Линкълн Чайлд
Третата порта (9)

8.

Лодката с въздушен винт забави ход до пълзене и наду сирената. На секундата под един от огромните брезентови навеси светна правоъгълник от светлини. Въпреки умората си Лоугън гледаше омаян как завесата от противокомарни мрежи беше издърпана на две страни като на театрална сцена. Лодката се вмъкна бавно под навеса и в защитеното от мрежи пристанище за яхти. От лявата им страна беше пристанала друга голяма лодка с въздушен винт като тяхната; вдясно от тях, завързани за къси плаващи кейове, имаше безброй по-малки съдове и джетове.

Плаурайт вкара с маневри лодката на нейното място за приставане, а докато траеше това, човек по шорти и риза на цветя се дотътри до кея, за да поеме въжетата и да ги върже за кнехтовете. С леко шумолене външната мрежа против комари беше спусната обратно на място. Лоугън погледна през нея: отвъд проблясващите светлини на пристана Ал Суд издигаше стена от мрак.

Доктор Ръш тръгна пред него по трапа, за да слязат на кея.

— Оттук — каза той и поведе Лоугън по пътека, направена от рифелована ламарина, минаха през врата и поеха надолу по дълъг, подобен на тунел плаващ кей и влязоха в огромна постройка, приличаща на баржа, покрита с огромно парче тънък непрозрачен полиестер, който много напомняше на циркова шатра.

— Деветнайсет часът местно време — обяви Ръш. Дори в този час въздухът беше лепкав и потискащ. Откъм мрака, който цареше отвъд противокомарната мрежа, сред трополенето на дъждовните капки Лоугън чуваше странно наслагващо се бръмчене на насекоми и други по-трудни за различаване създания.

Той се огледа.

— Има ли си име това нещо?

Ръш се засмя.

— Не и официално. Повечето хора го наричат просто Станцията — предполагам заради „Сърцето на мрака“^[1]. Шестте основни плаващи постройки, тъй наречените „крила“, които съставят базата, са с различни цветове и се назовават според тях. Тази, в която влизаме сега, е Зеленото крило. Тук се извършва логистичната работа за експедицията: поддържане връзката с доставчици, координиране на транспорта, поддръжка на плавателните съдове и оборудването, такива неща. Тя е и публичното лице на експедицията — такова, каквото е.

Крачеха по тясна алея, твърде мръсна и изтъркана, а от двете страни се редяха отворени врати. Тук, в тази затворена постройка, беше по-хладно и Лоугън забеляза, че стените са боядисани в зелено. Докато минаваха, надничаше любопитно в помещенията от двете му страни. Бяха пълни с компютри, видеокамери на триноги, бели дъски, покрити с диаграми и чертежи. Лаборатории, в които сякаш цареше бъркотия — очевидно екологични и биологични отделения, претъпкани с научна екипировка и нужните принадлежности за вземане на проби. Единственото общо между тези помещения беше, че всички бяха тъмни и в тях не работеше никой.

— Какво е това? — попита Лоугън и кимна към отворените врати.

— Това е публичното лице, за което вече стана дума.

Лоугън поклати глава.

— Неповторимо или не, защо да се изучава това забравено от бога място?

Ръш се изкиска.

— Местното правителство си мисли същото. А ние искаме да си мислят така. Защо да се документира тресавище, което е било ругано от всички от деня на неговото откриване? Но разбира се, бяха доволни да приберат известни суми за необходимите разрешения. Вероятно единствената полза седалището ти да е тук е, че няма опасност някой да дойде на изненадващо посещение. Когато Станцията заработи, докарахме със самолет група официални лица. Не улеснихме идването им и се погрижихме климатиците да бъдат изключени, докато са при нас. Не смятаме, че ще има други посещения. Но ако се наложи, тези фалшиви лаборатории и кабинети могат да заработят за пет минути.

Тръгнаха по централния коридор, като сега минаваха покрай офиси, които изглеждаха истински. Лоугън мерна човек, който пишеше нещо на компютъра си, друг говореше в микрофона на радиостанция. Завиха по друг коридор, който ги отведе до тъмен кръгъл отвор, покрит със спускащи се от тавана до пода ивици полупрозрачен найлон. Конструкцията напомни на Лоугън багажните ленти на летищата. Ръш мина през найлоновите ивици и Лоугън го последва. Изведнъж отново се озова навън, в тесен тунел от противокомарни мрежи, който лежеше върху понтони. Беше тъмно като в рог и ако имаше някаква промяна, това беше усилването на шума от насекомите, който вече напълно заглушаваше бръмченето на генераторите. Лоугън си помисли, че не би могъл да прекара нощ на открито в такова адско обкръжение. Докато вървяха по дългата алея, тя се полюляваше напред-назад, чуваше се плискането и жвакането откъм понтоните под краката им. Очевидно преминаваха от едната основна баржа към другата.

— Всички баржи и понтони са закотвени на дъното на Ал Суд — обясни Ръш. — Много здраво закотвени, така че да няма изместване дори с половин метър. Нашата работа зависи от определяне на местоположението ни с джипиес. Ти скоро и сам ще видиш.

