.

— Защото трябва да се чувстваш комфортно на сцената по време на изпълнение.

— Аз се чувствам удобно.

Те спряха на площадката пред една врата с матирано стъкло. Върху него беше залепен плакат, пурпурна фигура на мъж по време на балетен скок.

— Ще бъда честен с теб, Ели — малко си скована.

— Скована?

— Можеш да се поотпуснеш малко. Трябва да владееш сцената, трябва да стъпваш наперено като поп звезда. А в момента ти просто стоиш.

— Трябва да танцувам ли?

— Не, трябва да се движиш. Различно е. Но Саша ще ти помогне. — Той натисна бравата и отвори.

Влязоха в силно осветено помещение с огледала върху едната стена. Девет момиченца в розови полички се упражняваха, докато една жена на пианото свиреше. Фалшиво. В същия момент към тях се понесе гъвкав мъж, отмятайки русите къдрици зад ушите си. Тя се досети, че това е Саша, учителят по танци. Той пое ръката й. Беше поразително красив, със силни, пълни устни и топла кожа.

— Пени! Още по-красива, отколкото на снимките — каза той със силен източноевропейски акцент и целуна ръката й, преди да я пусне. Тя продължи да усеща топлината на устните му дълго след като си бяха тръгнали.

Деветте момиченца се пръснаха и тя в миг бе заобиколена от цял рояк, който пискаше името й. Саша ги удостои с усмивка за няколко минути, но после ги отпрати.

— Отивайте си, дребосъчета. Двамата с госпожица Брайт трябва да работим.

Джордж се наведе и прошепна в ухото й:

— Добре ли си?

Ели, която не изпускаше Саша от поглед, кимна мълчаливо.

Саша я заведе в друга стая с паркетен под. Тук също имаше огледална стена, но само един прозорец, така че светлината бе мъждива.

— Е, Пени — каза Саша, присвивайки устните си в недоумение. — Виждал съм те по телевизията. Защо мениджърът ти мисли, че трябва да вземаш уроци по танци?

Тя съблече жилетката си и я закачи до вратата.

— Турнето. Става въпрос за голяма сцена — отвърна тя, както я бе инструктирал Джордж. След това добави: — Той мисли, че съм „скована“.

Саша се засмя.

— Ама че глупости. — Приближи се до нея, притискайки длан към слънчевия й сплит. — Всичко е грация, Пени. И увереност.

Тя преглътна.

— Разбирам.

Започна да й показва прости упражнения за разпускане на раменете и ханша. Тя можеше да се види в огледалото и това я караше да се чувства още по-непохватна. Дори след свалянето на толкова килограми, продължаваше да се чувства едра и тромава. Дискомфортът й се засилваше от близостта и критичния поглед на Саша, чиито славянски очи не я изпускаха от поглед.

Измина един час. За последно упражнение Саша я накара да затвори очи и вдигна ръцете й отстрани, като й каза да остане напълно неподвижна.

Тя го направи. Секундите се точеха, можеше да чуе дишането му съвсем наблизо. След това ръцете му се плъзнаха около нея изотзад и покриха гърдите й.

Ели простена и го отблъсна ядосана.

— Какво правите, по дяволите? — Тя чу в гласа си прокрадналия се немски акцент и прекъсна по-нататъшните обвинения.

Той продължи да я гледа невъзмутимо.

— Давам ти това, което поиска. Видях начина, по който ме гледаше.

Мислите й се завъртяха. Спомни си Дитер и й се прииска да каже на Саша, че той не струваше и наполовина колкото него. Но при мисълта за Дитер осъзна, че е флиртувала със Саша. Мълчаливо, може би, но без съмнение с очи. Бодна я вина.

— Съжалявам — произнесе тя напрегнато, — разбрали сте ме неправилно.

Саша изсумтя.

— Не е необходимо да се извиняваш. Имал съм достатъчно красавици.

Ели облече жилетката си. Трябваше вече да е свикнала с това: всички искаха парченце от нея. Саша не беше различен.

Тихо почукване на вратата ги извести за връщането на Джордж. Той надникна вътре.

— Добре ли мина всичко?

— Съжалявам, Джордж — каза тя с високомерен тон. — Не мога да работя с тази персона. — След това изхвърча гневно навън, оставяйки Саша да обясни.

Прокле се, докато слизаше надолу по стъпалата. Каква глупачка. Глупаво, малко момиче. Ако трябваше да оцелява тук, в Лондон, в музикалния бизнес, трябваше да е направена от по-здрав материал. Трябваше постоянно да е нащрек и твърда и студена като диамант.

 

 

Тя е в тъмна стая. Не може да различи нищо, но знае, че някъде тук има дупка в пода. Ако стъпи в нея, ще пада безспир отново и отново. Движи се колебливо, като първо опипва с пръстите на краката си. Но след това го чува зад нея. Чува горещия му дъх. Трябва да върви по-бързо, той не бива да я хваща. Тя трябва да се изкачи обратно нагоре по стъпалата и да излезе през вратата. Стаята се издува и уголемява, тя не може да намери пътя си. Чува го да се приближава, ужасът стяга гърдите й, тя се затичва. Кракът й попада в нищото, земята под нея изчезва и тя полита напред, падайки в празнотата…

 

 

Анджела се събуди рязко. Бледа утринна светлина, схванат врат. Къде се намираше?

Тя седна и си спомни вчерашния ден. Почувства се прогонена, изгубена. Сънят се върна в съзнанието й: с ужасяваща убеденост тя знаеше, че нещо от това е станало.

— Какво ми се е случило? — прошепна на себе си, но в същия миг се ужаси, че може да си спомни. Не беше само жената в черната кола, нещо друго я бе сполетяло, някакво тъмно, отвратително петно лежеше върху живота й; мъж… нож…

Анджела стана и започна да крачи, като за първи път отблъсна спомените, придръпвайки сянката отново върху тях. Не искаше да си спомня; страхуваше се, че ако го направи, ще полудее. Постепенно се успокои. Започна да преценява ситуацията.

Не можеше да остане още една нощ в мръсната, влажна къща. Нуждаеше се от течаща вода, от мека възглавница. Надеждите й да открие тук идентичността си се бяха разбили. Трябваше да намери начин да се махне от острова. В пристанището имаше много риболовни лодки. Може би щеше да убеди някой да я закара до следващия остров, да намери къде да отседне. Само докато реши какво да прави. Да се върне в Англия? Мисълта я ужаси. Тя не искаше да знае коя е, но някой друг можеше да иска. Някой опасен…

Едно по едно. Тя опакова дрехите си — не напълно изсъхнали, но почти — и тръгна към пристанището.

Току-що бе разсъмнало, духаше силен вятър. Когато тръгна към кея, очите й потърсиха лодки. Повечето от тях бяха вече отплавали. Не се виждаше никой. На края на кея едно куче лаеше бясно. В началото тя не регистрира звука, беше прекалено заета да измисли къде може да намери някой добър рибар. След това внезапно осъзна: кучето беше възбудено. Една малка гумена лодка подскачаше върху разпенените вълни с дребна, облечена в бяло фигурка в нея. Тя забърза по кея. Лодката се люлееше лудо. Вътре имаше дете, опитваше се напразно да стигне до кея.

Обхвана я тревога. Къде бяха родителите на детето? Знаеха ли, че е излязло в бурното море? Огледа се. По черния път нямаше трафик. Най-близко намиращите се хора бяха далече, на лодките си. Сърцето й заби бързо. Дали да изтича до селото и да вдигне тревога?

Една голяма вълна връхлетя и блъсна силно лодката в кея. Детето беше зашеметено, лодката — завлечена обратно навътре. Детето беше в опасност и тя осъзна с тревога, че е единствената, която знае. Единствената, която може да помогне.