— Забележително.

— Най-забележителната част дори не може да се види. Както може би знаеш, тресавище като Ал Суд изхвърля много метан. Под всяко от крилата има устройства за събиране — скрубери. Събраният метан се сгъстява и преработва в специални камери в чисто гориво. От там по тръби се довежда до двата външни генератора. Използваме го и като гориво за всичко: от лодките до бунзеновите горелки. Ние сме почти напълно енергийно независими.

— Това е наистина удивително. Защо всички не правят така?

— О, слава богу, че останалата част от земята не е покрита с гниеща растителност.

— Разбира се — засмя се Лоугън. — А не е ли малко опасно?

— Тръбите за пропан-бутана у вас вкъщи също са опасни. Системата е затворена и се контролира двайсет и четири часа дневно, седем дни в седмицата. Снабдена е с механизъм за безопасност, който е напълно автоматизиран. От друга страна, докарването на стотици тонове дизел и бензин веднага би предизвикало въпроси. Пък и Стоун не само не обича да привлича вниманието, но и мрази да оставя следи. Също така винаги гледа да не се уврежда околната среда. Добиваният от тресавището газ ни позволява да постигнем това.

Минаха през друга бариера и влязоха в друго голямо помещение, което беше боядисано в светлосиньо, а куполът високо над тях почиваше върху кабинки с две и половина метрови фасадни стени.

— Това е Синьото крило — обясни Ръш. — Тук са помещенията на екипа.

В Синьото крило цареше по-оживена дейност. Минаха край помещение за почивка с машини за пинбол и футбол на маса; след това край малка библиотека с удобни кресла, списания и лавици, пълни с романчета с меки корици; следваше салон с маси за игра и по четири стола, където седяха хора, погълнати от разни игри. Лоугън чу смях, откъслеци от разговори на английски, френски и немски.

— Ако искаш вярвай, но бриджът се превърна в традиция по време на разкопките на Портър Стоун — обясни Ръш. — Играта му през свободното време се окуражава. Стоун смята, че бриджът освобождава човешкото съзнание от всекидневния стрес, помага да се преодолее фиксирането върху изолацията и откъсването от любимите хора, като в същото време поддържа ума остър и бистър.

— Колко души са тук?

— Не си спомням точно. Мисля, около сто и петдесет.

Те се спряха пред нещо, което приличаше наполовина на магазин, наполовина на столова.

— Искаш ли да хапнеш нещо, преди да те заведа до твоята стая? — попита Ръш.

— Не, не съм гладен — поклати глава Лоугън.

— Нека все пак ти взема нещо. Просто за всеки случай — настоя Ръш и се шмугна вътре.

Лоугън остана в коридора, но наблюдаваше какво става вътре. В столовата имаше поне десетина души, които вечеряха. Хората вътре бяха забележително разнородни — учени в бели престилки седяха до корави общи работници в изцапани с кал и машинно масло гащеризони.

Ръш излезе с хартиен плик в ръка.

— Сандвич с шунка, маруля и домат, ябълка и кутийка студен чай. Ако случайно ти се дояде нещо през нощта.

Той го поведе по алеята покрай столовата, която завиваше към жилищен район. Тук бърборенето беше по-високо: разговори, смехове, откъслеци от музика, носеща се от цифрови плейъри, реплики от филми, които се гледаха на лаптопи или плазмени телевизори.

Ръш спря пред затворена врата, на която се виждаше табелка с номер 032.

— Това е за теб — каза той и покани Лоугън да влезе. Стаята беше спартански обзаведена, но спретната — легло, бюро, два стола, килер, шкаф с чекмеджета до стената. — След няколко минути ще ти донесат багажа — добави Ръш. — Утре сутринта ще бъдеш официално включен в екипа и ще започнем с ориентирането. Но стига толкова за днес, сигурно си уморен.

— По-добре кажи смазан.

Ръш се усмихна.

— Трябва да се отбия в медицинския център. Искаш ли утре да се срещнем на закуска? Да речем в осем?

— Чудесно.

— До утре тогава. — Ръш го потупа по рамото, после се обърна и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Изолацията се оказа по-добра, отколкото очакваше: шумовете в коридора веднага се превърнаха в далечно мърморене. Точно си нагласяваше часовника по местното време, когато се почука. Млад мъж с перчем в морковен цвят внесе багажа му. Лоугън му благодари, след това се просна на леглото. Не чувстваше точно умора, но имаше нужда от малко време, за да подреди в главата си всички изненади и разкрития, на които беше станал свидетел през последните трийсет и шест часа. Струваше му се направо невъзможно: намираше се в огромен комплекс от платформи, свързани помежду си с алеи, покрити от брезентови тенти и противокомарни мрежи. И всичко това плаваше в смъртоносно блато на стотици километри от където и да е…

Пет минути по-късно беше заспал дълбоко. Сънува, че е застанал на върха на пирамида, сам и откъснат от всичко, заобиколен от безкрайно море вълнуващи се, вдигащи пара подвижни пясъци.