Без да мисли повече, хвърли сака на земята и хукна по кея, докато вятърът развяваше косата пред лицето й. Кучето залая още по-силно. Лодката отново се блъсна в стълба и този път предницата й се спука и тя започна да потъва. Детето, малко момче на около седем години — забеляза тя сега, — започна да вика. Тя изрита обувките си, сърцето й препускаше, мускулите й протестираха. В края на кея се хвърли по корем, одраска лактите си и протегна ръце.

— Хайде, хвани се!

Знаеше, че той сигурно не знае английски, но можеше да разбере жеста й. Ръцете му запърхаха във въздуха. Тъмните му очи бяха паникьосани. Не можеше да я достигне. Разплака се и започна да вика:

— Мама! Мама!

Анджела се изправи и скочи във водата. В съзнанието й проблесна една мисъл: дори не знаеш дали можеш да плуваш. Но можеше. Една вълна я подхвана и я запрати в дървената греда. Водата беше леденостудена. Тя се бореше за въздух, преглъщайки солена вода. Детето се хвърли към нея; тя го хвана през кръста и го дръпна към себе си, опитвайки се да се върне назад. Чуха се гласове, на кея се бяха събрали хора. Една жена се развика:

— Христос! Христос!

Сигурно това беше името на детето, явно семейството му е забелязало, че се е измъкнало навън. Възрастният мъж от таверната, Силас, се появи миг по-късно, като коленичи на кея и протегна дървения си бастун. Анджела го хвана. Още двама мъже клекнаха до него, помагайки му да издърпа бастуна. Анджела избута малкия Христос към тях. Извадиха го бързо от водата и той се притисна към гърдите на една хлипаща жена. После помогнаха и на нея да излезе. Тя беше измръзнала и прогизнала, останала без дъх, и с пълен с морска вода стомах. Строполи се на дъските, като дишаше тежко. Силас й помогна да се изправи и й заговори на английски:

— Ти си ангел — каза той. — Спаси живота на правнука ми.

— Твой ли е? — направи тя опит да се усмихна.

Виковете около нея продължаваха. Христос плачеше, кучето подскачаше и скимтеше.

— Мой е. На гости ми е за няколко седмици. Не трябваше да е тук. — Силас се обърна и изгледа строго момчето. След това отново върна вниманието си към нея. — Когато те видях за първи път, не знаех, че ще си благословия за селото ни. Ела с мен вкъщи, ще ти дадем сухи дрехи да се преоблечеш.

Анджела кимна.

— Да, ще се радвам.

 

 

Час по-късно, когато цялата суматоха беше преминала и Анджела хапваше гореща супа в топлата, разхвърляна трапезария в дома на Силас, тя най-после започна да се отпуска. Христос и майка му си отидоха вкъщи, а тя остана със Силас, който пушеше лулата си, пийваше воднистото си черно кафе и я гледаше.

— Супата е вкусна, кирио Силас — каза тя.

— Добър готвач съм. — Той се усмихна и в ъгълчетата на очите му се образуваха бръчки. — Ще се увериш сама, ако останеш известно време.

— Само до идването на корабчето.

— Добре дошла си да останеш колкото искаш. Бързаш ли да се прибереш вкъщи?

Тя поклати глава и остави лъжицата.

— Не. Не особено. Аз… — Тя стисна устни в опит да спре сълзите.

— Анджела? — произнесе внимателно Силас. — Какво има?

— Не знам коя съм — отвърна тя. Изля историята си наведнъж, а Силас слушаше, кимаше и пафкаше с лулата си.

Когато тя най-после свърши, той каза:

— Горкото момиче, толкова съжалявам за стреса, който си преживяла. Но каквото и да те е накарало да избереш пътеката, която те е довела, радвам се, че си тук. Ако не беше ти, Христос щеше да се удави.

Тя се усмихна, успокоена от думите му. След това понижи глас:

— А най-лошото е, че имам чувството, че бягам от нещо ужасно, от някой, който иска да ме нарани, и не знам къде ще отида след това и какво ще правя. Дори не съм сигурна дали съм в безопасност.

Той поклати глава смутен.

— Не е ли ясно? Ще останеш тук при нас. Ние ще се грижим за теб.

— Ние?

— Островът. Общността. Вече си една от нас. — Той говореше спокойно, като нещо, разбиращо се от само себе си. Внезапно й стана напълно безразлично каква е била преди.

— Е? — погледна я той. — Ще останеш ли?

Анджела кимна:

— Да. Да, ще остана.

Той вдигна чашата с кафе:

— За твоя нов живот тук!

 

 

Дитер остави телефонната слушалка и се обърна със сведени рамене. На прага, в тъмното, стоеше майка му. Усети бодване на вина. Беше говорил с Ели и се надяваше, че заради късния час това ще остане в тайна.

— Мамо, не знаех, че си тук — каза той.

Майка му въздъхна и пристегна халата на кръста си.

— Седни, Дитер. Кажи ми какво става.

Дитер седна на кухненската маса, а майка му седна отсреща. Единствената светлина беше от луната през прозореца. Навън студеният вятър тракаше с клони, хвърляйки сенки върху тях.

— Беше Ели — каза той.

— Знам.

— Двамата с нея… — Да разкрие истината за отношенията им щеше да покаже само какъв лъжец е бил.

— Знам — повтори майка му. — Не съм глупава, Дитер. Знам, че ти и Ели…

— Влюбени сме — каза той.

— Аз и баща ти също обичаме Ели — каза тя. — Всичко е наред. Отдавна знаем.

Дитер се засрами като малко момче.

— Тя ти липсва, нали? — попита майка му.

Дитер прехвърли тази мисъл в главата си, когато си спомни телефонния им разговор. Тя оставаше в Лондон за неопределено време. Джордж Фелоус хвърляше пари по нея, като й обещаваше да я направи звезда. Вечната слабост на Ели: Дитер не можеше да разбере защо тя никога не се задоволяваше с малко. Обвиняваше за това баща й, неговата ненаситна амбиция, която бе посял като семе в сърцето на дъщеря си.

— А какво ще стане с нас? — попита я Дитер, като се опитваше да запази гласа си спокоен.

— Ще ти изпратя още пари. Можеш да ми дойдеш на гости. Лондон ще ти хареса.

— Ели, баща ми още не се е оправил от инцидента. Не е в състояние да работи. А аз не мога да оставя мама сама да се оправя. Трябва да съм тук.

— Той ще се оправи скоро, сигурна съм. — Гласът й сега прозвуча малко по-несигурно, незряло и може би с леко съжаление. — Ще ти се обаждам всеки ден.

Но телефонните разговори не бяха достатъчни. Той имаше нужда да я вижда, да я прегръща.

— Дитер? — каза майка му, прекъсвайки мислите му.

— Усещам, че я губя, мамо — каза той. — Знам го и не мога да направя нищо. Губя я.

* * *

— Прочети го пак — каза Силас, като почука по страницата с писалката си. — Запомни, че мястото на ударението е важно. Ти го слагаш само на първата сричка, както си свикнала по английски, но в гръцкия то се мени.

Тя прочете изречението отново. Силас беше решил, че бедният й речник на гръцки и още по-лошата й граматика означават, че е учила езика в детството си, затова направи план да й помогне да го подобри. Методът му беше прост: да чете гръцки романи на глас и да ги превежда на английски. Тя предпочиташе много повече да учи новите думи от слушане, опитвайки ги върху езика си. Всеки ден слушаше нови думи и изрази, които се повтаряха. Сутрин в магазините, по радиото в кухнята на таверната на Силас, докато миеше чинии, от един от постоянните клиенти, който пиеше черното си кафе и пушеше собственоръчно свитите си цигари. От контекста схващаше значението. Думите стигаха до съзнанието й и се настаняваха там. Но Силас беше настоятелен: ако искаше да научи граматиката, диапазона на езика, трябваше да го направи от книгите.

— Може ли сега да спрем, кирио Силас? — попита тя на гръцки. — Изморена съм.

— Минал е само час, откакто започнахме.

Но той не разбираше. Тя се бореше с езика не един час дневно, а през целия ден.

— Трябва да отида да се разходя — премина тя на английски. — Да си проветря мозъка.

— Много добре. — Силас изсумтя и се пресегна за лулата си, а тя отмести стола и излезе от топлата, задимена къща на свежия морски въздух.

Всеки следобед, откак бе дошла, предприемаше тази разходка, за да проясни главата си. Изморителното усилие при ученето на гръцки и загубата на паметта й я караха да се чувства напрегната и объркана. Беше започнала бавно да свиква с това, а чистият въздух и здрачното небе определено й помагаха. Представяше си как ще настъпи време, когато ще си изгради нови спомени тук, на острова, ще научи езика, ще се чувства спокойна и ще заживее нормален живот. Струваше й се, че мечтата й е само зад ъгъла, че проблясва на слънцето.

Тръгна по пътеката към хълма и спря на скалата над плажа Халки. Идеална, покрита с речни камъчета извивка, не се виждаше и един човек нито на нея, нито в приличната на стъкло вода. Скрит рай. На север рибарските лодки идваха и тръгваха между извитите ръце на пристанището. Анджела седна и затвори очи. Соленият въздух беше влажен в ноздрите й, леко хладен върху кожата. Тя си пое въздух дълбоко и изостави списъка с глаголи и разликата между димотики и катаревуса. Когато отвори очи, вечерта се бе спуснала над нея. Небето беше станало от розово — пурпурно, и тя видя трепкащите светлини на съседния остров. Подухна силен бриз и й се стори, че дочува музика, която той носеше — звучна лира и ритми на тумберлеки. Стана, протегна се и се приготви да се прибира.

Шум от стъпки привлече вниманието й.

Самотна фигура, слаба жена с дълга, свободна коса стоеше на около двеста метра на ръба на скалата. За един кратък миг Анджела си помисли, че тя се кани да скочи. Но жената не го направи. Стоеше напълно неподвижна и се взираше във водата. Изглежда не осъзнаваше присъствието на Анджела.

Анджела я наблюдава известно време и по кожата й преминаха необясними тръпки. Жената беше толкова неподвижна, че започна да й се струва, че изобщо не е човек, а статуя. След това повя бриз и развя косата на непознатата. Анджела осъзна от позата и от движенията й, че тя плачеше.

Без да мисли, се приближи до нея.

— Здравейте — поздрави на гръцки.

Отговор не последва.

— Здравейте. — Тя се приближи още. Може би жената не искаше да говори с никого. Може би беше излязла тук да поплаче сама. Анджела се поколеба.

Жената се обърна, видя я и се усмихна слабо. Беше почти красива с тази усмивка, създавайки у Анджела чувството, че слънцето още грее някъде в света.

— Здравейте — отвърна непознатата.

— Чух, че плачехте — изпробва гръцкия си отново Анджела, обърквайки напълно времената.

Жената каза нещо — прекалено тихо и прекалено бързо, за да я разбере, — след това се обърна и се отдалечи с бързи крачки.

— Почакайте — извика Анджела, макар да не знаеше защо го прави. Трябва да беше заради усмивката, сякаш я познаваше. Може би жената бе чула историите за Анджела, това, че е спасила Христос. Но тогава защо не остана да поговорят? Анджела я гледа, докато тя изчезна зад възвишението, странното чувство за неловкост отново я завладя. Нямаше да се изненада, ако научеше, че на острова има призрак и че го е срещнала. Жената беше толкова красива, тъжна и странна…

Анджела се върна обратно към пристанището, морската вода сега отразяваше вечерното небе. Времето течеше много бавно, но може би се дължеше на това, че нямаше с какво да го сравни. Накрая щеше да се запознае с всички на острова, да се запознае с техните тайни и със загадките им — включително с духовете им. Разполагаше с много време. Нямаше да ходи никъде. Засега щеше да се съсредоточи да улавя всеки миг, който идва, изгрева на всеки ден.